Джон Кейс
Убийството като шедьовър (34)

33.

— Да ви кажа… — започва Пинки, след като се настанявам на червения кожен стол в кабинета му. Дал ми е папката по случая. Към нея с кламер е прикрепена карта на Луизиана с отбелязан маршрут до Морган Сити и листче с телефонните номера на госпожица Виктория Симс. — Що не взема да дойда с вас.

— Ами, аз…

— Кажуните^[1] са дружелюбен народ, но понякога са малко подозрителни към външни хора. Честно казано, не са от най-мирното население, така че Морган Сити може да бъде и малко опасен. А като им свърши смяната на онези момчета от сондите, направо настъпва второто пришествие.

— Ами…

— Ако се тормозите за парите, недейте. Заведението черпи, така да се каже.

— Ама това е…

— Задръжте аплодисментите. Все си мисля за тези ваши момченца. Дошло е време Розовата пантера да свърши малко работа безплатно. — Махва с ръка към кабинета си. — Нямам нещо спешно тук.

Кабинетът на Пинки и скъпарските му дрехи показват колко струва времето му.

— Оценявам го.

— О, стига! — казва Пинки. — Трябва да се измъкна от този кабинет, колкото и да е приятен. А и познавам неколцина там, които може да ни помогнат.

 

 

Потегляме към залеза в колата на Пинки, сребристо BMW X5 SUV, толкова ново, че още мирише на ново.

— Албиносите обикновено имат лошо зрение — казва ми той. — Аз правя изключение — виждам доста добре, особено нощем.

От Ню Орлиънс до Морган Сити — където секретарката на Пинки ни е резервирала стаи в „Холидей Ин“ — има приблизително сто и петдесет километра. Въпреки тъмнината начинът, по който светлинките се нижат покрай речните брегове, скупчват се на места и ги няма никакви по протежение на дълги черни участъци, издава неизменното присъствие на водата. На минаване през Хоума виждаме избелели останки от патриотична подкрепа за нахлуването в Ирак — окъсани жълти панделки и изобилие от национални знамена. Завиваме и фаровете на беемвето осветяват надпис над изоставена бензиностанция:

САДДАМ? НИКАКЪВ ПРОБЛЕМ

Вики Симс ни чака за закуска в бюфета на „Холидей Ин“. Около трийсетте е, с лоша кожа и приятен, мек глас.

— Открих документите по случая в съда във Франклин — казва ни тя, — след като говорих с теб, Пинки. В обществените архиви е, така че няма проблем да ги вземем, макар че част от медицинската експертиза сигурно ще е засекретена. Направих каквото можах да ускоря нещата, но ще минат ден-два, докато ги извадят и копират. Съкращения на персонала, обичайното. Общинските финанси са в ужасно състояние.

— Като навсякъде — казва Пинки. — Срамота. Но защо не ни разкажеш онова, което самата ти си спомняш за господин Байрън Будро. После с Алекс ще идем да поразпитаме дали и други хора наоколо не го помнят.

Тя изтрива устни.

— Извинете — казва. — Винаги съм смятала сухарите за подходяща платформа, върху която да намажеш дебел слой масло със сол. Винаги се омазвам.

— Явно не прекаляваш обаче — казва Пинки.

Вики Симс се усмихва.

— Не знам дали ще ви помогна кой знае колко за Байрън. Той живееше в Беруик — от другата страна на реката, — така че не го познавах лично. Просто бях чувала за него… всички бяхме чували за него. — Смръщва чело. — Хубаво момче и много умно, почти като гений, или пък наистина гений. Имаше доста последователи, докато проповядваше. Беше от онези деца, която могат да станат велики хора или пък истински откачалки. С Байрън се случи второто.

— Бил е проповедник? — питам аз.

— Момче проповедник, да.

— Сериозно? — пита Пинки.

— О, да, проповедите му бяха невероятни, няма две мнения. Хората се стичаха отвсякъде да го чуят. Проповядваше в баптистката църква в Беруик. Ако си спомням правилно, започнал да проповядва, след като малкото му братче се удавило. — Мръщи се. — По онова време още не живеех тук. Тогава бяхме в Батън Руж, но явно е имало слухове.

— Какви? — пита Пинки.

— Ами че не било нещастен случай. Че Байрън е удавил братчето си. — Тя клати глава. — Но не знам… — самият Байрън е бил дете, когато се е случило. А и не мога да си спомня дали още тогава е имало подозрения, или са се появили по-късно, когато той уби баща си.

— Това ли е направил? — питам аз. — Убил е баща си?

— Виж, това си го спомням съвсем ясно. Точно за това го пратиха в лудницата. Уби сакатия си баща.

— Шегувате се — казвам аз, макар че нищо сторено от онова чудовище не би ме изненадало.

— Не се шегувам. Байрън беше на седемнайсет години и се говореше, че ще го съдят като възрастен. После го обявиха за невменяем. Което според повечето хора си беше правилно, защото това момче определено не беше наред в главата.

Пинки отпива от кафето си.

— Баща му е бил сакат?

Вики Симс изтрива устните си със салфетка.

— Клод, бащата на Байрън, работеше на петролните сонди за „Анадарко“. Пострадал при някаква злополука и го оперирали. Възстановявал се, но още бил в инвалидна количка по време на убийството — което някак го прави още по-ужасно.

— И какво е направил — застрелял е стареца си? — Пинки добавя към мен: — Малко сме тежковъоръжени по нашия край.

— О, не, нищо толкова нормално — казва Вики. — Отровил го по някакъв особен начин — през кожата, май така беше. Възможно ли е да е станало така?

