Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (17)

Глава 15

Световната централа на Кингсли Интернешънъл Груп се намираше в Манхатън, на две преки от Ист Ривър. Комплексът заемаше пет акра земя и се състоеше от четири големи бетонни сгради и две малки къщи, оградени със стена и охранявани електронно.

В десет сутринта детективите Ърл Гринбърг и Робърт Пригицър влязоха във фоайето на главната сграда. То бе просторно и модерно, обзаведено с дивани, фотьойли и масички.

Детектив Гринбърг хвърли поглед към списанията на най-близката масичка: „Върчуъл Риалити“, „Нюклиър & Рейдиолоджикъл Тероризм“, „Роботикс Уърлд“… Вдигна един брой на „Дженетик Инджинийринг Нюз“ и се обърна към Пригицър.

— Не ти ли е писнало да ги четеш в зъболекарския кабинет?

Колегата му се ухили.

— Прав си.

Отидоха на рецепцията и се представиха.

— Имаме среща с господин Танър Кингсли.

— Той ви очаква. Ще пратя някого да ви придружи до кабинета му. — Служителката им подаде фирмени баджове. — Моля, носете ги, докато не напуснете сградата.

— Разбира се.

Тя натисна един бутон и след малко се появи привлекателна млада жена.

— Господата имат среща с господин Танър Кингсли.

— Да. Аз съм Ретра Тайлър, една от асистентките на господин Кингсли. Елате с мен, моля.

Детективите тръгнаха по дълъг стерилен коридор с плътно разположени офиси от двете страни. В дъното се намираше кабинетът на Танър.

Зад бюрото в чакалнята седеше Кати Ордонес, младата интелигентна секретарка на Танър Кингсли.

— Добро утро, господа. Заповядайте.

Тя се изправи и отвори вратата към вътрешната стая. Двамата детективи влязоха и се огледаха благоговейно.

Огромното помещение беше пълно с непозната електроника, звукоизолираните стени бяха покрити с плоски телевизионни екрани, показващи изгледи от десетки градове по света. На едни монитори се виждаха заседателни зали, офиси и лаборатории, а на други — хотелски апартаменти, в които се провеждаха съвещания. Всеки монитор имаше самостоятелна аудиосистема и въпреки че звукът едва се чуваше, откъсите от изречения, произнасяни едновременно на десетки езици, оставяха странно впечатление.

В долния край на всеки екран пишеше името на съответния град: Милано… Йоханесбург… Цюрих… Мадрид… Атина… На отсрещната стена имаше шкаф с осем реда лавици, заети от подвързани с кожа книги.

Танър Кингсли седеше зад махагоново бюро с пулт, състоящ се от пет-шест пъстри бутона. Носеше елегантен сив костюм, шит по поръчка, светлосиня риза и синя карирана вратовръзка.

Когато гостите му влязоха, той се изправи.

— Добро утро, господа.

— Добро утро — поздрави Ърл Гринбърг. — Ние сме…

— Да, знам кои сте. Детективите Ърл Гринбърг и Робърт Пригицър. — Ръкуваха се. — Заповядайте, седнете.

Детективите седнаха.

Пригицър зяпна постоянно менящите се сцени на мониторите и възхитено поклати глава.

— Какво ли не прави съвременната техника! Това е…

Танър го накара да млъкне с вдигане на ръка.

— Това не е просто съвременна техника, детектив. Тя ще се появи на пазара чак след две-три години. С помощта на тази система мога едновременно да наблюдавам телезаседания в десетки страни. Компютрите автоматично класифицират и записват информацията, която тече от нашите представителства по света.

— Простете ми елементарния въпрос, господин Кингсли — каза Пригицър. — С какво точно се занимават мозъчните тръстове?

— С две думи ли? Ние решаваме проблеми. Намираме изход от евентуални затруднения. Някои мозъчни тръстове се съсредоточават само върху една област — военна, икономическа или политическа. Ние се занимаваме с национална сигурност, комуникации, микробиология, екология… КИГ работи за различни държави като независим анализатор и критик на мащабни глобални последици.

— Интересно.

