Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (35)

Глава 33

— Носиш ли си паспорта? — попита Даян.

— Винаги си нося паспорта в чужбина. — И Кели прибави: — А напоследък тук наистина се чувствам като в чужда страна.

Даян кимна.

— Моят паспорт е в банков трезор. Ще го взема. И ще имаме нужда и от пари.

В банката Даян слезе в трезора и отвори депозитния си сейф. Извади паспорта си, прибра го в чантата си и се върна на касата.

— Бих искала да закрия сметката си.

— Разбира се. Името, моля.

— Даян Стивънс.

Касиерът кимна.

— Един момент. — Отиде при редица кантонерки, отвори съответното чекмедже и започна да търси вътре. Извади един от картоните, проучи го и се върна при Даян. — Вашата сметка вече е закрита, госпожо Стивънс.

Даян поклати глава.

— Трябва да има някаква грешка. Имам…

Касиерът постави картона пред нея. Там пишеше: „Сметката закрита. Причина: титулярът починал“. Даян не повярва на очите си.

— Приличам ли ви на починала?

— Не, разбира се. Съжалявам. Ако искате, ще се обадя на управителни…

— Не! — Даян внезапно разбра какво се е случило и я побиха тръпки. — Не, благодаря.

И бързо тръгна към изхода, където я чакаше Кели.

— Всичко наред ли е?

— Взех си паспорта, но тия мръсници са закрили банковата ми сметка.

— Как са успели?…

— Съвсем просто. Те са от КИГ, а ние не сме.

Даян се замисли за миг.

— О, Господи!

— Сега пък какво?

— Трябва бързо да се обадя по телефона. — Тя припряно се насочи към една телефонна кабина, набра номера и извади кредитната си карта. След няколко секунди вече обясняваше: — Сметката е на името на Даян Стивънс. Тя е валидна…

— Съжалявам, госпожо Стивънс. Нашите данни показват, че картата ви е обявена за открадната. Ако подадете молба, след ден-два ще ви издадем нова карта и…

— Няма значение. — Даян не изчака отговора, затръшна слушалката и се върна при Кели. — Анулирали са кредитните ми карти.

Кели дълбоко си пое дъх.

— И аз трябва да опитам да се обадя.

Остана на телефона доста дълго. Когато се върна при Даян, кипеше от гняв.

— Октоподът пак премина в атака. Обаче имам банкова сметка и в Париж, така че мога…

— Нямаме време, Кели. Трябва веднага да се махнем оттук. Колко пари имаш?

— Колкото да се върнем в Бруклин. Ами ти?

— Мога да платя пътя ни до Ню Джързи.

— Значи сме в капан. Нали разбираш защо го правят? За да ни попречат да отидем в Европа и да открием истината.

— Изглежда, успяха.

— Не са — замислено възрази Кели. — Да вървим.

— Как? С моя космически кораб ли? — скептично попита Даян.

— С моя.

 

 

Джоузеф Бери, управител на бижутерски магазин на Пето авеню, проследи с поглед приближаването на Кели и Даян и им отправи най-лъскавата си професионална усмивка.

— Какво ще обичате?

— Бих искала да продам пръстена си — каза Кели. — Той…

Усмивката му се стопи.

— Съжалявам. Не купуваме бижута.

— О, жалко.

Джоузеф Бери понечи да се отдалечи. Кели разтвори ръка. В шепата й лежеше голям смарагдов пръстен.

— Това е седемкаратов смарагд, заобиколен с три карата диаманти, обковани с платина.

Управителят зяпна пръстена, взе бижутерска лупа и я постави на окото си.

— Наистина е красив, но тук имаме твърдо правило да…

— Искам двайсет хиляди долара.

— Двайсет хиляди ли казахте?

— Да, в брой.

Даян я погледна смаяно.

— Кели…

Бери отново заразглежда пръстена. Накрая каза:

— Хм… струва ми се, че можем да го уредим. Един момент. — И изчезна в офиса зад щанда.

— Да не си полудяла? — попита Даян. — Та това е пладнешки обир!

— Ако останем тук, ще ни убият. Колко струва животът ни?

Даян нямаше какво да й отговори. Джоузеф Бери се върна усмихнат.

— Пратих да изтеглят пари от банката оттатък улицата.

Даян се обърна към Кели.

— Ще ми се да не го правиш.

Тъмнокожата жена сви рамене.

— Това е само някакво си бижу… — Затвори очи и си повтори: „Това е само някакво си бижу…“

 

 

Имаше рожден ден. Телефонът иззвъня.

