Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от японски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)
Източник
sfbg.us

Издание:

Шиничи Хоши. Съдба

Разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №65

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Воля Аргирова

Рецензент: Людмила Стоянова

Преводачи: Воля Аргирова, Любомир Тодоров

Редактор: Воля Аргирова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор Паунка: Камбурова

Японска, I издание

Дадена за набор на 27.II.1985 г. Подписана за печат на 7.V.1985 г.

Излязла от печат месец май 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1862. Цена 1,50 лв.

Печ. коли 14,50. Изд. коли 9,39. УИК 9,01

Страници: 232. ЕКП 95366 5637–216–85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 895.6

© Воля Аргирова, съставител, преводач, 1985

© Людмила Стоянова, автор на предговор, 1985

© Любомир Тодоров, преводач, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia


— Интересно, какво може да е това?

— И аз не зная добре, но изглежда е някава машина, каквато досега никой не е виждал.

Беше вечер. В малката зала бяха заети повече от половината места. Любителите на ексцентрични предмети се бяха събрали и развълнувани, оживено разговаряха помежду си. Макар че за никъде не бързаха, те постоянно поглеждаха часовниците си. Без да съзнават, потропваха по пода. Нервно дъвчеха дъвка, която отдавна бе загубила вкуса си от дъвкане. Изглежда, всички чакаха нещо.

Тези хора обаче не бяха единствените, които с нетърпение очакваха събитието. Появяват се многочислени сензации и човешкото любопитство трябва да се задоволява по някакъв начин. Прииждат на вълни и искат да разберат какво става, след което вълните постепенно утихват. Но хората не губят своя интерес към силните усещания и не престават да вярват, че ще се случи нещо, ново, нещо още по-разтърсващо, и постоянно живеят в такова очакване.

Звънецът иззвъня и зад трибуната се изправи един мъж.

— Господа! Позволете ми да ви приветствувам. Радвам се, че толкова много от вас намериха време да дойдат на публичното изпитание на новото откритие, което има епохално значение. Наистина входът е безплатен, но и ние самите не предполагахме, че разлепените афиши ще доведат в залата толкова много хора. Любопитството ви сигурно е било много силно. Или може би сте дошли с надеждата, че това откритие ще доведе до колосални изменения в нашата епоха? Мисля, че независимо от това, какво ви е довело в тази зала, вие ще останете удовлетворени — каза той.

Имаше вид на инженер, някъде около четиридесетте.

Мъжът приведе леко глава и слезе от подиума, но бързо се върна, като държеше в ръцете си някакъв механизъм. Постави го на масата и известно време го гледаше, без да отрони дума, сякаш гледаше любимото си създание. Всички погледи бяха насочени към странния механизъм.

Той приличаше на сребриста метална кутия, от която стърчаха може би антени, разни израстъци във формата на паяжина или рибена кост. Отгоре на металическата кутия имаше прикрепено нещо като микрофон, а това отстрани като че ли бяха високоговорители.

— Какво ли може да е? Сигурно е някакъв апарат, който лекува с помощта на електромагнитни вълни?

— Не, едва ли. Прилича ми на домашен телефонен безжичен апарат.

— Допусках, че ще бъде някаква проста машинка, но не бих казал, че това откритие ще ни удиви кой знае колко — разшумяха се посетителите.

Тези реплики, изглежда, стигнаха до ушите на мъжа, който стоеше отпред, защото, както се бе замислил, изведнъж се сепна, поглади с ръка изобретението си и започна да говори:

— Това е апаратът, за който става дума. Това, което виждате, не е нито някакъв фокус, нито измама. В този апарат е изкристализиран моят дългогодишен труд. Щом се заговори по микрофона, след това може да се чуе отговор по говорителите. Един вид апарат за свръзка. Но ако това беше някакъв обикновен апарат от съобщителната техника, то не би имало никакъв смисъл да ви го показвам. Това е съвършено нов тип апарат за свръзка. С помощта на този апарат може да се разговаря с мъртвите, които се намират в света на сенките.

