Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от японски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)
Източник
sfbg.us

Издание:

Шиничи Хоши. Съдба

Разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №65

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Воля Аргирова

Рецензент: Людмила Стоянова

Преводачи: Воля Аргирова, Любомир Тодоров

Редактор: Воля Аргирова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор Паунка: Камбурова

Японска, I издание

Дадена за набор на 27.II.1985 г. Подписана за печат на 7.V.1985 г.

Излязла от печат месец май 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1862. Цена 1,50 лв.

Печ. коли 14,50. Изд. коли 9,39. УИК 9,01

Страници: 232. ЕКП 95366 5637–216–85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 895.6

© Воля Аргирова, съставител, преводач, 1985

© Людмила Стоянова, автор на предговор, 1985

© Любомир Тодоров, преводач, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia


Асансьорът спря на тридесетия етаж и аз слязох. Застанах пред вратата на кабинета на Кира и извиках:

— Дойдох да те помоля нещо.

Вратата, която улови гласа ми, започна да излъчва студена бяла светлина. Телевизионната камера, закрепена в горната й част, улови силуета ми, добре осветен от светлината, и предаде изображението на тия, които бяха вътре. След малко се чу:

— А, та това е Акико! Толкова време не сме се виждали! Вече се безпокоях какво става с тебе. Сега тъкмо нямаме клиенти и скучаех. Влизай! — чу се глас по микрофона, след това леко отекна звукът на отключваща се ключалка, вратата тихо се отвори, и то сама.

Таванът и стените излъчваха мека светлина. Моята близка приятелка от ученическите години Кира стана бавно от един фотьойл в ъгъла. На красивото й лице изплува топла усмивка.

Впрочем за нея беше нормално да бъде красива. По време на студентските си години специализира медицина, след това уреди в тези помещения салон за пластични операции и там й бяха направили прекрасно лице. Аз също бях помолила Кира и се бях подложила на три малки пластични операции.

— Кира, ти ставаш все по-хубава и по-хубава.

— Много ми е приятно, когато ме хвалиш, Акико. Май има вече три месеца, откакто направих последната. Сигурно вече си разгледала снимките, които ти бях изпратила?

Когато някой си правеше пластична операция, правеха му се и пространствени снимки, които пациентът еше длъжен да изпрати на познатите си.

— Видях ги. Но ги получих едва онзи ден. Отговорът ми сигурно още не е пристигнал. Безпокоях се, че това ще ти направи лошо впечатление.

Беше редно, след като човек получи снимките, да изпрати едно благодарствено писмо, но аз ги бях получила едва онзи ден и още не бях написала писмото.

— Няма значение. Само че аз ти бях изпратила снимките преди три месеца, а ти си ги видяла едва онзи ден, какво се е случило?

Преди да подхвана разговор за работата на Кира, трябваше да разкажа нещо за себе си.

— Около пет месеца бях в космоса, по работа.

— А, значи такава била работата. Много искам да ли разкажеш нещо за космоса! Не бързай, можеш да говориш спокойно.

— Добре.

Кира ме хвана за ръката и ме настани в креслото. Меката пластмасова тапицерия прие формата на тялото ми и аз се отпуснах спокойно.

— Искаш ли да включа на люлеене? — попита Кира, докосвайки с пръст клавишите, вградени в облегалката.

— Да, но слабо. Сложи го на четири.

Кира натисна клавишите и креслото бавно започна се люлее — четири разлюлявания за минута. Човек имаше чувството, че се намира на лодка в някой тих залив.

— И аз ще го сложа на четири. Искаш ли нещо за пиене? — попита Кира, нагласявайки на люлеене и своето кресло.

— Благодаря, може би след това — отговорих аз.

— И какво прави в космоса?

— Към нас се приближава кометата Паго. Трябваше да я изследваме.

В университета аз се специализирах по изследването на кометите.

Наредено ми беше да се заема с изследването.

— Какво чувствуваше, когато се приближавахте към кометата?

— Странно чувство. Като че ли от небето продължително пада сняг, снегът изведнъж замира и остава във въздуха. Докъдето поглед стига, се сипе ситен бял прах, който е обгърнал всичко.

— Сигурно е било много красива гледка?

— Да, но аз не бях тръгнала да разглеждам забележителностите на планетата, а да събера материал за изследване. Така че нямах време да се любувам на гледката. Освен това в ракетата бях съвсем сама.

