Джон Кейс
Убийството като шедьовър (41)

40.

Пристигам навреме, за да хвана Пинки в залата за закуска на „Холидей Ин“. Пие кафе и преглежда страницата с времето на „Ю Ес Ей Тудей“. Картата е в яркооранжево, цялата страна е обхваната от гореща вълна.

— По дяволите! — казва той, когато се настанявам на стола срещу него. — Изглеждаш изненадващо добре за човек, когото са погребали жив. Как беше?

— Тъмно.

Пинки се разсмива гръмко и всички в залата поглеждат към нас. Незнайно защо моето „тъмно“ му се струва много смешно и накрая едва си поема дъх от смях.

— Щом казваш — казва най-после. Въздишка. — Е, горещо се надявам поне да си открил нещо полезно.

Свивам рамене.

— Основното е, че Димент не знае къде е Байрън.

— Не знае? Или не иска да ти каже?

— Според мен не знае. Има нещо около близнаците и вудуто — не го разбрах съвсем, но близнаците са много важни. Мисля, че иска да помогне.

— Но не може?

— Каза ми едно-две неща. След като излязъл от лудницата, Байрън работил като фокусник с артистичния псевдоним Маестро Карефор. Професионално.

Пинки кима и вади един бележник от джоба си.

— Карефор, значи? Можем да поработим върху това. Фокусник. Значи професионални асоциации на фокусниците, синдикатите им, театралните агенти. Нещо друго?

— Байрън се е оттеглил — вече не се явява пред публика.

— И какво прави сега?

— Димент не знае. Последната му информация е, че Байрън се занимава с „истинска магия“. — Изписвам кавичките с пръсти във въздуха.

— И какво е това, по дяволите? Каква е разликата между магия и истинска магия?

— Димент не можа да ми го обясни, или пък аз не го разбрах. Байрън се е обучил за хунган — сещаш се, вуду жрец. А вярващите, включително Димент, са убедени, че завесата между естественото и свръхестественото, между живите и мъртвите не е плътна. И че някой като Байрън може в някаква степен да се слива с лоа и да върши свръхестествени неща.

— Хм. Виж ти. Какво друго научи?

— Байрън е пращал картички на Димент от време на време. Последната е от Калифорния.

— По-точно?

— Пойнт Арена.

— Не ми звучи като голям град. И според него Будро там ли живее?

Свивам рамене.

— Байрън е пращал и други пощенски картички, но Димент ги е изхвърлял, когато е получавал следващата. И не е обръщал внимание на пощенските печати. Тази е била последната — и е пристигнала преди почти три години.

Пинки се мръщи и барабани с розовите си пръсти по масата. Нежните бели косъмчета по ръцете му улавят светлината.

— И това е всичко? — казва той. — Маестро Карефор. Истинска магия. Пощенски печат на картичка отпреди три години. — Клати глава и ме поглежда. — За човек, изкарал нощта в ковчег, здравата са те прецакали, приятел.

Докато пътуваме към Ню Орлиънс, Пинки се опитва да смекчи отношението си към нещата.

— Може да измъкнем нещо от псевдонима му. Имаш едно преимущество — поне доколкото на нас ни е известно — и то е, че знаеш много за Байрън, включително името му, а той дори не подозира, че е попаднал в радарната ти система. Може пък още да живее в онова градче, Пойнт Арена. Това можем да го проверим веднага. Такъв като него… може би е достатъчно нагъл да използва истинското си име. Докато не проверим, няма как да знаем дали просто не е минавал оттам или пък е живял за кратко в градчето. А може би достатъчно дълго, за да остави някаква следа.

Толкова съм уморен, че непрекъснато се прозявам.

— Може би трябва да ида в Пойнт Арена.

— Може би — казва Пинки.

Още една гигантска прозявка.

— Не си си починал, а? — казва Пинки. — Не си се наспал добре в ковчега? Това можех и аз да ти го кажа. Сигурно кръвта ти гъмжи от кортизол.

— Кортизол?

— Хормон на стреса. — Сочи вестника. — Четох за него днес. Не е добре за теб.

Пътуваме в мълчание още няколко минути.

— И какво пишеше на картичката? — пита Пинки. — Освен онова за „истинската магия“?

— Пишеше: „Приключих със Замъка. Сега правя истинска магия“.

— И толкоз? Какъв замък?

