Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (3)

2. Глава

Атина, Гърция

 

В никоя карта няма да откриете империята на Константин Демирис и все пак неговите почти феодални владения бяха по-големи и по-могъщи дори от някои държави. Той бе сред най-богатите мъже в света и влиянието му трудно можеше да се вмести в обичайните преценки. Нямаше нито титла, нито официално положение в обществото, но за него бе нещо обикновено да купува и продава министър-председатели, кардинали, посланици и крале. Пипалата на Демирис се бяха впили в тъканта и живота на десетки страни. Той бе властен мъж с проницателен и бърз ум. Добре сложен, висок доста над средния ръст, с широки рамене и гърди и с мургав тен, Демирис имаше ясно очертан голям нос и маслиненочерни очи. Лицето му бе като на ястреб, хищническо. Стига да решеше, Демирис беше изключително чаровен. Говореше осем езика и беше прочут сладкодумник. Собственик на една от най-ценните колекции от произведения на изкуството, той притежаваше своя ескадрила от частни самолети и около дузина апартаменти, замъци и вили, разпръснати из цялото земно кълбо. Ценител на красотата, Демирис смяташе, че красивите жени са неустоими. Носеше му се славата на голям любовник, романтичните му истории бяха вълнуващи почти толкова, колкото и финансовите му операции.

Константин Демирис се гордееше със своя патриотизъм — синьобелият гръцки флаг бе на видно място във вилата му в Колонаки и Псара, собствения му остров, ала той никога не плащаше данъци. Не се чувстваше длъжен да се подчинява на нормите, валидни за всички обикновени хора. В жилите му течеше кръвта на боговете.

Почти всеки, с когото Демирис се запознаваше, искаше някаква услуга от него — да финансира проект, да отпусне дарение или сума за благотворителност, или само да се възползва от въздействието на познанството си с него. Демирис се забавляваше да прави догадки за истинските домогвалия, тъй като обикновено зад привидните желания се криеше нещо друго. Аналитичният му ум рядко приемаше на доверие чуждите декларации и той не се доверяваше почти никому. Девизът му беше: „Близо до приятелите, но още по-близо до враговете.“ Журналистите виждаха един добронастроен, чаровен светски мъж. Нямаха никакви: основания да подозират, че под хубавата фасада се крие убиец, човек, от подземния свят, който не се колебаеше да стисне жертвата за гърлото.

Той не прощаваше никому и не забравяше обидите. За древните гърци думата dikaiosini, справедливост, често пъти бе синоним на ekdikisis — отмъщение, а Демирис се бе посветил и на двете. Той помнеше и най-незначителното противопоставяне, а онези, които бяха имали нещастието да предизвикат гнева му, бяха платили за това стократно. Никога не им бе станало ясно откъде идват злините, защото педантичността на Демирис превръщаше отмъщението във вълнуваща игра — внимателно подготвяше плана и плетеше мрежите на своите капани, в които в крайна сметка улавяше и унищожаваше неприятелите си.

За него бяха истинско удоволствие дните и часовете; прекарани в подготовка на такива капани. Той премерваше внимателно силните и слаби страни на своите врагове.

На една вечеря бе дочул как известен продуцент подхвърля по негов адрес думите „онзи мазен грък“. Демирис търпеливо изчака часа на отмъщението си. Две години по-късно същият продуцент подписа договор с известна в целия свят кинозвезда, която щеше да участвува в новия му филм. В снимките бе вложил и цялото си състояние. Демирис изчака екипът да преполови работата по филма, след което завъртя главата на известната актриса и успя да я убеди да отиде с него на яхтата му.

— Ще прекараме истински меден месец — обеща й той.

Тя наистина получи медения месец, но без сватба. Наложи се да се прекратят снимките и продуцентът фалира.

