Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (26)

25. Глава

Пътят с кола до вилата край брега траеше около час. Напълно достатъчно, за да прехвърли събитията от последните двайсет години. Мелина си припомни толкова много неща. Коста, млад и хубав, казва: Пратена сте от боговете, за да покажете на нас, смъртните, какво значи красота. Не бих могъл да кажа нещо, което да бъде достойно за вас Чудесните разходки с яхтата и идиличните прекарвания на Псара. Дните, изпълнени с изненади, и нощите на страстна любов. След това спонтанният аборт, поредицата любовници, авантюрата с Ноел Паж. Побоищата и униженията пред чужди хора. Не виждам защо живееш!, бе казал той. Защо не се самоубиеш? Накрая заплахата да унищожи Спирос. Това преля чашата.

Брегът беше безлюден. Облаци покриваха небето, а откъм морето духаше мразовит вятър. Предзнаменование, помисли тя.

Разходи се за последен път в уютната, пълна с приятни спомени къща.

Сетне се залови да преобръща мебелите, да чупи лампи. Раздра роклята си и я захвърли на пода. Остави визитната картичка на детективското бюро на масичката. Повдигна един от килимите и пусна копчето под него. Свали часовника си, подарък от Коста за един рожден ден, и го разби в масата.

Взе банските гащета и ги занесе на плажа. Намокри ги с морска вода и се върна в къщата. Остана да свърши още нещо. Време е, помисли си тя. Пое дълбоко въздух и извади кухненския нож, като внимаваше да не свали хартията, с която бе увита дръжката. Подържа го миг-два, втренчила поглед в острието. Настъпил бе решителният момент. Трябваше да прободе тялото си достатъчно дълбоко, за да прилича на убийство, и в същото време да й останат сили да изпълни плана си докрай.

Затвори очи и опряла ножа в тялото си, силно натисна.

Болката беше страшна. Кръв бликна от раната. Мелина притисна мокрите гащета до раната и когато подгизнаха от кръв, ги хвърли в шкафа. Усети, че й се завива свят. Огледа се, за да се увери, че не е пропуснала нещо, след което, олюлявайки се, се запъти към вратата. След нея се стичаха алени капки кръв.

Запъти се към брега. Кръвта шуртеше много по-силно. Няма да успея. Коста отново ще спечели. Не бива да го допускам.

Имаше чувството, че пътят до брега няма край. Само още една крачка. И още една.

Продължаваше да върви, като отчаяно се бореше със световъртежа. Пред очите й играеха кръгове. Падна, но се задържа на колене. Не бива да спирам. Изправи се с мъка и продължи напред, докато усети студената вода да се плиска в краката й.

Когато солената вода заля раната, тя изкрещя от непоносимата болка. Правя го заради Спирос. Моят скъп Спирос.

В далечината забеляза облак, който се спускаше над хоризонта. Заплува към него, оставяйки след себе си кървава следа. И, о чудо! Облакът я обгърна нежно и я понесе. Вече не изпитваше болка, всичко наоколо тънеше в мир и спокойствие.

Отивам си у дома. Най-сетне у дома.