Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (19)

Глава 17

Андрю разглеждаше пъстрата брошура, която беше получил от Нобеловия комитет, заедно със следния текст: „С нетърпение очакваме Вашето пристигане“. Имаше снимки на огромната Стокхолмска концертна зала, публиката в която аплодираше Нобелов лауреат, запътил се към сцената, за да получи своята награда от шведския крал Карл XVI Густав. „И аз скоро ще бъда там“ — помисли Андрю.

Вратата на кабинета му се отвори и влезе Танър.

— Трябва да поговорим. Андрю остави брошурата.

— Да?

Танър дълбоко си пое дъх.

— Току-що се ангажирах КИГ да помогне на армията в един техен експеримент.

— Какво си направил?

— Експериментът е свързан с криогеника. Имат нужда от твоята помощ.

Андрю поклати глава.

— Не. Не мога да се занимавам с такива неща, Танър. Тук вършим друга работа.

— Не става въпрос за пари, Андрю. А за отбраната на Съединените американски щати. Това е важно за армията. Ще го направиш за родината си. Безплатно. Имат нужда от теб.

Танър го убеждава цял час. Накрая Андрю отстъпи.

— Добре. Но за последен път се отклоняваме от пътя, Танър. Съгласен ли си?

Брат му широко се усмихна.

— Съгласен съм. Нямам думи да изразя колко се гордея с теб.

Обади се на Пола. Отговори му телефонният й секретар.

— Върнах се, скъпа. Предстои ни много важен експеримент. Ще ти съобщя, когато свършим. Обичам те.

 

 

Двама военни специалисти дойдоха да инструктират Андрю за извършената до този момент работа. Отначало той бе сдържан, но колкото повече обсъждаха проекта, толкова повече са ентусиазираше. Ако успееха да разрешат проблемите, това щеше да е откритие с огромно значение.

След час през портала на КИГ влезе военен камион, ескортиран от два автомобила на щаба на сухопътни войски, пълни с въоръжени войници. Андрю излезе да посрещне полковника, който командваше ескорта.

— Ето го, господин Кингсли. Какво да правим с него?

— Ние ще го поемем оттук нататък — отвърна Андрю. — Само го разтоварете.

— Ясно. — Полковникът се обърна към двама войници, които стояха зад камиона. — Хайде да го разтоварим. И внимавайте. Много внимавайте.

Мъжете предпазливо свалиха малък тежък метален куфар.

След няколко минути двама асистенти го внесоха в лабораторията под наблюдението на Андрю.

— На онази маса — нареди той. — Много внимателно. — И след като изпълниха заповедта му: — Чудесно.

— Можеше да го носи и само един от нас — отбеляза единият асистент. — Съвсем лек е.

— Няма да повярваш колко е тежък всъщност — отвърна Андрю.

Асистентите го погледнаха озадачено.

— Моля?

Той поклати глава.

— Няма значение.

 

 

Двама химици, Пери Станфорд и Харви Уокър, бяха избрани да асистират на Андрю.

Те вече бяха облекли тежките защитни костюми, които се изискваха за експеримента.

— Ще отида да се облека и веднага се връщам — каза Андрю.

Той мина по коридора до една затворена врата и я отвори. Вътре имаше лавици с тежко химическо оборудване, напомнящо на космически скафандри, противогази, очила, специални обувки и тежки ръкавици.

Андрю влезе в стаята да си облече костюма и Танър дойде да му пожелае успех.

Когато Андрю се върна в лабораторията, Станфорд и Уокър го чакаха. Тримата педантично херметизираха помещението и провериха вратата. Всички бяха развълнувани.

— Готови ли сме?

Станфорд кимна.

— Да.

— Да — потвърди Уокър.

— Противогазите.

Тримата си ги сложиха.

— Да започваме. — Андрю предпазливо вдигна капака на металната кутия. Вътре имаше шест епруветки, подредени в защитни легла. — Внимавайте — предупреди той. — Тези джинове са с температура двеста двайсет и два градуса под нулата. — Противогазът приглушаваше гласа му.

После извади първата епруветка и я отпуши. Тя засъска и от нея се надигна пара, която се превърна в замръзващ облак.

— Добре — каза Андрю. — Първо трябва да… първо трябва да… — Той се ококори. Задушаваше се и лицето му пребледня като тебешир. Опита да каже нещо, ала от гърлото му не излезе нито звук.

Пред ужасените погледи на Станфорд и Уокър шефът им се строполи на пода. Станфорд припряно отиде при стената и натисна бутона на мощния вентилатор, който изсмука ледения газ от лабораторията.

Когато въздухът се изчисти, двамата учени отвориха вратата и побързаха да изнесат Андрю. Приближаващият се по коридора Танър видя какво става и на лицето му се изписа паника.

Той се затича към тях и се вторачи в брат си.

— Какво стана?

— Случи се злополука и… — опита се да му обясни Станфорд.

— Каква злополука? — изкрещя Танър като полудял. — Какво сте направили с брат ми? — Наоколо започнаха да се трупат хора. — Повикайте линейка. Оставете. Нямаме време. Ще го закараме в болницата с наша кола.

 

 

След двайсет минути Андрю лежеше в спешното отделение на болницата „Сейнт Винсънт“ в Манхатън. На лицето му пулсираше кислородна маска, във вената на ръката му се вливаше система. До него стояха двама лекари.