 

 

В играта на Демирис имаше няколко участници, с които все още не бе разчистил сметките си, но той не бързаше. Обичаше да предвкусва отмъщението, да го планира и да го осъществява с искрена наслада. През последните години не бе имал неприятели — кой можеше да си позволи такова нещо, и му оставаше да разчисти сметките си с онези, чиито пътища преди години се бяха пресекли с неговите.

Ала чувството на Константин Демирис за dikaiosini не бе насочено към едно-единствено лице. Той никога не прощаваше обидите, но никога не забравяше и услугите. Беден рибар, дал подслон на времето на непознат младеж, се събуди една сутрин собственик на рибарска флотилия. Проститутка, нахранила и облякла същия този младеж в тежък за него момент, като по чудо стана наследничка на голяма жилищна сграда и никога не разбра кой е нейният благодетел.

 

 

Демирис се бе родил в семейството на докер от Пирея. Имаше четиринайсет братя и сестри и храната на масата в бащиния му дом никога не стигаше.

Още момче, Константин Демирис показа невероятна дарба на търговец. След училище работеше където му падне и припечелваше по нещичко. Едва шестнайсетгодишен бе спестил достатъчно, за да започне да продава с един приятел хранителни стоки на пазара. Бизнесът им потръгна, но съдружникът на Демирис го измами и задигна и неговата част от печалбата. По-късно на Демирис му бяха нужни цели десет години, за да го разори напълно. Момчето Демирис изгаряше от амбиция. Лежеше нощем в леглото си с очи, вперени в тъмнината. Ще бъда богат! Ще бъда прочут! Един ден всички ще знаят името ми! Това бе единствената приспивна песен, която го унасяше. Нямаше представа как ще стане това. Знаеше само, че рано или късно ще стане.

 

 

На седемнайсетия си рожден ден Демирис случайно попадна на едно съобщение за нефтените находища в Саудитска Арабия и пред него се отвори вълшебна врата.

— Заминавам за Саудитска Арабия — заяви той на баща си. — Ще работя на нефтените кладенци.

— Как така! Знаеш ли що за работа е това?

— Не, но ще се науча.

След месец Константин Демирис беше вече на път.

 

 

Обикновено „Трансконтинентъл Ойл Корпорейшън“ сключваше двугодишни договори с пристигналите от другата страна на океана работници, но този проблем изобщо не съществуваше за Демирис. Бе решил да остане в Саудитска Арабия дотогава, докато натрупа състояние. Представял си бе живота там като вълнуващо приключение в света на прекрасните арабски нощи. За него това бе загадъчна страна с екзотични жени и течно злато, бликащо от земята. Ала срещата с реалността бе истински шок.

Една ранна утрин през лятото Демирис пристигна във Фадили, лагер в сърцето на пустинята. В него нямаше нищо друго, освен една невзрачна каменна постройка, заобиколена от barastis — ниски сламени колиби. Тук работеха около хиляда зле платени работници, предимно араби. Жените, които тътреха крака по прашните непавирани улици, бяха така забулени, че от тях не се виждаше нищо.

 

 

Демирис прекрачи прага на постройката, където се намираше кабинетът на Дж. Дж. Макинтайър, административният директор.

Макинтайър вдигна очи и попита младежа:

— Сключил си договор в твоята страна, така ли?

— Да, господине.

— Работил ли си някога на нефтени находища?

В първия миг Демирис се изкуши да излъже, но после се отказа.

— Не, господине.

— Тук, синко, много ще ти хареса. Намираш се на хиляди мили от света, храната е лоша, пипнеш ли жена, рискуваш да ти скълцат ташаците, а вечер изобщо няма какво да се прави.

— Дойдох тук, за да се науча.

— Тогава ще ти кажа какво първо трябва да научиш. Намираме се в мюсюлманска държава. Това значи — никакъв алкохол. Заловят ли някого да краде, отрязват му дясната ръка. Заловят ли го втори път — режат лявата, а третия път — крака. Убиеш ли човек — обезглавяват те.

