Джон Кейс
Убийството като шедьовър (27)

26.

Номерът на Кавана го има в указателя и аз си уговарям среща за следващата сутрин. Той предлага да се срещнем в „Пепърмил“, което било в горния край на Ивицата, срещу „Цирк Цирк“.

Ресторантът се намира в сграда, обшита по покрива с дървени летви, реколта от седемдесетте, която сякаш е клекнала между масивните си съседи. Вътре маси със сини кадифени покривки се редят под изкуствени черешови дръвчета.

Кавана ме чака при входа, висок строен мъж със син костюм. „На шейсет съм — каза ми той по телефона — и нося авиаторски слънчеви очила.“

Здрависваме се. Ръката му е голяма и силна, с дълги изящни пръсти.

— Бойд обича да преувеличава — казва той. — Уверявам ви, че не съм фокусник на фокусниците или каквото там ви е казал. За себе си мога само да твърдя, че съм ученик в изкуството на магията.

Млада жена ни придружава до една маса. Носи къса плисирана пола и бяла блузка, нещо като секси версия на католическа училищна униформа.

— Във Вегас ли показвате изкуството си? — питам го аз.

— Не. Вече почти не работя, нещо като пенсионер съм. Дойдох тук… дойдох тук, следвайки занаята.

— Какво имате предвид?

— Ами някои индустрии си стоят на едно място — казва Кавана, — от географска гледна точка, като киноиндустрията или, да кажем, производството на стомана или корабостроенето. Но магията непрекъснато си сменя столицата. А в момента е Вегас.

— А преди това?

Очите му се оживяват.

— В началото на миналия век е бил Ню Йорк — казва той, — което е логично. Сцените са били там, театралните агенти, клюкарските рубрики, работилниците за фокуси, водевилите. Да не говорим за многобройната публика. Спомнете си, че тогава киното още не е съществувало и представленията на живо са били единствените представления. Така че се появява някой като Худини и привлича огромни тълпи. Същото правят неговите конкуренти и имитатори. По онова време не е имало авторско право и търговски марки, така че е имало много Ходиновци, и Хундиновци, и Худиновци. И те също са привличали големи тълпи.

— Ходиновци? Шегувате се.

— Ни най-малко. Точно по тази причина рекламата от онова време е наблягала на установената идентичност — „единственият и неповторимият“. Истинският! Автентичният! Имало е място за цялата тази конкуренция, защото изкуството на магията е процъфтявало. Но после се появило киното и водевилът започнал да замира. А заедно с него и много магически представления.

— Защо?

— Магическото изкуство не успяло да се прехвърли във филмите. Просто не се получава на екран. Нито на големия, а по-късно и на малкия, по телевизията.

— Хм.

— Така че епицентърът на магията се преместил в Чикаго. Това било през двайсетте и в Чикаго се срещали всички влакови линии, вторият дом на армии от пътуващи търговци. Фокусниците се пренасочили към търговските изложения — които и досега са най-големият им работодател.

— Търговски изложения? Шегувате се.

— О, не. Защото търговските изложения на практика са си представления на живо. Да кажем, че се опитвате да привлечете вниманието към своя павилион. Какво по-добро от фокусник? Хората задължително спират да погледат.

— И къде другаде работят сега фокусниците — освен Вегас и търговските изложения?

— На туристически кораби — много хляб има там. Също на рождени дни и всякакви такива празници. — Потропва с пръсти по масата.

Започвам да си водя бележки. Сигурно има организации на туристическите кораби, на търговските изложения, на фокусниците. Мога да ги засипя всичките със скици на Флейтиста.

— Както и рен-фестивалите — добавя Карл. — Те наемат доста фокусници.

— Рен-фестивали? Какво е това?

— Ренесансови фестивали. Доста са популярни. Ренесансови фестивали.

