Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (4)

3. Глава

Съществува теория, че нищо в природата не се губи — всички звуци, всички думи съществуват във времето и пространството и някой ден излизат наяве.

Преди да бъде изобретено радиото, кой можеше да предположи, че пространството около нас гъмжи от звуци — музика, съобщения, гласове? Един ден ще можем да пътуваме назад във времето и тогава сигурно ще чуем Обръщението на Линкълн, произнесено в Гетисбърг, ще чуем и гласа на Шекспир.

 

 

Катерин Алегзандър чуваше гласове от своето минало, но те бяха неясни и откъслечни и съвсем я объркваха.

— Ти си изключително момиче, Кати. Усетих го още когато те видях за първи път.

— Всичко свърши. Искам развод… Обичам друга жена…

— Знам колко лошо се държах… Искам да ти се извиня…

— Той се опита да ме убие.

— Кой се опита?

— Мъжът ми.

Нищо не можеше да спре гласовете. Това беше истинско мъчение. Миналото й приличаше на мозайка от неспирно препускащи през съзнанието образи.

Манастирът, това прекрасно и тихо убежище, неочаквано се превърна в затвор. Нямам нищо общо с това място. Но от къде съм дошла? Нямаше никаква представа.

В манастира нямаше огледала, но можеше да види отражението си във водата на езерото, недалеч от градината. Катерин дълго и съзнателно го бе избягвала, плашейки се от онова, което би видяла. Една сутрин най-сетне се реши, бавно коленичи на брега и погледна към гладката повърхност. Отсреща я гледаше красива, загоряла от слънцето тъмнокоса жена, с безупречни черти и изразителни сиви очи, в които се четеше неизразима болка… но вероятно това се дължеше на отблясъците на водата. Устните бяха пълни, а носът леко вирнат — красива жена на трийсет и една-две. Само дето нямаше нито минало, нито бъдеше. Една напълно изгубена жена. Имам нужда от някой, който да ми помогне, някой, с когото да мога да разговарям. Тя се запъти към стаята на сестра Тереза.

— Сестро…

— Да, детето ми.

— Бих искала да поговоря с лекар. Или с някой, който да ми помогне да разбера коя съм.

Сестра Тереза я изгледа продължително и най-накрая рече:

— Седни за малко.

Катерин се настани на твърдия дървен стол срещу старото олющено бюро на игуменката.

— Мила моя — започна тя. — Единствено Бог е твоят лечител. Когато му дойде времето, той ще ти извести онова, което е решил, че трябва да знаеш. При това не е разрешено външни хора да прекрачват прага на манастира.

Внезапно в главата на Катерин изникна нова картина. Твърде неясен образ на мъж, който й говори в градината на манастира, подава й нещо… но в миг всичко се изплъзна от съзнанието й.

— Моето място не е тук.

— А къде?

Това всъщност беше проблемът.

— Не знам. Мъча се да си спомня. Простете ми, сестро Тереза, но съм сигурна, че моето място не е тук.

Игуменката замислено я изгледа.

— Дори да ни напуснеш, къде ще идеш?

— Не зная.

— Остави ме да помисля, дете мое, и пак ще поговорим.

— Благодаря ви, сестро.

Катерин излезе, а сестра Тереза се отпусна на стола зад бюрото и се загледа пред себе си. Извади лист хартия и писалка и започна да пише:

„Уважаеми господине,

Случи се нещо, за което, струва ми се, трябва да Ви информирам. Нашата обща приятелка ми съобщи, че би искала да напусне манастира. Моля за съвет как да постъпя.“

 

 

Той прочете краткото писмо от кармелитката и се облегна назад, за да обмисли евентуалните последствия от съобщението.

Значи така, Катерин Алегзандър иска да се върне в света на живите. Твърде неприятно. Трябва да се отърва от нея. Но внимателно. Много внимателно.

На първо време се налагаше да напусне манастира. Беше време да посети сестра Тереза.

 

 

На следващата сутрин Демирис поръча на шофьора да го закара до Янина. По пътя си спомни колко красива му се беше сторила тя при първата им среща. Интелигентна, забавна и развълнувана, че е в Гърция. Тя бе получила всичко от живота. И тогава боговете решиха да й отмъстят. Катерин бе жена на един от неговите пилоти, но бракът им се бе превърнал в истински ад. За съвсем кратко време тя остаря с десетина години и се превърна в отпусната, дебела пияница. Жалко наистина, въздъхна Демирис.

Той седеше в кабинета на сестра Тереза.