— Добро утро, скъпа. — Обаждаше се Марк.

— Добро утро.

Очакваше да я поздрави с рождения ден.

— Днес не си на работа — вместо това каза той. — Ходи ли ти се на разходка?

Обзе я разочарование. Преди седмица бяха разговаряли за рождените си дни. Марк бе забравил.

— Да.

— Какво ще кажеш да поизлезем?

— Добре.

— Ще дойда да те взема след половин час.

— Ще съм готова.

— Къде отиваме? — попита Кели, когато се качиха в колата.

И двамата бяха облечени спортно.

— Край Фонтенбло има чудесни местенца.

— О? Често ли ходиш там?

— Ходех по-рано, когато исках да избягам.

Кели озадачено се обърна към него.

— От какво да избягаш?

Той се поколеба.

— От самотата. Там не се чувствах толкова самотен. — Погледна я и се усмихна. — Не съм ходил, откакто се запознах с теб.

Фонтенбло е величествен кралски дворец на югоизток от Париж, заобиколен от дълбоки лесове.

— Много крале на име Луи са живели тук, като се започне от Луи Четвърти — осведоми я Марк, когато красивият замък се извиси в далечината.

— Нима? — Кели го погледна и си помисли: „Питам се дали по онова време са имали картички за рожден ден? Ще ми се да ми беше дал картичка. Държа се като ученичка“.

Стигнаха територията на двореца и Марк спря на един от паркингите, и я попита:

— Можеш ли да издържиш километър и половина ходене?

Кели се засмя.

— Ежедневно изминавам повече по подиумите.

Марк я хвана за ръка.

— Добре. Да вървим.

— С теб съм.

Подминаха няколко разкошни сгради и навлязоха в гората. Бяха съвсем сами, потънали в зеленината на древните дървета. Беше чудесен слънчев ден. Топлият вятър ги милваше и над тях синееше безоблачно небе.

— Красиво е, нали?

— Прекрасно е, Марк.

— Радвам се, че днес си свободна.

Кели си спомни нещо.

— Ти не трябваше ли да си на работа?

— Реших да си взема един ден отпуска.

— О!

Навлизаха все по-дълбоко в тайнствената гора.

— Още колко ще вървим? — попита тя след петнайсетина минути.

— По-нататък има едно местенце, което много ми харесва. Почти стигнахме.

След още няколко минути излязоха на полянка, в средата на която се издигаше грамаден дъб.

— Стигнахме — каза Марк.

— Толкова е спокойно…

На дънера като че ли бе издраскано нещо. Кели се приближи. Там пишеше: „Честит рожден ден, Кели“.

Изгубила дар слово, тя впери очи в Марк.

— О, мили! Благодаря ти. Значи не беше забравил.

— Мисля, че в дънера има нещо.

— В дънера ли? — Кели се вгледа. На равнището на очите й имаше хралупа. Тя бръкна вътре, напипа пакетче и го извади. Беше кутия за подаръци. — Какво е?

— Отвори го.

Тя вдигна капачето и се ококори. Вътре имаше красив смарагдов пръстен, заобиколен от диаманти, обковани с платина. Не вярваше на очите си. Обърна се и прегърна Марк.

— Прекалено си щедър.

— Готов съм да ти подаря и луната, ако я поискаш. Влюбен съм в теб, Кели.

Тя го притисна към себе си. И каза нещо, което бе смятала, че никога няма да изрече:

— И аз те обичам, мили.

Марк сияеше.

— Хайде да се оженим веднага. Ние…

— Не — рязко го прекъсна Кели.

Той я погледна изненадано.

— Защо?

— Не можем.

— Кели… Не вярваш, че съм влюбен в теб ли?

— Вярвам ти.

— Ти обичаш ли ме?

— Да.

— Но не искаш да се омъжиш за мен, така ли?

— Искам… но… не мога.

— Не разбирам. Каква е причината?

Марк я наблюдаваше смутено. Кели знаеше, че в мига, в който му разкаже за преживяната някога травма, той никога повече няма да поиска да я види.

— Аз… аз никога няма да мога да ти стана истинска жена.

— Какво искаш да кажеш?

Това бе най-мъчителната изповед в живота й.

— Марк, ние няма да можем да се любим. Когато бях осемгодишна, ме изнасилиха. — Докато разказваше отвратителната история на първия мъж, когото обичаше, погледът й блуждаеше сред безразличните дървета. — Сексът не ме привлича. Гнус ме е от самата мисъл за него. И ме е страх. Аз съм… аз съм половин жена. Аз съм урод. — Тя се задъхваше и се мъчеше да не се разплаче.