— Трансдермално — казва Пинки. — Може и още как! Обаче… леле! Как са го хванали?

Вики се мръщи.

— Не помня — май никога не съм знаела. Така и не се стигна до процес. Но след като е било отрова — няма начин да не е било предумишлено. Точно затова се канеха да съдят Байрън като възрастен.

— Пледирал е невменяемост — казвам аз.

— Точно така. Адвокатите казаха, че бил луд, че чувал гласове и че баща му го малтретирал още от ранна детска възраст. — Посолява сухара си. — Обичайните неща. Сигурно ще има повече подробности в архивите по случая. Или във вестника — в „Ню Айбириън“ най-вероятно. Познавам главния редактор Макс Малдонадо. Искате ли да ви дам телефона му?

 

 

Обаждаме се от хотелската ми стая, Пинки слуша на допълнителния апарат. Обяснявам кой съм и какво искам и Малдонадо ми казва, че в момента гони краен срок, но по онова време е бил репортер и определено си спомня случая Будро. Ще ми се обади следобед. Тъкмо се съгласявам, когато се намесва Пинки.

— Срам и позор, Макс. Почвай да говориш веднага. Все можеш да отделиш пет минути от безценното си време за две изчезнали момченца. Хайде, ако обичаш.

— Да не би да разговарям с най-белия частен детектив в Луизиана? — казва Малдонадо. — По дяволите, Пинки, защо не каза, че си ти?

— Изпробвам моралния ти компас, Макс. — Смее се гръмовно на шумните възражения от страна на вестникаря. — Сериозно. Не се шегувам. Искаме само основните неща за онзи тип — къде е живял, къде е работил, нещо, за което да се хванем. За да не си клатим краката, докато ги чакаме ония в съда да си разровят проклетите архиви.

— Моралния ми компас, значи. Е, добре, ще се опитам да завъртя стрелката му в твоята посока, Пинки. Байрън Будро… защо ли не се изненадвам, че пак е изплувал на повърхността? — Въздишка. — Сега мога да ви отделя пет минути и колкото време искате довечера.

— Супер!

— Така, да видим. Семейството на Байрън живееше в Беруик в караванен парк на име Медоуландс. Кофти място, макар че у тях винаги беше много чисто. Знам го, защото когато Клод беше убит, замествах фотографа ни и направих доста снимки там. Мари, майката на Байрън — виж, тя беше свястна жена, за нея не се чу и една лоша дума. Клод… и за него говореха хората, че бил добър човек и работлив. Работеше за „Андарко“ на сондите. Представи си само, да те отрови собственият ти син! Онова момче просто си беше зло по природа, до мозъка на костите. Повечето хора не вярваха на онези глупости, че Клод го бил малтретирал и така нататък, смятаха го за безобразна клевета.

— Също като с братята Менендес.

— Същото, да. Наистина — за Клод се чуваха само добри неща. Да видим… ако бях на ваше място, бих отишъл право в Медоуландс. Все трябва да са останали хора, които да помнят семейството. А аз междувременно ще накарам някой от колегите тук да изрови старите статии по случая.

— Къде да го намерим това Медоуландс? — пита Пинки.

— Вие къде сте в момента?

— „Холидей Ин“ в Морган Сити.

— Минете по моста за Беруик, после продължавате около… хм… може би половин миля. Медоуландс е на… хм… Тупело, може би. Или на „Дъбова“. Някоя от улиците с име на дървета. Лесно ще го намерите.

Някой вика при Малдонадо. Той закрива слушалката, но въпреки това го чуваме. После се връща на линията.

— Това е.

— Дали някой от семейството още живее там? — питам аз. Гласът ми звучи дрезгаво. Вълнението ми е толкова явно, че Пинки си надига очилата и ме поглежда от другия край на стаята.

— Едва ли — казва Малдонадо. — Не виждам кой може да е останал. Бащата го отровиха, майката умря няколко години преди това. А… минутка.

Отново го прекъсват.

— Май трябва да затваряш — казва Пинки.

— Може да се видим довечера, ако искаш — след като сложим това бебче да си легне.

— Ще те черпя една вечеря — предлага Пинки.

— Дадено — казва Малдонадо и затваря.

 

 

Прекосяваме широката река Ачафейля („Шафалая“, поправя ме Пинки) по моста Хю П. Лонг и след десет минути вече сме открили Медоуландс. Въпреки името^[2] наоколо няма и помен от поляни. Комплексът се състои от две дузини каравани, повечето от които явно си стоят там от десетилетия. Някои са оградени с подръчни материали, повечето са закърпени с плоскости от шперплат. Няколко изпъкват сред останалите с капаците си, прясната боя, белите дървени оградки и цветните лехи.

Има табелка с хванати за ръце деца и ограничение на скоростта до десет километра в час. Табелката е надупчена от куршуми, като попаденията са концентрирани върху детските фигурки. Кафяви пластмасови кофи за боклук, повечето толкова пълни, че капаците им не се затварят, се кипрят пред голяма част от фургоните. В занемарените дворчета се виждат пластмасови столове и техни импровизирани събратя под формата на обърнати с дъната нагоре бели кофи, компания им правят детски велосипеди, всякакви играчки, надуваеми басейни, стари автомобилни гуми. Пред всяка каравана има по едно-две превозни средства — повечето пикапи.

Пинки минава бавно по улицата и спира пред номер четиринадесети — каравана с шперплатови кръпки и несръчно изрязан прозорец откъм фасадата. Беемвето лъщи на прашната, изровена от коловози улица като извънземен космически кораб.