Шиничи Хоши
Планетата на мъглите

— Аа, отново се съмна — каза тя, като продължи да се излежава на потъналата в утринния здрач трева. След това изви здравата си млада снага, протегна се и отвори очи.

— Ти си вече будна? Ще се т-топнем ли във водата? — попита заеквайки мъжът, който лежеше до нея и триеше сънливите си очи.

Талазите гъста мъгла идваха и си отиваха, и през тях от време на време прозираше блестящата зеленина на дърветата. Понякога мъглата само за момент ставаше по-рядка и тогава смътно се виждаше сребристият блясък на останките от разбилата се недалече от тях ракета. Но и това видение изчезваше в следващите пристъпи на мъглата.

— През нощта имах чувството, че чувам шум от двигатели на ракета, но сигурно съм сънувала — отвърна тя, триейки очи, без да обръща внимание на думите му.

Мъжът явно искаше да поддържа по-оживен разговор, та каза:

— Аз не чух нищо. Навярно е било шум от някой далечен вулкан или ревът на морето.

— Аз пък сънувах Земята. Сънувах, че е пристигнала ракета, за да ни спаси. Как ми се иска час по-скоро да се върна на Земята! — каза тя, зареяла поглед някъде в далечината.

— Сигурно ще дойдат да ни спасят. Нали изпращахме сигнали за помощ след повредата й до момента на приземяването. Бяхме принудени да кацнем на тази планета.

По време на редовния космически рейс нещо се беше повредило и бяха принудени да кацнат на тази обвита в мъгла планета. Но тъй като на планетата нямаше космодрум, ракетата се разби при приземяването и от многобройните пътници само те двамата останаха живи.

Тя беше млада и красива стюардеса. За разлика от нея, той не беше от най-красивите. Беше стар ерген, около четиридесетте, и макар че много пъти се беше опитвал да се ожени, все не успяваше. Аварията с космическия кораб се бе случила, когато той, вече във втората половина на живота си, се беше отправил към една далечна планета-колония, за да участвува в нейното разработване.

— Днес няма ли да похапнем от ония червени плодове? — попита тя със сънен глас.

— Три ще ти стигнат ли? — той се надигна и откъсна няколко плода от дървото, чийто червен блясък от време на време изплуваше в гъстата мъгла. Макар че тя беше стюардеса и нейно задължение беше да се грижи за пътниците, в действителност се получаваше обратното, но и двамата приемаха това положение за естествено.

— Присъни ми се, че присъствувам на голям прием на Земята. По стените бяха окачени абстрактни картини, които приличаха на дъгата, и цветовете им се променяха, чуваше се много приятна електронна музика, която сякаш се лееше от тавана — каза тя, след като изяде червените плодове и задъвка една тревника. Устата й се напълни с подобен на мента аромат.

— Човек в нашето положение може да мисли за Земята колкото си иска. Макар че и тук не е толкова лошо за живеене. Не е студено, зеленината като че ли се съживява сред потоците мъгла, не липсват и приятни звуци — отговори той тихо, заслуша се в ромола на поточето, което течеше наблизо, в чуруликането на птичките, скрити в клоните на дърветата.

— Да, така е, но и много неща липсват. Къде са елегантните мъже, които винаги са ме ухажвали?

Той не можеше да отговори, затова замълча.

— Чудя се дали наистина някога ще можем да се върнем на Земята. Небето на тази планета не е ясно, и дори да дойдат да ни спасяват, няма как да ни открият.

Цялата планета беше плътно загърната в мъгла, която сигурно никога не се вдигаше.

— Мисълта, че ще остарея тук, на тази планета, ме кара да полудявам!

Откакто се разби ракетата, тя повтаряше тези думи по сто пъти на ден.

— Каквото и да говориш, нищо не може да се направи. Виждаш, че аз правя всичко възможно, за да останем живи. Не ни остава нищо друго, освен търпеливо да чакаме.

— Така е, за съжаление… — каза тя недоволно и отвърна поглед от него.

Забелязвайки това, той за сетен път си помисли дали да не й каже: „Най-добре ще е, в края на краищата, да обикнеш мене“, но и този път си замълча. Страхуваше се, че може веднага да го отреже, пък и нямаше защо да бърза да й го казва точно сега.

