Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (8)

7. Глава

Голяма сива каменна сграда в центъра на Атина, съдебната палата заемаше цялото пространство между улиците „Университетска“ и „Страда“. От трийсетте заседателни зали само в номер 21, 30 и 33 се гледаха криминални дела.

Поради огромния интерес към делото за убийство на Анастасия Савалас, то щеше да се гледа в 33-та. Тя беше широка четирийсет стъпки и дълга триста, местата бяха разделени на три блока с пътеки от по два метра, а всеки ред се състоеше от девет дървени пейки. Зад високия махагонов парапет в дъното бе подиумът с креслата на тримата съдии.

Пред него се намираше мястото за свидетелите — издигната тясна платформа с катедра; на отсрещната стена бяха банките на десетината съдебни заседатели. Пред мястото на подсъдимия се намираше масата на адвокатите.

Само по себе си делото за убийство бе достатъчно интересно, но още по-вълнуващ го правеше фактът, че със защитата се бе заел Наполеон Котас, един от най-известните адвокати по криминални дела в света. Котас се явяваше само на процеси за убийства и винаги ги печелеше. Говореше се, че хонорарите му се изчислявали в милиони долари. Наполеон Котас бе слаб, мършав, с големи, тъжни като на хрътка очи, открояващи се на прорязаното от бръчки лице. Обличаше се небрежно и видът му с нищо не вдъхваше доверие. Ала зад този неугледен вид се криеше изключително бърз и съобразителен ум.

Журналистите обсъждаха дълго причините, накарали Наполеон Котас да се съгласи да защитава обвиняемата. Всички бяха на мнение, че изходът е само един. Залагаха дори, че това ще е първото дело, което Котас ще загуби.

Петрос Демонидис, прокурорът, неведнъж се бе срещал в съдебна зала с Котас и макар да не го признаваше дори пред себе си, винаги бе изпитвал страхопочитание към таланта на големия юрист. Този път чувстваше, че няма основание за безпокойство. Ако някога е имало класически просто и ясно дело за убийство, то делото за убийството, извършено от Анастасия Савалас, беше именно такова.

Фактите бяха съвсем ясни: Анастасия Савалас бе красива млада жена, омъжена за богат, с около трийсет години по-възрастен от нея съпруг — Георгиос Савалас. Анастасия бе започнала любов с младия шофьор на семейството Йосиф Папас и според свидетелите съпругът й няколко пъти я заплашил, че ще се разведе и ще я лиши от наследство. В нощта преди убийството Анастасия освободила всички слуги и казала, че сама ще приготви вечерята за съпруга си. Георгиос бил болен. По време на вечерята се закашлял силно. Жена му донесла шишето със сироп против кашлица и още при първата глътка Георгиос се строполил на земята и издъхнал.

Всичко беше ясно като бял ден.

 

 

Въпреки ранния час на делото, зала 33 бе претъпкана. Анастасия Савалас седеше на мястото на обвиняемия, облечена в семпла черна пола и черна блуза, без никакво бижу и със съвсем лек грим. Беше изумително красива.

Първо дадоха думата на прокурора. Петрос Демонидис се обърна към съдебните заседатели:

— Дами и господа. Понякога едно дело за убийство се гледа в продължение на три или четири месеца. Но не мисля, че някой от вас трябва да се безпокои за времетраенето на нашето дело. Сигурен съм, че когато изслушате фактите ще се съгласите с мен, че решението ви може да е само едно — убийство от най-чиста проба. Ще докажем, че обвиняемата преднамерено е убила съпруга си, защото той, откривайки връзката й с младия шофьор, я е заплашил, че ще се разведе с нея. Ще докажем, че обвиняемата е имала мотив, подходящи условия и средства, с които хладнокръвно е изпълнила своя план. Благодаря ви.

Председателят на съда се обърна към Котас.

— Готова ли е защитата с предварителното изложение на фактите?

Наполеон Котас се надигна бавно.