Танър отчаяно крачеше назад-напред.

— Трябва да го спасите!

— Моля, напуснете стаята, господин Кингсли — нареди единият лекар.

— Няма — изкрещя Танър. — Оставам тук. — Приближи се до леглото, на което лежеше Андрю, хвана ръката му и я стисна. — Хайде, братле. Свести се. Имаме нужда от теб.

Никаква реакция.

От очите на Танър бликнаха сълзи.

— Ще се оправиш. Не се бой. Ще докараме най-добрите лекари на света. Ще оздравееш. — Той се обърна към докторите. — Искам самостоятелна стая и денонощно наблюдение от сестри. И в стаята да има второ легло. Ще остана с него.

— Трябва да довършим прегледа, господин Кингсли.

— Ще чакам в коридора — предизвикателно отвърна Танър.

Свалиха Андрю на долния етаж за преглед със скенер и за масирано кръвопреливане. После го преместиха в стая, където за него се грижеха трима лекари.

Танър чакаше на стол в коридора. Когато един от лекарите най-после излезе от стаята, Танър скочи на крака.

— Ще се оправи, нали?

Докторът се поколеба.

— Веднага ще го прехвърлим във военномедицинския център „Уолтър Рийд“ във Вашингтон за по-нататъшна диагноза, обаче, честно казано, господин Кингсли, нямаме голяма надежда.

— Какви ги говорите, по дяволите? — изкрещя Танър. — Естествено, че ще се оправи. Та той беше в лабораторията само няколко минути!

Докторът понечи да отговори остро, но видя, че очите му са пълни със сълзи.

 

 

Танър замина за Вашингтон в санитарния самолет с брат си. И не престана да го успокоява през целия полет.

— Лекарите казват, че ще се оправиш… Ще ти дадат нещо и ще оздравееш… Имаш нужда само от малко почивка. — Той го прегърна. — Ще оздравееш навреме, за да отидем в Швеция и да си получиш Нобеловата награда.

През следващите дни Танър беше неотлъчно до брат си. На третия ден един от докторите го повика в кабинета си.

— Какво става? — попита Танър. — Той ще се… — Взря се в лицето на лекаря. — Какво има?

— Положението е много тежко. Брат ви има късмет, че е жив. Какъвто и да е бил онзи експериментален газ, трябва да е бил крайно токсичен.

— Можем да повикаме лекари от…

— Няма смисъл. Опасявам се, че токсините вече са увредили мозъчните клетки на брат ви.

Танър потрепери.

— Но няма ли лекарство за това… нещо?

— Господин Кингсли, военните още дори не са му измислили име, а вие питате дали има лекарство — язвително отвърна докторът. — Не. Съжалявам. Боя се, че той… никога вече няма да е същият.

Танър остана на мястото си със свити юмруци и пребледняло лице.

— Брат ви е в съзнание. Можете да влезете при него, но само за няколко минути.

Танър влезе в болничната стая. Очите на брат му бяха отворени, но той се вторачи в госта си с безизразно лице.

Телефонът иззвъня и Танър вдигна слушалката. Обаждаше се генерал Бартън.

— Ужасно съжалявам за случилото се с…

— Копеле гадно! Ти ми каза, че брат ми е в безопасност.

— Не знам какво се е случило, но ви уверявам…

Танър му тръшна слушалката. Чу гласа на брат си и се обърна.

— Къде… къде съм?

— В болницата „Уолтър Рийд“ във Вашингтон.

— Защо? Кой е болен?

— Ти, Андрю.

— Какво се е случило?

— Експериментът се провали.

— Не си спомням…

— Всичко е наред. Не се бой. Ще се погрижат за теб. Няма да те оставя.

Андрю затвори очи. Танър го погледа още малко и излезе.

Пола прати цветя в болницата. Танър искаше да й се обади и да й благодари, но секретарката му каза:

— Тя не е в града. Щяла да ви потърси веднага щом се върне.

 

 

След седмица Андрю и Танър бяха в Ню Йорк. Вестта за случилото се с Андрю бе стигнала до КИГ. Дали мозъчният тръст щеше да продължи да съществува без него? Когато се разчуеше за злополуката, репутацията на компанията щеше да пострада.

„Това няма значение — помисли си Танър. — Ще направя мозъчния тръст най-големия на света. Вече мога да дам на принцесата повече, отколкото е мечтала. След няколко години…“

Секретарката му го повика по интеркома.

— Дошъл е някакъв шофьор и иска да ви види, господин Кингсли.

Танър се озадачи.

— Да влезе.

Появи се униформен шофьор, носеше плик.

— Танър Кингсли?

— Да.

— Помолиха ме да ви предам това писмо лично.

Връчи му плика и си отиде.

Танър погледна плика и се усмихна широко. Познаваше почерка на Пола. Беше му приготвила някаква изненада. Нетърпеливо разпечата плика.

Писмото гласеше:

Няма да се получи, скъпи. В момента имам нужда от повече, отколкото можеш да ми дадеш, затова ще се омъжа за човек, който е способен да ми го осигури. Обичам те и винаги ще те обичам. Знам, че ще ти е трудно да повярваш, но това, което правя, е за доброто и на двама ни.

Той пребледня. Дълго се взира в писмото, после нервно го хвърли в кошчето за боклук.

Триумфът му беше закъснял с един ден.