— Отдавна не съм ходил за риба, ще отида да наловя малко — промени той темата, стана и взе сака, който си бе направил от връвчици и въженца.

— Хубаво. Нали трябва да се яде… — каза тя, но, изглежда, се сети за нещо лошо, защото добави: — … може да има нещо опасно, да беше взел онази пушка.

— Добре — измърмори той, макар да знаеше от досегашния си опит, че на тази планета няма животни, които могат да му сторят зло. Затова не му се носеше тежката пушка с инфрачервени лъчи. Той обаче не можеше да не я послуша, особено след като толкова рядко биваше внимателна.

— Искам да наловя повече риба, та може да се забавя. Ти не мърдай оттук — каза той с радостна нотка в гласа и потъна в гъстата мъгла.

Отначало вървя направо към реката, а като стигна до нея, зави нагоре по течението. Ако се заблудеше сега на тази, покрита с мъгла планета, никога повече нямаше да намери пътя, затова се ориентираше по реката, където имаше само две посоки: по течението или срещу течението. Както си вървеше, мина покрай огромно розово цвете, което постепенно изплува в мъглата и след това отново изчезна в мъглата зад него.

— На връщане ще изровя това цвете и ще го посадя при нас — измърмори той, но множественото число, което употреби, го сепна.

Той наистина мислеше за двамата, но дали и тя мислеше така? Усети с ръката си тежката пушка и като разбра, че вероятността е съвсем малка, продължи нагоре по брега на реката. Реката неусетно правеше завой и ставаше все по-тясна и по-тясна.

— Много ще се наловят! — каза си той и заложи сака.

Рибите на тази планета никога не бяха имали работа с рибари и затова той бързо-бързо ги вкара в мрежата. Известно време лови запалено, но след това се измори и полегна край реката.

Изведнъж се чуха стъпки. Той скочи и се ослуша. Да, наистина бяха стъпки. Някой се движеше. Да не беше ехото на звука, който беше чул преди това?

— Е-е-й! — извика той. Гласът му отекна като ехо.

Не, не беше ехо, това бяха хора.

— Къде сте?

— Има ли живи хора? — извика той по посока на гласовете. — Тук съм, край реката!

Стъпките приближаваха и постепенно се очертаха фигурите на трима души, които изникнаха в мъглата. Нямаше съмнение, че това бяха хора от спасителния отряд.

— Добре, че сте останали живи. Ние кацнахме преди около осем часа. Не знаехме как да ви търсим в тази мъгла, пък и мегафонът ни се повреди. Не предполагахме, че така лесно ще ви намерим!

— Значи, това, дето се чуваше снощи, наистина е било от ракетата ви!

— По размери спасителната ракета е малка, но двигателите много бучат. Освен тебе, колко още са останали живи на тази планета?

— Още един човек.

— Добре! Да вървим!

— Колко души събира спасителната ракета?

— Петима. Ние сме трима, и с вас двамата ставаме точно.

— И това ако не е късмет — измърмори той под носа си, спря изведнъж, насочи пушката и натисна спусъка. Димът от изпепелените тела на тримата мъже от екипажа на спасителната ракета се смеси с гъстата мъгла.

Той се върна към брега на реката, взе наловената риба и заслиза надолу по течението. На връщане мина покрай розовото цвете, извади го заедно с корените и продължи пътя си.

— Ето и цвете съм ти донесъл. А каква рибка ще си похапнем довечера!…

— Добре — каза тя, като продължаваше да лежи на тревата. — Дали някога отново ще ядем нещо вкусно като онази храна, която ядяхме на Земята?

— Сигурно скоро ще ни открият и ще ни спасят. Добре, че ми каза да взема със себе си пушката, тук понякога се появяват странни животни.

— Ах, тук има такива неща! Страх ме е! — каза тя, изправи се на крака и за пръв път се загледа в него по-продължително.

Той се засмя и отговори с глас, в който се чувствуваше мъжка самоувереност:

— Няма нищо страшно, аз съм тук. Ако се появи някой звяр, ще го убия с пушката.