— Да, ваше благородие. — Той тръгна към съдебните заседатели с неуверени, провлачени стъпки. Спря пред тях, примигна, а когато заговори, думите се зарониха бавно, сякаш разговаряше сам със себе си.

— Вече много години съм на тази земя и едно нещо зная със сигурност — няма мъж или жена, които да успеят да се прикрият, ако са с душа на злодей. Това винаги проличава. Един поет е казал, че очите са прозорците на душата. Вярвам в това. Бих искал, дами и господа, да погледнете в очите на обвиняемата. Пред вас е човек, който не може да извърши убийство. — Наполеон Котас постоя още един миг, като че се мъчеше да измисли още нещо, след което се обърна и седна на мястото си.

Всемогъщи Боже! Никога досега не съм чувал толкова слабо встъпление. Старецът е загубен, зарадва се от все сърце Петрос Демонидис.

— Готово ли е обвинението да изслуша първия свидетел?

— Да, ваше благородие. Бих искал да призовете Роза Ликургос.

Една пълна жена се изправи сред присъстващите и с решителни стъпки се понесе към свидетелското място. Произнесе клетвата.

— Госпожо Ликургос, какво работите?

— Аз съм икономка… — гласът й секна. — Бях икономка на господин Савалас.

— Господин Георгиос Савалас ли?

— Да, господине.

— Бихте ли ни казали от колко години работите в неговия дом?

— От двайсет и пет.

— Доста дълъг период. Привързана ли бяхте към своя господар?

— Той беше светец.

— Работехте ли в дома му по време на първия му брак?

— Да, господине. Бях до него и при погребението на жена му.

— Може ли да се каже, че бракът им е бил щастлив?

— Те бяха лудо влюбени един в друг.

Петрос Демонидис хвърли поглед към Наполеон Котас в очакване да чуе възражение за посоката на въпросите. Но изтъкнатият му колега седеше на стола, очевидно потънал в размисъл.

Петрос Демонидис продължи:

— Бяхте ли на работа при господин Савалас по време и на втория му брак с Анастасия Савалас?

— О да, господине, бях — с неприязън отговори жената.

— Може ли да се каже, че бракът им беше щастлив? — Той отново погледна Наполеон Котас, но не забеляза никаква реакция.

— Щастлив ли? Не. Караха се като куче и котка.

— Присъствали ли сте на подобни разправии?

— Човек трудно можеше да ги избегне. Виковете огласяха цялата къща, а тя никак не е малка.

— Предполагам разправиите се ограничаваха само в рамките на словесните двубои и не се стигаше до физическо насилие? Удрял ли е господин Савалас своята съпруга?

— И до физическа разправа се стигаше, разбира се. Само че, госпожата бе тази, която удряше. Господин Савалас бе вече на години и нямаше сили…

— Вие виждали ли сте с очите си госпожа Савалас да удря своя съпруг?

— Да, и то много пъти. — Свидетелката погледна с мрачно задоволство Анастасия Савалас.

— Госпожо Ликургос, в нощта, когато почина господин Савалас, кои хора от прислугата бяха в дома?

— Нямаше никой.

Демонидис преднамерено изрази удивлението си.

— Искате да кажете, че в тази съвсем немалка къща, както сама се изразихте, нямаше нито един прислужник? Господин Савалас не може да е нямал готвач, или… камериерка или… иконом?

— О да, господине. Имаше всякакви прислужници. Но госпожата ни освободи тази вечер. Искала сама да приготви вечерята на господаря. Щяло да бъде нещо като втори меден месец. — Последното изречение бе изречено с явно презрение.

— Значи госпожа Савалас се освободи от всички вас, така ли?

Ред беше на председателя на съда да погледне Наполеон Котас дали няма да възрази. Но адвокатът седеше, потънал в мислите си.

Председателят на съда се обърна към Демонидис:

— Моля прокурорът да престане с навеждащи въпроси.

— Моля за извинение, ваше благородие. Ще поставя въпроса по друг начин. — Той направи една-две стъпки напред и попита отново: — Искате да кажете, че вечер, когато се предполага всички прислужници да са на работа, госпожа Савалас ги освобождава, за да може да остане насаме със съпруга си, така ли?

