Джон Кейс
Убийството като шедьовър (8)

7.

Лиз пристига късно на следващата сутрин, излиза със странна походка, сякаш краката не я слушат, от обезопасената зона на Националното летище, хубавото й лице е изопнато от сълзи. След кратка вдървена прегръдка я прихващам над лакътя, обръщам я наляво и я представям на Кристиансен.

Кристиансен е тук, за да „ви помогне да ескортирате госпожа Калахан до дома ви“ — както се изрази Шофлър.

Когато инспекторът за пръв път ми сподели тази идея, му казах да забрави, но той някак успя да ме уговори, най-вече с аргумента, че униформените полицаи наистина са от помощ, ако трябва да минеш през тълпа от репортери.

— Мъж в униформа може да подходи делово, без това да се сметне за грубо. По дяволите, може да бъде и наистина груб към репортерите и пак ще изглежда, че просто си върши работата. Патрулката, униформата — ще помогнат.

— О! — казва Лиз и очите й се разширяват при вида на полицая.

Поглежда ме ужасено и аз знам какво си мисли — че Кристиансен е тук официално със задачата да й съобщи лоша новина.

— Госпожо! — измърморва той и се накланя напред в нещо като поклон.

Тя чака застинала и когато става ясно, че Кристиансен не се кани да казва друго, Лиз буквално се срива отгоре ми, лицето й е горещо и влажно върху рамото ми.

— О, Алекс! Алекс?

Повече или по-малко аз я задържам права, докато тълпата се ниже покрай нас. Просто си стоим там и Лиз плаче на рамото ми. Не знам какво да правя. Но после тя отстъпва крачка назад, изтрива сълзите си и тръгва към багажното, толкова бързо, че подтичвам, за да я настигна. Стоим един до друг и гледаме как куфарите се спускат по улея към конвейерната лента.

Отварям уста да кажа нещо, но челюстите ми се затварят под собствената си тежест. Какво мога да кажа? Как беше полетът? Извинявай, че загубих децата ни?

Телефонният разговор, с който й съобщих какво се е случило, беше истински кошмар, но това — това е много по-лошо. Вместо Лиз да пристигне, за да се съберем отново, както си го бях представял — подскачащите и развълнувани момчета и техният ухилен баща (моля те, върни се при мен, промених се), — ето как любовта на живота ми се връща в моя свят. Стои на няма и трийсет сантиметра от мен, обвита в силово поле от мъка и гняв. Разбира се, че беше учтива по телефона, докато се мъчех да й обясня какво се е случило. Направи всичко по силите си да ме убеди, че не съм виновен, че не трябва да си го втълпявам в главата, че тя не ме обвинява, разбира се, че не ме обвинява…

Само че това, разбира се, беше лъжа. Как би могла да не ме обвинява? Невъзможно е.

— Какво е станало с лицето ти? — пита с безразличие. — Изглеждаш…

— При търсенето — казвам аз и свивам рамене. — В гората.

— Този е мой — казва тя с изтънял гласец. Ръката й сочи отсечено към един зелен куфар. Жестът е почти механичен, сякаш е кукла на пружина.

Куфарът не ми е познат. Видът му — яркозелен куфар с кожена лента по края — ме натъжава на няколко нива. Той е поредната вещ, придобита по време на раздялата ни — освен блузата, която носи, новите раници на момчетата и така нататък, — и това натрупване на вещи сякаш подчертава различните посоки, в които бе поел животът ни. А има и друго — стилният, жизнерадостен вид на куфара, който говори за една друга реалност, за Лиз, която отива да се забавлява на някое шикозно място.

А не тук, с мен, в този кошмар.

— На колелца е — казва тя, след като съм си пробил път през тълпата и съм свалил куфара от лентата.

Въпреки това аз предпочитам да го нося в ръка и ако тежестта му не е точно удоволствие, то поне ми предлага — също като посрещането на самолета — кратка почивка от чувството, че съм напълно безполезен.

Вече е станало ясно, че колкото повече набира инерция полицейската машина, толкова по-периферно става моето място в усилията. Поне пет пъти съм разказал какво се е случило, издирил съм най-хубавите и скорошни снимки на момчетата и съм дал съгласие образите им да бъдат разпространени в медийното пространство. Дал съм подробно описание на облеклото им. Обадил съм се на всички съседи да ги питам дали не са забелязали нещо във и около къщата — непозната кола, момчетата, запалени лампи… нещо. (Ясмин Сийгъл призна, че е заспала, докато е гледала „Семейство Сопрано“). Дал съм съгласието си за редица неща — телефонът ми може да бъде подслушван, записите от секретаря могат да бъдат иззети, компютърът ми може да бъде прегледан от специалисти, къщата да бъде претърсена.

Всъщност дразня се, че още не са претърсили къщата. Не разбирам защо се бавят толкова, даже се оплаках от това на Шофлър по телефона точно преди да тръгна за летището.

— Кевин е бил тук — казах аз на инспектора. — Обади ми се от този телефон. И със сигурност не е дошъл тук сам — което означава, че похитителят е бил в къщата. Би трябвало хората ви да са я претършували от мазето до тавана.

Шофлър ми каза да се успокоя. Когато опирало до юрисдикция — а сега трябвало да работят съвместно със столичната полиция, — минавало известно време, докато машината се завърти.