Усети ръката на Марк върху своята.

— Много съжалявам. Сигурно е било ужасно.

Тя мълчеше.

— Сексът е много важен в един брак.

Кели кимна и прехапа устни. Знаеше какво ще й каже.

— Естествено. Разбирам защо няма да искаш…

— Но бракът не се свежда до това. Бракът означава да прекараш живота си с човек, когото обичаш — с когото можеш да разговаряш, с когото да споделяш добрите и лошите моменти.

Тя го слушаше — смаяна, боеше се да повярва на ушите си.

— Със секса все някога се приключва, Кели, но не и с истинската любов. Обичам те с цялото си сърце и душа — заради твоето сърце и душа. Искам да прекарам живота си с теб. Мога да мина и без секс.

Кели се опита да се овладее.

— Не, Марк… не мога да ти го позволя.

— Защо?

— Защото един ден ще съжаляваш. Ще се влюбиш в жена, която може да ти даде… това, което аз не мога… ще ме оставиш… и това ще разбие сърцето ми.

Марк я грабна в обятията си и я притисна към себе си.

— Знаеш ли защо никога няма да те изоставя? Защото си по-добрата част от мен. Ще се оженим.

Кели се вгледа в очите му.

— Съзнаваш ли какво бреме поемаш, Марк?

— Струва ми се, че спокойно можеш да перифразираш това изречение. — Той се усмихна.

Тя се засмя.

— О, мили, убеден ли си, че…

Марк сияеше.

— Убеден съм. Какво ще кажеш?

По бузите й потекоха сълзи.

— Тогава… да.

Марк сложи смарагдовия пръстен на пръста й. Дълго останаха прегърнати.

— Искам утре да те заведа в салона и да те запозная с някои от моделите, с които работя.

— Нали беше забранено?

— Забраните са за това, за да се нарушават.

Лицето му сияеше.

— Ще уредя да ни оженят в неделя.

На другата сутрин, когато двамата пристигнаха в салона, Кели посочи небето.

— Май ще вали. Всички приказват за времето, но никой не прави нищо за него.

Марк се обърна и я погледна някак странно. Тя забеляза изражението му и се засмя.

— А, извинявай. Това е клише, нали?

Марк не отговори.

В гримьорната имаше десетина моделни.

— Имам едно съобщение — каза високо Кели още от вратата. — В неделя се женя. Всички сте поканени.

Настана суматоха.

— Това ли е тайнственият обожател, с когото не искаше да ни запознаеш?

— Познаваме ли го?

— Как изглежда?

— Като младия Кари Грант — гордо заяви Кели.

— Ооо! Кога ще ни запознаеш?

— Веднага. Той е тук. — Кели широко отвори вратата. — Влез, скъпи.

Марк влезе и всички млъкнаха. Един модел го погледна и прошепна:

— Това да не е някаква шега?

— Сигурно.

Марк Харис беше трийсет сантиметра по-нисък от Кели, обикновен наглед мъж с оредяваща попрошарена коса.

Когато първоначалното смайване премина, моделите се втурнаха да поздравяват бъдещите младоженци.

— Чудесна новина.

— Радваме се за вас.

— Сигурна съм, че ще сте много щастливи заедно.

Когато поздравленията свършиха, Кели и Марк си отидоха.

— Мислиш ли, че ме харесаха? — попита той, докато вървяха по коридора.

Кели се усмихна.

— Естествено. Нима е възможно някой да не те хареса? — Тя спря. — Уф!

— Какво има?

— Току-що е излязло едно списание, на чиято корица е моята снимка. Искам да го видя. Веднага се връщам.

Младата жена закрачи обратно към гримьорната. Когато стигна до вратата, чу един глас да казва:

— Нима Кели наистина ще се омъжи за него?

Тя се заслуша.

— Сигурно се е побъркала.

— Виждала съм я да отблъсква едни от най-красивите мъже на света. И най-богатите. Какво толкова намира в него?

— Съвсем просто е — обади се един от моделите, която до този момент бе мълчала.

— Какво?

— Ще ми се смеете. — Тя се поколеба.

— Казвай.

— Чували ли сте израза „да видиш някого с очите на любовта“?

Никой не й се присмя.

 

 

Ожениха се в министерството на правосъдието в Париж и всички приятелки на Кели бяха шаферки. На улицата се събра огромна тълпа от почитатели, които бяха научили за сватбата на модела Кели. Папараците се развихриха с пълна сила.

Кум от страна на Марк беше Сам Медоус.

