Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (9)

8. Глава

Без съмнение фирмата „Трицис и Трицис“ бе най-авторитетната адвокатска фирма в Гърция. Създателите й отдавна се бяха оттеглили и сега фирмата принадлежеше на Наполеон Котас, който, макар да имаше десетина съдружници, бе водещата фигура.

Винаги, когато някой богаташ биваше обвинен в убийство, с делото се занимаваше Наполеон Котас. Безброй бяха спечелените му дела. Десетки бяха и спасените от него хора. Наскоро завършилият процес срещу Анастасия Савалас бе отразен на първите страници на вестниците из целия свят. Едва ли имаше човек, който да не е убеден във вината на подсъдимата, защитена така блестящо от Котас. Той бе поел страхотен риск, но с пълното съзнание, че няма друг изход и само така може да спаси живота й.

Спомнеше ли си лицата на съдебните заседатели, когато надигна сиропа за кашлица със смъртоносна доза отрова, Котас се усмихваше доволно. Внимателно бе изчислил колко да трае обобщението му, та да завърши точно в дванайсет часа. Това се оказа най-важният момент. Ако съдиите бяха решили да променят обичайната си практика и да продължат заседанието… Трънки го полазваха при такава възможност.

И без това се случи нещо непредвидено, което едва не му коства живота. След обявяване на почивката, Котас с бързи стъпки се отправи по коридора, когато група журналисти препречиха пътя му.

— Господин Котас, как разбрахте, че сиропът за кашлица не е отровен?

— Бихте ли ни обяснили…

— Мислите ли, че някой е сменил шишетата…

— Дали Анастасия Савалас е била…

— Моля ви господа, трябва да задоволя естествените си нужди. С радост ще ви отговоря малко по-късно.

Той забърза към мъжката тоалетна в дъното на коридора. На дръжката висеше табелка „Не работи“. Един от репортерите подхвърли зад гърба му:

— Може би ще трябва да потърсите друга тоалетна.

— Страхувам се, че не мога да чакам. — Той бутна вратата и бързо я затвори зад себе си.

Вътре го посрещна цял екип. Лекарят се обади разтревожен:

— Взех да се безпокоя вече. Антимонът действа бързо. Пригответе стомашната сонда — даде той знак на помощника си.

— Готово, докторе.

— Лягай на земята — обърна се лекарят към Наполеон Котас. — Ще бъде доста неприятно.

— Като си помисля за алтернативата, нямам нищо против — усмихна се адвокатът.

 

 

За да спаси живота на Анастасия Савалас, Наполеон Котас получи на сметката си в швейцарска банка един милион долара. Котас имаше разкошна къща в Колонаки — прекрасен квартал на Атина, вила на остров Корфу и апартамент в Париж на авеню „Фош“.

Общо взето Котас имаше всички основания да е доволен от живота. Само една сянка помрачаваше иначе ведрия му хоризонт.

Името на тази сянка бе Фредерик Ставрос, най-новият член на фирмата „Трицис и Трицис“. Останалите адвокати непрестанно се оплакваха от Ставрос.

— Той е съвсем посредствен юрист, Наполеон. Няма място в такава фирма.

— Ставрос едва не провали делото ми. Такъв глупак…

— Чухте ли какво изтърси вчера в съда Ставрос? Съдията едва не го изгони от залата…

— По дяволите, защо не изхвърлим този Ставрос? И без това е десетата дупка. Никаква полза от него, напротив — само вреда.

Наполеон Котас най-добре разбираше това. Едва се сдържаше да не изкрещи истината в лицето им:

Не мога да го уволня. Винаги им отговаряше:

— Дайте му малко време. Ще се научи.

Съдружниците му така и не получиха друг отговор.

 

 

Един философ някога беше казал: „Внимавайте какво ще си пожелаете, защото може и да ви се случи.“

Фредерик Ставрос, най-младият член на фирмата „Трицис и Трицис“, бе постигнал мечтата си и от този миг нататък нямаше по-нещастен човек на земята от него. Не можеше нито да яде, нито да спи и бе започнал да отслабва застрашително.

