Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (18)

17. Глава

Сен Мориц

 

Катерин бе като в шок. Седеше на канапето в хотелската стая и слушаше лейтенант Ханс Бергман, ръководител на групата спасители, който разказваше за обстоятелствата около смъртта на Кърк Ренолдс. Тя чуваше гласа му ту по-високо, ту приглушено, но думите така и не стигаха до нея. Беше вцепенена от ужаса на случилото се. Всички около мен умират, мислеше тя. Първо Лари, а сега и Кърк. Ами Ноел Паж, Наполеон Котас, Фредерик Ставрос… Кошмарът нямаше край.

Някак смътно, през мъглата на отчаянието й, до нея стигнаха думите:

— Госпожо Ренолдс… госпожо Ренолдс…

— Не съм госпожа Ренолдс — промълви тя. — Казвам се Катерин Алегзандър. Ние с Кърк бяхме само приятели.

— Разбирам.

— Недоумявам как е могло да се случи — дълбоко въздъхна тя. — Той беше толкова добър скиор.

— Да. Карал е ски тук много пъти. И честно да ви кажа, госпожице Алегзандър, много съм изненадан. Открихме тялото му на писта, която миналата седмица затворихме, заради опасност от лавини. Вероятно знакът е бил съборен от вятъра. Толкова съжалявам.

Съжалявам. Каква празна дума, куха.

— Ще поръчате ли нещо за погребението? Значи смъртта съвсем не е краят. Трябваше да се организира погребение. Ковчег, място в гробището, цветя, да се съобщи на роднините. На Катерин й се искаше да закрещи.

— Госпожице Алегзандър?

Катерин вдигна поглед.

— Аз ще съобщя на семейството му.

— Много ви благодаря.

 

 

Обратният път до Лондон бе скръбен. Тя бе отишла на планина с Кърк, изпълнена с надежда, вярвайки, че ще сложи ново начало, че пред нея ще се разтвори врата към един нов живот.

Той бе толкова мил и внимателен. Трябваше да се любя с него. Какво значение би имало в крайна сметка? И изобщо какво има смисъл в този живот? Над мен тегне проклятие. Унищожавам всеки, който се доближи до мен.

 

 

Когато се прибра в Лондон, тя се чувстваше твърде потисната, за да отиде на работа. Остана в къщи и не искаше да види никой. Ана приготви обяда и го занесе в стаята й, но Катерин не се докосна до храната.

— Трябва да хапнете нещо, госпожице Алегзандър.

Само при мисълта за това й се повдигаше.

На следващия ден се почувства още по-зле. Имаше чувството, че гърдите й са затиснати с метална плоча. Едва дишаше.

Не може така, мислеше Катерин. Трябва да направя нещо.

Обади се на Ивлин.

— Непрестанно се обвинявам за случилото се…

— Но това е глупаво, Катерин.

— Зная, но е просто по-силно от мен. Трябва да поговоря с някого. Може би някой психиатър ще…

— Познавам един много добър — рече Ивлин. — Уим ходи при него от време на време. Казва се Алан Хамилтън. Моя приятелка направи няколко опита за самоубийство и откакто доктор Хамилтън я пое, се чувства много добре. Не искаш ли да отидеш при него?

Ами ако каже, че съм душевно болна? Ами ако наистина съм?

— Добре — неохотно се съгласи Катерин.

— Ще се опитам да ти уредя час. Доста е зает.

— Благодаря ти, Ивлин.

 

 

Катерин реши да поговори с Уим. Ще му кажа за Кърк.

— Уим, спомняш ли си Кърк? Загина преди няколко дни на една ски-писта.

— Така ли? Уестминстър — нула-четири-седем-едно.

— Моля?

Уим бе повторил телефонния номер на Кърк. Нима за Уим хората бяха само поредица от числа? Не изпитваше ли чувства към тях? Дали наистина бе лишен от способността да обича, да мрази и да съчувства?