Предадох клетъчния си телефон на един така наречен комуникационен техник, изпратен от Шофлър. Всъщност — жена. Казва се Натали и двамата прегледахме списъка с повикванията, така че да идентифицирам номерата както на входящите, така и на изходящите повиквания. Всички номера ми бяха познати. Криста, помощничката ми в телевизията. Лиз. Кас Картър, чийто син е в групата на Кев и Шон в дневния лагер Сейнт Олбанс. Дейв Уайтстоун, продуцентът ми. Моите роднини. И така нататък. Натали прикачи номер на моята Нокиа, превърнала се в доказателствен материал, и ми даде квитанция. Освен това ми даде клонинг — телефон със същия номер, — в случай че Кевин или Шон се обадят отново. Или някой с искане за откуп.

Освен това говорих с една мила жена на име Шели от Центъра за изчезнали и малтретирани деца, сканирахме снимка на момчетата и я вкарахме в тяхната компютърна мрежа, така че организацията да започне кампания с постери из цялата страна. Друга жена — шефката на Шели — трябва да ми се обади по-късно, за да обсъдим нови идеи и да ми предложи съвет.

Сега ми остава само да не им се пречкам в краката. Искам да преровя земята за Кевин и Шон, а вместо това съм избутан встрани.

Придвижваме се с подвижната лента към покрития паркинг. Зад мен Кристиансен подрънква ключовете в джоба си. Пред мен стои Лиз, вдървена от усилието да удържа ужаса си.

Когато Кристиансен завива по Ордуей, Лиз ахва. Малката група репортери, която беше започнала да се събира рано тази сутрин, се е разраснала в тълпа. Две камионетки с подвижни телевизионни станции задръстват алеята към къщата от двете страни на улицата, друга е паркирала в алеята пред Хокинсън, вмъкнала се е до червения им джип експлорър. Има високи прожектори, кабели се вият през морави и тротоари, пълно е с оператори и озвучители. Две добре облечени фигури стоят самотни в рамките на отделени малки пространства, осветлението и озвучителното оборудване са готови за въвеждащите кадри на репортажите, които ще бъдат заснети по-късно. Съседи стоят на праговете на къщите си и зяпат внезапната окупация на иначе тихия ни квартал. Тълпата забелязва патрулката и всички се втурват да заемат местата си.

— Ох, мамка му! — казва Кристиансен. — Простете госпожо!

Лиз простенва тихичко.

Усещам се изпълнен с ужас и с непривичното чувство, че съм изложен на показ. Много пъти съм бил част от подобни сцени, поредният репортер в блъсканицата на пресконференции или сред тълпата, чакаща да се нахвърли върху ключова фигура в някой скандал. С кабелната телевизия, сателитите и умножилите се методи за информиране размерът на тези медийни тълпи минава всякакви приемливи граници. Преди няколко години участвах в отразяването на снайперистките нападения във Вашингтон като един от почти хилядата журналисти, присъстващи на пресконференцията, давана от началника на Роквилското полицейско управление.

Мисля си — твърде късно, — че е трябвало да предупредя Лиз. А и сигурно ще става още по-лошо. Историята щеше да се превърне във водеща новина по телевизията и във вестниците. Фактът, че самият аз съм журналист, че се появявам по телевизията, че лицето ми е познато за много хора, че съм (както обичахме да се шегуваме с Лиз) „треторазредна знаменитост“, щеше само да налее масло в огъня.

Лиз се притиска към мен, когато тълпата поглъща автомобила. Знам, че би било грешка — защото всеки, който се крие от камерите, автоматично става виновен в нещо, — но едва се сдържам да не метна сакото си върху главата й, за да я предпазя. Тя плаче, забила глава в рамото ми, наистина губи контрол.

— Няма нищо — шепна аз. Тя дълбоко поема накъсан дъх в отчаян опит да се успокои.

Не се получава. Ръцете й са стиснати в юмруци и тя притиска кокалчетата им към очите си.

— Просто ни вкарай в къщата — казвам аз на Кристиансен.

— Как? — Ушите на полицая горят яркочервени.

— Върви бързо, не поглеждай никого в очите, не говори с никого. Казваш „извинете“. Нищо друго.

И точно това правим. Вървя след Кристиансен и дърпам Лиз наляво, после надясно в мигновените пролуки, които полицаят създава. Промъкваме се някак през бурята от светкавици, механичното щракане на пренавиващи фотоапарати, какофонията от въпроси и коментари на висок глас.

— Извинете!

— Бихте ли коментирали…

— Извинете!

— Това е майката! Тя изглежда…

— Извинете!

— … знаете дали има заподозрян?

— Господин и госпожа Калахан, бихте ли казали на нашите…

— … родителите на момчетата са били разделени…

— Извинете!

— … възможно момчетата да са избягали по своя воля?

— Мамка му! — казва Кристиансен, когато най-после се вмъкваме през вратата. Едва си поема дъх, ушите му горят.

Това, че сме вътре и че сме затворили врата пред лудостта вън, ми се струва като победа, но чувството на триумф трае само няколко секунди. Лиз вдига очи към мен, те са мокри от сълзите и разфокусирани.

— Алекс — започва тя, но само си стои и се люлее напред-назад.

— Лиз…

— Алекс! — крещи тя. Удря с юмруци по гърдите ми. — Къде са децата? Трябва да ги намериш!