— Страшно ми е неприятно, че се налага да ви занимавам с това — започна тя, — ала бедното дете няма къде да отиде и си позволих…

— Много добре сте постъпили — увери я Демирис. — А спомня ли си нещо от миналото?

Сестра Тереза поклати глава.

— Не. Нещастно създание… — Тя стоеше до прозореца и гледаше към градината, където работеха няколко монахини. — Ето я, вън е.

Константин Демирис застана до нея и погледна през прозореца. Три монахини работеха с гръб към тях. Едната от тях се извърна и той успя да зърне лицето й. Дъхът му спря. Жената наистина беше красива. Какво бе станало с дебелата, съсипана Катерин?

— Жената в средата е тя — обади се сестра Тереза.

— Да — кимна Демирис.

Сестра Тереза дори не подозираше колко верни бяха думите й.

— Какво искате да направя?

Внимателно, каза си Демирис.

— Ще помисля — отговори той. — Ще ви се обадя.

На Константин Демирис му предстоеше да вземе решение. Видът на Катерин Алегзандър го изненада. Каква промяна! Никой не би казал, че това е същата жена. Изведнъж му хрумна едно дяволски просто решение и той едва не се разсмя с глас.

 

 

Същата вечер изпрати бележка на сестра Тереза.

Истинско чудо, мислеше Катерин. Мечтата ми се сбъдна.

След утринната служба сестра Тереза дойде в мъничката й стая.

— Имам новини за теб, дете мое.

— Наистина ли?

— Добри новини. — Сестра Тереза внимателно подбираше думите си. — Писах до един приятел на манастира за теб и той поиска да ти помогне.

Катерин усети, че сърцето й ще изхвръкне.

— Да ми помогне ли? Как?

— Той ще ти каже. Много мил и благороден човек. Скоро ще напуснеш манастира.

Съвсем неочаквано за самата нея последните думи стъписаха Катерин. Навън бе непознатият външен свят. Кой ли беше нейният благодетел?

Всичко, което сестра Тереза й каза, бе:

— Един изключително внимателен човек. Трябва да си му благодарна. Колата ще дойде да те вземе в понеделник сутринта.

Следващите две нощи сънят бягаше от очите на Катерин. Мисълта, че ще напусне манастира и ще отиде в този непознат свят, я изплаши до смърт. Почувства се безпомощна и загубена. А може би е по-добре да не зная коя съм. Моля те, Господи, не ме забравяй!

 

 

В девет сутринта в понеделник лимузината спря пред вратата на манастира. Катерин не бе мигнала цяла нощ. Мислеше за неизвестното бъдеще.

Сестра Тереза я изпрати до портата, зад която бе то.

— Ще се молим за теб. И не забравяй, решиш ли да се върнеш, за теб тук винаги ще има място.

— Благодаря, сестро. Ще го запомня.

Но в сърцето си Катерин бе сигурна, че никога няма да се върне.

Пътят от Янина до Атина бе дълъг и Катерин имаше време да изпита низ от противоречиви чувства. Фактът, че бе извън стените на манастира, бе изключително вълнуващ и въпреки всичко, в света наоколо имаше нещо злокобно. Дали щеше да разбере какви ужасни неща й се бяха случили в миналото? И дали това минало имаше нещо общо с често спохождащия я сън, в който някой се опитваше да я удави?

 

 

Край пътя започнаха да се появяват малки селца. Най-сетне стигнаха до покрайнините на Атина. Скоро се озоваха в центъра на града. Всичко й се виждаше чуждо и нереално, но в същото време сякаш го бе виждала и преди. Била съм тук, развълнувано мислеше Катерин.

Шофьорът пое на изток и само след петнайсет минути стигнаха едно имение на върха на някакъв хълм. Колата мина през висока желязна врата, до която се мерна каменната къщичка за пазача, пое нагоре по дълга алея с величествени кипариси от двете страни и спря пред голяма вила в средиземноморски стил, заобиколена от великолепни статуи.

Шофьорът отвори вратата на Катерин. На входа на къщата я чакаше мъж.

— Kalimehra. — Думата за поздрав сама се изплъзна от устата й.

— Kalimehra.

— Вие ли сте… вие ли сте този, с когото трябва да се срещна?

— О, не. Господин Демирис ви очаква в библиотеката.

Демирис. Никога не бе чувала това име. Защо ли иска да й помогне?

Катерин последва мъжа през огромна ротонда с куполообразен покрив. Подът бе покрит с италиански мрамор в меки пастелни цветове.

Дневната, през която минаха, бе огромна — с високи тавани, широки ниски канапета и безброй столове. Голямо платно на Гоя, тъмно и с доста мрачен сюжет, покриваше едната стена. Когато наближиха библиотеката, мъжът спря.