— Къде отивате на меден месец? — попита той. Младоженците се спогледаха. Изобщо не бяха мислили за това.

— Хм… в Сен Мориц — импровизира Марк.

Кели неспокойно се усмихна.

— В Сен Мориц.

Нито един от двамата не бе ходил в Сен Мориц. Гледките бяха изумителни, безкраен низ от величествени планини и тучни долини.

Хотел „Бадрут Пелис“ се издигаше високо на един хълм. Марк беше направил резервация и когато пристигнаха, управителят ги посрещна.

— Добър ден. Приготвил съм апартамента за младоженци.

Марк се поколеба.

— Може ли да… може ли да ни поставите отделни легла?

— Отделни легла ли? — учуди се управителят. — Ами… да, моля.

— Хм… разбира се.

— Благодаря. — Марк се обърна към Кели. — Тук има много интересни неща за разглеждане. — Извади от джоба си списък. — Музеят на Енгадин, Друидският камък, изворът на свети Мавриций, наклонената кула…

— Не искам да се чувстваш неловко, скъпа — каза Марк, когато останаха сами в апартамента. — Правим го само за да предотвратим евентуалните клюки. Ще прекараме живота си заедно. И това, което ще споделяме, е много по-важно от физическата връзка. Просто искам да съм с теб и ти да си с мен.

Кели го прегърна.

— Не… не знам какво да кажа.

Той се усмихна.

— Не е нужно да казваш нищо.

Вечеряха в ресторанта на хотела, после се върнаха в апартамента. В спалнята бяха поставени отделни легла.

— Ще хвърляме ли чоп?

Кели се усмихна.

— Не, ти си избери.

Когато след петнайсет минути излезе от банята, Марк вече бе легнал.

Тя отиде при него и седна на ръба на леглото.

— Сигурен ли си, че това положение те задоволява, Марк?

— Никога не съм бил по-сигурен в нещо. Лека нощ, прелест моя.

— Лека нощ.

Кели си легна, ала не можа да заспи. Отново преживяваше нощта, която промени животай. „Шшт! Нито гък!… Ако ме изпортиш на майка си, ще се върна и ще я убия…“ Това, което й беше направило онова чудовище, й бе отнело целия живот. Той беше убил нещо в нея и сега тя се боеше от тъмното… боеше се от мъжете… боеше се от любовта. Бе му дала власт над себе си. „Край“, помисли си. Всички емоции, които беше потискала през годините, цялата страст, която се бе трупала в нея, изригна като взривена язовирна стена. Кели погледна Марк и изведнъж отчаяно го пожела. Отметна завивката, отиде при леглото му и прошепна:

— Отмести се.

Той изненадано се надигна.

— Нали каза, че… че не ме искаш в леглото си… и аз…

Кели се вгледа в очите му.

— Но не казах, че не мога да легна в твоето легло. — Наблюдаваше лицето му, докато си събличаше нощницата. — Люби ме…

— О, Кели! Да!

Той започна внимателно и нежно. Много внимателно. Много нежно. Задръжките отпаднаха и Кели изпита непреодолимо желание. Люби го страстно и никога не бе изпитвала нещо толкова прекрасно в живота си.

— Сещаш ли се за онзи списък, който ми показа? — попита Кели, когато се отпуснаха в прегръдките си.

— Да.

— Можеш да го изхвърлиш — тихо рече тя.

Марк широко се усмихна.

— Каква глупачка съм била — каза Кели. Притисна го към себе си и продължиха да разговарят, после пак се любиха до пълна изнемога.

— Ще угася лампата — каза Марк.

Тя се напрегна и стисна клепачи. Понечи да каже „не“, ала усети топлото му тяло до себе си. Той щеше да я закриля.

Когато Марк изключи лампата, Кели отвори очи. Вече не се боеше от тъмното. Вече…

 

 

— Кели? Кели?

Мислите й се върнаха към настоящето. Тя вдигна поглед и отново се озова в бижутерията на Пето авеню в Ню Йорк. Джоузеф Бери й подаваше дебел плик.

— Заповядайте. Двайсет хиляди долара в стодоларови банкноти, точно колкото поискахте.

Трябваше й малко време, за да се ориентира.

— Благодаря.

Кели отвори плика, извади десет хиляди долара и ги подаде на Даян.

Тя я погледна озадачено.

— Какво е това?

— Твоята половина.

— За какво? Не мога…

— Можеш да ми ги върнеш по-късно — сви рамене Кели. — Ако още сме живи. Ако не, и без това няма да ми трябват. А сега да видим дали ще успеем да се махнем оттук.