— Да, господине. А горкият човек беше така настинал.

— Госпожа Савалас често ли приготвяше вечерята на мъжа си?

— Кой, тя ли? — учуди се жената. — Всеки друг, но не и тя. Пръста си не мръдваше в тази къща.

Наполеон Котас седеше на стола, сякаш бе дошъл само за да гледа и да слуша.

— Благодаря ви госпожо Ликургос. Много ни помогнахте.

Петрос Демонидис се обърна към Котас, едва сдържайки задоволството си. Показанията на първата свидетелка видимо повлияха на съдебните заседатели. Част от тях поглеждаха доста критично обвиняемата. Да го видя сега нашият старец, как ще се справи.

— Свидетелката е ваша — рече прокурорът.

— Моля? — сепна се Наполеон Котас. — Нямам въпроси.

Председателят на съда вдигна учудено вежди.

— Господин Котас, няма ли да разпитате свидетелката?

— Не, ваше благородие. Виждам, че тя е една честна жена — отговори адвокатът и седна на мястото си.

Петрос Демонидис просто не вярваше на ушите си. Такъв късмет! Всемогъщи Боже! мислеше си той. Та Котас дори не се бори. Свършен е! Демонидис предвкусваше победата си.

— Можете да повикате втория свидетел — чу той гласа на председателя на съда.

— Моля да призовете Йосиф Папас.

Висок, красив, тъмнокос младеж се изправи, запъти се към мястото за свидетелите и положи клетва.

— Господин Папас — започна Демонидис, — бихте ли разказали на съда с какво се занимавате?

— Шофьор съм.

— На работа ли сте в момента?

— Не.

— Но доскоро сте имали работа. Искам да кажа, били сте на работа до смъртта на Георгиос Савалас.

— Точно така.

— Колко време работихте в дома на семейство Савалас?

— Малко повече от година.

— Приятна ли беше работата ви?

Йосиф Папас погледна с крайчеца на окото си Котас с очевидната надежда, че той ще му се притече на помощ.

— Приятна ли беше работата ви, господин, Папас?

— Нормално.

— Добра ли беше заплатата ви?

— Да.

— Значи може да се каже, че е била малко по-добре от „нормално“. Получавахте ли нещо допълнително от време на време? Спяхте ли редовно с госпожа Савалас?

Йосиф Папас вече открито погледна към Наполеон Котас. Но помощ от там не дойде.

— Аз да, имаше такова нещо, господине.

Демонидис потреперваше от презрение.

— „Имаше такова нещо“, значи. Не забравяйте, че се заклехте. Или сте имали любов с нея, или не. Кое от двете?

Папас се въртеше неспокойно на мястото си.

— Да, имахме.

— И макар че работехте за нейния съпруг, за което той щедро ви плащаше, вие не се притеснявахте да спите с жена му?

— Не беше само това.

Петрос Демонидис захапа въдицата предпазливо.

— Какво искате да кажете? Не ви разбирам.

— Това, че… ние с Анастасия искахме да се оженим.

Изненадан шепот раздвижи присъстващите. Заседателите бяха втренчили погледи в обвиняемата.

— Това ваша идея ли беше, или на госпожа Савалас?

— И двамата го искахме.

— Кой пръв го предложи?

— Мисля, че беше тя. — Младежът обърна очи към Анастасия Савалас. Тя отговори на погледа му, без да трепне.

— Честно да ви кажа, господин Папас, вие ме учудвате. Как така щяхте да се жените? Госпожа Савалас е имала съпруг. Може би щяхте да чакате той да умре? Или да му се случи някакво нещастие? Какво точно имахте предвид?

Въпросите бяха толкова тенденциозни, че прокурорът и тримата съдии настойчиво гледаха Наполеон Котас в очакване да скочи и да се възпротиви. Адвокатът не обръщаше внимание на никого и си драскаше по листа на масата. Анастасия Савалас също изглеждаше притеснена.

Петрос Демонидис се възползва от преимуществото си.