— Господин Демирис ви чака.

Стените на библиотеката бяха бели, със златисти орнаменти, а на дългите рафтове, от край до край бяха наредени подвързани с ножа книги. Мъжът зад огромното бюро тутакси вдигна очи и се изправи. Очакваше да види някаква реакция, че го е познала, но тя явно нищо не помнеше.

— Добре дошли. Аз съм Константин Демирис. Как се казвате? — Нарочно подхвърли въпроса небрежно, за да разбере дали помни името си.

— Катерин Алегзандър.

Лицето му не трепна.

— Радвам се да ви видя, Катерин Алегзандър. Заповядайте, седнете.

Демирис се настани в голямото кожено канапе срещу нея. Отблизо му се стори още по-прекрасна. Тя е чудесна! Дори в тези черни одежди. Срамота е да се унищожава такава красота. Поне ще умре щастлива.

— Много… много любезно от ваша страна да ме приемете — смутено започна Катерин. — Само не разбирам защо.

— Няма нищо странно — усмихна се мило той. — Помагам понякога на сестра Тереза. Манастирът разполага с твърде малко средства и от време на време отделям по някаква сума. Когато ми писа за вас и попита дали не мога да измисля нещо, отговорих, че с удоволствие ще се опитам.

— Много мило… — Катерин не знаеше как да продължи. — А сестра Тереза каза ли ви, че съм загубила паметта си?

— Да, спомена ми нещо такова. — Той замълча за миг, след което безцеремонно попита: — А какво си спомняте?

— Зная името си, но не зная от къде съм и коя съм. Може би тук в Атина ще срещна някой, който ме познава — добави тя с надежда.

Демирис се сепна. Това бе последното, което би желал да се случи.

— Възможно е, разбира се — предпазливо рече той. — Не е ли по-добре да обсъдим всичко това утре сутринта? За съжаление след малко имам среща. Наредил съм да ви приготвят апартамента. Мисля, че ще се чувствате добре.

— Не зная, наистина не зная как да ви благодаря.

— Не е необходимо — махна той с ръка. — Тук ще се грижат за вас. Чувствайте се като у дома си.

— Благодаря ви, господин…

— Приятелите ме наричат Коста.

 

 

Прислужничката настани Катерин в луксозен, обзаведен в меки тонове апартамент. Леглото бе огромно, бяло, с копринен балдахин, канапетата и креслата бяха също бели. Върху ниски масички стояха старинни лампи, а по стените висяха картини на импресионисти. Щори в бледозелено пазеха стаите от лъчите на залязващото слънце. В далечината долу се съзираше тюркоазеното море.

— Господин Демирис нареди да си изберете тоалети.

Катерин изведнъж си даде сметка, че е все още с манастирските одежди.

— Благодаря ви. — Тя се отпусна на мекото легло с чувството, че сънува. Кой ли беше този непознат и защо бе толкова внимателен с нея?

След около час пред вратата на къщата спря пикап, пълен с тоалети. Представиха й моделиерката.

— Казвам се мадам Димас. А сега да видим какво можем да направим. Бихте ли се съблекли?

— Моля?

— Ако обичате, свалете дрехите си. Доста трудно ми е да отгатна каква е фигурата ви под тях.

Не можеше да си спомни от колко време не беше се събличала пред друг човек.

С бавни, стеснителни движения Катерин свали дрехите си. Когато, съвсем гола, застана пред опитния поглед на жената, тя прочете в него възхищение.

— Имате много хубава фигура. Мисля, че ще свършим добра работа.

Двете помощнички внесоха големи кутии с рокли, бельо, блузи, поли и обувки.

— Изберете онова, което ви харесва и ще пробваме.

— Но… аз не мога да си позволя да купя нищо — възрази Катерин. — Нямам пари.

— Доколкото зная, парите не са проблем — засмя се мадам Димас. — Господин Демирис има грижата.

Но защо?

Докосването на тъканите събуди спомените й за дрехите, които вероятно бе носила. Тук имаше рокли от коприна, туид и памук в огромно разнообразие от цветове.

 

 

Трите жени работеха бързо и сръчно и само след два часа Катерин разполагаше с половин дузина красиви тоалети. Седеше като замаяна в стаята и не знаеше какво да прави.

Ето, имам дрехи, а нямам къде да отида, мислеше тя. И все пак имаше къде — в града. Ключът към онова, което й се беше случило, бе в Атина. Сигурна беше. Младата жена се изправи. Хайде, непозната приятелко. Ще се опитаме да разберем коя си всъщност.

