Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder Artist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Джон Кейс. Убийството като шедьовър

Редактор: Радка Бояджиева

ИК „Бард“, 2005

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–616–5

История

  1. — Добавяне

6.

После тихо изщракване и свещта угасва толкова бързо, колкото е пламнала.

— Кевин? Кевин?!

Включвам вътрешното осветление на джипа и впивам поглед в малкия светещ правоъгълник на дисплея. Като повечето клетъчни телефони и моят показва номерата на входящите повиквания. Само че преди да приемеш разговора. Сега на екрана пише само: ПОСЛЕДЕН РАЗГОВОР: 18 СЕКУНДИ.

— Сър? — казва Кристиансен. — Кой беше? Кой се обади?

— Секунда само.

Дори не вдигам поглед от телефона, а сърфирам през менюто, докато стигам до ВХОДЯЩИ ПОВИКВАНИЯ. Появява се списък. Избирам ПОСЛЕДНО ПОВИКВАНЕ и прочитам: 202–555–0199.

Не може да бъде! Това е номерът вкъщи, собственият ми домашен номер! Означава ли това — сърцето прави салто в гърдите ми, — че момчетата са си вкъщи?

Не виждам как е възможно, как може децата да са си у дома и в същото време никой — нито те, нито хората, които са ги завели там — да не си е направил труда да звънне на мобилния ми телефон за единайсетте часа откакто ги няма.

Никакъв смисъл няма в това, но аз въпреки всичко пощурявам от радост.

Телефонът ми сигурно е загубил сигнал преди малко, когато Кевин се обади. Карам през дупка — случва се непрекъснато. Сега обаче сигналът е силен, така че натискам двойката — бутонът за бързо набиране, който ме свързва с домашния ми телефон. Нямам търпение да чуя гласа на сина си и да получа обяснение.

Телефонът звъни четири пъти, а после чувам собствения си глас: „Здравейте, свързахте се с Алекс Калахан. В момента не мога да отговоря, но…“

Затварям. Телефонът у дома има опция за изчакващ разговор и ако говоря в момента и не превключа на новото входящо обаждане, телефонният секретар се включва след четвъртото позвъняване. Момчетата сигурно ми звънят в момента, затова се е включил секретарят. Обажданията ни се блокират взаимно. Чакам, опитвам пак и пак се включва секретарят. Повтарям целия процес, като междувременно обяснявам на Кристиансен какво правя и че Кевин ми се е обадил.

След четвъртия опит се отказвам. Може би прибързвам, може би са необходими една-две минути за препращане на повикванията от централата. Отново избирам ВХОДЯЩИ ПОВИКВАНИЯ, но номерът на ПОСЛЕДНО ПОВИКВАНЕ все още е същият, на домашния ми телефон. Избирам ЧАС НА ПОВИКВАНЕ. Изписва се 04:42. Поглеждам към таблото — в момента е 04:48. Това означава, че повикването от Кевин наистина е дошло от къщата в Кливланд Парк.

В такъв случай… защо никой не вдига телефона?

— Господин Калахан — казва Кристиансен, — сигурен ли сте, че е било едно от децата?

— Да, сигурен съм. — Гласът ми е накъсан от емоцията. — Кевин беше.

— Как ги различавате — нали са близнаци?

— Защото звучеше като Кевин — сопвам му се аз. Не си правя труда да му обяснявам, че през повечето време Кевин ме нарича „тате“, а Шон „татко“ — и е готов с юмруци да защитава правото си на това обръщение.

— Сериозно! — със съмнение в гласа казва Кристиансен.

Изведнъж вече не съм толкова сигурен. Може да е бил и Шон. Тази неувереност ме тревожи.

— И какво каза той? — пита Кристиансен. — Какво е станало? Къде са?

Връщам джипа обратно на пътя и се вливам с нарастваща скорост в движението. Не отговарям на Кристиансен, мисля трескаво: „Какво каза той? Каза «Тате»“. Не мога да изкарам гласа на Кевин от главата си, най-сладкия еликсир, най-чакания звук:

Тате.

Отново набирам телефона вкъщи, изчаквам нетърпеливо края на моето записано съобщение и звуковия сигнал.

— Който е да е там с момчетата — умолявам аз, — моля ви, вдигнете телефона. Моля ви!

 

 

Малко след като се родиха момчетата на нас с Лиз ни се стовариха толкова задължения, че започнахме да оставяме секретаря да отговаря на повечето обаждания — изчаквахме да чуем кой ни търси и вдигахме при възможност… или желание. Приятелите и роднините ни знаеха това, както и половин дузина от колегите ми. Съобщенията обикновено започваха с „Алекс… ако си там, вдигни“. Или „Лиз, мама е. Не си прави труда да вдигаш, просто исках да ти кажа, че…“

В къщата има няколко телефонни апарата, но аз си мисля за този в кухнята. Стои на малката червена масичка, която Лиз купи от една дворна разпродажба. Телефонът е стар, бежов, черният навит кабел е много дълъг и обикновено е оплетен безнадеждно. До него е квадратният бял секретар, червеното копче свети, ако има нови съобщения. Представям си, че усиленият ми глас говори в кухнята точно от малката мембрана на секретаря.

— Кев? Шон? Ако сте сами, вдигнете телефона, момчета, става ли? Татко е. Просто вдигнете телефона.

Нищо.

