Джон Кейс
Убийството като шедьовър (47)

46.

Адвокатът клати глава.

— Едва ли е можело да ви се случи в по-неподходящ окръг — казва ми той. — Това е богаташки район с ниска престъпност и на оръжията не се гледа с добро око. Гаранцията ще излезе солена на баща ви.

— Но все пак смятате, че ще ме пуснат под гаранция, нали?

— О, да. Освен ако съдията не е изкарал много кофти нощ. Така де, досието ви е чисто. Приятелите ви се отзоваха да гарантират за вас — наложи се да ги вдигна посред нощ, но събрах необходимите показания. А и нека си го кажем честно — обстоятелствата са във ваша полза. Ако някой отвлече моите деца… сигурно бих постъпил като вас. Въпросът е — защо не сте го направили законно?

Аз само клатя глава.

— Единственият проблем е оръжието. Купили сте го в някакъв парк от нелегален имигрант? — Той примижава. — Кой знае?

 

 

В десет и петнайсет съм изправен на съд.

— Ваша чест, мисля, че щатът ще е в безопасност, ако господин Калахан бъде освободен срещу гаранция.

— Представите ни за безопасност се различават, господин Донкастър. Както изтъкна господин Хуарес — той кима към помощник окръжния прокурор, — господин Калахан не е свързан с нашата общност. Няма работа, няма местни контакти. В този смисъл съществува риск от бягство.

— Но това е първото му нарушение. Във всяко друго отношение господин Калахан е примерен гражданин. А и Ваша чест трябва да вземе предвид сполетялото го наскоро нещастие. Задължителни посещения при психоаналитик, които да насочат в правилна посока разбираемата му скръб и гняв, биха били подходящо отсъждане…

— Преди да продължите в същия дух, господин Донкастър, нека ви уведомя, че пистолетът на клиента ви вероятно е свързан с едно убийство в окръг Сан Диего.

— На коя дата е било извършено това престъпление?

Съдията наднича над очилата си.

— Миналия вторник, трети август.

Донкастър се навежда към мен.

— Тогава бях… в Лас Вегас, струва ми се. Или в Ню Орлиънс.

— Моят клиент не е бил в окръг Сан Диего на въпросната дата, Ваша чест.

— Това не е тема за предварителното изслушване, адвокат. Гаранцията се определя на сто хиляди долара.

— Но, Ваша чест…

— Следващото дело.

 

 

Минават час и половина, докато се уредят нещата с гаранцията, и е почти обяд, когато ми връщат портфейла, мобилния телефон и дребните пари, които са били в джобовете ми, и аз заставам пред съдебната палата на Санта Роса, повече или по-малко свободен човек. Колата ми е закарана на полицейски паркинг в Гернвил, което е на трийсет мили южно от Гуалала. За миг съм парализиран от чувство за безпомощност, не знам какво да правя. Да взема такси до Гернвил? Или да взема друга кола под наем тук, в Санта Роса?

Най-напред, макар и неохотно, се обаждам на родителите си да благодаря на татко и да им кажа, че съм добре. Истинско облекчение е да попадна на телефонния секретар.

Вместо да тръгна право към крайбрежието, отивам на гише съдебна информация и там една усмихната жена ме насочва към окръжната канцелария. След десет минути седя пред един компютър и разглеждам план-скица на участъка от брега, който ме интересува. Собствеността на „Секвоя Солюшънс“ обхваща петстотин двайсет и един акра с почти една миля брегова ивица. Един голям ромбоид и няколко по-малки показват разположението на къщата и прилежащите й сгради. Прави впечатление, че са доста навътре от брега.

Огромният парцел на „Сий Ранч“ се простира северно от имението на Мерц. На юг има няколко тесни участъка земя от магистралата до морето, които са собственост на различни хора.

Питам служителката дали в града има магазин, който продава туристическа екипировка. Тя ме насочва към един търговски център в покрайнините и по моя молба ми вика такси.

 

 

Карам шофьора да ме изчака, докато напазарувам. Осем минути по-късно излизам от магазина с туристически обувки, чорапи, раница, топло яке и голям фенер „Маглайт“. Фенерът е тежък. Но пък вече нямам пистолет, а едно опитно ченге от Вашингтон веднъж ми каза, че си има причина полицаите да харесват „Маглайт“. Те са по-добри от полицейските палки.

После питам таксиджията къде мога да си наема кола. Двайсет минути по-късно потеглям от паркинга на „Санта Роса Екзекютив Ренталс“ в сребристо беемве.