Катерин се повъртя в преддверието на голямата къща.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? — попита един от прислужниците.

— Да. Искам да отида в града. Бихте ли повикали такси?

— Мисля, че не е необходимо. Имаме няколко коли на разположение. Веднага ще повикам шофьора.

— Благодаря ви.

Катерин все още се колебаеше. Дали пък господин Демирис няма да се ядоса, че е отишла в града? Не че й беше казал да не ходи.

След няколко минути, настанена на задната седалка на елегантния даймлър, тя се носеше към центъра на Атина.

 

 

Катерин беше зашеметена от шума на гъсто населения град и редуващите се пред погледа й руини и паметници.

Шофьорът посочи напред и гордо заяви:

— Това е Партенонът, госпожице, ето там на върха на Акропола.

Катерин се загледа в познатата сграда от бял мрамор.

— Построен в чест на Атина, богинята на мъдростта — чу се тя да казва.

Шофьорът се усмихна одобрително.

— Да не сте студентка по история, госпожице?

Сълзи на безсилие замъглиха очите й.

— Не зная — прошепна тя. — Не зная.

Отминаха поредния архитектурен паметник.

— А това е театърът на Херод Атински. Както виждате, някои стени са още запазени. Побирал е над пет хиляди зрители.

— Шест хиляди двеста петдесет и седем — добави тихо Катерин.

Сред древните останки стърчаха модерни хотели и административни сгради — причудлива смесица на минало и настояще. Лимузината прекоси обширен парк в центъра на града с искрящи, танцуващи фонтани. По тротоарите край парка имаше масички със сини тенти над зелените и оранжевите стълбове.

Виждала съм това преди, помисли Катерин, и усети, че ръцете й изстиват от вълнение. Тогава бях щастлива.

 

 

Почти на всяка пресечка имаше кафене, а на всеки ъгъл стояха мъже, които продаваха току-що извадени от морето сюнгери. Цветарските павилиончета приличаха на гигантски букети.

Лимузината приближи площад „Синтагма“.

На близкия ъгъл се появи табелата на някакъв хотел.

— Моля ви, спрете! — помоли Катерин.

Шофьорът приближи колата до бордюра. Катерин се задъхваше от вълнение. Виждала съм този хотел, била съм тук.

— Бих искала да сляза — с треперещ глас промълви тя. — Може ли да ме вземете след около два часа?

— Разбира се, госпожице. — Мъжът побърза да излезе, за да отвори вратата, и Катерин се озова на напечения от слънцето тротоар. Краката й трепереха. — Добре ли сте, госпожице?

Младата жена мълчеше. Имаше усещането, че се намира на ръба на дълбока пропаст и всеки миг ще се сгромоляса в бездънната й паст.

Непознат мъж вървеше бързо срещу нея и не сваляше поглед от лицето й. Когато доближи, забави крачка, а на лицето му се изписа изненада. Мъжът бе висок, мургав и — Катерин бе сигурна, че никога не го бе виждала преди. И все пак…

— Здравей — поздрави той, видимо зарадван от неочакваната среща.

— Здравейте. — Катерин си пое дълбоко дъх. — Познавате ли ме?

— Разбира се, че те познавам — засмя се той.

Сърцето й подскочи. Най-сетне щеше да научи истината за себе си. Само че как да попита един непознат сред уличната тълпа: „Коя съм аз?“

— Дали… дали не можем да поговорим някъде? — попита тя.

— Най-добре.

Още миг и Катерин щеше да изпадне в паника. Всеки момент загадката за нейната самоличност щеше да се разкрие. Въпреки всичко изпитваше ужасен страх. Ами ако не искам да зная? Ако съм сторила нещо ужасно?

Мъжът я водеше към малка, открита таверна.

— Толкова се радвам, че се срещнахме — рече той.

— Аз също — промълви тя.

Към масата им се приближи келнер.

— Какво ще пиеш? — попита мъжът.

— Нищо — поклати глава тя.

За толкова неща искаше да попита. Но от къде да започне?

— Много си красива — обади се спътникът й. — Това е направо съдба. Не си ли съгласна?

— Да. — Още малко и щеше да се разтрепери от вълнение. Най-сетне се реши и попита: — А… къде сме се срещали преди?

Той се засмя.

— Има ли някакво значение, гълъбче? Париж, или Рим, на конни състезания или на някакво събиране. — Той се пресегна през масата и стисна дланта й. — Толкова красива не съм срещал тук. Каква е цената ти?

Катерин скочи стъписана.