— Не отговорихте на въпросите ми, господни Папас.

Младежът се размърда неспокойно.

— Не зная точно.

— Тогава мога да ви кажа — гласът на Демонидис прозвуча като камшик, — че госпожа Савалас е възнамерявала да убие мъжа си, за да го отстрани от своя път. Знаела е, че той има намерение да се разведе с нея и да я лиши от наследство. Тя…

— Възразявам! — отново се обади не Наполеон Котас, а председателят на съда. — Подвеждате свидетеля. — Той погледна изненадано Котас удивляваше го неговото мълчание. Възрастният мъж се беше облегнал на стола с притворени очи.

— Извинете, ваше благородие — каза Демонидис, но той знаеше, че е постигнал целта си. След това се обърна към Котас. — Свидетелят е ваш.

— Благодаря ви, господин Демонидис. — Котас се изправи. — Аз нямам въпроси към свидетеля.

Тримата съдии се спогледаха изумени. Единият не издържа и попита:

— Господин Котас, нали знаете, че сега е моментът да разпитате този свидетел?

— Да, ваше благородие — отвърна Наполеон Котас.

— Не искате ли да му зададете въпроси във връзка с показанията?

— Не, ваше благородие — махна небрежно с ръка Котас.

— Е, добре — въздъхна съдията. — Нека господин прокурорът повика следващия свидетел.

— Това беше Михалис Харитонидис — намусен шейсетгодишен мъж.

Новият свидетел положи клетва и прокурорът се обърна към него.

— Бихте ли ни казали с какво се занимавате?

— Да, господине. Управител на хотел съм.

— А бихте ли ни казали на кой по-точно?

— „Аргос“.

— Къде се намира вашият хотел?

— На Корфу.

— Господин Харитонидис, отсядал ли е някой от присъстващите в тази зала във вашия хотел?

Мъжът се огледа и кимна с глава:

— Да, господине. Той и тя.

— Моля в протокола да се запише, че свидетелят посочи Йосиф Папас и Анастасия Савалас. — След това отново се обърна към него. — Колко пъти са отсядали във вашия хотел?

— Ами поне десетина пъти.

— И прекарваха нощта заедно? В една и съща стая, така ли?

— Да, господине. Обикновено идваха за края на седмицата.

— Благодаря ви, господин Харитонидис. Свидетелят е ваш — обърна се прокурорът към Наполеон Котас.

— Нямам въпроси.

Председателят на съда се обърна към колегите си и тримата си зашепнаха.

— Нямате ли въпроси към този свидетел? — попита председателят на съда.

— Не, ваше благородие. Вярвам му. Хотелът наистина е хубав. Аз самият съм спал в него.

Съдията задържа погледа си върху прочутия адвокат и се обърна към прокурора.

— Повикайте следващия свидетел.

— Призовете, моля, Василис Франгескос.

Към мястото на свидетелите се запъти висок, представителен мъж. Закле се.

— Доктор Франгескос, бихте ли казали на съда каква специалност имате?

— Аз съм лекар-ординатор.

— Това равносилно ли е на домашен лекар?

— Да, може и така да се каже.

— От колко време практикувате?

— От трийсет години.

— Предполагам, имате удостоверение за правоспособност?

— Разбира се.

— Доктор Франгескос, беше ли Георгиос Савалас ваш пациент?

— Да, беше.

— Откога?

— От десетина години.

— Лекувахте ли господин Савалас от някаква специална болест?

— Първия път дойде заради високото си кръвно налягане.

— И го лекувахте, така ли?

— Да.

— Но сте го виждали и след това.

— О, да. Посещаваше ме от време на време, когато имаше бронхит или болки в черния дроб, но нищо сериозно.

— Кога ви посети за последен път?

— През декември миналата година.

— Малко преди да почине, нали?

— Точно така.

— Той ли дойде в кабинета ви?

— Не, аз отидох у тях.

— Често ли посещавате пациентите по домовете им?

— Не, напротив. Рядко.

— Но този път сте направили изключение.

— Да.

— Защо?