По цялата зала се разнесе смях.

— Моля ви, не се смейте! Наистина няма никаква причина да се смеете! И в миналото се е случвало, когато се появи някакво ново откритие, хората да се смеят. Защото, когато човек се сблъска с явление, необикновено за човешкото съзнание, той се обърква и за да прикрие объркването си, и като не му остава нищо друго, започва да се смее.

Като чуха думите на мъжа, който, изглежда, беше предвидил такава реакция, посетителите утихнаха, а той продължи да обяснява:

— Може би ще попитате за какво може да послужи апаратът, който съм изобретил. Няма ли да се стигне дотам, че това, което ние научим от мъртвите, да се използува злонамерено срещу живите? Кой ще поеме отговорността да не се злоупотребява с този апарат? Поставянето на такива въпроси е нормално. Аз също съм мислил по тях. Досега никой не ги е изследвал. Аз обаче дръзнах да изобретя такъв апарат. Защо го направих ли? Истината е такава, че преди пет години почина съпругата ми, която аз обичах повече от всичко на света. Желанието ми да разговарям с нея беше непреодолимо. Тя беше изключителна жена, която ме превъзхождаше във всичко.

Мъжът зад катедрата, изглежда, отново се отдаде на спомените си, замълча и отново поглади апарата. В залата се разнесе лек смях.

— Престанете да се смеете! По тази причина и тъй като нямахме деца, аз се върнах на предишната си работа в научноизследователската лаборатория по електроника се заех с всички сили да конструирам този апарат. Преди около месец завърших изобретението си. Посвещавах му всяка свободна минута. Заприличах на хората, които не се отделят от телевизорите. Оттогава непрекъснато разговарям с жена си, сякаш започнах по друг начин да оценявам живота си на този свят. След това започнах често да си мисля дали не е по-добре да разглася откритието си на всички, вместо да го пазя в тайна само за себе си. — Той отпи от водата, която беше приготвена на масата, и гласът му отново се оправи. — Защо ние, хората, постоянно страдаме? Макар че не искаме да си признаем, истинската причина е страхът от смъртта. Сега вече можете да бъдете спокойни. Благодарение на този апарат ние притежаваме неоспорими доказателства, че светът на сенките е нещо прекрасно. Съвременната наука преодоля страха от смъртта. Древните хора са постигали това спокойствие благодарение на религията. Науката обаче отхвърляше тези възгледи. Може да се каже, че науката е била жестока към хората, защото не само че се опитва да продължи човешкия живот на този свят, но и ни лишава от спокойствието пред лицето на смъртта. Помислете сами кое е по-добре — дълголетието или краткият, но изпълнен със спокойствие живот. Хапчетата, които днес гълтаме, за да забавим процеса на стареене и да живеем дълго, имат и страничен ефект, те ни правят ненормални. И науката роди това изобретение, което е призвано да ни помогне. Ние започваме да се освобождаваме от страха пред смъртта. Аз само теоретизирам и това сигурно започва да ви дразни. Веднага ще преминем към експеримента. Впрочем пропуснах да ви кажа, че след изпробването на апарата нямам ни най-малкото намерение да събирам пари, затова можете да бъдете спокойни.

Той спря да говори, обърна се към апарата и извика неочаквано:

— Ей, Торако!

В залата отново се разнесе смях. „Торако“ определено не беше най-подходящото име за едно такова изобретение, което заедно с прекомерната сериозност на мъжа, която го караше да изглежда глуповато, възбуждаше смях. В това време обаче се чу:

— Да, мили? — гласът идваше от говорителя на апарата.

Смехът в залата замря. Гласът на жената беше тих, но ясен и с кристален оттенък. Наистина човек можеше да се усъмни дали това не беше глас от този свят, но в същото време в него имаше нещо, което отхвърляше тази мисъл. Гласът продължи:

— Викаш ме пред толкова много хора, какво се е случило? Може би е добре, че никой не ме вижда, но все пак не е ли малко неприлично?