— Хей, чакай! Какво има? Ще платя колкото кажеш…

Младата жена побягна навън и се спусна по улицата. Зави зад първия ъгъл почти разплакана от преживяното унижение.

Озова се пред малка таверна. На един от прозорците висеше надпис МАДАМ ПИРИС — ГЛЕДАЧКА. Катерин забави крачки. Познавам Мадам Пирис. Била съм тук и преди. Сърцето й отново ускори ударите си. Чувстваше, че тук, зад тъмния вход ще започне разплитането на нейната загадка. Отвори вратата и влезе. Нужни й бяха няколко минути, за да свикне със сумрака. В ъгъла забеляза празния бар и десетина маси със столове. Към нея приближи един от келнерите и я поздрави на гръцки.

— Kalimehra.

— Kalimehra. Pou ineh Madame Piris?

— Мадам Пирис ли?

Човекът посочи призната маса в ъгъла и Катерин седна на нея. Всичко беше точно така, както си го спомняше.

Към нея се запъти стара жена, цялата в черно, с набръчкано и съсухрено лице.

— Какво обичате…? — Тя млъкна, впила очи в лицето на Катерин. — Сякаш съм ви виждала преди — Старицата зяпна. — Върнали сте се значи!

— Знаете ли коя съм? — попита Катерин настоятелно.

Жената не можеше да свали ужасения си поглед от нея.

— Не! Вие сте мъртва! Вървете си!

Катерин простена, чувствайки, че косата й започва да се изправя.

— Моля ви… аз само исках…

— Вървете си, госпожо Дъглас!

— Но аз трябва да разбера…

Възрастната жена направи кръст във въздуха, обърна се и избяга.

Катерин трепереше и не можеше да мръдне от стола, но скоро се съвзе и изтича на улицата. Гласът на жената продължаваше да кънти в ушите й. Госпожо Дъглас!

Сякаш се бе вдигнал шлюз пред буйна река. Десетки ярки сцени се занизаха стремително в съзнанието й като забързана филмова лента. Аз съм госпожа Дъглас. Видя красивото лице на съпруга си. Обичаше го лудо, но нещо се беше случило. Нещо…

Следващата сцена бе опитът за самоубийство, а после болничната стая.

Застанала сред улицата, уплашена, че краката няма да я слушат, Катерин не помръдваше, а спомените се нижеха пред очите й.

Беше се пропила от отчаяние — Лари я бе напуснал. След това той се върна. Бяха двамата в апартамента. „Зная, че се държах много лошо, каза той. Искам да се опитам да поправя нещата, Кати. Обичам те. Никога не съм обичал истински друга жена. Дай ми още една възможност. Какво ще кажеш за втори меден месец? Зная едно чудесно закътано място, където можем да заминем. Казва се Янина“.

И тогава започна истинският ад.

Картините бяха ужасяващи.

Стояха на някакъв планински връх, обгърнати в гъста, сива мъгла. Той пристъпваше към нея с протегнати ръце, готов да я бутне в пропастта. Ала в този миг се появи група туристи и това я спаси.

След това пещерите.

„Човекът от хотела ми каза, че тук наблизо имало много интересни пещери. Всички младоженци ходели там.“

Намериха пещерите и Лари я изостави сам-самичка на дъното на лабиринта, за да умре.

Тя стисна глава с ръце, за да не чува собствените си страшни мисли.

Спасиха я по една случайност. Лекарят й даде успокоително. Но посред нощ се събуди и чу разговора между Лари и любовницата му в кухнята — замисляха убийството й. Вятърът донесе думите им до ушите й.

— Никой няма да…

— Казах ти, че това е моя грижа…

— Няма нищо, което да ни…

— Сега, докато спи.

Спомни си, че бе станала и че бе избягала навън, където вилнееше силна буря. Подгониха я. Тя скочи в някаква лодка, а вятърът я отнесе до средата на езерото. Лодката започна да потъва и тя загуби съзнание.

Катерин се отпусна на една пейка. От изтощение не можеше да направи нито крачка. Значи всичките й кошмари са били реалност. Мъжът й и любовницата му се бяха опитали да я убият.

Спомни си за непознатия, дошъл да я посети в манастира след спасяването й. Беше й подарил изящно изработена златна птичка, с разперени за полет криле. „Сега вече никой нищо не може да ви причини. Злите хора са мъртви.“ Но неговото лице все още не можеше да види ясно.

Главата й бе започнала да тупти от болка.

Най-накрая Катерин успя да стане. Тръгна бавно към мястото, където шофьорът щеше да я чака, за да я върне в дома на Константин Демирис.