— Защото той не беше в състояние да дойде сам — отговори лекарят след известно колебание.

— В какво състояние го намерихте?

— Имаше няколко наранявания, счупени ребра и… сътресение на мозъка.

— Някакъв инцидент, така ли?

Лекарят отново се поколеба.

— Обясни ми, че го е била жена му.

Хората в залата ахнаха.

Председателят на съда попита раздразнено:

— Господин Котас, няма ли да се възпротивите срещу вписването в протокола на току-що дадените показания?

Наполеон Котас вдигна очи и рече спокойно:

— Да, ваше благородие. Възразявам.

Но, разбира се, злото вече беше сторено. Заседателите не криеха враждебността си към обвиняемата.

— Благодаря ви, доктор Франгескос, аз свърших. — Демонидис погледна към Котас: — Свидетелят е ваш.

— Нямам въпроси.

Следваше цяла върволица от свидетели: камериерка, видяла госпожа Савалас да влиза няколко пъти в жилището на шофьора… прислужник, който заяви, че е чул как Георгиос Савалас заплашва да се разведе с жена си и да промени завещанието си съседи, които чували шумните разправии между съпрузите Савалас.

А Наполеон Котас все така нямаше въпроси към никого.

Примката около Анастасия Савалас се затягаше все повече.

Петрос Демонидис усещаше блясъка на победата си. Виждаше във въображението си заглавията на вестниците. Това дело щеше да се окаже най-краткото дело за убийство. Великият Наполеон Котас е победен.

— Свидетелят господин Нико Ментакис.

Слаб, млад и сериозен, Ментакис говореше бавно и внимателно.

— Бихте ли казали на съда с какво се занимавате?

— Работя в разсадник.

— Значи сте специалист по отглеждане на растения.

— Би трябвало. Работя там от години.

— Предполагам, част от задълженията ви се състои в това да се грижите и за растения, които вече сте продали?

— О да, господине, полагам грижи и за тях. Никога не бихме продали болно растение на нашите купувачи. Повечето от тях са наши редовни клиенти.

— Искате да кажете, че те често ви посещават.

— Да, господине. — Ментакис очевидно се гордееше с този факт. — Фирмата ни работи много добре.

— Кажете ми, господин Ментакис, госпожа Савалас от редовните клиенти ли беше?

— Да, господине. Госпожа Савалас много обича цветята.

— Господин Демонидис, посоката на задаваните от вас въпроси не е твърде уместна. Ако обичате, сменете въпроса, в противен случай…

— Ако съдът ми разреши да завърша, ще видите, че този свидетел ще каже някои много важни неща за делото.

Председателят на съда погледна към Наполеон Котас.

— Господин Котас, имате ли някакви възражения относно посоката на задаваните въпроси?

Сепнат, Наполеон Котас вдигна глава и попремигна.

— Моля? Не, ваше благородие.

Председателят на съда се притесни. Но се обърна към Петрос Демонидис и каза:

— Е добре, продължавайте.

— Господин Ментакис, дойде ли при вас миналия декември госпожа Савалас, за да ви каже, че има проблеми с част от растенията си?

— Да, господине, дойде.

— И по-точно, не ви ли съобщи, че градината й е нападната от насекоми, които унищожават растенията?

— Да, господине.

— И ви помоли за препарат, който да ги унищожи?

— Да, господине.

— Бихте ли казали на съда какъв беше той?

— Продадох й малко антимон.

— Бихте ли ни казали какво представлява той?

— Вид отрова, подобна на арсеника.

В залата настъпи раздвижване. Председателят на съда удари с чукчето по масата.

— Моля за тишина. Ако шумите, ще наредя на пристава да опразни залата. — След което кимна на Демонидис: — Продължавайте.

— И така, продадохте й известно количество антимон.

— Да, господине.

— Това смъртоносна отрова ли е? Сравнихте я с арсена.

— О, да. Смъртоносна е.

— Записахте ли продажбата в специалната книга за отрови, както повелява законът?

— Да, господине.

— Тук ли е книгата, господин Ментакис?