— Трябва да се прегледаш, Фредерик — настояваше жена му. — Видът ти е ужасен.

— Не, не, няма смисъл.

Той чудесно знаеше какво му е и че нямаше лекар, който да успее да му помогне. Мъчеше го нечиста съвест.

Фредерик Ставрос бе напорист, амбициозен млад човек, дори идеалист. Години наред бе работил в мизерна кантора в един от бедняшките квартали на Атина — Монастираки, и се бе борил, често пъти без хонорар, за интересите на клиенти с твърде оскъдни средства. От момента, в който срещна Наполеон Котас, животът му се промени коренно.

Година по-рано Ставрос бе защитавал Лари Дъглас на процеса, в който той и артистката Ноел Паж бяха обвинени в убийство на съпругата на Дъглас — Катерин. Наполеон Котас бе нает от всемогъщия Константин Демирис да защитава неговата любовница. От самото начало Ставрос бе изразил искреното си желание да отстъпи на Котас възможността да защитава и неговия клиент. От цялото си сърце се възхищаваше от големия адвокат.

— Трябва да видиш Котас в атака — казваше той на жена си. — Този човек е направо невероятен. Как бих искал да работя някога с него!

Към края на процеса нещата взеха неочакван обрат. Един ден Наполеон Котас в очевидно чудесно настроение повика Ноел Паж, Лари Дъглас и Фредерик Ставрос.

— Току-що говорих със съдиите — обърна се той към Ставрос. — Ако обвиняемите се съгласят да се признаят за виновни, съдиите са готови да им дадат по пет години, четири от които — условни. В действителност никой от тях няма да лежи повече от шест месеца. Вие като американец — обърна се той към Лари Дъглас — ще бъдете депортиран без право да пребивавате в Гърция до края на живота си.

Ноел Паж и Лари Дъглас на драго сърце се съгласиха да се признаят за виновни. Петнайсет минути по-късно обвиняемите и техните адвокати стояха пред главния съдия.

— Законите в Гърция никога не са давали смъртна присъда в случаите, когато липсват ясни доказателства за извършено убийство. Ето защо ние с моите колеги бяхме искрено учудени, когато обвиняемите се признаха за виновни насред процеса… Присъдата за двамата обвиняеми Лари Дъглас и Ноел Паж е смърт чрез разстрел… Да се изпълни до деветдесет дни след произнасянето й.

В този миг Ставрос разбра, че Наполеон Котас ги е изиграл. Нямаше никаква уговорка. Константин Демирис го бе наел не за да защитава любовницата му, а за да е сигурен, че отмъщението му е сигурно. Ставрос се бе оказал пионка в един хладнокръвно скроен план.

Не мога да допусна такова нещо, мислеше Ставрос. Ще разкажа всичко на съдията, и те ще променят решението си.

В този миг Наполеон се бе приближил до Ставрос.

— Ако сте свободен утре, може да се срещнем и да обядваме заедно. Бих искал да ви запозная със съдружниците си…

 

 

Само след четири седмици Фредерик Ставрос бе пълноправен съдружник в адвокатската фирма „Трицис и Трицис“, с просторен кабинет и голяма заплата. Продал бе душата си на дявола. Едва по-късно бе разбрал, че на такава сделка трудно се издържа. Не мога повече така.

Не можеше да се отърси от мъчителното чувство за вина. Та аз съм убиец, не спираше да се терзае той.

Тази дилема го измъчваше страшно, докато най-сетне взе решение.

Рано една сутрин се яви в кабинета на Наполеон Котас.

— Леон — започна той.

— Боже мой, та ти имаш ужасен вид — прекъсна го Наполеон. — Защо не си вземеш малко отпуска? Ще ти се отрази добре.

Ставрос чудесно знаеше, че това няма да реши проблема му.

— Леон, много съм ти благодарен за всичко, което направи за мен, но не мога да остана повече тук.