Като държеше апарата така, сякаш го беше прегърнал, мъжът отговори:

— Не говори така. Реших да кажа на всички, че да умреш не е толкова страшно, затова и сме се събрали тук.

— Не прави нищо излишно и ела по-скоро. За хората — както сам решиш. Не се бъркай в чуждите работи. Обясни им само, нека сами да решат. Не им казвай всичко.

— Може би предполагате, че това е някакъв трик с магнетофонен запис? Аз съм доволен и на това. Другите все някога ще повярват. А сега бързам, разрешете ми да се сбогувам с вас.

Мъжът си наля вода в чашата, която беше на масата, извади от джоба си някакво прахче, изсипа го в чашата и го изпи.

Изведнъж той се свлече до катедрата и за миг лицето му се сгърчи от болка. Не, това не е никакъв театър. Двама-трима от първите редици скочиха да му помогнат, но беше вече късно. Мъжът беше мъртъв.

— Извикайте бързо лекар! — викна един от тях.

— Не, за лекар е вече късно. Обадете се в полицията! — викаха един през друг хората и се суетяха, без да знаят какво да предприемат.

— Какво става там? — чуваха се гласове от публиката.

— Нима наистина е вече мъртъв? — заваляха от всички страни въпроси, но никой не отговаряше.

През това време, изглежда, някой вече беше успял да се обади по телефона, защото вратата се отвори с трясък и в залата нахълтаха един полицай и един облечен в бял халат мъж, вероятно лекар.

— Моля ви, запазете тишина! — каза младият полицай, като застана до катедрата и накара любопитните да си седнат по местата.

Лекарят се беше навел над тялото на мъжа и се опитваше да напипа пулса му. Аудиторията утихна и всички замряха в очакване. Заключението на лекаря щеше да отговори на много въпроси.

В този момент апаратът на масата, за съществуването на който сега всички бяха забравили, заговори:

— Оставете ме на спокойствие, вече нищо не може да се направи. Аз съм мъртъв и колкото и да се опитвате да направите нещо, няма да има никакъв резултат. Освен това искам да ви кажа, че това не е нито убийство, нито нервен припадък. Това беше предварително замислено самоубийство. И тъй като това ви го казвам самият аз, можете да бъдете повече от сигурни.

Нямаше никакво съмнение, че това можеше да бъде само гласът на човека, който току-що умря. Хората още не бяха се опомнили от предишния шок и тъй като имаше и такива, които не вярваха, настъпи известно раздвижване, но за полицая и лекаря, които току-що бяха пристигнали, всичко беше като гръм от ясно небе.

— Кой е този? Какво е това? Какво всъщност става тук?

Отговори му само машината:

— Всички присъствуващи в тази зала вече знаят за този апарат. С помощта на този апарат може да се разговаря с мъртвите. Нямаше смисъл да ви разказвам, че и бащата на изобретенията Едисон, и кралят на илюзионистите Фудини са казвали, че са се свързвали с оня свят и са се информирали как е там животът. Това е безсмислено, защото не са могли да изпратят сигнали там, където няма приемник за тези сигнали. Ако нещо може да се направи в тази област, това е апаратът, който ми се удаде да конструирам. Между другото, може би ще имате неприятности с трупа ми. За мен това няма вече никакво значение, правете с него каквото изискват обстоятелствата. На мен този труп е необходим колкото и старите ми износени обувки, така че не му обръщайте особено внимание.

Лекарят стоеше със скръстени ръце и поглеждаше ту към трупа, ту към апарата. По лицето му можеше да се съди, че той смята това, на което е свидетел, за съвсем невероятно. Младият полицай обаче, който имаше вид на селско момче, с тефтер в ръка, започна със сериозно изражение на лицето да говори пред микрофона на апарата:

— Бих искал да ви попитам нещо. Каква беше отровата, която изпихте?