Над телефона е дъската за бележки, дървената й рамка е изцапана със зелено мастило в единия ъгъл, където Шон я беше надраскал, когато прохождаше. Откакто Лиз я няма, корковият правоъгълник се е превърнал в постоянен дом на странна колекция от квитанции от химическото чистене, изрезки от вестници, менюта за храна за вкъщи, бележки с надраскани набързо имена и телефонни номера, снимки, детски рисунки, стари лотарийни билети.

— Вдигнете — моля аз, — хайде!

Секретарят се включва и отново чувам собствения си роботски глас: „Здравейте, свързахте се с…“ Опитвам се да си представя Кевин или Шон със същите подробности, с които си представям дъската за бележки, но по някаква причина не успявам.

— Какво правите? — пита Кристиансен.

Не му обръщам внимание, а набирам 411. Питам за номера на Ясмин Сийгъл, но после променям решението си и се обаждам на съседа до нас, Фред Билингсли. Ясмин е над осемдесетгодишна. Би й отнело твърде дълго време да излезе от къщи. Фред, чиято съпруга Нанси почина преди две години, живее с порасналата си вече дъщеря. Той е организиран и благонадежден, макар и не особено дружелюбен.

— Сър — казва Кристиансен, — трябва да докладвам на инспектор Шофлър. Може ли да ми кажете…

Фред определено е изненадан, че му се обаждам по това време.

— Алекс? Колко е часът? — Гласът му е разтревожен. — Проблем ли има?

— Искам да те помоля за голяма услуга, Фред — казвам аз.

Обяснявам му ситуацията и му казвам къде да намери ключа за входната врата. Фред обещава да отиде веднага — ще ми се обади на мобилния след няколко минути.

Кристиансен се навежда пред мен да погледне километража.

— Божке! — изписква той. — Господине! Сър! Намалете! Трябва да намалите.

Вече съм на околовръстното, когато Фред се обажда.

— Тук няма никого — казва ми той. — Не виждам нищо особено или необичайно, всичко изглежда на мястото си. Сигурен ли си, че са се обадили оттук?

Казвам му, че според моя телефон обаждането е дошло от къщи, но може и да има някаква грешка. Благодаря му многословно.

— Момчетата наистина ли са… изчезнали? — казва Фред. — Мили Боже, мога ли да помогна с още нещо?

Мисля си, че момчетата са в къщата и се крият от Фред. Без друга причина, освен сериозния му и някак официален маниер на поведение, винаги ги е било малко страх от „Господин Б.“.

— Благодаря ти, че провери, Фред. Задължен съм ти — казвам аз. — Не се сещам какво друго би могъл да направиш. След половин час ще съм там. Ти по-добре се връщай в леглото. Наистина съжалявам, че те събудих.

— Не се притеснявай — казва далечният глас на Фред. — Радвам се, че можах да помогна.

 

 

Кристиансен най-после се свързва с Шофлър точно преди да завия по Ордуей. Двамата все още говорят, когато спирам на алеята пред къщата. Изскачам от колата и хуквам.

Отварям рязко рамката с мрежа против комари, отключвам и вече съм вътре, влитам от стая в стая с шеметна скорост, крещя имената на момчетата, паля лампите наред, очите ми буквално претърсват трескаво стаите. Последна проверявам тяхната стая. Някакъв малоумен оптимист в мен продължава да таи надеждата, че все пак ще ги намеря там, заспали в леглата си.

Само че стаята им е празна. Съвсем празна.

С Кристиансен по петите проверявам таванското помещение, после мазето, после отново обикалям стаите, като този път отварям гардеробите, проверявам под леглата, зад по-големите мебели, навсякъде, където може да се скрие едно малко момче. И отново завършвам търсенето в стаята им. Като в сън се приближавам към прозореца на фасадата на къщата.

Ясмин Сийгъл е нощна птица — твърди, че спи само по два-три часа на нощ. Но освен това е от онези жени, които изглежда са осведомени за всичко, което се случва в квартала. Може да е видяла нещо — кола, момчетата, онзи, който ги е довел в къщата… нещо. Освен това виждам, че е будна. Синкавата светлина на телевизора грее в прозореца на хола й.

Излизам от детската с намерението да се обадя от кабинета си на Ясмин, когато погледът ми се спира на нещо, което не съм забелязал досега.

Нещо като малко зайче върху двойната ракла — ниска мебел с много чекмеджета, която Лиз изнамери в Икеа. Стои от страната на Шон, която за разлика от страната на Кевин е почти подредена, иначе никога не бих го забелязал. Приближавам се и разбирам, че е оригами — малка фигурка, не повече от десетина сантиметра висока, сгъната от опаковъчна хартия. Не разбирам нищо от оригами, но това не е някакво просто, карикатурно изображение на животното. Фигурката е сложна и с чисти линии, повече като миниатюрна скулптура.

А когато я взимам в ръка, я усещам някак странно. Не е направена от хартия, а от някакъв вид животинска кожа. Което по някаква причина ме хвърля в ужас.

Винаги ли е била тук? Едва ли. Щях да я забележа.

Или пък не, мисля си в следващия момент, докато връщам малката фигурка върху раклата. В края на краищата бях ли забелязал увлечението на момчетата по рицарите? Не. А и Лиз непрекъснато ги водеше в разни занаятчийски дюкянчета… в най-невероятните дори. Макар че… няма начин Кевин или Шон да са направили това нещо. Може би майка им.

Мисълта за Лиз ме удря в стомаха като ковашки чук.

О, Боже мой! Трябва да й се обадя…