— За какво всъщност става дума? — изумено го гледаше Котас. — Справяш се чудесно.

— Не. Не мога. Разкъсван съм от съмнения.

— Не те разбирам. Какво имаш предвид? Фредерик не можеше да повярва на ушите си.

— Всичко онова, което се случи което ние двамата с теб причинихме на Ноел Паж и Лари Дъглас… Нима не изпитваш някакви угризения?

Внимание. Котас присви очи.

— Фредерик, чуй ме. Често пъти правосъдието избира свои собствени методи за уреждане на несправедливостта. Повярвай ми — усмихна се той на младия си колега, — те бяха виновни. Нямаме никакви основания да се самообвиняваме.

— Но ние ги осъдихме на смърт! Изиграхме ги! Не мога да живея повече с тази мисъл. Много съжалявам. Подавам си оставката. Ще остана само до края на месеца.

— Няма да я приема — категорично отсече Котас. — Защо не ме послушаш и не си вземеш отпуска?

— Не. Тук повече не мога да остана, след като знам какво съм сторил. Съжалявам.

— Даваш ли си сметка, какво правиш? — попита Котас с хладен поглед. — Обръщаш гръб на блестяща кариера съсипваш живота си.

— Напротив, спасявам го.

— Значи категорично си решил?

— Да. И искрено съжалявам, Леон. Няма защо да се тревожиш, никога няма да коментирам случилото се.

Ставрос се обърна и напусна кабинета.

Наполеон Котас остана на бюрото още дълго, потънал в размисъл. Най-накрая се реши. Вдигна телефона и набра номера.

— Бихте ли предали на господин Демирис, че трябва да говоря с него на всяка цена? Още днес следобед.

В четири часа следобед Наполеон Котас седеше в кабинета на Константни Демирис.

— Какво има, Леон?

— Възможно е тревогата ми да е напразна — започна предпазливо Котас, — но съм длъжен да ти съобщя, че тази сутрин Фредерик Ставрос дойде при мен. Решил е да напусне фирмата.

— Ставрос ли? Адвокатът на Лари Дъглас? И защо?

— Изглежда има проблеми със съвестта си.

Настъпи тежко мълчание.

— Разбирам.

— Обеща никъде да не споменава за това, което се случи в съда.

— Вярваш ли му?

— Да. Мисля, че му вярвам.

Константин Демирис се усмихна.

— Тогава какво? Значи няма защо да се тревожим.

— Така мисля. — Наполеон се изправи с олекнало сърце. — Щеше ми се все пак да знаеш.

— Добре направи, че ми каза. Имаш ли време да вечеряме някой път другата седмица?

— Да, разбира се.

— Ще ти се обадя.

— Благодаря ти, Коста.

 

 

Късно следобед в петък старата черква „Капникарея“ в центъра на Атина бе потънала в тишина, мир и спокойствие. В ъгъла до олтара Фредерик Ставрос бе коленичил пред отец Константин. Свещеникът постави края на патрахила върху главата му.

— Сгреших, отче. Сторих непростим грях.

— Най-големият проблем на човека, синко, е, че е човек. Какви са греховете ти?

— Аз съм убиец.

— Отнел си нечий живот, така ли?

— Да, отче. И не зная какво да направя, за да купя грешката си.

— Бог знае какво върши. Ще го помолим за прошка.

— Позволих да ме отклонят от правия път. От суета и алчност. Това стана преди една година. Бях защитник на човек, обвинен в убийство. Делото вървеше добре. И тогава Наполеон Котас…

 

 

Половин час по-късно Фредерик Ставрос напусна черквата като нов човек. Имаше усещането, че се е отърсил от огромен товар. Сякаш изповедта бе окъпала душата му. Разказал бе на свещеника всичко. За първи път споделяше с някого цялата история.

Ще започна нов живот. Ще се преместя в друг град и ще се заловя за всичко отначало. Все някак ще забравя за ужасния грях, който сторих. Благодаря ти, Господи, за шанса, който ми даде.