— Цианкалий.

Като чу това, лекарят се обърна към полицая и кимна утвърдително с глава.

— Добре. А как се чувствувате, като умряхте?

— По-добре, отколкото съм предполагал. Жена ми Торако преди това ми беше говорила много колко хубаво е в света на сенките, но не очаквах, че ще се чувствувам толкова добре. Едва сега, след като се освободих от тялото си, разбрах колко тежко нещо е плътта. Имах чувството, че е дошла пролетта, аз съм съблякъл дебелото тежко зимно палто и се разхождам из полето, свирукайки весело с уста. Наистина е нещо съвсем различно.

— Там сигурно има много хора, които вече са мъртви? — попита полицаят, като от време на време записваше нещо в бележника си.

— Да, много.

— Сигурно сте на тясно като сардели?

— Като сардели ли? Да, но тъй като никой няма плът, ни най-малко не се усеща.

— Много бих искал да ви помоля нещо. Ако са там всички мъртви, между тях трябва да има един от полицейския патрул, Ямада се казва. Умря при изпълнение на служебния се дълг, падна в един резервоар, като преследваше крадец. Бихте ли го повикали? Ако вие наистина сте в света на сенките, може би това е възможно. Само че не зная дали няма да ви се наложи дълго да го търсите.

Полицаят беше застинал в очакване. Беше ясно, че именно сега щеше да разбере дали цялата тази история не е някаква измама. Всичко зависеше от отговора на апарата.

— Всичко е наред. Ей сега ще дойде. А, вие ли сте Ямада-сан. Моля, говорете.

В следващия момент се чу друг глас:

— Какво правиш? Толкова време не сме се виждали. Много удобно стана сега, поне ще можем да се чуваме!

— Ама това наистина си ти, Ямада-сан! Гласът ти е същият. Много ми е жал, че с тебе се получи така!

Полицаят, без сам да разбере кога, беше изпуснал бележника си на пода и се наведе да го вземе.

— Нищо подобно! Онова време също ми харесваше, но щеше да бъде по-добре, ако ми се беше случило да умра по-рано. Като си помисля, че съм се страхувал, като съм преследвал разни опасни престъпници, започвам да се чувствувам кръгъл идиот. И ти по-добре престани да се занимаваш там с глупости, ами идвай по-бързо при нас! Толкова труд хвърляш да преследваш престъпници, а като ги хванеш и ги осъдят на смърт, знаеш ли колко добре си живеят тук. Затова ти казвам, че се занимаваш с глупости. Само добро им правиш на крадците! Не виждаш ли, че е така? Тези типове трябва да се оставят да живеят колкото се може по-дълго, така повече ще се мъчат. Информирай по този въпрос началствата нагоре и направете предложение да се премахне смъртната присъда.

— Наистина ли, Ямада-сан? Надявам се, че няма да излъжеш стария си приятел.

— Наистина. Нямам намерение да те лъжа. За човек, който не е бил тук, е много трудно да повярва колко добре си прекарваме времето. Вярно е, че мигът на смъртта е мъчителен, но както се казва, доброто лекарство трябва да бъде горчиво. Можеш обаче да бъдеш сигурен, че след смъртта не е никак лошо.

— Разбрах. Не бих повярвал на човек, който вече е мъртъв, но щом ти го казваш, сигурно е истина. — Полицаят ритна бележника, който все още беше на пода. — От много отдавна, често без сам да зная защо, изпитвах съжаление към хората, които се питаха дали това е най-хубавият начин на живот, а сега се оказва, че всъщност точно те са били прави. Но всъщност, колкото и да мисли човек по този въпрос, не може да стигне до правилния извод. Само случай като този може да му помогне да разбере истината.