Като описах как изглеждаше кометата в космически мрак, използувайки специални термини, аз разказах и за трудностите на експедицията.

— Пет месеца сама в космическото пространство! Кометата сигурно е била красива, но за толкова дълъг период от време трябва да е било скучно.

— Така е, но няма как. Това ми е работата. Затова пък през тези пет месеца нямах никаква възможност да харча парите си, а и след като се върнах, получих добро възнаграждение. Моята работа се цени много днес.

Кира смени темата на разговора.

— Това е добре. Ти беше казала преди малко, че искаш да ме помолиш нещо. Може би става дума за пластична операция. Ако е тъй, не се безпокой за парите — те я направя на най-ниска цена, макар да ми се струва, че сега не изглеждаш зле.

— Не, не става дума за пластична операция.

— Тогава за какво става дума? С какво друго бих могла да ти бъда полезна? — попита Кира и натисна едно странично копче. До нея се придвижи малка масичка. От чашите с горещо какао, които се намираха на масичката, се вдигаше лека струйка пара.

— Заповядай, вземи си.

— Благодаря. Предпочитам нещо немного сладко — отговорих аз и набрах по бутоните съответната комбинация. Подвижната масичка ми поднесе някакво питие, в което имаше мента. Взех в ръка чашата, която беше толкова студена, че по нея се бяха образували малки като роса капчици, отпих една глътка от питието и казах:

— Само тебе бих могла да помоля за такова нещо. Ти би могла да направиш и една обикновена операция.

— За обикновена операция ли става дума? Разбирам. Само че това няма никакъв смисъл — каза Кира и леко поклати глава.

— Ти можеш да извършиш операцията, нали?

— Да, мога. Но е забранено, би трябвало да го знаеш.

— Разбира се. Затова и дойдох при тебе, да се посъветвам. Няма смисъл да ти казвам, че много хора го правят тайно.

— Тия хора обаче ако ги хванат, плащат големи глоби. Освен това след третия път ги пращат в затвора. Това са големи неприятности. Откажи се и си направи пластична.

Аз обаче настоявах и продължавах да увещавам Кира.

— Много държа на тази операция. Както ти казах преди малко, сега имам много пари. Освен това, щом постигна целта си, може да върнем всичко както си е сега и ти няма да имаш никакви неприятности.

— Тъй като за това ме молиш ти, Акико, не мога да ти откажа. Но трябва да знаеш, че една такава операция води до големи промени в психиката на човека.

Кира се усмихна малко странно. Нейният отговор обаче ме зарадва.

— Цели пет месеца прекарах сама в космоса, така че имах достатъчно време да обмисля решението си.

Кира ме погледна с широко отворени очи — ясен знак, че ме е разбрала.

— Сега вече всичко ми е ясно. Ти си прекарала сама в ракетата пет месеца и си започнала да преувеличаваш значението на мъжете. Мисля, че като постоиш известно време на Земята, тези мисли бързо ще се изпарят от главата ти. Операцията, която искаш да ти направя, не крие някакви особено вредни последствия, но по-добре се откажи.

Аз обаче нямах никакво намерение да се отказвам от нещо, което вече бях твърдо решила.

— Може би си права в известна степен. Въпросът обаче не е само в това, че съм била сама в космоса. Искаш ли да ти разкажа за какво си мислех през цялото това време? — Аз допих останалата в чашата течност и продължих: — След като се оказах в космическото пространство, имах чувството, че съм самотно сираче. Всичко, което можех да видя, освен кометата, беше Слънцето, Земята и безбройните звезди, които светеха със спокойна светлина. Гледката наистина беше прекрасна, но едновременно с това страшно силно започнах да усещам времето. То като че ли стоеше неподвижно, а се променях аз. На Земята времето може да се определя от движението на съзвездията, а в космоса имах чувството, че самата аз съм се превърнала в устройство за измерване на времето. Съзвездията не променят разположението си, Слънцето през цялото време блести по един и същ начин, няма ден, няма нощ. Само аз бях като часовник, който върви много бързо. Имах чувството, че в безкрайния космос единствено аз се носех по течението на Времето и остарявах с всеки изминат час.

— Хм, нима когато човек живее на Земята, не стига до подобни мисли? Аз никога не съм летяла в космоса, но и мен ме обхващат такива настроения.