А може би е по-добър от мен? Спестени са му поне страданията, които всички ние изживяваме.

 

 

Ивлин уреди час на Катерин при Алан Хамилтън за следващия петък. Може би трябваше да съобщи на Константин Демирис за това, но реши, че не е чак толкова важно и че е излишно да го безпокои.

Алан Хамилтън имаше кабинет на улица „Уимпоул“. Катерин се отправи натам, изпълнена с лоши предчувствия. Страхуваше се от онова, което лекарят щеше да си каже за нея, а се ядосваше и на себе си, защото се налагаше да разчита на чужд човек за решаването на проблеми, които би трябвало да преодолее сама.

В приемната я посрещнаха с думите:

— Доктор Хамилтън ви очаква, госпожице Алегзандър.

Въпросът е дали аз съм готова да се срещна с него? Внезапно я обзе паника. Какво търся тук? Няма да се оставя в ръцете на някакъв мошеник, който положително се мисли за Господ.

— Промених решението си. Не се налага да се срещна с него. Ще заплатя веднага за загубеното време.

— Почакайте, моля.

— Но…

Човекът влезе в кабинета на лекаря.

След миг се появи и Алан Хамилтън. Беше около четирийсетгодишен, висок, рус, със сини очи и спокойно излъчване.

— Вие ме зарадвахте — обърна се той към Катерин.

— Моля? — смръщи вежди тя.

— Не си бях давал сметка колко добър лекар съм. Едва прекрачила прага на моята приемна и вече се чувствате добре. В известен смисъл това е рекорд.

— Много съжалявам — опита се да се извини Катерин. Не биваше да ви безпокоя. Аз наистина не се нуждая от помощ.

— Искрено се радвам да го чуя. Но така и така сте тук, госпожице Алегзандър, защо не влезете за малко? Ще пием кафе.

— Благодаря ви, но предпочитам…

— Както се казва, ще го изпиете на крак.

— Добре, но само за минута — съгласи се Катерин след кратко колебание.

Обстановката в кабинета бе съвсем семпла, напомняше по-скоро на всекидневна, отколкото на кабинет. По стените висяха вдъхващи спокойствие репродукции. На ниска масичка бе поставена снимката на красива жена и малко момченце. Е, добре, приятен кабинет и симпатично семейство. Но това нищо не означава.

— Заповядайте, седнете — покани я той. — Кафето ще стане след няколко минути.

— Не бих искала да ви губя времето, докторе.

— Не се безпокойте — успокои я той и се настани зад бюрото, без да сваля очи от нея. — Доста неща са минали през главата ви — съчувствено добави той.

— Вие какво точно знаете? — троснато рече тя и сама се изненада резкия си тон.

— Говорих с Ивлин. Тя ми разказа за Сен Мориц. Искрено съжалявам.

Отново тази отвратителна дума.

— Така ли? Ако сте толкова способен, защо не върнете Кърк? — Цялата мъка, която се бе натрупала в нея, изригна като вулкан и тя с ужас осъзна, че е обзета от истерични ридания. — Оставете ме на мира! — крещеше тя. — Оставете ме!

Алан седеше на мястото си и безмълвно я наблюдаваше.

Когато риданията намаляха, тя каза тихо:

— Извинете. Трябва наистина да си вървя. — Стана и се отправи към вратата.

— Не зная дали мога да ви помогна, но бих искал да го направя. Обещавам, че поне няма да ви навредя.

Катерин спря нерешително пред вратата. Извърна се и го погледна с насълзени очи.

— Не зная какво става с мен — чувствам се така объркана.

— Тогава защо не ме оставите да ви помогна да намерите себе си? Ще го направим заедно. Седнете. Ще отида да видя какво става с кафето.

Той се бави около пет минути. Катерин седеше сама и недоумяваше как успя да я уговори да остане. Подействал й бе успокоително. От него наистина се излъчваше спокойствие.

Може и да успее да ми помогне.