Както си говореше тихо, като че ли на самия себе си, младият полицай извади пистолета, окачен на кръста му, дръпна предпазителя и стреля в сърцето си. Лекарят, който все още беше в състояние на шок от развилите се събития, като чу изстрела, дойде на себе си:

— Какво направи този човек? — извика той и притича към полицая, но вече беше късно. В отговор се обади апаратът:

— Докторе, направих го като насън. Извини ме, че трябва да приберете трупа. Няма защо да се церемоните много с него. Можете да го напъхате в някоя кофа за боклук или да го пуснете в канала.

Лекарят съвсем се обърка.

— Карате ме да върша абсурдни неща. Това е безотговорност, още повече че сте полицай. Веднага се върнете!

— Как да ви кажа, едва ли има начин да се върна обратно.

— Хм. Мъчително ли беше?

— Че беше мъчение, беше. Макар и за миг, но е непоносимо. Истината ви казвам. Този тип Ямада ме излъга. Докторе, помогнете ми, моля. Опитайте с камфор, може би ще успеете.

Лекарят извади спринцовката от чантата, но като я погледна, се замисли.

— Той, естествено, си преправя гласа и след това ще се устрои там. Интересна работа. Толкова много съм лекувал пациентите, а, изглежда, с това само съм им удължавал мъченията, без сам да зная. Всичко всъщност е точно обратното. Нямам никаква представа как бих могъл да живея отсега нататък. В такъв случай…

Лекарят напълни със силна отрова спринцовката, която държеше, и я заби във вената си. Когато той падна и застина неподвижен, всички присъствуващи замряха и впериха поглед в сребристия апарат на масата. В настъпилата тишина се чуха леки стъпки и към апарата се приближи младо момиче. Може би искаше да извика покойната си майка? Поговори с един глас, който, изглежда, беше на някаква жена на средна възраст, свали чорапите си, омота единия от тях около шията си и като го затегна здраво, се строполи на пода.

След момичето до апарата застана елегантно облечен мъж, свали връзката си и след като поговори с някого, се обеси. Същото направи и един младеж, изглежда, ученик, който се обеси с колана си. Всички като хипнотизирани започнаха да стават един по един от местата си и се нареждаха край апарата. Всеки извикваше или някой от родителите си, или приятел, на когото можеше да се вярва, и се информираше за живота в света на сенките. Тонът на всички отговори беше оптимистичен.

След като се самоубиха още няколко души, около масата с апарата се образува купчина от трупове. Един от чакащите, който, изглежда, беше запазил присъствие на духа, се сети да свали апарата от масата.

В това време се чу вой на сирена и през вратата нахълта тълпа от полицаи. Този, който ги водеше, изглежда, началникът им, извика със силен глас:

— Господа! Моля всички да излязат оттук. Който не се подчини, ще бъде арестуван!

Но хората чакаха реда си край апарата и никой нямаше намерение да си тръгне. Студентът, който точно в това време говореше с апарата, се обърна към микрофона.

— Полицията каза да си тръгваме оттук. Какво да правя?

Отвърна му глас, изпълнен със съчувствие:

— Слушай, трудно ми е да те посъветвам на кого да повярваш: на мене ли, твоя близък приятел, който знае какво е смъртта, или на някакви типове, които нищо не знаят.

— Добре, разбрах какво искаш да ми кажеш — каза студентът, грабна стола, който стоеше в ъгъла на залата, и размахвайки го към полицаите, извика:

— Ей, ченгета, това, което вършите, е насилие! Не ни пречете!

Прозвуча наистина радостно.

— Ей, ти, я да мълчиш!

За полицаите беше естествено да реагират така, след като нямаха понятие за това, което се вършеше в залата.

— Това е вече бунт! Ако не спрете, ще стреляме! — извикаха полицаите, извадиха пистолетите си и ги насочиха към студента. Студентът замахна със стола и удари с все сила полицая, който стоеше най-близо до него. Полицаят помисли, че обстоятелствата позволяват, и натисна спусъка. Разнесе се изстрел и студентът се свлече на пода. „По дяволите!“ — помислиха си полицаите и сведоха погледи към земята." В това време от апарата се разнесе ироничен глас:

— Не правете такива физиономии! Благодаря ви много! Колко ми е хубаво сега!