— Там, в космоса, страшно започва да ти се иска освен теб самата да се промени и още нещо. Но вътре в ракетата нищо не се променя. Телевизията ли? Това са само развлекателни програми, които се излъчват от Земята и се препредават от изкуствените спътници.

— Като говорим за телевизионните програми, в последно време не можем да се отървем от разни семейни драми, нали?

— Така е, но това е още по-лошо. Когато си сама в ракетата и гледаш семейни драми по телевизията, струва ти се, че като завърши изследването, вече ще бъдеш много стара. Странно е, защото толкова съм летяла в космоса, а за първи път изпитвам подобно чувство.

— Това сигурно идва с възрастта.

В думите на Кира нямаше ирония, тя просто се беше настроила в тон с мислите на Акико. Лицето й беше сериозно.

— Тогава започваш да търсиш в далечината малката синя блестяща Земя, която се върти, и като я намериш, дълго й се любуваш. Обхваща те страстно желание час по-скоро да се върнеш на Земята, да заживееш така, както живеят всички, и да остаряваш така, както остаряват всички. Не зная дали можеш да ме разбереш!

— Разбирам те.

— Ето защо у мене се появи желанието да си намеря съпруг и да заживея нормален семеен живот. Това е причината да дойда при теб, след като се върнах от космоса.

— Затова ли настояваш да ти направя тази операция? След това, което ми разказа, би ми било още по-трудно да ти откажа.

Лицето на Кира изразяваше загриженост, но не беше останала и следа от предишната неотстъпчивост.

— Благодарение на тебе, Кира, аз също станах красавица, но в днешно време всеки може да стане красив, а само с красота не можеш да привлечеш един мъж. Аз дълго време се занимавам с изследването на космоса и нямам много опит в тази област. За да се харесаш на един мъж, трябва най-напред да го държиш на разстояние. Но ако се харесаш на мъжа само с външния си вид, след време той ще започне да възприема дори луничките ти като брадавици и бързо ще го загубиш.

— Права си, така е. Винаги се вълнувам, когато правя подобни операции. Ако се разбере, ще трябва да заплатя голяма глоба.

По всичко личеше, че Кира е готова да се съгласи. Усетих го и се опитах да я разчувствувам съвсем.

— От това може би ще зависи целият ми живот, трябва да ми помогнеш!

— Така ме молиш, че не мога да ти откажа. Само дето ще ми бъде много неприятно, ако се стигне до глоба — мърмореше Кира. — Добре, ще направя операцията. След една седмица обаче ще дойдеш, за да върна всичко на мястото му.

Кира най-после се съгласи, аз скочих от стола и се хвърлих към нея.

— Наистина ли ще я направиш? Толкова се радвам! Да знаеш колко съм ти благодарна!

— Само внимавай да не се издадеш! Започваме веднага, нали!

Кира стана от креслото и ме поведе към съседната операционна, в която се извършваха пластични операции. Преоблече се, включи ултравиолетовите лампи, чиято силна светлина унищожава бактериите, накара ме да легна на операционната маса и ми сложи упойка.

— Аз ще се приготвя, докато започне да действува упойката — каза Кира и започна да подрежда инструментите.

— Ще боли ли?

— Тази операция в сравнение с пластичните е много по-проста. Потърпи малко.

Изглежда, че упойката започваше да действува. Кира погледна часовника си и ме накара да легна по корем, оголи гърба ми и започна да реже с електронния скалпел. Аз не знаех дали тази операция е сложна или не, но като наблюдавах в страничното огледало с какво сериозно изражение на лицето работеше Кира, дълго време не смеех да я заговоря.

Мина известно време. Звуконепроницаемите стени поглъщаха лекия метален звън на хирургическите инструменти.

— Готово! Свършихме! — каза Кира, прибра инструментите и започна да си мие ръцете. Като видях това, аз се понадигнах внимателно.

— Не мога да повярвам, че всичко мина така бързо!

— Готово е. Освен това не остана никакъв белег, виж — и тя включи телекамерата. Не се забелязваше даже и следа от операцията на тила ми, където преди имаше кафява тръбичка.

— Сега оперативните методи не са като едно време.

Кира взе една гънка метална игла, която блестеше на светлината, и ми обясни: — Ето, точно такова нещо има сега под кожата на врата ти. То изпълнява функциите на антена, която е свързана с нервите, управляващи лицевите мускули.

