Джон Кейс
Убийството като шедьовър (23)

22.

Голдстайн е прав. След час и половина над папките не знам много повече за убийствата от онова, което бях научил от новините и статиите във вестниците.

Когато били видени за последно, близначките работели в топлесшоуто на „Синия папагал“. Шефът на персонала в Папагала, някой си Клей Ригинс, оставил три съобщения на гласовата им поща, с все по-растящо раздразнение в гласа… и след това се отказал. Съобщенията насочили полицията към вероятната дата, когато момичетата са изчезнали. Самият Ригинс не съобщил в полицията, защото решил, че просто са духнали от града или са си намерили по-добра работа в друго шоу. От разговора на Джери Олмстед с Ригинс: „Бяха еднояйчни близначки, нали се сещате? Не бяха кой знае колко секси, но понаучиха някой и друг номер с грима и задобряха в танците. Имаше хляб в тях, ако ме разбирате.“

Тами Ягода, двайсет и три годишна шоугърла в „Сандс“, е била съквартирантка на сестрите Гейблър. Именно тя съобщила за изчезването им. Не ги била виждала две седмици — и тази времева рамка съвпадала с датата на първото им неявяване в Папагала. Тами казала на полицията, че когато ги видяла за последен път, близначките си били добре. Работели в Папагала и вземали уроци по танци и правоговор. Тами тъкмо се била пренесла при новото си гадже Джейми, така че едва когато се върнала в апартамента да си вземе някакви дрехи, осъзнала, че нещо не е наред. Вонята от кофата за боклук я ударила в носа веднага щом отворила вратата. Рем и Ромул, двете сиамки на близначките, били полудели от глад. Ягода казала, че близначките обожавали котките си и никога не биха ги зарязали така. По това разбрала, че нещо не е наред.

И е била права.

Каньонът Ред Рок е популярен туристически обект на трийсетина километра от Вегас. Добре обозначено с табели панорамно шосе превежда посетителите през колорита на пустинята Мохаве. Драматични скални формации предоставят чудесен фон за местната фауна (дългороги овце, пустинни костенурки, дребни диви магарета) и флора (кактуси, дръвчета манзанита, иглолистното дърво на Джошуа, което не расте никъде другаде по света). По скалите има рисунки, дело на индианците паюти, датиращи поне отпреди хиляда години. Не само туристите обичат това място, а и местните. То е рай за вегаските планинари, любителите на екстремното колоездене и на катеренето по скали. Брошурите и картите се обръщат с апел към всички: „Не оставяйте следа.“

Джош Громелски, любител планинар, излязъл на самотен преход в един изолиран район зад Ледения каньон, попаднал на нещо повече от следа. Изкатерил се по стените на Ледения и вървял през терена отзад на път към далеч по-малкия Каньон на вълшебника. Катерейки се без обезопасителни въжета, той едва не се пребил, когато се издърпал след поредния захват и се озовал с лице на метър и половина от торса и краката на труп, разпознат по-късно като Клара Гейблър. Громелски имал GPS и клетъчен телефон в раницата на гърба си. Издържал колкото да съобщи за ужасната си находка, преди да свали катераческото си оборудване и да изпадне в шок.

Виждам защо. Снимките от местопрестъплението ти обръщат стомаха. Насилвам се да ги разгледам повторно, макар че и сам не знам защо. Като други подобни снимки, които съм виждал — куповете голи трупове на евреи, изсипвани в масови гробове, подутите от газ тела в Джоунстаун, талибанския боец на пътя при Тора Бора, панталоните му свалени и лост забит в ануса му — при всички тях усещането при първия поглед е незаличимо. Като други гледки, които съм виждал с очите си — клането в Косово, където видях бременна жена без глава, — просто няма нужда да ги поглеждаш втори път.

Снимката на долната половина на Клара Гейблър се присъединява към галерията от ужаси в главата ми, която се е натрупала през годините — образи, които ти се иска никога да не си зървал. Торсът е срязан при талията, краката се разтворени, единият е леко сгънат в коляното. Срезът е като някаква вулгарна купа, кожата и подкожната тлъстина при разреза представляват контейнер с кървава каша.

Въпреки намесата на хищниците долната половина на Клара Гейблър се е запазила в сравнително добро състояние на сухия мохавски въздух. Освен разръфаната плът при среза (докладът от местопрестъплението уточняваше, че „дивите животни са отстранили органите“), торсът и краката приличат на долната половина на кукла. Хубавите крака са обути в мрежести чорапи, стъпалата — леко извити навътре — все още са с лачени сандали с десетсантиметрови токчета. Парче материя със златни пайети — като долната част на бански костюм, но разкъсан и усукан на кръста — покрива слабините на Клара.