Вечерта се бе спуснала и площад „Ермос“ бе опустял. Ставрос изчака зелената светлина на светофара и стъпи на платното. Бе на средата на улицата, когато от съседната пресечка се зададе черна лимузина със запалени фарове и като гигантско, загубило ума си чудовище, се понесе към него. Ставрос замръзна на място. Много късно бе да се отдръпне. Чу гръмотевичния рев на мотора и усети как някаква сила го блъска и раздира тялото му. Безумна болка го прониза, след което настъпи пълен мрак.

 

 

Наполеон Котас имаше обичай да става рано. Радваше се на няколко часа самота преди напрежението на деня да го е притиснало. Закусваше винаги сам и докато се хранеше, преглеждаше сутрешните вестници. Тази сутрин няколко заглавия спряха вниманието му. Премиерът Темистоклис Софулис бе сформирал нов петчленен коалиционен кабинет. Трябва да му изпратя поздравление. Въоръжени отряди на китайските комунисти бяха стигнали северния бряг на река Яндзъ. Хари Труман и Олбън Баркли бяха встъпили в длъжност като президент и вицепрезидент на Съединените щати. Разгърна вестника на втора страница и кръвта му се вледени. Едно съобщение привлече погледа му:

„Господин Фредерик Ставрос, съдружник в известната адвокатска фирма «Трицис и Трицис», бе блъснат от кола снощи и загина на място на излизане от черквата Капникарея. Свидетелите заявили, че колата била черна лимузина без номера. Господин Ставрос бе важна фигура по време на вдигналия голям шум миналата година процес срещу Ноел Паж и Лари Дъглас по обвинение в убийство. Ставрос бе защитник на Лари Дъглас и…“

Наполеон Котас вдигна очи от вестника. Застинал на стола, той съвсем забрави закуската си. Злополука. Наистина ли беше злополука? Константин Демирис му бе казал, че няма защо да се тревожи. Твърде много хора бяха направили грешката да повярват на привидните обещания на Демирис. Котас взе телефона и поиска да го свържат с него.

— Чете ли сутрешните вестници? — попита Котас.

— Не. Не съм още. Защо?

— Фредерик Ставрос е загинал.

— Какво?! — Коста изглежда наистина се изненада. — Как така?

— Бил убит снощи от кола, чийто шофьор избягал.

— Боже господи, Леон! Колко жалко! Хванали ли са шофьора?

— Не, не още.

— Може би ще успея да понатисна малко полицаите. В днешно време вече нищо не е сигурно. Всъщност какво ще кажеш да вечеряме заедно в четвъртък?

— Нямам нищо против.

— Значи решено.

Наполеон Котас бе известен със способността си да разгадава истината. Константин Демирис се изненада съвсем искрено. Няма нищо общо с гибелта на Ставрос.

На следващата сутрин преди да се качи в кантората Наполеон Котас прибра колата си в частния гараж на фирмата. Тъкмо се беше запътил към асансьора, когато някакъв младеж изникна пред него.

— Имате ли огънче?

Неизвестно защо в главата на Котас светна сигнал за тревога. Какво правеше този непознат в гаража?

— Да, разбира се — отвърна Котас и без никакво колебание стовари куфарчето си върху лицето на младежа.

— Мамка ти! — изкрещя от болка непознатият, след което бръкна в джоба си и извади пистолет със заглушител.

— Ей! Какво става там? — чу се глас.

Униформеният пазач тичаше към тях.

Непознатият се огледа и побягна през отворената врата.

— Добре ли сте, господин Котас? — попита разтревоженият пазач.

— Да… — задъхано отговори Котас. — Добре съм.

— Какво се опита да ви направи?

— Не съм съвсем сигурен — бавно отговори Наполеон Котас.

Това е просто съвпадение, мислеше Котас, докато влизаше в кантората. Нищо чудно този човек да бе най-обикновен крадец. Но защо му беше пистолет със заглушител? Не, той искаше да ме убие. И Константин Демирис естествено ще се престори на много изненадан, когато научи за смъртта ми, също както при смъртта на Фредерик Ставрос.