Тъй като това беше гласът на студента, когото застреляха, полицаите се стъписаха. Освен това, виждайки яростта на хората, които бяха заградили апарата и го пазеха да не би да го разрушат полицаите, не посмяха да предприемат нищо. В същото време вътре в кордона растеше опашката от хората, които чакаха реда си.

Свечери се, но хората, които бяха чули слуха за апарата, прииждаха, разговаряха по него, убеждаваха се, че това е така, и умираха.

Когато на другия ден се разсъмна, апаратът беше изнесен на булеварда до залата. До това време вече беше въведено просто правило: от двете страни на апарата се бяха образували две опашки. От едната страна растеше опашката на човешки трупове, а от другата тя преминаваше в опашка от хора, които чакаха реда си. Този, който говореше по апарата, го предаваше на следващия зад него и преминаваше към опашката на труповете: Гледката беше подобна на наредени една зад друга плочки от домино, които, като бутнеш първата, падат една след друга всичките, или като че ли някакъв огромен валяк минаваше през редицата от хора. Единственото, което караше апаратът да се предава от човек на човек, беше силата на човешката воля.

Интересно, хората, които чакаха в опашката на живите, мислеха различно, а като минеха от другата страна, всички ставаха еднакви.

Сред труповете имаше и цивилни полицейски агенти. Те се бяха наредили на опашката с намерение да развалят дяволската машинка, но тълпата винаги ги усещаше и ги пребиваше до смърт. От апарата обаче неизменно долиташе:

— А-а, колко ми е хубаво сега! След като така или иначе съм вече убит, не ми остава нищо друго, освен да се радвам на прелестите на тукашния живот.

Като чуваха това, хората кимаха с глава и продължаваха да следят да не би някой да развали апарата, преди да е дошъл техният ред.

На опашката се бе наредил и един учен, който искаше да разгледа апарата. Когато му дойде редът, той започна внимателно да изучава устройството и за да го пробва как работи, извика по апарата своя някогашен учител, който му отговори:

— Толкова дълго не бяхме се чували! Сигурно и ти скоро ще дойдеш! Жал ми е за хората, които са принудени да чакат толкова дълго, докато им дойде редът. Аз мога да ти обясня устройството на апарата така, както го виждам от тази страна, и може би ще можеш да направиш още един такъв апарат, да помогнем на хората.

— Това да се помага на хората е хубаво, но аз не виждам с какво може да им се помогне в този момент. За мене беше достатъчно че чух твоя радостен глас!

Като каза това, ученият извади от джоба си скалпел и си преряза гърлото.

Към обяд опашката беше станала към три километра дълга. Постоянно пристигаха и се нареждаха хора, вече чули новината.

Хората винаги са си задавали въпроса за смисъла на живота. Сега вече имаха отговор. С други думи, изглежда, че единствено ужасът от смъртта ги беше крепил. С развитието на човешката цивилизация постепенно беше изчезнал страхът от непознатото и последното и единствено превъплъщение на страха, което все още съществуваше, беше страхът от смъртта. Този страх идваше от загадката на задгробния живот. Сега благодарение на тази машина се разсея и този тъмен облак. Сега се намираха в състояние, подобно на това, когато човек, който с невинен вид едва сдържа желанието си да се изпикае, най-сетне се е добрал до подходящото за тази цел място. Невъзможно беше да спрат.

Щеше да бъде добре, ако учените, които имаха склонност към точното мислене, още в самото начало бяха разбрали, че апаратът работи на основата на неизвестни досега принципи. Хора като тях обаче само твърдяха, че това може и да не е мистика. Това изявление на учените по най-различни поводи и в най-различни вариации премина през средствата за масова информация и докато стигна до широките маси, създаде впечатлението, че учените мълчаливо признават ефекта на странния апарат. Пък и повечето учени, които обичаха да изтъкват научните си титли, видяха в апарата удобен случай да се вдигне колкото се може по-голям шум около това събитие.