Това е един от онези моменти, когато миналото се стоварва отгоре ми. Главата ми се изпълва с картини от деня ни на фестивала — лицето на Шон, докато си чака реда на стълбата на Яков, леката тревога по лицето на Кевин, загледан в сокола, кацнал върху кожената ръкавица на соколаря…

Съсредоточавам се върху записките си.

Карл сигурно е съзрял нещо в лицето ми, защото ме пита дали съм добре. Промърморвам нещо за умора от часовата разлика след полета, мигът отминава и той отново говори за странстванията на магическото изкуство.

— И така, фокусниците работели в Чикаго известно време, да речем от 1930 до 1962, после цялото войнство се преместило в Ел Ей.

— Защо Ел Ей?

Той свива рамене.

— Един известен фокусник купил там стара сграда и отворил клуб. Нарекъл го „Магическия замък“. Постепенно Замъка привлякъл все повече и повече фокусници от Западния бряг. И Лос Анджелис се превърнал в новият епицентър на магията.

— И кой е бил онзи фокусник?

— Марк Мичъл — сигурно не ви говори нищо.

Аз клатя глава.

— И това е поредното доказателство за западането на нашето изкуство — казва Карл и клати тъжно глава. — Поне за мен, като ученик в изкуството на магията, снижаването на статута й е значително.

— Променило се е? Тук магическите представления изглеждат доста популярни.

— Може и така да е, но това е аномалия. Ако се върнем назад обаче, магията е била едно от най-висшите изкуства, изпълнителите са били известни по целия свят. По онова време да присъстваш на магическо представление е било паметно събитие в живота на хората, внушавало е страхопочитание и възхита. Уви, вече не е така. Днес думата „магия“ е запазила първоначалното си значение само когато се употребява като определение за нещо друго.

— Какво имате предвид?

— Ако едно изпълнение е истинска магия, дело на магическо изкуство, ястие толкова паметно, че наричат главния готвач магьосник, това все още е много висока оценка. Но самата магия като представление вече дори не се смята за изкуство, а за поредица от евтини номера — или илюзия, за която са похарчени много пари.

— Прав сте.

— А великите артисти и театри от миналото са забравени. Като Марк Мичъл и „Магическия замък“. Знам, че не сте чували за него, но поне за Дей Върнън?

Аз клатя глава.

— Просто като тест — като оставим настрана Худини и колегите, които сега работят във Вегас, като Копърфийлд, назовете ми имената на няколко известни илюзионисти от миналото.

— Я да видим. — Мръщя се съсредоточено, после вдигам очи към него. — Марк Мичъл и… Карл Кавана!

Карл се смее, щедър и искрен смях, който ме кара да го харесам.

— Така, не че чак толкова ви интересува, но вече се приближавам към края на разказа си — казва той. — Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис… — Отмята ги на изящните си пръсти. — А после, през осемдесет и пета или там някъде, когато Вегас дойде на мода, магията се премести тук.

— Защо Вегас?

— Защото магията се приема най-добре на живо, а покрай другите неща Вегас е и единственото място в страната, където представленията пред публика процъфтяват. Не само театърът, но и музиката, танците и… магията. Затова казах, че популярността на магията тук е аномалия.

Замислям се над казаното от него, че представленията на живо са толкова популярни във Вегас, за всичките огромни билбордове, рекламиращи изпълненията на местни звезди и знаменитости, за които никога не бях чувал.

— И защо е така?

Сервитьорката идва да вземе поръчките ни. Кавана си поръчва лимонада. Аз се спирам на сандвич и кафе.

— Внимавайте — казва той. — Сандвичът ще е с размерите на самолетоносач.

— Господин Кавана — смъмря го сервитьорката, — може би приятелят ви има по-добър апетит от вашия.

— Предупредих ви — казва Кавана. — Та докъде бяхме стигнали?

— Попитах ви защо магията е толкова популярна тук.