— Не знам. И Димент не знаеше.

— Хм — мърмори си Пинки. — Замък. В Калифорния.

 

 

Съзнанието ми работи на бавни обороти, когато се сещам. Все едно въздушен мехур се издига на повърхността — Карл Кавана седи срещу мен в „Пепърмил“ във Вегас. Говори за историята на магическото изкуство и как на даден етап центърът на магията се преместил от Чикаго в Лос Анджелис. Имало един клуб „Магическия замък“.

 

 

— Карл. Алекс Калахан е.

— Здрасти. Как я караш? Да не си се върнал във Вегас?

— Не. В Ню Орлиънс съм. Просто… изникна нещо и исках да го проверя.

— Неща за убийствата Гейблър?

— Да. — За миг не мога да си спомня колко точно съм казал на Калахан. Казал ли му бях за момчетата? Май не.

— Как върви разследването ти?

— Напредва — казвам му аз. — Обаждам ти се за… помниш ли какво ми каза за „Магическия замък“? Той работи ли още?

— Работи. Имат представления всеки уикенд, на няколко сцени едновременно. Вечеря и фокуси, от този род. Ако искаш да отидеш, ще се радвам да те препоръчам.

— Това необходимо ли е?

— Ами клуб е все пак. Не можеш просто да си купиш билети. Трябва да си член или гост на някой от членовете. Или да членуваш в Асоциацията на американските илюзионисти.

— Не знам дали държа да присъствам на някое от представленията им… но все пак благодаря за предложението. Работата е там, че човекът, когото търся, онзи, който е убил сестрите Гейблър, според мен може да е работил там.

— Сериозно? Името му знаеш ли?

— Маестро Карефор. Истинското му име е Будро.

— Карефор. Будро. Хммм. — Пауза. — Нищо не ми говори, но това не означава много. Колегите в Ел Ей са си отделна гилдия, а и аз вече рядко прескачам дотам.

— Познаваш ли някого в Замъка, с когото бих могъл да поговоря?

— Сигурно. Чакай да помисля. — Пауза. — Джон Деланд, уредникът, най-добре ще е към него да се обърнеш. Познава всичко и всички.

— Номера му имаш ли?

Дава ми го, после предлага да се обади на Деланд предварително.

— Фокусниците понякога са малко… резервирани към хора извън гилдията. Склонни са да минават в отбрана, когато някой започне да задава твърде много въпроси за колегите. Ако искаш, мога да смажа малко колелата.

 

 

Седя пред компютър в дъното на офиса на Пинки във Френския квартал и си проверявам пощата, когато Кавана се обажда.

— Джон Деланд ще се радва да говори с теб. И си спомня Карефор — който е работил в Замъка с прекъсвания в продължение на две години.

— Страхотно. Благодаря ти! А Деланд… той е на номера, който ми даде, нали?

— Да. — Пауза. — Макар че… ако мога да ти дам един съвет…

— Разбира се.

— Ами не знам с какъв бюджет разполагаш, но ако средствата ти го позволяват, може би си заслужава да отидеш там.

— Така ли?

Всъщност и на мен ми е хрумнала същата мисъл. Ако Будро е работил толкова време в Замъка, все трябва да е живял накъде. Трябва да е имал приятели, хазяин, живот някакъв. Което означаваше, че е оставил следи.

— Мисълта ми е — казва Кавана, — че Джон е много добър източник, но в Замъка ще има и други колеги, които са познавали Карефор. Джон ще ти каже кои.

— Така е.

— А и заради самия Джон също.

— Какво имаш предвид?

— Ами… — Смее се. — Джон така и си остана в деветнайсети век. Той е от онези понатрупали годинки хора, които крещят в телефонната слушалка, сякаш е някакво самоделно устройство от чашки и жици. Много по-лесно ще ти е, ако седнете на една маса. Той е по… ъъ… по-сговорчив при личен контакт.

— Хм.

— Ние, фокусниците — казва Карл, — се представяме най-добре лично и на живо. — Пауза. — Доста странно звучи, като се замислиш, нали?

— Разбирам какво имаш предвид — казвам на Карл, макар че всъщност не го слушам внимателно. Тракам по клавиатурата да проверя кой е най-удобният полет до Лос Анджелис.

— Лично! И на живо! — проточва Карл с интонация на конферансие. — Така де, каква е алтернативата?