По-късно е установено чии са торсът и краката, макар че на полицията не отнело много време да намерят и останалата част от Клара Гейблър. Тя била само на двайсетина метра, натикана в една скална цепнатина, явно завлечена там от койоти. Това е половината с лицето, лице с изгризани дупки вместо очи. Трудно е да задържиш поглед върху снимката — откачения начин, по който тялото й свършва току под ребрата…

Карла била намерена на петдесетина метра оттам, в малко дере. Според докладите животни и птици са се хранили с телата приблизително две седмици преди злополучният катерач да ги намери.

Карла Гейблър срещнала смъртта си по по-конвенционален начин от сестра си. Била е простреляна, по мафиотски, зад дясното ухо. Направо си е облекчение да прегледам снимките в нейното досие и се налага да си напомня, че и тя е станала жертва на хладнокръвно убийство. Снимката от местопрестъплението показва Карла в костюма й — мрежести чорапи, сандали с високи токчета, бикини със златни пайети, обсипан с лъскави камъчета сутиен. Била е с лице към един голям камък, когато са я застреляли. Заради трупното вкочаняване, активността на хищниците и изходната рана на куршум трийсет и осми калибър лицето й е неузнаваемо.

И ако снимките са брутални, текстът не им отстъпва по нищо. Сухата проза на доклада от аутопсията отбелязва, че Клара е била срязана наполовина с електрически трион, достатъчно мощен да среже гръбначния й стълб. „Разрезът минава през меката тъкан на коремната кухина, малко над пъпа, разрязвайки вътрешностите при дуоденума… продължава през вътрегръбначния диск между втория и третия лумбален прешлен.“

Но има и по-лошо. Според патолога „нараняването върху торса е настъпило преди смъртта“. Причината за смъртта е загуба на кръв.

Специализираният език на доклада не успява да притъпи значението му. Клара Гейблър е била жива, когато са я разрязали на две, била е жива, когато убиецът е изтръгнал по най-жесток начин душата й.

С други думи, казвам си аз, касапницата не е била с цел тялото да стане по-лесно за изхвърляне. Била е акт на садизъм.

Но явно не е била резултат и на сексуално престъпление. Нито една от двете жени не е била изнасилена. Всъщност според патолога и при двете не е имало данни за скорошна сексуална активност. А различни документи в папките — записи на разговори с Ягода, Ригинс, със съседи на момичетата Гейблър и с техни колежки в Папагала — разглеждаха вероятността близначките да са заработвали допълнително като проститутки.

— Хей — беше ми казал Голдстайн, — те са еднояйчни близначки, това е Вегас, те са шоугърли, за Бога! Някоя и друга тройка, колкото да свържат двата края? Едва ли би изненадало някого, нали така?

Само че според Ягода — макар и да не били девственици — Карла и Клара не били „такива“.

— Нищо подобно — казва Голдстайн. — Дори не излизали много. Всъщност според Ягода момичетата Гейблър се притеснявали точно заради този тип неща. Че са близначки. Много им било неприятно, когато хората се шегували за тройки — което се случвало често, между другото. Дори не обичали да излизат заедно на срещи.

Ягода е разпознала труповете. Докато били живи, ги различавала с лекота — по маниерите и начина на изразяване. Но сега…

В крайна сметка определили коя коя е по зъбите. И двете момичета нямали кариеси, но Клара си счупила зъб когато била на девет и по-късно платила да й направят порцеланова коронка — точно това помогнало на полицията да определи кой труп на кое момиче е.

От докладите става ясно и друго — че макар след смъртта хищниците вероятно са извлекли труповете с няколко метра, момичетата Гейблър не са били убити другаде и след това изхвърлени в Каньона на вълшебника. Били са убити недалеч от мястото, където са намерени.

Отново преглеждам папките, първо на Клара, после на Карла, и си записвам някои неща. Два часа се ровя в бруталните снимки, разглеждам скиците, изчитам всеки документ. И когато приключвам, се чувствам зле и съм много уморен. И по всичко личи, че съм си изгубил времето.

Все пак съм във Вегас и знам, че като се прибера, Шофлър ще ме пита — направи ли това, направи ли онова? Почти мога да го чуя — говори с Тами Ягода, иди в „Синия папагал“, иди на местопрестъплението, открий откъде са дошли костюмите. И така нататък, и така нататък.