Широките маси също се поддадоха на внушението. Още от момента, когато човек започва да осъзнава своето собствено аз, е подлаган на всякакви внушения и постепенно престава да им се съпротивлява. Много хора умираха с лекота, след като свършеше телевизионното предаване, защото си мислеха, че и хората от телевизията вече са умрели. Освен това картината, която виждаха, беше много по-силна от всякакви внушения.

Естествено, имаше много, които се отнасяха критично към съобщенията. Но и те в крайна сметка се присъединяваха към останалите.

— Няма никаква гаранция, че написаното във вестниците и това, дето казват по телевизията, е вярно. Око да види, ръка да пипне! — казваха те, водени от своя здрав разум, и отиваха да видят апарата с очите си.

Тълпите от вярващи и невярващи хора, които пътуваха от всички кътчета на земята към мястото, където се намираше апаратът, приличаха на хората с керваните, запътили се към оазис в пустинята, или на богомолци, отправили се към светите места.

След като стигнеха до мястото, където беше апаратът, проверяваха го и се убеждаваха, като извикваха някой от близките си, който беше вече мъртъв, комуто можеше да се вярва. Някои гледаха с подозрение апарата, други се навеждаха и дълго се взираха в устройството. Имаха чувството, че се докосват до механичната красота на последното свръхпостижение на науката и като че ли по този начин се надсмиват над собственото си невежество. Имаше хора, които не могат да вървят срещу разума. Тези хора в края на краищата измърморваха с тон на играч на нирамекко[1], който е загубил играта:

— Няма съмнение, че това е достижение на науката! — И умираха.

Имаше и хора, които, за да не мислят за смъртта, бяха прекарали целия си живот в алчно трупане на пари. Такива се бяха наредили сега край опашката и продаваха лекарства, от които се умираше бързо и лесно. Едва ли в света някога изобщо е имало търговия, която да носи по-големи печалби, от търговията с тези лекарства.

Онези, които бяха решили да се преселят в страната на сенките, даваха всичките си пари и си купуваха от тези лекарства. Не е имало по-абсурдна сделка от тази. Търговците бяха толкова алчни, че пребъркваха дори джобовете на мъртъвците, да не би в тях да са останали някакви пари. След това обаче разбираха, че няма за какво да похарчат парите си. Тогава започваха да раздават лекарствата за безболезнено умиране безплатно, като последната опаковка изпиваха сами. Вятърът разпиляваше банкнотите, а монетите оставаха с помътнелия си блясък на пътя. Никой нямаше намерение да ги събира.

Нищо не беше в състояние да спре хората, които бяха решили да разговарят по апарата. Правителството се опита да вземе някакви мерки, но не се получи нищо. Споровете, дали да не се забрани на хората да се самоубиват, бяха напълно безсмислени. Наистина правилно беше да се забранят самоубийствата, но нямаше как да се осъществи, тъй като най-страшното наказание винаги е било смъртното, а сега то беше загубило всякакъв смисъл. На опашката пред апарата започнаха да се появяват и членове на правителството.

Много духовници стояха край опашката и се опитваха да разубеждават хората да не се самоубиват. Всеки от чакащите обаче вярваше повече на науката и на думите на своите познати, които в света на сенките бяха видели и чули всичко със собствените си очи и уши, отколкото на абстрактните проповеди на свещениците.

Тези свещеници не след дълго също умираха. Те виждаха ясно, че религията, на която се бяха отдали изцяло, беше безсилна, и от задния край на опашката се понесе мълвата, че някой от свещениците също искал да разговаря по апарата.

— Да не би да иска да разговаря със самия Христос? — питаха се хората.

Много хора бяха пристигнали и от чужбина. Сред тях имаше и известни личности.