Трябваше да го предвидя. Демирис не е човек, който поема рискове. Никога няма да остави нещо недовършено. Но сега аз ще го изненадам.

Секретарят на Наполеон Котас се обади по уредбата:

— Господин Котас, след трийсет минути трябва да сте в съда.

Днес трябваше да пледира в процес за масово убийство, но бе прекалено разстроен, за да се яви в съда.

— Обади се, моля те, на съдията и му кажи, че съм болен. Намери някой от съдружниците, който да ме замести. И вече ме няма за никого.

Извади един касетофон и се замисли. Сетне започна да говори.

 

 

Рано следобед Наполеон Котас се появи пред кабинета на прокурора Петрос Демонидис с плик в ръка. Секретарят го позна.

— Добър ден, господин Котас. Какво ще обичате?

— Искам да се видя с господин Демонидис.

— Той е на заседание. Имате ли уговорена среща?

— Не. Бихте ли му предали, че съм тук и искам да го видя по спешна работа.

— Да, разбира се.

След петнайсетина минути поканиха Наполеон Котас в кабинета на прокурора.

— Е, най-сетне Мохамед дойде при планината — рече Демонидис, когато останаха сами. — С какво мога да ви бъда полезен? Ще уговаряме резултатите по някое дело ли?

— Не, Петрос. Този път идвам по личен проблем.

— Седни, Леон.

— Искам да оставя при теб един плик. Запечатан е и трябва да се отвори в случай на внезапна смърт.

— Очакваш нещо да ти се случи ли? — заинтригувано попита Демонидис.

— Възможно е.

— Да, разбирам. Някой неблагодарен клиент, може би?

— Няма значение кой. За сега ти си единственият човек, на когото мога да се доверя. Прибери го на сигурно място и никой друг да не знае.

— Разбира се, можеш да разчиташ. Виждаш ми се изплашен.

— Така е.

— Не искаш ли охрана? Мога да изпратя някой полицай да те пази.

Котас посочи плика.

— Това е единствената охрана, от която имам нужда.

— Добре. Щом си сигурен в нея.

— Наистина съм сигурен. — Котас се изправи и протегна ръка за сбогом. — Parakalo. Не можеш да си представиш колко съм ти благодарен.

— Parakalo — усмихна се Демонидис. — Друг път ти ще ми услужиш.

 

 

Един час по-късно в „Еленик Трейд Корпорейшън“ влезе човек с униформа на разносвач.

— Нося пакет за господин Демирис — обърна се той към една от секретарките.

— Дайте да се разпиша.

— Наредено ми е да го предам лично.

— Съжалявам, но е зает. От кого е пакетът?

— От Наполеон Котас.

— Сигурен ли сте, че не можете да го оставите на мен?

— Сигурен съм, госпожо.

— Ще попитам, дали господин Демирис не може да ви приеме.

Жената натисна едно от копчетата на секретарската уредба.

— Моля да ме извините, господин Демирис. Един човек носи пакет за вас от господин Котас.

— Донесете ми го, Ирен — каза шефът.

— Наредено му е да ви го предаде лично.

— Нека влезе тогава.

Ирен и разносвачът влязоха в кабинета.

— Вие ли сте Константин Демирис?

— Да.

— Бихте ли се подписали тук?

Демирис се подписа на разписката.

— Благодаря ви — отвърна разносвачът, прибра листчето и връчи плика на Демирис.

Демирис изпрати с поглед секретарката и разносвача, огледа плика замислено и го скъса. Вътре имаше малък касетофон с една касета. Обзет от любопитство, той натисна копчето и зачака.

Гласът на Наполеон Котас изпълни кабинета.