Алан Хамилтън се върна с две чаши.

— Ето сметана и захар, ако искате.

— Не, благодаря.

Той седна срещу нея.

— Доколкото разбрах, вашият приятел е загинал при нещастен случай.

— Да. Карал ски на писта, която би трябвало да е затворена. — Беше много мъчително да говори за това. — Вятърът съборил табелата.

— Това първата ви среща със смъртта на близък човек ли е?

Интересно какво трябваше да отговори? О, не. Съпругът ми и любовницата му бяха осъдени на смърт, заради опит да ме убият. Всички около мен умират. Това ще го стресне. Седи и чака отговор, проклетникът. Няма да му доставя това удоволствие. Какво право има да се бърка в живота ми? Мразя го.

Алан Хамилтън не забеляза изписалия се на лицето й гняв. Реши да смени темата.

— Как е Уим? — попита той.

Въпросът я изненада.

— Уим ли? Ами… добре е. Ивлин спомена, че и той е ваш пациент.

— Да.

— Бихте ли ми казали… защо… какви са причините за неговото поведение?

— Дойде при мен, защото не можеше да се задържи на работа. Той е доста рядко явление — чиста проба мизантроп. Не мога да открия причините, но искрено мрази хората. Лишен е от способността да общува.

Той няма чувства, беше казала Ивлин. Никога не се е привързвал към никого.

— Но той е страхотен математик — продължи Алан Хамилтън. — Работата в момента му позволява да прилага онова, което умее.

— За пръв път срещам такъв човек — рече Катерин.

— Госпожице Алегзандър — подзе докторът, — онова, което сте преживели, е много мъчително, но ми се струва, че ще успея да го направя по-леко за вас. Бих искал да опитам.

— Не зная… — рече Катерин. — Всичко ми се струва напълно безнадеждно.

— Щом сте стигнали до дъното, единственият път за вас е нагоре, нали? — усмихна се той, а усмивката му беше заразителна. — Защо не определим ден и час за още една среща? Ако и след това все така ме мразите, ще спрем с опитите.

— Не ви мразя — искрено разкаяна промълви Катерин. — Всъщност може би само малко.

Алан Хамилтън погледна графика си за следващите дни. Всичко беше заето.

— Какво ще кажете за понеделник? — попита той. — В един часа. — Това бе часът му за обяд, но този ден щеше да го пропусне. Катерин Алегзандър носеше непоносимо бреме в душата си и той бе решил да направи всичко възможно да й помогне. Тя го изгледа мълчаливо.

— Добре.

— Чудесно. До понеделник в такъв случай. — Той й подаде визитната си картичка. — Ако междувременно ви потрябвам, тук са записани телефоните в кабинета ми и у дома. Спя леко, така че не се безпокойте и звънете.

— Благодаря ви — въздъхна Катерин. — Ще се видим в понеделник.

Доктор Алан Хамилтън я изпрати с поглед. Толкова е безпомощна и красива. Трябва да внимавам. Спря поглед на снимката върху масичката. Какво ли би си помислила Анджела?

 

 

Телефонът иззвъня през нощта. Константин Демирис вдигна слушалката.

— „Теле“ е потънал?! — възкликна той. — Не мога да повярвам.

— Така е, господин Демирис. Бреговата охрана е открила отломки от кораба.

— Има ли спасени?

— Не, господине. За съжаление, не. Целият екипаж е загинал.

— Какъв кошмар. Знае ли някои какво се е случило?

— Вероятно никога няма да узнаем. Всички доказателства са на дъното на океана.

— Океанът — въздъхна Демирис. — Жестокият океан.

— Да направим ли необходимите постъпки за застраховките?

— Трудно ми е да мисля сега за това, когато всички онези смели мъже са загинали… но да, да, разбира се. Направете каквото е необходимо.

Стана и прибра вазата в личната си колекция. Време бе да се погрижи за наказанието на своя шурей.