Голдстайн кимва, когато му го казвам.

— Добре ще е да говорите и с Чизуърт. Бари Чизуърт. Той е патологът, който работи по случая. Много умен човек. Сигурно сте забелязали, че доста факти не са стигнали до пресата.

— Какви например?

Голдстайн свива рамене.

— Кой знае? Някой и друг намек за оръжието, догадка за убиеца — но нищо, което наистина да е потвърдено от доказателствения материал. Догадките не са част от задълженията на патолозите и криминолозите и те си имат причина да не ги записват черно на бяло — защото всичко, което запишат, накрая най-вероятно ще се появи и в съда. Много внимават да ограничат писмените си бележки само до онова, което могат да подкрепят с доказателства. Което не означава, че не си съставят мнение по случаите, напротив. Ако ти се случи добър патолог като Чизуърт, той може и да сподели впечатленията си с разследващия офицер. Който в нашия случай за жалост е покойник.

Записвам си името на Чизуърт и номера на криминологичната лаборатория.

— Но костюмите можеш да ги отметнеш още сега — казва Голдстайн. — И аз знам откъде са. От „Синия папагал“. Как му беше името на онзи… Ригинс — направо се вбеси. Джери не можеше да повярва. Имаме жестоко двойно убийство, а онзи тъпанар вдига пушилка за костюмите си. Чудехме се дали няма да си поиска неповредения.

— Но защо са били с костюмите?

Голдстайн клати глава.

— Сигурно са отивали на работа. Явно са предпочитали да се обличат у дома, да се гримират и така нататък. Съблекалнята в Папагала явно не им е допадала. — Дигиталният часовник на Голдстайн бибипка и той става. — Трябва да тръгвам.

Подава ми ръка. Аз му благодаря за съдействието.

— Беше ми приятно да помогна. И ако има още нещо — просто ми се обадете. Смятате ли да отскочите до Каньона на вълшебника?

— Може би. Не знам дали има смисъл.

Не изричам гласно какво мисля всъщност — че не виждам смисъл във всичко това; че не виждам как случаят Гейблър може да има връзка с Шон и Кевин и че според мен Шофлър ме е пратил за зелен хайвер просто за да ме изкара от къщата.

Поне за това мога да съм признателен на инспектора. Сега, когато дългите дни и нощи с моите списъци и разговорите по телефона, постоянното и вманиачено ровене из киберпространството са зад гърба ми, всичко това ми изглежда като движение без посока. Като хамстер в колело.

Голдстайн свива рамене.

— Според философията на Рей е абсолютно задължително да отидеш на местопрестъплението. Никога не се знае какво има да ти каже то. — Взима папките от масата. — От друга страна — той примижава към мен, — не се опитвайте да стигнете до Каньона на вълшебника с тези обувки. Всъщност добре би било да си наемете водач. Теренът там не е от леките. По това време на годината трябва да тръгнете рано, иначе слънцето ще ви изяде с парцалите.

Голдстайн има известно основание по отношение на слънцето. Цели пет минути чакам с отворени врати и климатик на максимум, докато колата се охлади достатъчно, за да сложа ръце върху волана, без кожата ми да се свари. Сега разбирам защо местните са луди на тема щори, тъмни стъкла и всякакви други методи за предпазване от слънцето. Горещината може и да е суха, но те удря право между очите. Минавам покрай едно табло, на което е указана температурата на въздуха. Четиридесет градуса.

В „Тропикана“ един български акробат изпълнява номер върху издигната сцена. Стои на една ръка върху нестабилна кула от блокчета и тълпата го аплодира въодушевено. Повечето от редовните клиенти на „Тропикана“ дори не поглеждат към него, хипнотизирани от звъна на игралните автомати.

Качвам се в стаята си, преглеждам бележките, които съм нахвърлил в полицейското управление, и си правя списък със задачи:

1. „Синия папагал“/Ригинс

2. Ягода (съквартирантка)

3. Бари Чизуърт (криминология)

4. Каньона на вълшебника.

Ще започна поред. С повечко късмет може да отхвърля първите три днес и да тръгна към каньона рано утре. Но не съм оптимист. Когато посягам за телефонния указател, си мисля, че този непреобърнат камък на Шофлър не е много по-различен от колелото на хамстера.

Две млади жени, еднояйчни близначки, облечени в предизвикателни костюми. Едната заклана, другата застреляна. Шофлър може и да го бива в догадките, но този път греши. Това тук няма нищо общо с моите момчета. Не може да има.