— Осемдесет и пет процента от научноизследователския ни персонал има висше образование, а над шейсет и пет процента — докторска степен.

— Наистина внушително.

— Брат ми Андрю основа Кингсли Интернешънъл Груп, за да помага на страните от Третия свят, затова имаме редица пилотни проекти по целия свят.

От един монитор внезапно се разнесе трясък и проблесна светкавица. Тримата се обърнаха натам.

— Не четох ли някъде, че правите някакъв метеорологичен експеримент? — попита детектив Гринбърг.

Танър сбърчи лице.

— Да, тук го наричат „лудостта на Кингсли“. Това е един от малкото големи провали на КИГ, един от проектите, на чийто успех много се надявах. Само че сега го приключваме.

— Възможно ли е да се контролира времето? — учуди се Пригицър.

Танър поклати глава.

— До ограничена степен. Много хора са опитвали. Още през хиляда и деветстотната година Никола Тесла правил експерименти с времето. Той установил, че йонизирането на атмосферата може да се променя с радиовълни. През хиляда деветстотин петдесет и осма нашето Министерство на отбраната проведе експеримент със спускане на медни игли в йоносферата. Десет години по-късно беше реализиран проектът „Попай“, с който военните се опитаха да удължат мусонния сезон в Лаос, за да увеличат калта по Пътеката на Хо Ши Мин. Използваха сребърен йодид, който изстрелваха в облаците, за да предизвикват дъжд.

— Успяха ли?

— Да, но само на местно равнище. По няколко причини никой няма да успее да контролира времето. Един от проблемите е, че Ел Ниньо повишава температурата на Тихия океан, което разрушава световната екологична система, докато Ла Ниня^[1] понижава океанската температура и двете течения заедно правят невъзможно каквото и да било реално контролиране на времето. Южното полукълбо е заето от осемдесетина процента вода, а северното — от шейсет процента, което също нарушава равновесието. Освен това циклоналната посока не се поддава на управление.

Гринбърг кимна, после се поколеба, но все пак попита:

— Знаете ли защо сме тук, господин Кингсли?

Танър се вгледа в него за миг.

— Предполагам, че въпросът ви е реторичен. Иначе би трябвало да го сметна за обиден. Кингсли Интернешънъл Груп е мозъчен тръст. Само за едно денонощие умряха или мистериозно изчезнаха четирима мои служители. Вече започнахме собствено следствие. Имаме представителства по целия свят с хиляда и осемстотин служители и очевидно ми е трудно да поддържам връзка с всички. Но досега успях да установя, че двама от убитите служители са били замесени в незаконна дейност. Това им е струвало живота — обаче ви уверявам, че няма да струва репутацията на Кингсли Интернешънъл Груп. Очаквам нашите хора съвсем бързо да разкрият истината.

— Има още нещо, господин Кингсли — обади се Гринбърг. — Научихме, че преди шест години японският учен Акира Исо се е самоубил в Токио. Преди три години швейцарката Мадлен Смит се самоубила в…

— Цюрих — прекъсна го Танър. — Нито един от двамата не се е самоубил. Били са убити.

Детективите го погледнаха изненадано.

— Откъде знаете? — попита Пригицър.

Гласът на Танър прозвуча по-твърдо.

— Били са убити заради мен.

— Какво искате да ка…

— Акира Исо беше блестящ учен. Работеше в японската компания за електроника Токио Фърст Индъстриъл Груп. Запознах се с него на една международна промишлена конференция в японската столица. Разбирахме се добре. Реших, че КИГ може да му предложи по-подходяща атмосфера, отколкото неговата компания. Поканих го да работи тук и той прие с огромна радост. — Танър очевидно се мъчеше да запази самообладание. — Разбрахме се да го запазим в тайна, докато не напусне работа законно, обаче явно го е споменал на някого, защото се появи съобщение във вестниците и… — Той отново направи дълга пауза, после продължи: — В деня след публикацията Исо беше открит мъртъв в хотелската си стая.

— Господин Кингсли, не може ли да има други причини, които да обясняват смъртта му? — попита Пригицър.