„Драги Коста, всичко щеше да е толкова по-просто, ако беше повярвал, че Фредерик Ставрос няма да издаде никому нашата малка тайна. Още по-огорчен съм от факта, че не повярва, че аз нямам намерение да споделя тази нещастна история с когото и да било. Имам всички основания да вярвам, че ти стоиш зад смъртта на нещастния Ставрос и си решил да ликвидираш и мен. Тъй като моят живот ми е също толкова скъп, колкото и твоят на теб, искам да те предупредя, че нямам никакво намерение да бъда следващата ти жертва… Взел съм всички предпазни мерки да запиша подробностите на играта, която ние двамата с теб изиграхме в процеса на Ноел Паж и Лари Дъглас, поставих ги в запечатан плик и ги дадох на прокурора. Ще бъдат отворени в случай, че нещо се случи с мен. Ето защо сега за теб е не по-малко важно, отколкото за мен, да бъда жив и здрав.“

Константин Демирис седеше в креслото, загледан пред себе си.

 

 

Когато Наполеон Котас се прибра в кабинета си същия следобед, той вече не изпитваше никакъв страх. Константин Демирис беше опасен човек, но съвсем не беше глупак. Надали щеше да предприеме действия срещу някого, когато е застрашена собствената му сигурност. Той направи своя ход, а аз го матирах. Адвокатът се усмихна. Май няма да е зле да променя програмата си за четвъртък.

 

 

Следващите няколко дни Нанолеон Котас бе много зает с подготовката на дело, в което една жена бе убила двете любовници на своя съпруг. Котас ставаше рано и работеше до късно през нощта, подготвяйки въпросите към свидетелите. Инстинктът му подсказваше, че въпреки всички доказателства, победата му съвсем не е сигурна.

В сряда вечерта остана да пише в кабинета до среднощ и едва след това се накани да си върви. Пристигна у дома след един.

Прислужникът му го чакаше.

— Да ви приготвя ли нещо за хапване, господин Котас? Ако сте гладен, мога да ви донеса сандвичи или…

— Не, благодаря ти. Лягай си.

Наполеон се прибра в спалнята. В продължение на час прехвърляше делото в главата си и най-сетне към два заспа.

Сънува, че е в съдебната зала и разпитва някакъв свидетел, когато най-неочаквано човекът започна да къса дрехите си.

— Но защо правите това? — попита го Котас.

— Горя.

Котас се огледа и видя, че всички присъстващи в препълнената зала се събличат.

— Ваше благородие обърна се той към съдията, — най-сериозно възразявам.

Съдията също събличаше тогата си.

— Тук наистина е много горещо — оплака се той. Горещо е. И много шумно!

Наполеон отвори очи. Пламъци бълваха под вратата на спалнята му и цялата стая бе пълна с дим.

Той седна в леглото, напълно разсънен.

Къщата гори. Защо не действа алармената инсталация?

От високата температура вратата бе започнала да се пука. Котас изтича до прозореца, задавен от дима. Опита се да го отвори, но напразно. Димът ставаше все по-задушлив и мъжът едва дишаше. Нямаше къде да избяга.

От тавана започнаха да падат горещи греди. Едната от стените се срути и пламъците пометоха Котас. Той изкрещя от болка. Косата и пижамата му горяха. Заслепен, той се хвърли върху затворения прозорец, счупи го и полетя надолу от пет метра височина.

 

 

Рано на следващата сутрин една прислужничка въведе прокурора Петрос Демонидис в кабинета на Константин Демирис.

— Kalimehra, Петрос — рече Демирис. — Благодаря ти, че се отзова на поканата ми. Донесе ли го?

— Да, господине. — И Демонидис подаде запечатания плик на Наполеон Котас. — Мислех, че ще предпочетете да го пазите при вас.

— Колко разумно от твоя страна. Ще закусиш ли с мен?

— Efharisto. Много сте любезен, господин Демирис.

— Коста. Наричай ме Коста. От известно време те наблюдавам. Струва ми се, че си човек със сериозно бъдеще. Бих искал да намеря подходяща работа за теб при мен. Би ли се заинтересувал от такова предложение.

— Разбира се, Коста — усмихна се Петрос Демонидис.

— Е, добре. Докато закусваме, ще си поговорим.