От Санта Роса до Гуалала са само седемдесет мили, но пътят гъмжи от малки и големи завои и зони с ограничение на скоростта. Пътувам повече от два часа, въпреки че натискам педала за газта при всяка възможност. Намерението ми беше да се върна в „Брейкърс Ин“, за да си взема куфара и най-вече лаптопа, но вместо това се отправям директно към офиса за даване под наем в „Сий Ранч“.

Блондинката зад бюрото явно не долавя нетърпението ми. Когато съм готов да наема едно свободно бунгало с изглед към океана в южния край на комплекса, тя иска да ми покаже всички други алтернативи.

— Не, благодаря, това ме устройва идеално.

— Цената е триста двайсет и девет долара на нощ, минимум две нощи престой. Всъщност — казва тя, тракайки по клавиатурата, — резервирано е за понеделник, така че мога да ви настаня само за…

— И без това мога да остана само два дни. Устройва ме.

Плащам с Visa. Жената ми дава карта на комплекса, пропуски за различните атракции, талон за колата ми, програма на културните мероприятия и най-накрая ключовете.

 

 

Вече е пет и двайсет, когато паркирам колата зад бунгалото. Влизам само за минута, колкото да взема двете безплатни шишета с вода и двете увити в целофан бишкоти. Слагам водата, бишкотите, портфейла си, фенера, мобилния си телефон и якето в раницата. Накрая преравям чекмеджетата в кухнята и намирам пакет залепващи се пликчета. Прибирам телефона си в едно от тях, портфейла — в друго. Взимам и кухненски нож.

А после се отправям към плажа в съседство със земята, принадлежаща на Люк Мерц. Минавам покрай сивокоса двойка, и двамата в добра форма, почти като деветнайсетгодишни. Жената има красива усмивка. Махат ми и си продължават по пътя.

Пейзажът е див. Векове наред вълните са се плискали в скалата, оформяйки архипелаг от назъбени колони, всяка с различна форма според твърдостта на скалния си състав. Водата ги е оформила като минарета или кубета на руски църкви. Сред тях тук-там стърчат монолитни скали и групи от изгладени камъни като гигантски топки за боулинг. Водата се блъска във всичките. Близо до брега петна от кафяви водорасли се носят по вълните, които са огромни. Когато се ударят фронтално в скалите, сблъсъкът е изумителен и гейзери от пяна се издигат на двайсетина метра във въздуха.

Линията на прибоя е чиста, белязана от тъмна неравна черта от водорасли, дребни отломки и други боклуци, оставени от прилива. Ако погледнеш към сушата, отвъд прибоя, става ясно, че по-близките до брега скали не винаги са били извън обсега на водата. Назъбените форми достигат на двеста и повече метра нагоре по възвишението, където свършват с неравна скална стена, над която се провижда свежата зеленина на вълнистите поляни.

И тогава я различавам — спуска се право надолу през поляните — зъбатата бодлива тел по границата между „Сий Ранч“ и „Мистери“. Отлив е и аз се придвижвам предпазливо от страх да не навляза в обхвата на охранителните камери. Както и очаквах, оградата продължава и през скалистия участък, но свършва на метър-два от линията на прибоя.

Също като жителите на повечето щати, калифорнийците имат конституционно право да се разхождат по плажовете и земята между приливната и отливната линия се смята за публична собственост. Единственият проблем е достъпът. Неотдавна направихме репортаж за спора частна — обществена собственост върху плажовете, когато група активисти организираха „плажна“ стачка в Малибу. Застъпници на свободния обществен достъп транспортираха стотици плажуващи с моторни лодки. Множеството окупира пясъка пред къщите на богатите и известните за няколкото часа до прилива.

Трябва да призная, че когато видях думата „плаж“ върху план-скицата на „Сий Ранч“, си мислех за пясък, а не за камънаци. Панталоните ми са кафеникави на цвят и избрах яке в бежов цвят с цел да не изпъквам твърде много на фона на пясъка. Грешка. Тук няма много пясък. Само скали, а там където са мокри, цветът им е почти черен.

Има два начина да продължа. Единият е да изчакам нощта и да се опитам да се промъкна в „Мистери“. Но ще трябва да го направя тук, през скалите, а релефът е толкова насечен, че би било почти невъзможно. Луната би ми помогнала, ако небето се изчисти, но засега поне облачната покривка е плътна и ниска.