Танър поклати глава.

— Не. Не повярвах, че се е самоубил. Наех детективи и ги пратих с неколцина мои хора в Япония, за да разкрият какво се е случило. Не успяха да открият доказателства за убийство и тогава реших, че сигурно съм сбъркал, че в живота на Исо може да е имало някаква трагедия, за която да не съм подозирал.

— Тогава защо сега сте убеден, че са го убили? — поинтересува се Гринбърг.

— Както споменахте, преди три години в Цюрих почина Мадлен Смит. Твърдеше се, че се е самоубила. Вие обаче не знаете, че Мадлен Смит също искаше да напусне компанията, в която работеше, и да дойде при нас.

Гринбърг се намръщи.

— Какво ви кара да смятате, че има връзка между смъртта на двамата?

Лицето на Танър сякаш бе от камък.

— Фирмата, в която работеше, беше клон на същата оная Токио Фърст Индъстриъл Груп.

Последва смаяно мълчание.

— Нещо не разбирам — обади се Пригицър. — Защо да убиват служител само защото иска да напусне? Ако…

— Мадлен Смит не беше каква да е служителка. Нито пък Исо. Те бяха блестящи физици и щяха да разрешат проблеми, от което техните компании щяха да спечелят невъобразими богатства. Ето защо не искаха да ги изгубят.

— Швейцарската полиция разследва ли смъртта на Смит?

— Да. Ние също. Но пак не успяхме да докажем нищо. Всъщност все още работим по всички убийства и очаквам да ги разкрием. КИГ има връзки по целия свят. Ако получа каквато и да било полезна информация, с удоволствие ще я споделя с вас. Надявам се и вие да постъпите така.

— Естествено — обеща Гринбърг.

Позлатеният телефон на бюрото на Танър иззвъня.

— Извинете. — Той се изправи и отиде да вдигне слушалката. — Ало… Да… Следствието тече нормално. Всъщност в момента двама детективи са в кабинета ми и се съгласиха да си сътрудничим. — Кингсли хвърли поглед към Пригицър и Гринбърг. — Добре… Ще ви съобщя, когато имаме новини. — Шефът на КИГ затвори.

— Работите ли по нещо секретно тук, господин Кингсли? — попита Гринбърг.

— Искате да кажете дали работим по нещо достатъчно секретно, за да убият толкова много хора ли? На света има над сто мозъчни тръста, детектив Гринбърг, някои от които работят по абсолютно същите проблеми като нас. Ние не строим атомна бомба. Отговорът на въпроса ви е „не“.

Вратата се отвори и в кабинета влезе Андрю Кингсли. Носеше наръч документи. Изобщо не приличаше на брат си. Чертите на лицето му бяха някак отпуснати. Имаше оредяваща сива коса, набръчкано чело и ходеше леко прегърбен. Докато Танър Кингсли кипеше от жизненост и интелигентност, Андрю изглеждаше малоумен и апатичен. Говореше със заекване и трудно свързваше изреченията.

— Това тук… нали знаеш… това са нещата, които поиска, Танър. Извинявай, че не ги свърших… свърших по-рано.

— Няма нищо, Андрю. — Танър се обърна към двамата детективи. — Това е брат ми Андрю. Детективите Гринбърг и Пригицър.

Андрю ги погледна неуверено и запримигва.

— Ще им разкажеш ли за Нобеловата си награда, Андрю?

— Да, Нобеловата награда… — разсеяно отвърна брат му. — Нобеловата награда…

После се обърна и излезе. Танър въздъхна.

— Както споменах, Андрю е основател на тази компания, блестящ учен. Преди седем години получи Нобелова награда за едно свое откритие. За нещастие, участваше в експеримент, който се провали, и… и това го промени — горчиво довърши той.

— Трябва да е бил забележителен човек.

— Наистина.

Ърл Гринбърг се изправи и протегна ръка.

— Няма да ви отнемаме повече време, господин Кингсли. Ще поддържаме връзка.

— Господа — със стоманен глас отвърна Танър. — Нека се опитаме да разкрием тези престъпления, при това бързо.