— А къде е устройството, което изпраща електровълните?

— Ето го! — отговори тя и ми го подаде — беше голямо колкото човешка длан. Приличаше на малък пулт за дистанционно управление. — Погледни се сега в огледалото.

Застанах пред огледалото с апарата в ръка и набрах комбинацията за „усмивка“. Устройството излъчи съответните електровълни, които достигнаха до антената, присадена на гърба ми, след което, изглежда, импулсите минаха по нерва и задвижиха съответните мускули. Имах чувството, че започва да се променя изражението на лицето ми съвсем естествено и неволно вдигнах очи към огледалото. Оттам ме погледна собственото ми отражение, на лицето ми грееше най-прелестната усмивка, която бях виждала досега. Колко време бях прекарвала пред огледалото в напразни опити да се науча да се усмихвам очарователно, но все не ми се бе удавало. При това усмивката беше приветлива, мила, даже с оттенък на кокетство. В сърцето си усетих завист към собственото си изображение в огледалото, защото съзнавах, че аз самата не бих могла да се усмихна така очарователно.

— Така добре ли е?

— Не можех и да предположа, че съм такава. Страшно се радвам!

Изведнъж погледът ми се премрежи и от очите ми потекоха чисти сълзи. Набрала бях „радостни сълзи“. Но това бе станало без Кира да забележи.

— Ти си толкова щастлива, че започвам да си мисля дали и аз да не си направя такава операция! — каза тя развълнувано, но бързо се досети и добави: — Какво, ти пред мене ли започна да разиграваш театър?

— Не ми се сърди! Щом обаче успях да заблудя и самата тебе, това трябва наистина да е нещо съвършено! — казах аз и изключих устройството.

— Сега разбра ли защо правителството е забранило тези операции? Ако това се разпространи навсякъде, хората ще престанат да си вярват един на друг и в света ще настъпи пълен хаос.

— Сигурно е точно така, след като самата аз имам чувството, че не съм съвсем аз.

— Затова не губи време, а час по-скоро си намери някой хубав мъж и ела при мене да ти извадя антената. Не забравяй какво рискувам с тази операция!

— Бъди спокойна, смятам да се справя отлично!

По съвета на Кира закрепих устройството в гънките на полата си. По този начин можех незабелязано от хората около себе си да набирам всякакви комбинации.

— А електровълните, които излъчва този апарат, не могат ли с нещо да влияят на другите хора?

— Не, защото дължината на вълната се променя и ти не можеш да накараш да се смее или да заплаче човек, комуто също е инсталирана такава антена. Впрочем не искаш ли да хапнеш нещо?

— Ще похапна навън. Искам по-скоро да изпробвам апарата! После ще ти разправям какво се е случило! Довиждане!

— Желая ти успех.

Излязох навън. Застанах до подвижния тротоар, чиито светлинки минаваха като светулки в приближаващата се вечер и се чудех накъде да тръгна. Изведнъж си спомних за клуба в старинния парк. Там се събираше изискано общество, хора, които всички се познаваха. Там ще изпробвам най-напред как работи този апарат, тъкмо и ще вечерям.

Движещият се тротоар ме понесе, а аз имах чувството, че се плъзгам напред. Край мен отминаваха сграда след сграда. Благодарение на електронните устройства стените на сградите отразяваха причудливите като във фантастичен сън изображения от светлини с цветовете на дъгата, които като фонтани изригваха в притъмняващото небе. В това време най-неочаквано някой ме потупа по рамото:

— Госпожице, не ви ли е скучно сама?

Обърнах се и видях един младеж зад себе си. Каквато и пластична операция да са ти направили, щом става дума за човек груб и невъзпитан, нищо не може да се направи. Нямаше как, изглежда, трябваше да се примиря с мисълта, че този грубиян ще се мъкне подир мене.

Трябваше ми само миг, за да наглася комбинацията за изражението „аз съм непристъпна“.

— Много съжалявам, но имам среща с приятеля си! — казах.

Мъжът, изглежда, малко се обърка, задмина ме и продължи да крачи напред по тротоара. Аз самата не разбрах какво представляваше изражението на лицето ми, което бях набрала чрез комбинацията „аз съм непристъпна“, но нямаше съмнение, че ефектът беше поразителен. Този инцидент дори ме развесели.