Другият вариант е да нагазя във водата и да се катеря от скала на скала, докато се отдалеча достатъчно от обсега на камерите. Охранителните камери обикновено нямат голяма дълбочина на обхвата. И след като заобиколя достатъчно, ще тръгна към брега. Разбира се, Мерц може да има някакво наблюдение и върху бреговата ивица, но се съмнявам. Никой не би могъл да мине с лодка и дори с кану-каяк през тези скали, без вълните да го смажат. Почти сигурно е обаче, че Мерц има наблюдение на къщата.

Часовникът ми показва шест и трийсет и пет. Кога се стъмва? В осем и половина? В най-добрия случай ми остават два часа дневна светлина.

Не мога да се изкача в район, близък до брега, защото камерите ще ме хванат. Това означава, че ще трябва да заобиколя от другата страна на прибоя, който е крайно неравномерен заради многото скали. Другият проблем е, че между отделните скали има разстояние.

Ясно ми е, че няма начин да остана сух. Водата е студена, много студена. Потапям ръка и се опитвам да преценя температурата й. Десет градуса? Най-много дванайсет. Достатъчно студена ръката ми да изтръпне само след трийсет секунди. Толкова студена, че би трябвало да имам водолазен костюм. Катерачески обувки. Ръкавици. Клинове и въжета.

Опитвам се да очертая наум маршрут, който ще ме отведе от скала на скала отвъд прибоя. Вдигам си качулката, стягам връзките, пъхам панталоните си в чорапите, навеждам глава и тръгвам.

Отначало е трудно, но не и невъзможно. Обувките ми са неподходящи, но скалите са толкова грапави, че лесно избирам подходящи места да стъпя. От един момент нататък вече не мога да избегна пръските на вълните и се поизмокрям. После обаче стигам до място, където нямам избор, освен да нагазя във водата, иначе трябва да се върна назад и да изгубя може би половин час.

Няма какво да му мисля. Просто нямам избор — нагазвам до хълбоците, като придържам раницата на гърдите си. Придвижвам се бавно и тромаво през студената вода. Подводното течение е силно и се налага да вървя странично като рак към следващата скала.

Когато най-после стъпвам на твърда земя, вече не си чувствам краката. Температурата на въздуха не може да е повече от четиринайсет-петнайсет градуса, така че не е голямо облекчение да изляза от водата. Продължавам напред и усилието ми помага да се стопля.

Колкото повече се спуска слънцето и пада температурата, толкова повече ще страдам от студа. Ще трябва много да внимавам да не падна.

Доста се катерех преди да се родят момчетата. Допадаше ми енергията, прецизността и концентрацията, които скалното катерене изисква. Най-много ми харесваше предизвикателството, обичах да се подлагам на изпитание — да разделям риска на контролирани дози.

В известен смисъл катеренето беше пълната противоположност на онова, което правех в работата си. Когато работиш във военна зона, също се опитваш да намалиш максимално риска, но не можеш да го контролираш. Опасността те връхлита отвън тотално.

При скалното катерене е различно — ти избираш къде да поставиш ръката или крака си. Единствено ти знаеш дали си достатъчно силен или достатъчно гъвкав за определено движение. Пак може да пострадаш, да попаднеш на ронлива скала, но в повечето случаи действаш в границите на собствените си способности и страх. Това ми харесваше.

Този път е различно. Първо, никога не съм се катерил по мокра скала. Второ, аз всъщност не се катеря към някакъв връх. Придвижвам се ту нагоре, ту надолу по труден терен. И за разлика от спортното катерене сега времето ме притиска и не съществува възможност да се откажа заради схванат мускул или прекомерна умора. И вместо кадифената гума на катераческите обувки, които се прилепват сигурно към всяка неравност или пукнатина, нося туристически кубинки, които изискват много по-грапава повърхност за добро сцепление. Бих ги събул — възможно е да се стигне и до това, — но стъпалата ми ще се разранят само след няколко минути. Освен това са ледени. Вече изобщо не ги усещам.

И въпреки всичко напредвам. Преди да тръгна от „Сий Ранч“ си избрах най-високата двойка скални формации в границите на „Мистери“. Малко ми е трудно да преценя със сигурност, но ми се струва — равнявайки се по въпросните скални кули, — че съм се придвижил достатъчно, за да свърна обратно към брега.

Спирам за миг на една висока скала, която ми предлага добър изглед, и се опитвам да си избера маршрут през линията на прибоя. Тя не е нито права, нито ясно очертана, нито представлява равен плаж. Заради скалните форми и неравното дъно линията на прибоя е хаотична и широка. Там където вълните се блъскат в скалите, е невъзможно да нагазя във водата. Ще ми трябва скала или скали, които са достатъчно близо една до друга.