— Да, донесох я. — И той подаде на Петрос Демонидис един тефтер.

Прокурорът го взе и приближи съдиите.

— Ваши благородни, представям това доказателство и моля в протокола да бъде записано като „Доказателство А“ — След това се обърна към свидетеля. — Нямам повече въпроси.

Наполеон Котас вдигна поглед и поклати глава.

— И аз нямам въпроси.

Петрос Демонидис си пое дълбоко въздух. Време беше да хвърли бомбата.

— Искам да представя и „Доказателство В“. — Обърна се той към пристава до вратата. — Моля, донесете го.

Човекът излезе и след няколко минути се появи с шише, пълно до половината със сироп за кашлица. Затаили дъх, зрителите в залата следяха внимателно действията на пристава. Прокурорът взе шишето и го остави на масата пред съдиите.

— Дами и господа, пред вас е средството, с което е извършено убийството. Ето с какво е бил убит Георгиос Савалас. Това е сиропът, който госпожа Савалас е дала на своя съпруг през нощта, в която е починал. В него има високо съдържание на антимон. Жертвата е погълнала малко и след двайсет минути — издъхнала.

Наполеон Котас се изправи спокойно.

— Възразявам. Господин прокурорът няма доказателства, че именно това е шишето, от което е пил болният.

Петрос Демонидис реши да щракне вратата на капана.

— Въпреки цялото ми уважение към почитаемия колега, трябва да съобщя, че лично госпожа Савалас призна, че е дала на съпруга си сироп от точно това шише в нощта на неговата смърт. То беше прибрано в една от касите на полицията. Според съдебния лекар Георгиос Савалас е починал от отравяне с антимон. Този сироп съдържа антимон.

Наполеон Котас поклати глава.

— В такъв случай съм съгласен. Очевидно няма никакво съмнение.

— Да, няма никакво съмнение! — победоносно повтори Петрос Демонидис. — Благодаря ви, господин Котас. Обвинението представи своите аргументи.

Председателят на съда се обърна към Наполеон Котас.

— Готова ли е защитата?

— Да, ваше благородие. — Адвокатът помълча един дълъг миг. Сетне бавно пристъпи напред. Застана пред съдебните заседатели, почесвайки глава, сякаш не можеше да реши какво да каже. Когато най-сетне се престраши, каза бавно:

— Вероятно много от вас се питат защо не задавах въпроси на свидетелите. Да ви кажа честно, мисля, че господин Демонидис свърши толкова добра работа, че не виждах защо трябва да задавам допълнителни въпроси.

Този глупак ще вземе да пледира в моя полза, тържествуваше Петрос Демонидис.

Наполеон Котас се обърна, погледна шишето със сиропа, след това продължи.

— Всички свидетели ми се видяха съвсем искрени. Само че техните показания не доказват нищо, не е ли така? Искам да кажа, че… — Той тръсна глава. — Ако обобщим онова, което чухме, то се свежда до едно единствено заключение: млада красива жена се омъжва за стар мъж, който по всяка вероятност не е в състояние да задоволи сексуалните й потребности. Ето защо тя намира един млад човек, който може да свърши това. — Той кимна към Йосиф Папас. — Но всички ние чудесно знаем това от вестниците. Няма нищо тайно в тяхната история. Цял свят я знае. Описана е във всяко клюкарско списание. Ние с вас може и да не одобряваме тяхното поведение, но Анастасия Савалас е тук не по обвинение в прелюбодейство. Тя е призована в тази съдебна зала не защото има нормалните потребности на една млада жена. Тя е тук по обвинение в убийство.

Адвокатът се обърна и отново погледна шишето, сякаш то по необясними причини го привличаше.

Нека старецът си бръщолеви, мислеше Петрос Демонидис. Той хвърли поглед към часовника в залата. Оставаха пет минути до дванайсет. Съдиите винаги дават почивка точно в дванайсет. Старият глупак няма да успее да завърши. Не се сети дори да отложи речта си за следобяда. Защо ли винаги съм се боял от него?