Като се прехвърлих три пъти на различните линии на движещите се тротоари, най-сетне стигнах до входа на старинния парк. Този парк беше единственото място, където с помощта на различни механични устройства природата беше запазена така, както е била в действителност. Сред дърветата, разположени от двете страни на алеите, росата, произвеждана със специални съоръжения, безшумно падаше по листата, а жълтата светлина, която изпускаха старомодните електрически фенери, създаваха романтична атмосфера. Някъде отдалеч долитаха звуци на акордеон. Вървях по алея, леко влажна от росата. Влюбена двойка изплува сред мъглата и мина край мене. Момчето и момичето весело разговаряха. Мисля, че в любовта винаги е имало нещо старинно. Влюбените винаги са търсели места, където поне малко да се усеща миналото. Колко ли хора без всякакъв успех са се опитвали да опровергаят тази истина. За мен това бяха неочаквани мисли.

Музиката се чуваше все по-силно. Гората свърши и се показа клубът, построен в староевропейски стил. Беше от пластмаса, имитираше дърво, но на мен ми харесваше. Жалко, че пластмасовите имитации се използуваха само за строителство на жилища на Луната. Бях обхваната от романтичната атмосфера на старинния парк и много ми се искаше случайно да ме срещне някой хубав мъж. Освен това днес разполагах и с това превъзходно устройство!

Влязох в клуба, един робот, облечен в дрехи, ми отвори вратата и ми се поклони. Обзе ме непреодолимото желание да направя някаква лудория и нагласих устройството на „намигане“. Имах чувството, че независимо от волята ми, мускулчетата на едното ми око се раздвижиха и от съседната маса като хипнотизиран се надигна един мъж, приближи се към мене и ми попита:

— Имате ли нещо против да вечеряме заедно?

Аз се смутих леко и докато отговарях:

— Не, не мога. — нагласих комбинацията „сериозно изражение на лицето“.

Мъжът, изглежда остана с впечатлението, че съм се припознала, и бързо се отдалечи.

Резултатите бяха поразяващи. Бях тръгнала към ресторанта с намерението най-напред да вечерям, а след това да продължа заниманията си с апарата, когато някой извика:

— А, това не е ли Акико?

Обърнах се в посоката,откъдето идваше гласът,и видях Курода, мой състудент от университета, от по-горните курсове.

— А, това сте вие, господин Курода! Не сме се виждали вече четири години, след като завършихте университета. Прекрасно изглеждате… — говорех аз и незабелязано набирах комбинацията на „мило изражение на лицето“. Очите се разтвориха широко и започнаха да мигат често, често. Но не само очите; нямаше съмнение, че изразът на лицето ми беше изпълнен с умиление. Впрочем, тъй като не бяхме се виждали дълго време, в това нямаше нищо странно. Изглежда, в отговор на моето изражение, той предложи:

— Не сме се виждали толкова време, би ли искала да вечеряме заедно?

С връхчетата на пръстите си аз леко усилвах изразителността на набраната комбинация „женственост“.

— Благодаря, само че, господин Курода, ако сте зает… — отговорих аз. Сведох очи и мисля, че той разбра за какво става дума.

Курода така се зарадва, че лицето му засия от радост.

— Не, какво говориш, сам съм. Много се радвам, че те срещнах! — каза Курода и ме поведе, прегръщайки ме със силната си ръка през кръста.

През цялото време, докато вечеряхме, аз бях олицетворение на „грациозност“ и „изящество“. Наистина, по време на храненето мускулчетата на устата ми бяха малко ангажирани с други действия и гласът ми стана малко по-тих, но срещу това нищо не можеше да се направи.

— От снимките, които ми беше изпратила, разбрах, че си си направила пластична операция, но не съм предполагал, че си станала толкова хубава! — говореше той нежно, аз отговарях и през цялото време го наблюдавах внимателно.

Забелязах, че лицето му беше много нежно. Като студент беше къде по-грубовато. Но оттогава бяха изминали повече от четири години и може би впечатленията ми са започнали да избледняват. Възможно е през това време да се е променил много и характерът му, а може би всичко това да е така сега, единствено благодарение на действието на апарата, с който управлявам собственото си изражение и което го кара да се стреми към поведение на джентълмен.

— Казаха ми, че летиш в космоса… Как е там? — поддържаше той разговора, а аз отговарях.