Бавно се придвижвам през прибоя, когато се случва — малък скок от една скала към следващата, лесен скок. Но скалата е мокра, стъпвам накриво, глезенът ми поддава и в следващия миг съм се озовал във водата.

Да кажа, че ми спря дъхът, ще е твърде меко. Студената вода не само изтласква въздуха от дробовете ми — самите ми дробове спират да работят. Паднал съм, когато вълните се отдръпват, миг преди да се втурнат обратно. Това си е чист късмет и отначало си мисля, че ще успея да се изкатеря обратно на скалата.

Това и правя, но преди да съм постигнал стабилност, ме захлупва вълна. Случва се сякаш на забавен каданс, вълната ме изтегля назад, откъсва ме от скалата и ме преобръща под себе си. Ревът е оглушителен.

Опитвам се да се хвана за някоя скала, раздирам пръстите си в търсене на нещо, за което да се хвана, вклинявам стъпало в основата на скалата. Успявам, докато водата не започва да се отдръпва. Чува се мощен всмукващ звук, хрущене на повлечен чакъл и скалата е изтръгната от пръстите ми. Миг по-късно гърбът ми се удря с всички сили в друга скала.

За пръв път ме обзема чувството, че ситуацията сериозно излиза извън контрол. Все още не мога да дишам, освен това ми се струва, че съм си срязал левия прасец. Усетил бях нещо — не болка, защото телесната ми температура е твърде ниска за това. По-скоро усещане като от изгаряне.

Знам, че ако не се измъкна от водата сега, веднага, преди друга вълна да ме е повлякла, никога няма да изляза.

Отнякъде ми се влива сила. Мисълта за Шон и Кевин и какво ги чака? Да. Мисълта за потрошеното ми тяло в менгемето на вълните? Това също. В телата ни е заложена резервна система, сработваща в случай на крайна нужда, и сигурно точно тази конска доза адреналин ме изстрелва от морето. Изкатервам се по скалата като Спайдърмен, достатъчно високо да стигна до издатина, около която да увия ръцете и краката си. Поредната вълна ме връхлита и дърпа краката ми, но си мисля, че този път и бомба не би могла да ме отдели от скалата.

Наближавам брега в много лоша форма. Светлината избледнява, става по-студено, глезенът и прасецът ме болят и аз треперя неудържимо. Раницата е тежка. Замислям се дали да не изхвърля фенера — сигурен съм, че солената вода е повредила батериите, — но не искам да губя време с това. Придвижвам се напред бавно, от една скала към следващата, оглеждайки се за червените очи на охранителните камери. Или за някакво движение. Не виждам нищо. И после, най-накрая, стъпвам на суха земя.

Намирам си местенце на завет и пия вода от шишето. Събувам кубинките, изливам събралата се в тях морска вода, изстисквам вълнените чорапи. Глезенът ми е с размерите на малък грейпфрут. Обувам се и стягам максимално връзките за по-добра опора. Оглеждам набързо раната на прасеца си. Зейнала е като уста, щипе от въздуха, но не изглежда много зле. Солената вода сигурно я е дезинфекцирала.

Събличам якето, пуловера и тениската си. Изстисквам ги добре и пак ги обличам. Все още се треса.

Кухненският нож е изчезнал — сигурно е паднал от раницата, докато съм бил във водата. Фенерът не работи, но решавам все пак да го задържа, защото е единственото останало ми оръжие. Поглеждам телефона си, но уви — в пликчето е влязла вода. И той не работи.

Имам чувството, че и с кран не могат да ме вдигнат, но все пак съумявам да се изправя. Здрачава се — слънцето вече е залязло. Трябва да намеря мястото, където ще се състои представлението.

Сред скалите под притъмняващото небе не виждам двете каменни кули, които съм си набелязал. Сигурен бях, че именно те ще бъдат декора за утрешното представление, но докато залитам из скалния лабиринт — не минах ли вече оттук? — ме обзема съмнение. Може би в края на краищата ще трябва да си опитам късмета с къщата.

И тогава го откривам.

 

 

Не знам какво съм очаквал, но сцената ми взима дъха.

Заравнена, покрита с чакъл сцена е очертана с огромни бетонни урни, преливащи от цветя и зелени клонки. На това забележително място, с лице към сцената и морето зад нея, е издигнат малък амфитеатър. Отдалечени от сцената само на метър-два, три полукръга от излъскан гранит са вградени в естествения наклон на земята.