— Вярно. Е, това важи не само за магията, а за всички представления на живо. Хората не могат да залагат през цялото време и също както никой не идва във Вегас, за да си купи билет за лотарията, така и никой не идва във Вегас, за да иде на кино. Това е уникално място. Вижте големите хотели например. Те дори не се нуждаят от знаци с имената си. Самите те са знаци. Приличат на холивудски декори, фон, на който туристите са актьори. Старчето от Скрантън, двойката от Хантсвил — идват във Вегас и изведнъж вече играят главната роля в собствения си филм. Блясъкът, макар и намирисващ на кич, е навсякъде и ги заразява. Защото не са само във Вегас, а също в Кайро, Париж, Венеция и Ню Йорк — само че с гарнитура от шоугърли, игрални автомати и безплатни напитки. Плащат си да гледат представления на живо, защото това се прави във Вегас. Ходиш на шоу. — Разперва ръце в красноречив жест. — На дамите им харесва. А магията е популярна, защото изглежда толкова добре на сцена. — Той се навежда към мен със срамежлива усмивка. — Всъщност аз си имам теория за това.

Приканвам го с жест да ми разкаже за нея.

— Толкова сме привикнали към филмовите специални ефекти, че вече почти нищо не може да ни изненада и стресне. Гледаме нещо наистина невероятно, каскада или специален ефект, постигнат с къртовски труд и много пари — само че те просто не ни правят впечатление. Вече не. Дори не се питаме как са ги направили.

— Правят го с компютри, с каскадьори, такива работи.

— Именно. Точно затова магията не излиза добре по телевизията, защото всичко може да се направи на запис. В известен смисъл какво е един филм, ако не удължена илюзия и фокус? Гледаме една реалност с пълното съзнание, че тя не е истинска. Когато видим нещо на големия екран, ние знаем, че е фалшиво. Но когато видим нещо в реално време, със собствените си очи, все още сме склонни да се доверяваме на сетивата си. Така че дори и най-простичкият номер предизвиква удивление. Мога да направя номер с карти и хората зяпват. С други думи, магията все още е магия, когато хората я гледат отблизо. Все още предизвиква изумление. Все още предизвиква реакцията, към която се стреми всеки илюзионист — „Как го направихте това?“ И между другото, аз никога не казвам.

— Никога?

— Почти никога. Твърде разочароващо е. Някои магически илюзии се постигат с много сложни устройства и механизми, не ме разбирайте погрешно. А в миналото фокусниците са били в челните редици на технологията и механичните изобретения. Има някои удивителни устройства от осемнайсети и деветнайсети век, прекрасни неща наистина. Така че не искам да подценявам ролята на хитроумните устройства. Но много често тайната и на най-удивителния ефект се крие в нещо простичко, грубо дори. Малко восък, жица, магнит. По-добре тези неща да си останат тайна. Не за това идват хората на магически представления.

— А защо идват?

— Идват, за да бъдат измамени, да бъдат надлъгани, да се изпълнят с удивление. Точно в това се крие насладата — а не в това да откриеш, че нещо изумително е било постигнато с помощта на скрита жица, огледало или помощник сред публиката. Удоволствието идва от това, че са те измамили и че нямаш представа как е станало това.

— Разбирам.

— Худини например, който е бил истински шоумен, наблягал на това. Преди някой от коронните си номера с измъкване настоявал да бъде проверен гол — обикновено от полицията, — за да се докаже, че буквално не е скрил нищо в ръкава си. Проверявали и шортите му, или каквото там щял да носи по време на представлението, преди да го придружат до сцената. За щастие това било преди да се въведе проверката на телесните кухини.

— Имате предвид, че…

— Да. Криел е нещо в ануса си. Това поне е подозрението, но то няма за цел да омаловажи изкуството на Худини. Той е бил изключителен атлет и е тренирал не по-малко от Ланс Армстронг^[1].

— Никой не тренира чак толкова.

— Може и да преувеличавам, но наистина е тренирал сериозно. Например има един номер, при който той е с белезници на ръцете, целият е увит в заключени с катинар вериги и е потопен в студена вода — ледена вода. Вярно — трябва да е имал нещо като пила или шперц, за да отключи катинара и белезниците. И все пак е бил потопен надолу с главата във вода с температура един-два градуса, с приковани ръце и крака и увит в тежки вериги. Добре, имал е шперц — но дори и с него все пак е трябвало да отключи катинарите. Години преди това се упражнявал да задържа дъха си, докато не започнал да издържа по три минути и половина. Удивително! А за да се подготви за тези измъквания в студена вода, всяка нощ в продължение на седмици седял във вана, пълна с ледени кубчета, докато тялото му не се приучило да понася шока и да остава функционално — Кавана раздвижва пръстите си — в ледената вода. Онова хлапе, Дейвид Блейн, скоро направи нещо подобно. Стоя в лед няколко дни — това всъщност е най-вече подвиг на издръжливостта, ако не друго. Подобни изпълнения също имат дълга и почетна традиция в магията. Да те погребат жив. Всъщност всякакъв вид физически подвизи са били част от магическите представления. Наливане на огромни количества вода в гърлото през фуния. Ядене на камъни. Ходене по горещи въглени. Интересно ще е да се види дали Блейн няма да възроди и този аспект.

— Блейн?

— Не сте ли го чували? Струва си да се поинтересувате — вече показа няколко свои представления по телевизията. „Улична магия“ беше първото, ако не се лъжа. Както и да е, много впечатляващо.

— Но… нали сам го казахте. Че магията не излиза добре на екран.

— Блейн направи нещо наистина новаторско — концентрира се върху публиката. Прави номерата си пред малки групи — един човек или трима — четирима, не повече. И камерата следи реакциите им. Те пощуряват, направо откачат, сякаш не са на този свят. Буквално не могат да повярват на очите си. Прекрасно! Някои от тях дори захлупват лица в ръцете си, сякаш не вярват, че ще могат отново да погледнат света.

Добавям това към записките си: Дейвид Блейн.

Кавана въздъхва.

— Мога да ви разказвам цял ден. Така че ще е по-добре, ако ми кажете какво точно ви интересува.

— Не съм сигурен какво точно искам да знам. — Казвам му, че разследвам убийството на сестрите Гейблър и че според мен убиецът им може да е бил илюзионист.

Той събира ръцете си в кула и опира брадичка на върха им.

— Помня случая. Ужасно. Но какво ви навежда на мисълта, че може да има нещо общо с магията?

Когато му казвам какво съм научил, той се обляга назад. Чувам го как си поема шумно дъх, изражението му е сериозно, дори мрачно.

— О, Боже! — казва той. — Разрязаната дама. Исусе Христе… звучи почти като виц.

Показвам му постера ТЪРСИ СЕ със скиците на Флейтиста. Лицето му се смръщва.

— Не знам. Може би. Мога ли да го задържа?

— Разбира се.

Сгъва постера точно на половина, прокарва нокът по ръба, прегъва го още веднъж и го пъха в джоба си.

— Не съм сигурен, че мога да се съглася с вас — че илюзионист е извършил престъплението. Надявам се да не е така. Може да е бил просто някой с отвратително чувство за хумор. Ако е илюзионист… ще откриете, че мнозина от нас имат някои общи характеристики. Дали ще ви е от помощ да ви разкажа за това, как мислите?

— Моля.

— Така, повечето фокусници се запалват по изкуството още като деца. И за това има две причини. Първо, нужно е много време, за да се развие необходимата сръчност на ръцете. А и много от номерата изискват наистина многобройни упражнения. То е като… хм — поглежда към тавана, — … като карането на скейтборд. Дори и по-лесните движения със скейтборд — знам го, защото внукът ми е запален по този спорт, — изискват много упражнения, часове и часове наред. Същото е и с магията. Един възрастен човек би се стреснал сериозно от количеството време, което е необходимо, за да се овладее… ами, да речем, разбъркването фаро.

— Какво е това?

— Ако разцепиш тестето на две и разбъркаш, сечеш и разбъркаш така осем пъти, като картите от едната половина се вмъкват между картите на другата, накрая тестето е в първоначалната си последователност.

— И хората могат да направят това?

— О, да. Самият аз на десет години вече го можех. И все още го мога. Но изисква много упражнения. Толкова много, че един възрастен просто би се отказал. Децата обаче — те са готови да вложат необходимото време.

— Хм.

— Така че ако имате повече от един заподозрян, може би ще е добре да откриете дали някой от тях е обичал да прави фокуси като малък.

— Нека ви питам нещо — има ли някакви номера, в които се използват деца като… обект?

— Ами да, на рождени дни. Включваш доброволци от публиката. Но ако имате предвид асистента на фокусника, то това почти неизменно е млада жена, за да се внесе и малко сексапил в шоуто. А и оскъдно облечени жени определено успяват да отвлекат вниманието на публиката в необходимия момент — твърдя го от личен опит. Хората винаги се заглеждат по тях. В миналото често са се използвали деца като асистенти. Пак те са изпълнявали и всички роли, които днес се поемат от жени — левитирали ги, затваряли ги в кутии, или в урни, или в кошници, след което ги транспортирали на далечни места или ги превръщали в животни и после пак в деца.

Събирам сили да попитам:

— И в номера с разрязването на две?

Кавана се мръщи.

— Може би. Не мога да посоча точната година, но тази илюзия е сравнително нова. Всички представления, където съм го виждал или съм чел за тях, се изпълняваха с участието на жени асистентки.

— Хм. Нещо друго за илюзионистите, което според вас е добре да зная?

— Ами да ви кажа честно, мислех си за вашия човек. Ако наистина е фокусник, то според мен се интересува от магията като изкуство, интересува се от историята й.

— Защо мислите така?

— Ами… заради онова, което е направил с онези момичета. Разрязването и възстановяването са били част от фокусническия репертоар в продължение на векове, но в наше време могат да се видят само антисептични трикове. Може да се види хартия — или банкноти, или въже, или плат — разкъсани или разрязани на парчета. Или пък илюзионистът кара някого от публиката да напише нещо на лист хартия, която след това е скъсана на малки парчета преди накрая да бъде върната в първоначалния й вид. Банкнота от двайсет долара, нечия вратовръзка — това е достатъчно за днешната публика. Дори и стандартното „разрязване на дамата на две“ е безкръвно. Тя се усмихва през цялото време. Никой не вярва, че я нараняват — и дори че има опасност да я наранят. Четох някъде — не помня кой се беше изказал, — че този номер бил зле прикрит показ на сексуален садизъм. — Свива рамене. — Не знам за това. Номерът все още е много популярен. Но със сигурност е безкръвен. Искам да кажа, че вкусовете се променят. В миналото публиката е обичала да гледа кръв.

— Какво имате предвид?

— Публиката и до днес обича насилието, не ме разбирайте погрешно. Опасността — заплашваща някой друг, разбира се — ни кара да се чувстваме по-живи. Но в сферата на магията публиката не си пада толкова по кръв, колкото преди. Станали сме гнусливи. Много хора, които обичат пържоли и бургери, смятат, че ловът например е нещо варварско. Да се чуди човек какво биха си помислили за една кланица.

— Ще станат вегетарианци.

— Именно. Но тази гнусливост — това е нов феномен. Имало е времена — и то не много отдавна, — когато хората принципно са обичали да гледат как животни се разкъсват едно друго на парчета или дори как разкъсват хора. В Дивия запад или в добрата стара Англия публичните екзекуции са били изключително популярни. Хората се стичали рано, за да си запазят най-добрите места за гледане. Сигурно са си устройвали и малки пиршества, докато са чакали началото на екзекуцията. При магическите представления е било същото. Само като пример, по времето на Худини е имало популярен номер, наречен Прераждане. Плакатите показвали фокусника с огромен меч. А афишите за представлението призовавали: „Днес ще накълцат човек! Елате да видите! Елате всички!“ По време на представлението упоявали човек с хлороформ — уж — и после го разчленявали, а окървавените му части били пръснати по цялата сцена. И това става пред очите на публиката, не забравяйте. После събирали частите на нещастника, покривали ги с платно, магьосникът изричал вълшебните думи или размахвал вълшебната си пръчка и — хоп! — човекът скачал на крака, цял и непокътнат.

Започва да ми се гади.

— И това далеч не е бил единственият номер от този вид. Номерата с разчленяване датират от древността. В Индия било популярно фокусниците да режат езиците на деца — това било стандартът. Разкъсани птици, нарязани на парчета змии — уличните фокусници в Индия сигурно и досега го правят. Показвали кръвта — дори потапяли камъчета в нея. И след като птицата — обикновено използвали птици, защото те са евтини и ефектни — възкръсне, продавали камъчетата като амулети, напоени със силата на живота.

— Чакайте малко… имате предвид, че кръвта е била истинска, така ли? Не може да бъде!

— О, напротив. Е, не и в случая с детските езици. Но с птиците? Без съмнение. По мое мнение… стига да имате време?

Кимам.

— Според мен тези номера датират от древността. Разчленяването и възстановяването към цялост и живот — това е силата на смъртта и живота, нали така? В самото начало магьосниците не са били обикновени артисти, чиято цел е да забавляват публиката. Те са заемали значително по-високо място в обществото. Такава поне е общоприетата теория — че днешните фокусници са вчерашните жреци или шамани.

— Сериозно?

— Религията и магията винаги са били свързани и омесени. И това е защото магията работи на границата между естественото и свръхестественото, между живота и смъртта, между реалността и илюзията. И религиозните водачи, ако питате мен, винаги са използвали магически устройства и фокуси, за да привлекат вниманието на последователите си и да затвърдят влиянието си. По това няма две мнения. Мили Боже, има скици върху папируси, които показват как древните египтяни са използвали хидравлични устройства, с чиято помощ вратите на храмовете се отваряли уж по волята на жреца.

— Отвори се, Сезам?

Смее се.

— Добре казано. А има и солидни доказателства, че жреците в древна Гърция са използвали нещо като рупори, за да карат статуите в Делфи да говорят. Което кара човек да се пита какво ли се крие зад плачещите и кървящите статуи. Дори и „вълшебните думички“ имат своите дълбоки религиозни корени.

— Какво имате предвид?

— Ами „абракадабра“ например — това е дошло директно от еврейската Кабала. Въобще думите, символите — Кабалата е мистичен текст за… в някаква степен… за силата на думите.

— Наистина? Значи „абракадабра“ значи нещо?

— Абсолютно. А „фокус-мокус“ — това е дори по-шокиращо. Първоначално то е звучало като „хокус-покус“ и някои учени смятат, че това е простонародна версия от „Hoc est meum corpus“.

Празният ми поглед е знак, че не разбирам.

— Не знаете латински, да?

Клатя глава.

— Е, не знам колко сте религиозен и не бих искал да ви скандализирам, но се смята, че фокусническата фраза „фокус-мокус“ — която ние възприемаме като напълно безсмислена, — произлиза пряко от думите на християнското причастие. „Hoc est meum corpus“ — „Това е моето тяло“.

— Не!

— В тази връзка Исус от Назарет съвсем открито е бил наричан магьосник в ранните дни на християнската църква. А чудесата му — хлябовете и рибите, водата, превърната във вино, дори възкресяването на Лазар от мъртвите — са сред стандартния репертоар на уличната магия по онова време. Има римски фрески от втори век, които показват Исус с вълшебна пръчка.