От разговора ни разбрах, че той е един млад и сериозен човек. Този факт постепенно ме изпълваше с радост и започнах да усещам, че ми харесва. По-рано при подобни ситуации се чудех как да изразя това, което чувтвувах, но днес беше съвсем друго. Нагласих устройството на „обичам те“. Нямаше и съмнение, че и той по този начин възприемаше израза на лицето ми, защото, като приключихме с вечерята, ме попита:

— Не искаш ли да потанцуваме?

— С удоволствие — отвърнах аз.

Изпълняваха стари мексикански мелодии и той се оживи още повече. Бурните танци ме увлякоха и аз усетих как пламъкът се разгаря и в мене, затова незабелязано набрах комбинацията „страст“. Изглежда, бузите ми поруменяха и очите ми заблестяха, но и самата аз вътрешно преливах от радост.

Но какво всъщност ставаше? В началото, когато ми сложиха устройството и антената, най-напред нагласявах съответния израз на лицето и едва после осъзнавах съответното чувство. Сега обаче чувствата ми се разгаряха отвътре, а аз само търсех съответния за тях израз. Може би след като десетки пъти си повтарях „обичам този човек“, неусетно да съм се влюбила в него. Може би с мене беше станало както в старата поговорка: „Повтори десет пъти обичам те и наистина ще се влюбиш.“ А може би Курода да ме е харесвал от самото начало? В края на краищата от всичко това ми беше ясно само едно: изглежда, наистина се бях влюбила в Курода. Изтанцувахме няколко мелодии и той каза:

— Да си починем малко, какво ще кажеш?

Предложи да излезем в градината. До езерото имаше пейки. Във водата отразяваха разноцветните фонтани от светлина, бликащи от стените на високата сграда.

Сега сигурно ще започне да ми говори нещо. Може би ще поиска да се уговорим за следващата среща? А може би ще поиска нещо повече? За себе си бях решила да се съглася, каквото и да е неговото предложение. Усещах, че гърдите ми се надигат от възбуда и нагласих комбинацията „успокой се“. В такъв момент човек не трябва да е много развълнуван.

— Да поседнем — каза той, и аз седнах на пейката.

Курода изглежда се замисли за нещо свое и не каза нищо. Аз се „усмихнах“, с което исках да го окуража.

Обаче нещо се беше случило и от това нямаше никакъв ефект. Странна работа. Не знаех какво да правя и набрах комбинацията „радост“, но и това не помогна, Изглежда, устройството се бе повредило. Нямаше смисъл да се опитвам да го поправям. Дали не се бяха изтощили батериите? Или пък операцията не беше много успешна? Хвана ме яд на Кира за цялата тази история, която ми костваше толкова усилия.

Курода се вгледа в лицето ми и каза:

— Какво става с тебе? Безпокои ли те нещо? Или може би аз те засегнах по някакъв начин?

Гласът му беше нежен и тих. Аз бях отчаяна от това, че загубих богатия израз на лицето си, но се опитвах да не го показвам и отговорих с наведена глава:

— Не, няма нищо.

— Ако е така, всичко е наред. А аз бях започнал да се безпокоя! Всъщност много бих искал да ти разкажа нещо за себе си — подхвана Курода, и по вида му личеше колко силно беше желанието му да сподели нещо.

— Какво е то?

Помислих си, че даже устройството да се бе развалило, щях да изслушам неговото признание на всяка цена.

— Знаеш ли, конструирах система, с помощта на която могат да се откриват устройствата за управляване на изражението на лицето. Моята система се намира тук, под тази пейка.

Сега разбрах, че моето устройство беше престанало да работи именно поради скритата под пейката апаратура на Курода. Не ми оставаше друго, освен да се разплача.

Изминаха няколко дни и Курода наистина ми предложи да се омъжа за него. Едва по-късно ми каза, че много време блокира устройствата за нагласяване на изражения на лицето по поръчка, но никога до този момент не бил виждал толкова искрен плач. Винаги му е бил сервиран стандартният „плач“, с който лицата на хората свиквали и от който не можели да се отърват дори когато апаратът не работи.

В крайна сметка аз и Курода се оженихме, макар че като си помисля, заслугата все пак беше на това устройство, макар от време на време се усъмнявам. Впрочем вече няма никакво значение. Защото се чувствувам много щастлива.

Край
Читателите на „Електронен чар“ са прочели и: