Джон Кейс
Убийството като шедьовър (43)

42.

Стигам до хотела, дупка с една звезда оттатък Санта Моника по посока на Венис. Регистрирам се, хвърлям си багажа в стаята и разтварям телефонния указател на страниците с „Фокуси“. Намирам адресите на два магазина, специализирани в продажба на книги за фокуси и окултното.

По-близкият е на булевард Холивуд и се оказва от онези места, където трябва да позвъниш на звънеца, за да ти отворят. Помещението е малко и е претъпкано от пода до тавана със стари книги. Онзи особен мирис на стари книги, смес от разпадаща се хартия и плесен, се е пропил във въздуха. Мъжът, който ми е отворил вратата дистанционно, седи зад едно бюро в дъното и говори по телефона. Вдига ръка в знак да го изчакам.

На една маса в центъра на помещението има касетки с афиши и брошури, прибрани грижливо в найлонови пликове. Разглеждам разсеяно брошурите — повечето представляват инструкции как се изпълняват различни видове фокуси, — докато го чакам да си свърши разговора.

След минутка той идва при мен. Млад е, с дълга тъмна коса, очила с телени рамки и голяма златна халка на едното ухо.

— Да ви помогна с нещо?

— Търся книга за номера с въже.

— Колекционер ли сте?

— Не, трябва ми описание на номера и нещо накратко за историята му.

— Добре, май ще мога да ви намеря нещо. — Тръгвам след него по тясна пътечка и го гледам, докато се качва по една библиотечна стълба. Слиза с окъсана книжка с меки корици, прибрана в найлонов плик.

— Това е сборник с известни трикове от историята на магията. Самата книга не е в добра форма, но има доста за въжения трик. — Килва глава настрани и ми се усмихва. — Нещо друго?

— Всъщност да. Търся един човек. Преди е живеел тук. Работел е в „Магическия замък“, знаете го, нали?

— Да.

— Артистичният му псевдоним е бил Карефор. Маестро Карефор.

— Не. — Той клати глава. — Не се сещам.

— А един друг, казва се Мерц? Европеец, може би французин. Колекционира книги за въжения трик.

— Съжалявам. — (Въображението ли ми играе номера, или той отговаря твърде бързо?) — Но аз само работя тук. Магазинът е на чичо ми.

Знам, че съм прекалено директен. Обикновено не подхождам така. Обикновено бих забаламосал този тип, бих се постарал да му се харесам, бих погъделичкал малко самолюбието му. Това е начинът да накараш хората да ти кажат неща, които не бива да казват. Наругавам се наум — но не съм в състояние да мобилизирам волята си и да очаровам младежа. Може би съм изчерпал окончателно очарованието си.

— Бихте ли ми дали телефона на чичо си? Важно е… След като онзи човек, Мерц, е бил колекционер и е живял в Ел Ей, тъкмо вашето магазинче е мястото…

— Не — казва хлапето. Поглежда надолу към ръцете си и аз отново долавям краткото му колебание преди да ми отговори. — Съжалявам, но чичо Франк е в Хърватска. — Пауза. — Пътува. И няма телефон.

— Хм — мънкам аз. — Кога ще се върне?

— След две седмици.

— Е, тогава не ми остава друго, освен да купя книжката — казвам му аз, вече сигурен, че хлапето ме лъже. Чувал е за Мерц. Правил съм толкова много интервюта, че познавам признаците — езикът на тялото винаги издава лъжците.

Вървя след него към касата, той регистрира книгата (9,25), после я слага в хартиен плик.

— Да сложа ли касовата бележка в плика? — пита той.

— Няма значение. Да ви попитам — знаете ли други книжарници или магазинчета за фокуси, където бих могъл да опитам? Наистина трябва да намеря този човек, Карефор.

Това изглежда го успокоява — възможността да предаде щафетата.

— Ами да — например „Магия, Магия“, на Сънсет. Можете да опитате там.

Само че „Магия, Магия“ се оказва затворен. На табелката пише, че през работните дни е отворено от десет до два. Ще трябва да се върна утре.

 

 

Седя на леглото в хотелската си стая и чета за номера с въжето. Главата е дълга и започва с това колко стар бил този номер. За него се споменавало още в „Упанишадите“ — индийски философски текстове, датиращи от осми век преди Христа. Малко по-късно свещени будистки текстове споменавали въжения трик като едно от развлеченията, представени в (провалил се) опит да бъде изтръгната усмивка от младия принц, който по-късно се превърнал в Буда — момче, което не се било усмихнало нито веднъж през целия си живот. Трикът станал толкова популярен по време на британското владичество, че заедно с други номера го използвали като средство за набиране на войници за британската армия. На индийските офицери им предлагали едногодишна заплата като награда, ако намерят човек, който го може. През 1875 едно общество на фокусници в Лондон предложило огромна награда за всеки, който можел да изпълни номера пред публика.

Надълго и нашироко се правят паралели с индуистката космогония, също с английската народна приказка за Джак и бобеното стебло и други митове, свързани със стълба към небето. Включена е дори фройдистката интерпретация на трика, която се фокусира върху неочакваната твърдост на въжето.

И накрая стигам до откъс от брой на „Лахор Сивил анд Милитари Газет“ от 1898 година:

Фокусникът взе дълго навито въже и след като прикрепи единия край на въжето към торбата си, която лежеше на земята, хвърли намотаното въже във въздуха с всичка сила. (В много версии въжето многократно пада на земята, преди фокусникът да успее.) Вместо да падне на земята, топката въже продължи бавно да се издига, като през цялото време се развиваше, докато не изчезна високо в облаците. Нямаше къща (или друга конструкция)… където би могло да се закачи… Голяма част от дължината му стана твърда.

Магьосникът (после) нареди на сина си, който му беше помощник, да се качи по въжето. Малкото момче хвана с ръце въжето и започна да се изкачва… със сръчността на маймунка. Ставаше все по-малък и по-малък, докато не изчезна в облаците също като въжето. След това фокусникът престана да се занимава с въжето и направи няколко по-незначителни фокуса. След известно време той каза на публиката, че ще му трябва помощта на сина му и му извика да слезе. Малкото момче отвърна отгоре, че не иска да слезе. Като не постигна нищо с увещания, фокусникът се ядоса и заповяда на сина си да слезе под заплаха от смърт. След като отново получи отрицателен отговор, вбесеният човек стисна голям нож между зъбите си, покатери се по въжето и изчезна… в облаците.

Внезапно се чу вик и за ужас на зрителите капки кръв започнаха да падат от мястото, където магьосникът беше изчезнал в небето. После малкото момче падна на земята, нарязано на парчета — първо краката му, после тялото, накрая главата. Веднага щом главата на момчето падна на земята, магьосникът се плъзна надолу по въжето с ножа, затъкнат на колана си. (Според много от разказите на този етап фокусникът е дълбоко натъжен. — „О, какво направих!“ и т.н.)

Без да бърза особено (магьосникът) събра телесните части на момчето и ги сложи под парче плат (върху кошница)… Събра фокусническия си инструментариум (като често изпълнява ритуал или казва вълшебни думи), дръпна парчето плат (от кошницата) и малкото момче (се появи)… живо и здраво.

Следва есе, което обяснява как — според теорията — се изпълнява този трик. Винаги бил представян на място със силно пресечен терен и сплетена корда от котешки черва или кабел се опъвали между две височини. Смятало се че от двете страни били монтирани платформи, от които невидими помощници можели да изопват кабела така, че въжето да бъде опънато. Акробат или въжеиграч чакал горе, скрит в мъглата и невидим за публиката. Когато въжето бивало хвърляно нагоре, краят му, с предварително прикачена тежест, се увивал около кабела. Помощникът акробат отивал да го прикрепи стабилно. После въжето се изпъвало здраво между платформите. Номерът винаги се изпълнявал по здрач или призори и в местности, където мъглата била често явление, така че да скрие мястото, където въжето, а после и детето и магьосникът изчезвали. Ако природата не осигуряла достатъчно гъста мъгла, се прилагали мангали и други устройства.

Колкото до останалото, мненията се различават. Според някои публиката била подлагана на масова хипноза или слагали хашиш и опиум в откритите огньове, които по традиция съпровождали подобни представления — и наситеният с опиати въздух бил избутван към публиката от енергично ръкомахащия магьосник. Според други местата за представленията били избирани внимателно, така че на определен етап слънцето да заслепява публиката. Едни твърдят, че окървавените телесни части на детето всъщност са били парчета от разчленена маймуна с избръсната козина, а лицето е било омазано с кръв и наполовина скрито от тюрбан. Други смятат, че хвърлените на земята парчета били от восъчна кукла, направена така, че да прилича на детето помощник. В тези случаи се твърди, че детето се е спускало по въжето, скрито под широката роба на магьосника.

Един историк твърди, че произходът на магическото изкуство се крие в „светилищата на древните религии“. Това били вярвания, в които жертвоприношенията, дори човешките, били нещо обичайно, част от свещенослужението. „И какво е жертвоприношението, ако не ритуал, в който силите на унищожението, тези, които причиняват смъртта, се превръщат в сили на живот и съзидание?“

Според въпросния историк „магията“, която наблюдаваме на сцената, е възстановка на тези древни религиозни ритуали. Отхвърлянето на природните закони, въплътени в най-прославените фокуси (левитация, дематериализиране и т.н.) са възстановки на древни религиозни чудеса — и като такива остават тайнствени и впечатляващи дори след като са станали безопасни.

Боговете, продължава той, имат свръхестествени способности — това е едно от нещата, които ги определят като такива. Буда, макар и не точно бог, често демонстрирал съвършенството си, като се носел на метри над земята. Богът на Авраам управлявал природата. — Не само можел да произведе глас във вихрушка или спонтанно самозапалване на храст, той можел да раздели водите на море. Исус от Назарет демонстрирал силата си, като умножил самуни хляб, ходел по вода, изцелявал болните и възкресявал мъртвите.

Колкото до въжения трик, по време на представянето му едно момче умира и след това е върнато към живот. И в този смисъл символизира основното във всички тези свещени възстановки.

След това експертът сухо изказва становището си, че причината никой да не приеме предизвикателството на лорд Нортбрук — предложените десет хиляди лири стерлинги (истинско богатство през 1875) за всеки, който успее да изпълни номера с въжето — била в това, че „ключов елемент за изпълнението на трика е двойка еднояйчни близнаци, а такива трудно се намират. Тайната, разбира се, е съвсем проста — единият от близнаците е пожертван по време на представлението.“

Знаел съм го… разбира се, че съм го знаел. Сетил се бях отдавна, още в каньона Ред Рок. Клара Гейблър е била убита на сцената. Карла е била показана, жива и здрава и без съмнение широко усмихната, за да покаже прясно избелените си зъби. А после, когато представлението е свършило и публиката се е пръснала, Карла е била отстранена с един чист изстрел в главата. Същото е станало и с близнаците Рамирес.

След представленията вторият близнак е ставал ненужен, бил е в тежест и е представлявал опасност. А в случая с близнаците Рамирес Байрън Будро го е планирал добре. Без съмнение е помогнал на Чарли Вермилиън да си издейства освобождаването от Порт Салфър и след това се е погрижил да го инкриминира за убийството на двете момчета. Сигурен съм, че именно Будро е открил хижата близо до Биг Сър и после я е предложил на Вермилиън. След представлението, при което са били убити момчетата Рамирес, Будро е снабдил Чарли с цианидната капсула. Нямам представа какво му е наговорил и какво му е казал за съдържанието й. И после се е обадил анонимно на полицията.

Знаел съм, да, но само с догадки. И експертното мнение, написано в неутралния, малко поостарял стил на 1952 — преди самият аз да съм се родил, — просто намества парчетата на мозайката.

Седя неподвижно минута-две, сърцето ми ще се пръсне от ужаса. Трябва да ги намеря!

Вкарвам „Мерц“ в уебсайта „Кой кой е“ и излизат шестима души с това име в района на Лос Анджелис. Проверявам и откривам, че нито един от тях не е човекът, когото търся.

Обаждам се на Мери Макафърти и я моля за съвет. Беше ми намерила Ема Сандлинг, може би ще успее да открие и Мерц. Макафърти се извинява, тъкмо тръгвала за една сватба, но ми дава имената и телефоните на двама „брокери на информация“ в Ел Ей.

— И какво да им кажа?

— Знаете само фамилията му? Мерц?

— Да. И че е чужденец.

— Кажете им да проверят дали няма телефонен номер, който не е включен в указателите. Могат да опитат и в съдебните архиви. Възможно е да притежава къща или друга някаква недвижима собственост.

 

 

Свързвам се с брокера. Той обещава да ми се обади на сутринта. И май не ми остава друго, освен да вляза в Жълтите страници в раздел „илюзионисти“ и да започна да се обаждам. Което си е пак хамстерът в колелото, но докато стане време да ида в „Магическия замък“ не се сещам какво друго мога да свърша.

Прекарвам три часа на телефона. Най-често попадам на телефонни секретари. От малкото фокусници, с които се свързвам, само трима си спомнят Карефор — гледали са негови представления в Замъка. Никой от тях не го е познавал лично и не може да ми даде информация къде е живял, кои са били приятелите му или къде е в момента. Никога не са чували за „Байрън Будро“, познавали са го само като Карефор, Маестро Карефор, понякога Доктор Карефор, мъж, който говорел добре английски, но с акцент.

Време е да тръгвам. Обличам си чиста риза, слагам си вратовръзка и се отправям към Замъка, нетърпелив да се срещна с Деланд и Кели Мейсън — фокусника, който е познавал и Карефор, и Мерц.

 

 

Небето е затънало в облаци и Замъка, мрачна сграда, достойна за готически роман, добива заплашителен вид, докато карам нагоре по хълма. Само че това е някаква фалшива заплаха. Отблизо Замъкът има добре поддържана градина, добре облечени гости и обслужван паркинг. Взимам си билета от касата, където ми дават и програма с представленията, насочват ме към една орнаментирана врата и ми казват какво да правя. А именно — да изрека думите „Сезам, отвори се“ на совата с червени очи, кацнала в центъра на вратата. Вратата се отваря.

Цялото място е такова — фокус-мокус и абракадабра по очарователен начин, чудесно място за малко нетрадиционна първа среща или изпълнена с приключения вечер с мама. За старомодната атмосфера на мястото допринася и задължителното официално облекло — аномалия в този град на небрежността. Пробивам си път до претъпкания бар, който ми напомня на хубав английски пъб с цветните си стъкла, и успявам с известни усилия да привлека вниманието на бармана. Множеството е гъсто и разговорливо, непрекъснато се чуват изблици на смях. Намирам си миниатюрна масичка до задната стена. Точно както ме беше предупредил Деланд, виждам поне половин дузина мъже с карти в ръцете, някои правят трикове, други ги обясняват. За десетте минути до пристигането на Деланд установявам, че поне половината от хората наоколо са фокусници.

Поне десетина от тях го заговарят, докато се мъчи да стигне до моята маса. Накрая сяда и плъзга голям пощенски плик към мен по плота.

— Не знам дали ще ви помогне много. Има адрес и телефон, както и някакъв данъчен идентификационен номер — но не е номер на социална осигуровка. Давам си сметка, че най-вероятно са безполезни. Спомнете си, че разговаряте с човек, който е бил убеден, че онзи е французин. Проверих и за Мерц. Бил е асоцииран член на Замъка. Живял е в Бевърли Хилс. Адресът е вътре.

Жена в розов сатен носи питие.

— Благодаря ти, Сали — казва Деланд и слага банкнота в дланта й. — Как се сети, че ми се пие нещо?

Тя изчуруликва треперлива птича песен, която явно само аз намирам за впечатляваща, и се оттегля с усмивка.

— Наздраве! — казва Деланд и вдига чашата си. — За съжаление не мога да остана с вас. Ще се огледам да видя дали няма някой, с когото ще е от полза да поговорите, и ще ви го доведа. Представлението на Кели започва в девет, не го пропускайте. Той работи в Салона. Ще можете да поговорите с него след това. — Става и пресушава чашата си. — Ако решите да вечеряте — казва ми той, — телешкото е доста добро. — Оставя чашата си и тръгва към вратата.

След петнайсет минути едва е преполовил пътя дотам. Аз се отправям към едно по-тихо място, за да съобщя адресите и телефонните номера в плика на информационния брокер. Макар да се съмнявам, че Карефор е оставил адрес за препращане.

 

 

— Той ме плашеше. — Говоря с Кели Мейсън в малката му гримьорна след представлението.

— Карефор?

— Не. Програмата му беше малко зловеща, но иначе изглеждаше свестен човек. Люк Мерц — от него ме побиваха тръпки. Живееше в онова имение…

— Ходили сте там?

— Да. По негова покана. Място в испански стил в Бевърли Хилс. Не знам… Имахме общи интереси, но… — Мейсън е със сценичен грим, който подчертава допълнително изражението му, и сега е самото въплъщение на силно озадачен човек. — Не можех да говоря с него. Може би заради езика. Или пък заради очевидната разлика в доходите ни. Имаше такива неща… направо не можех да повярвам. За учения в мен беше истинска привилегия да видя някои от старите афиши и документи и той щедро ми позволи да ги фотографирам и дори да ги публикувам. Но през цялото време, докато бях там, се чувствах… на нокти. Когато ме покани отново, измислих някакъв претекст да не отида. Както биха се изразили моите родители хипари — вибрациите бяха лоши.

 

 

Уморен съм, докато пътувам обратно към хотела, и когато влизам в стаята си, откривам, че някой е бил там преди мен. Лампата и телефонът ги няма на нощното шкафче, заменени от меркуриеви десетачета, подредени във формата на кръст. В горния край на кръста има нещо напълно неочаквано — захарно бял маршмалу^[1] с форма на птица, от онези, които се продават масово по Великден. Как им викаха?

Пиленца.

Бяло пиленце. И кръст.

Отначало не разбирам. А после — да! Грозното лице на Димент изниква пред очите ми. Сочи пощенската марка на картичката от Пойнт Арена. „За хората на вуду това е много важен ден. Свещен за Мараса. Затова Байрън е пратил картичката на този ден. Десети август. Нещо като… вуду Великден.“

И вече знам — кой, какво, кога, защо и как. Байрън Будро е „кой“ и онова, което ще направи, което иска да направи, е да убие момчетата — моите момчета — едното с нож, другото с пистолет. Ще се случи след четири дни по време на представление на „истинска магия“, което в сърцевината си е нещо като религиозна церемония. Вече знам всичко за това. Кой, какво, кога, защо и как.

Само не знам къде.