Малкият театър е толкова красив, че ужасното му предназначение изглежда още по-смразяващо. Вдясно от сцената един параван от дървени решетки с пълзящи по него лози и цветя скрива няколко заключени с катинар сандъка. А под голям брезент се крие огромна кошница.

Бих искал да поогледам още. Да разузная — пътеката, която води към театъра, например, — но вече съм се отказал от идеята да издебна групичката, когато тръгне насам да подготви сутрешното представление. Научил съм достатъчно за номера с въжето, за да знам, че Будро най-вероятно си има един, а защо не и двама помощници. Ще ме превъзхождат числено, а и съм невъоръжен — ако не броим фенера.

Единственият ми шанс е изолацията и изненадата. И понеже почти се е стъмнило, нямам време за друго, освен да се изкатеря на една от кулите преди окончателно да е паднала нощта. И двете са доста високи, повече от двайсет метра, струва ми се. Не са напълно еднакви — все пак са естествени образувания, — но доста си приличат. Разстоянието между тях е почти сто метра. Широки в основата си, скалните кули постепенно и неравномерно изтъняват към върховете, които дори сега са скрити в мъгла.

При нормални обстоятелства кулите не биха затруднили дори катерач със скромни умения, но аз съм толкова уморен, че изкачването продължава сякаш безкрайно. Тъмнината ме затруднява допълнително. Над мен луната плува под дебели облаци, осигурявайки водниста и пресеклива светлина, която не ми помага особено.

Пет-шест пъти единият ми крак ми се плъзга и мускулите ми са толкова уморени, че с мъка успявам да възстановя позицията си. Преполовил съм височината, когато стигам много близо до края на физическите си възможности и почти… почти се отказвам. Това ме изпълва със страх и аз спирам за няколко минути въпреки обкръжаващия ме мрак. Продължавам бавно, като си почивам на всеки метър. Най-накрая откривам онова, което знам, че ще е там — дървена платформа.

Издърпвам се отгоре й и се просвам по корем.

Квадрат със страна метър-метър и двайсет, платформата ми се струва като дворец. Такова облекчение е да не се налага да поддържам захват и да разпределям тежестта си. След няколко минути почивка вадя останалото шише с вода от раницата и изпивам половината.

Няма много светлина, но очите ми отдавна са се нагодили към мрака. Виждам двата кабела, опънати към отсрещната кула. Там обаче няма платформа — поне аз не я виждам в тъмното. Буквално се разхълцвам от благодарност, че съм избрал правилната кула. Никога не бих успял да се спусна обратно и да изкача другата.

Единият кабел е опънат под платформата, другият — на метър и нещо над мен. Този под мен е закрепен с махово колело и лебедка. Другият, горе, има няколко лоста и зъбни колела, както и масивен генератор, занитен за скалата.

На метър под долния кабел, провиснали в пропастта между кулите, се полюшват няколко тъмни примки. От кабела над мен виси някакво съоръжение, което изглежда има широка „уста“ от триъгълни метални зъби.

Минават няколко минути, докато се сетя как работи всичко това. Фокусникът хвърля въжето (като няколко пъти го оставя да падне за по-голям ефект), докато то не се преметне през някоя от висящите примки — които сигурно са покрити с лепящо велкро или нещо подобно. На този етап скрит помощник — или пък механизмът се задвижва с радиосигнали — задейства устройството на втория кабел, премества го над въжето и го снижава, докато не захапе свободния край на въжето. След това механизмът бива повдигнат вертикално, докато въжето се изпъне.

Отначало си мисля — с ужас заради риска, — че Шон или Кевин, който от тях ще се катери по въжето, ще трябва да мине по кабела, за да стигне до платформата. Но не. Въжена примка, като онази за слизане с двойно въже, чака закачена към кабела над мен. Всеки, който се покатери по вертикалното въже, може да пъхне крак в примката и да се изтегли с ръце до платформата.

Сядам на платформата. Няма как да разбера дали механизмът се нуждае от човек, който да го задейства, или се задвижва с дистанционно управление. Просто ще трябва да изчакам.

Още съм мокър и от изпаряването на влагата ми става още по-студено. Концентрирам се да запазя телесната си топлина. Струва ми се невъзможно да заспя, но за всеки случай нагласявам алармата на часовника си за пет сутринта. Притискам колене до гърдите си стягам връзките на качулката, скръствам ръце пред гърдите, мушвам пръсти под мишниците си и започвам да чакам.