— Нямам намерение да убивам никого.

— Не бързай — сряза го Макинтайър. — Едва сега пристигаш.

 

 

Лагерът приличаше на Вавилонско стълпотворение — срещаха се хора от десетина държави и всеки говореше на своя език. Демирис имаше набито ухо и бързо схвана чуждата реч. Хората бяха тук, за да проправят пътища във враждебната пустиня, да вдигат сгради, да инсталират далекопроводи и телефонни връзки, да строят складове и канализационни системи, да организират медицинското обслужване и още стотици други неща. Работеха на четирийсетина градуса горещина, бореха се с досадните мухи и с комарите, с прахоляка, с треската и дизентерията. Дори тук, в пустинята, съществуваше социална йерархия. Най-важни бяха ония, които бяха пряко ангажирани в откриването на петрола, следваха строителните работници или „бачкаторите“ и чиновниците, ползващи се с прозвището „тузари“.

Почти всички, които работеха при сондите — геолози, надзиратели, инженери и химици, бяха американци. Новият тип въртяща се сонда бе изобретена в САЩ и те естествено бяха най-добре запознати с нея. Младият Демирис измени на принципите си и направи всичко възможно, за да се сприятели с тях.

През свободното си време се навърташе около американците и не спираше да задава въпроси. Както горещият пясък жадно поглъща водата, така и той попиваше всичко. Забеляза, че се използват два основни вида сондиране.

— Защо пробиват по два начина? — попита веднъж един от работниците край високия близо сто и трийсет фута дерик.

— Единият, синко, е на принципа на окачения на въже нож, а другият действа като свредел. Използваме и двата, но предпочитаме втория. Те имат много общо.

— Така ли?

— И при двата трябва да вдигнеш дерик като този, в който се слага всичко, дето трябва да се спусне в шахтата. Обзалагам се, че не можеш да се досетиш защо го наричаме дерик.

— Наистина не мога, господине.

— По името на известен палач от седемнайсети век.

— Ясно.

— Сондирането с ножа е стара история. Преди стотици години китайците копаели по този начин кладенци за вода. Също като нас вдигали и спускали тежък режещ инструмент, окачен на дебело въже. Но днес около осемдесет и пет процента от кладенците се дълбаят на принципа на свредела.

Човекът се обърна с намерение да продължи работата си.

— Извинете, а в какво се състои този принцип?

— Ами вместо да блъскаш в, земята, пробиваш дупката постепенно. Нали виждаш? На пода на нашия дерик има стоманен свредел, задвижван от мотор. Той върти тръбата, която също се движи надолу. В отдалечения й край има приспособление за спиране.

— Струва ми се доста просто.

— Но всъщност не е. Трябва да знаеш как да изхвърлиш на повърхността пръстта, да укрепяваш от време на време стените на кладенеца и да спираш бликналата вода и природния газ.

— А свределът не затъпява ли?

— Затъпява естествено. Тогава изтегляме устройството, монтираме нов и връщаме обратно тръбата в кладенеца. Ти да не се готвиш за сондьор?

— Не, господине. Но някой ден ще стана собственик на нефтени кладенци.

— Браво на теб. А сега може ли да си гледам работата?

 

 

Една сутрин Демирис забеляза, че сондата не пробива надолу, а прави плитки ями около основния кладенец и вади парчета скали.

— Извинявайте, но какъв е смисълът на това? — попита той.

Сондьорът спря, за да попие потта от челото си.

— Това е периферно сондиране. Правим анализ на скалата, за да проверим дали има следи от нефт.

— Разбирам.

Често пъти, когато всичко вървеше добре, Демирис чуваше сондьорите да си подвикват:

— Завивам надясно.

Това значеше, че правят дупка. Той забеляза, че целият терен е осеян с множество малки дупки с диаметър не по-голям от два-три инча.

— Извинете, за какво са тези дупки? — питаше младият човек.

— Проверяваме какво има отдолу. По този начин спестяваме много време и пари на компанията.

— Да, разбирам.

Младежът се интересуваше от всичко и въпросите му нямаха край.

— А как решавате къде да пробивате?

— Имаме много геолози — „каменари“ — те вземат проби от почвата и ги изследват. След тях идва ред на „изкормвачите“.

— Това пък какво е?

— Сондите. Когато…

 

 

Константин Демирис работеше от ранна утрин, чак докато слънцето се скрие зад хоризонта — влачеше тежките въжета в палещата жега на пустинята, почистваше съоръженията, профучаваше с камиона край скалите, бълващи пламъци. Огньовете горяха денем и нощем и унищожаваха отровните газове.

Дж. Дж. Макинтайър не бе излъгал Демирис. Храната беше отвратителна, битовите условия — кошмарни, а вечер наистина нямаше какво да се прави. Още по-неприятно бе усещането, че във всяка пора на тялото ти са се загнездили по няколко песъчинки. Пустинята сякаш бе жива и нямаше начин да се измъкнеш от нея. Пясъкът проникваше в колибата, през дрехите и се забиваше в тялото — имаше чувството, че ще полудее. След което идваше най-страшното.

Задухваше шамалът. Пясъчните бури траеха почти цял месец. Всеки ден вихърът виеше със сила, която докарваше човек до пълно безумие.

— Да не би да ходите на работа в това кошмарно време? — попита той първия ден, когато надникна навън и видя пясъчната вихрушка.

— Естествено, че ходим, приятелче. Да не мислиш, че си на почивка в санаториум!

Навсякъде откриваха нефт. В Абу Хадрия, в Катиф и в Харад работниците бяха заети по цял ден.

 

 

В лагера пристигнаха английски геолог и жена му. Хенри Потър бе прехвърлил шейсетте, а жена му Сибил бе на трийсет и няколко. Всякъде другаде Сибил Потър щеше да мине за най-обикновена, възпълна жена с писклив и неприятен глас. Но във Фадили тя бе изкусителна красавица. Хенри Потър бе страшно ангажиран с изследването на новите находища и непрекъснато бе на път, така че жена му често оставаше сама.

Младият Демирис трябваше да й помага при настаняването.

— Такова отвратително място — оплака му се Сибил е хленчещ глас. — Хенри само ме мъкне по разни кошмарни обекти. Защо ли се примирявам.

— Вашият съпруг върши много важна работа — увери я Демирис.

Тя погледна замислено привлекателния младеж.

— Съпругът ми съвсем не върши всичко онова, което е необходимо. Разбираш ли какво искам да кажа?

Естествено, че разбираше, но отвърна:

— Не, госпожо.

— Как се казваш?

— Демирис, госпожо. Константин Демирис.

— Как ти викат приятелите?

— Коста.

— Е, Коста, мисля, че ние с теб добре ще се разбираме. И двамата нямаме нищо общо с тия арабески.

— Арабески ли?

— Имам пред вид чужденците.

Демирис се канеше да си тръгва.

— Време е да се връщам на работа.

През следващите няколко седмици Сибил Потър непрестанно намираше някакъв претекст, за да повика младежа при себе си.

— Хенри отпътува тази сутрин — посрещаше го тя. — Отново замина да сондира. Да беше забивал по-често сондата в къщи.

Демирис замълча. Геологът заемаше важно място в йерархията на компанията и той нямаше никакви намерения да се забърква в каквото и да е с жена му. Това можеше да стане причина да загуби работата си.

Не знаеше защо, но бе напълно убеден, че именно тази работа е най-сигурният път да постигне онова, за което мечтаеше. В нефта имаше бъдеще и той твърдо бе решил да е част от него.

Късно една нощ Сибил изпрати да повикат Демирис. Той отиде до каменната постройка, където живееше семейството на геолога, и почука.