Наполеон Котас продължаваше да говори.

— А сега нека разгледаме някои от показанията. Част от насажденията на госпожа Савалас се разболели и тя се изплашила да не загинат. Отишла при господин Ментакис, специалист по растенията, който я посъветвал да им сложи малко антимон. Послушала го. И това вие наричате убийство! Аз не бих го назовал така. Доказано бе твърдението, че госпожа Савалас е отпратила прислужниците, за да може да прекара насаме със съпруга си една вечер, като вечерята щяла да приготви сама. Според мен, икономката е била влюбена в господин Савалас. Никой не работи за един човек в продължение на двайсет и пет години, освен ако няма дълбоки чувства към него. Тя ненавижда Анастасия Савалас. Не го ли усетихте по гласа й? — Котас се покашля и продължи: — И така, чека приемем, че обвиняемата дълбоко в сърцето си е продължавала да обича своя съпруг и се е опитвала отчаяно да вдъхне живот на този брак. Как показва една жена любовта си към един мъж? Мисля, че един от най-често срещаните начини е като му сготви нещо. Нима това не е израз на любов? Аз мисля, че е. — И той отново се обърна към шишето с лекарството. — А нима не е друг вид проява на любов да се грижи за него, когато е болен? Нали всички знаем „и в болест, и в здраве“? — До дванайсет оставаше още една минута. — Дами и господа, още в началото ви помолих да погледнете лицето на тази жена. Това не е лице на убиец. Това не са очи на убиец.

Петрос Демонидис наблюдаваше съдебните заседатели, които не сваляха очи от Котас. Те го гледаха враждебно. Та той ги беше сложил в джоба си.

— Законът е категоричен, дами и господа. Както ще ви кажат и почитаемите съдии, за да произнесете присъдата „Виновен“, вие трябва да сте абсолютно сигурни в това. Абсолютно.

Докато говореше, Котас се закашля отново. Извади носната си кърпа и я притисна до устните си. После приближи до масата с лекарството.

— И като се замислите, не може да не стигнете до заключението, че прокурорът не доказа нищо. Освен, че именно това шише е подала госпожа Савалас на своя съпруг. Истината е, че — адвокатът се закашля неудържимо, посегна спонтанно към шишето с лекарството, отвинти капачката и изпи една голяма глътка. Присъстващите в залата го гледаха като хипнотизирани, разнесе се тих шепот на ужас.

Миг по-късно залата се изпълни с глъчка от разтревожени гласове.

— Господин Котас — обади се председателят на съда.

— Ваше благородие — продължи Наполеон Котас, — тезата на прокурора е една пародия на правосъдие и според мен не е издържана. Георгиос Савалас не е умрял от ръката на тази жена. Защитата завърши.

Часовникът показваше дванайсет.

Съдията удари чукчето си.

— Тишина! Тишина! Съдът се оттегля. Съдебните заседатели също се оттеглят, за да вземат решение. Съдът ще поднови заседанието в два часа.

Петрос Демонидис стоеше на мястото си като вцепенен. Някой бе сменил шишето! Не, това беше невъзможно. Вещественото доказателство бе под наблюдение денонощно. Възможно ли е патологът да е сбъркал? Демонидис се обърна да каже нещо на своя помощник и когато след миг потърси Наполеон Котас, той беше изчезнал.

В два часа, когато съдът отново влезе в залата и съдебните заседатели заеха местата си, Наполеон Котас все още го нямаше.

Пукнал е кучият му син, помисли си Петрос Демонидис.

В този миг забеляза Котас на вратата на залата в чудесно здраве. Погледите на всички присъстващи го изпратиха до мястото му.

Председателят на съда започна:

— Дами и господа съдебни заседатели, стигнахте ли до някакво решение?

Старши съдебният заседател се изправи:

— Да, ваше благородие. Обвиняемата е невинна.

Присъстващите в залата заръкопляскаха. Петрос Демонидис усети, как кръвта се отдръпва от лицето му. Това гадно копеле пак спечели. Погледна Наполеон Котас, който му се усмихваше.