— Не знам какво да кажа.

— Всичко това показва, че магията има дълбоки корени. Помислете си само — ако не знаехте, че ви манипулират по време на едно магическо представление, ще си помислите, че пред очите ви се извършва чудо.

— Сигурно.

— Всъщност… сещате ли се за спиритуалистите? През двайсетте?

— Чел съм за това. Мадам Блаватска и така нататък.

— Именно. Викане на духове, сеанси, такива неща. Е, по онова време е имало голям интерес към общуването с „другата страна“. След неуспешен опит да се свърже с майка си — при който вместо да му заговори на идиш, тя се обърнала към него на английски, който не знаела, — Хари Худини повел кампания за развенчаване на спиритуалистите. Според него те се възползвали от скърбящите и отчаяните и били твърде добре платени в замяна на второразредните си фокуси. Заел се да демонстрира, че и свръхестествените проявления са обикновени магически ефекти — което било още по-лесно, защото цялата публика седяла на тъмно и се държала за ръцете.

— И успял ли?

Кавана свива рамене.

— Не съвсем. Не отчел факта, че хората искали да вярват и вярвали.

— Нямах представа, че магическото изкуство има нещо общо с религията.

— Има. Срещу вас седи един разпопен последовател на върховен жрец — казва той с усмивка.

— И мислите, че човекът, когото търся — ако е илюзионист, — може да се интересува от този аспект на магията.

— Смятам, че може би изучава историята на магията. Разчленяването на онова момиче ме навежда на тази мисъл. Има един номер — мисля, че споменах за него, преди да се отклоня в приказки за магията и религията. Казах ви за номера с птиците, нали?

— Да. Че ги разкъсвали.

— Точно така. И както казах, според мен това все още се прави в Индия. Ето как става. Има едно традиционно фокусническо устройство, наречено „тиган за гълъби“ — макар по-скоро да прилича на дълбок капак на тенджера, — което има скрито отделение. В началото на номера фокусникът отваря едното отделение и оттам излиза птица. Пърха и така нататък. Фокусникът се заиграва за кратко с птицата, след това я разкъсва.

— Буквално я разкъсва?

Свиване на рамене.

— Или я нарязва на парчета. Във всички случаи, птицата е пожертвана. Обикновено бял гълъб, стига да е по джоба на фокусника, защото кръвта изпъква чудесно на белите пера. Много е драматично. Задължително се предлага на публиката да подържи мъртвата птица. Дори да бръкне с пръсти в раните.

— И после? — Главата ми е олекнала. По тялото ми избива студена пот, все едно се разболявам от нещо смъртоносно.

— Фокусникът затваря тигана, пуска шапката си сред зрителите, като ги приканва да подпомогнат умственото му усилие — а да впрегнеш силата на живота изисква голямо усилие. Приканва ги също да насочат собствената си енергия към възкресяването на птицата. Следват един-два неуспешни опита, за да се нагнети напрежението, плюс таен съюзник сред тълпата, който на висок глас изказва съмненията си в способностите на фокусника. След това иде ред на добре изиграна дълбока концентрация, няколко вълшебни думички и… готово!

— Готово?

— Фокусникът вдига тигана — като този път показва на публиката скритото отделение — и оттам излита живата птица.

Кавана разбира грешно ужаса, изписал се по лицето ми. Взел го е за объркване. Мисли, че не съм схванал как става номерът.

— Точно като с онези момичета, които са били убити в Ред Рок, разбирате ли? Едното е пожертвано, после показва другото, живо и здраво. Това е втората причина белите гълъби да са предпочитани за тази цел — всички те изглеждат еднакво. От гледна точка на публиката два бели гълъба са идентични. Те всичките са близнаци, един вид.

Натискът рязко се усилва. Застанал съм на пътя на товарен влак, но не мога да мръдна. Те всички са близнаци. Те всички са близнаци.

Кавана се навежда към мен.

— Добре ли сте?