— Влез — посрещна го Сибил по тънка прозрачна нощница.

— Аз, такова викали сте ме госпожо.

— Да, Коста, влез. Нощната ми лампа нещо не работи.

Демирис извърна очи от нея и посегна към лампата.

— Няма крушка — рече той, като я огледа. В този момент усети, че тялото на жената се притиска в гърба му, а ръцете й го опипват. — Госпожо Потър…

Устните й бяха върху неговите и тя го тласкаше към леглото. От този миг нататък той загуби контрол. Бързо се съблече и я облада.

— Най-после! — извика доволно тя. — Най-после! От кога не съм…! — Сибил нададе сподавен вик и потръпна. — О, скъпи, обичам те.

Демирис се отпусна на леглото, обзет от паника. Какво направих? Ако Потър разбере, е мен е свършено.

Сякаш прочела мислите му, Сибил Потър се засмя и каза:

— Това ще бъде нашата малка тайна, нали, скъпи?

 

 

Тяхната малка тайна продължи няколко месеца. Демирис не можеше да се измъкне и тъй като мъжът й отсъстваше понякога с дни, той не можеше да измисли никакъв предлог да не спи с нея. Най-лошото бе, че Сибил Потър обезумя от любов по него.

— Заслужаваш по-добро място от това — уверяваше го тя. — Ще заминем двамата за Англия.

— Моят дом е Гърция.

— Вече не е — категорично заяви тя, докато плъзгаше ръка по дългото му слабо тяло. — Ще се върнеш с мен у дома. Ще се разведа с Хенри и ще се оженим.

— Сибил, аз нямам никакви пари — възрази той, обзет от паника.

— Това не е проблем — увери го тя, докато прокарваше устни по гърдите му. — Аз ще ти кажа как да спечелиш пари, любими.

— Как?

— Снощи Хенри ми каза, че съвсем наскоро открили голямо нефтено находище. Знаеш, колко е способен. Много беше развълнуван. Написа доклада си преди да замине и го остави, за да го пусна сутринта в пощата. Ето го, тук е. Искаш ли да го видиш?

Сърцето на Демирис щеше да изскочи от вълнение.

— Да. Бих искал… — смотолеви той, докато я наблюдаваше как става от леглото и се приближава до малката олющена масичка в ъгъла. Сибил взе голям кафяв плик и се върна с него в леглото.

— Отвори го.

Демирис се колебаеше, но това трая само миг. Той разкъса плика и извади пет листа. Прегледа ги набързо, а после се зачете внимателно, от началото.

— Струва ли нещо тази информация?

Дали струвала? В доклада се говореше за ново нефтено поле, което може би щеше да се окаже едно от най-богатите досега.

— Да може би… — смотолеви Демирис.

— Ето виждаш ли? — обади се Сибил. — Сега вече сме богати.

— Не е така просто — въздъхна той.

— Защо?

— Всичко това е много ценно за човек, който може да си позволи да купи опции за земи в този район. Но за това се искат много пари. — Демирис имаше само триста спестени долара.

— Не се тревожи. Хенри има пари в банката. Ще напиша чек. Пет хиляди ще стигнат ли?

Константин Демирис просто не вярваше на ушите си.

— Ами, да. Просто не зная какво да кажа.

— Това е за нас, скъпи. За нашето бъдеще.

Той седна в леглото и се замисли.

— Сибил, ще можеш ли да задържиш писмото един-два дни?

— Разбира се. Няма да го пускам до петък. Доволен ли си?

Той бавно кимна с глава.

— Напълно.

С петте хиляди долара, които Сибил му даде — не това не беше подарък, а заем, зарече се той — Константин Демирис купи опции за земи около новото находище. Няколко месеца по-късно, когато струята петрол бликна, Константин Демирис стана милионер.

Върна на Сибил Потър нейните пет хиляди, изпрати й нова нощница и замина за Гърция. Тя никога повече не го видя.