Апаратът започна да кръстосва цялата страна. Навсякъде след него оставаха обезлюдени градове и селища.

В един от потъналите в пълна тишина градове се движеше булдозер.

Булдозерът обаче не можеше да се движи сам. В кабината беше седнал един мъж. Освен него наоколо не се виждаше никаква жива душа. Естествено, безкрайната редица от трупове, която се простираше по широката централна улица, вече нямаше нищо общо с живите хора.

Мъжът насочи булдозера към дългата, невисока купчина от трупове и започна да разчиства. Запълваше с трупове реката, входовете на подземното метро. Продължаваше да работи, без да отрони нито дума, пък и нямаше с кого да разговаря.

— Ей, ти, какво правиш? — извика някой неочаквано.

Булдозеристът се обърна и видя една жена.

— Гледай ти! Жив човек! Нямам друга работа, пък и не мога да гледам тия трупове.

— Всички умряха.

— Радваха се, че умират.

— Ако искаш, качвай се при мене.

— Добре! — отговори тя и се качи в кабината на булдозера.

— Интересно, докъде ли е стигнал онзи апарат?

— Нямам никаква представа. Казват, че вече е преминал в друга страна. Сигурно ще направи околосветско пътуване, въпрос на време. Ако толкова много те интересува къде е стигнала машинката, тръгни по редицата от трупове и ще разбереш. Но всъщност това едва ли е толкова важно. — Булдозеристът продължаваше да разчиства труповете.

— Имам чувството, че съм закъсняла за Ноевия ковчег.

— Може би този булдозер е Ноевият ковчег? Вече никой не знае кое какво е.

— Ти говори ли по апарата?

— Говорих. Отначало с един старец, а след това извиках няколко приятели. Другите, дето чакаха на опашката, напираха, постоянно ме караха да побързам, но мене това не ме смущаваше и аз продължих да разговарям. Всички казваха, че много се радват, че са умрели, викаха ме по-скоро да отивам при тях. Може би и гласовете бяха истински, и каквото си говорихме, отговаряше на истината.

— Тогава защо и ти не отиде там?

— Не мога дори и на себе си да обясня. Може би вярата ми е малка. Може би това е разликата между тия, които предпочетоха да умрат, и мене. Другите можаха да повярват в апарата, който е достижение на науката, в гласовете на своите родители, братя, сестри и приятели, в собствената си способност да разпознават истината с очите и ушите си, в съществуването на идеалната страна, която се намира в света на сенките… А ти, ти говори ли по апарата?

— Аз ли? Сама не зная защо, но още от самото начало този апарат изобщо не ме заинтригува.

— Може би не си повярвала, че по апарата може да се извика някой от света на сенките?

— Не е точно така. Имаше много, които не вярваха в апарата, но и те вече са мъртви. Не вярваха на апарата, но вярваха в своите способности да вземат правилно решение и, изглежда, затова умираха, след като разговаряха по апарата. Може би останах жива, защото не ми е достатъчно добре развита способността да вярвам.

— Сигурно е така.

Булдозерът продължаваше да навлиза в планината от човешки трупове.

— Може би ние, които останахме живи, сме по-несъвършени от другите?

— По-несъвършени или по-съвършени, по-щастливи или по-нещастни, кой може да каже…

Булдозерът продължи да се движи напред още известно време. Изведнъж жената се обърна назад и каза:

— А, я гледай, колко хора!

Той се обърна и видя в далечината няколко души, които крачеха след тях. Значи и други бяха останали живи. Бяха останали живи само онези, които не вярваха нито в религията, нито в хората, нито в самите себе си, нито дори в смъртта…

— Сега всички, които останахме живи, ще построим едно ново общество.

— Каквото и да става, ще го построим.

— Това вече има смисъл! — каза той и продължи напред с булдозера.

Бележки

[1] Нирамекко — игра, при която двама се гледат в очите и печели този, който мигне пръв. Б.пр.

Край
Читателите на „Мъченичество“ са прочели и: