Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (43)

* * *

Светът е устроен загадъчно и непостижимо. В Русия например, за да защитят жабите от детската жестокост, татковците и майките казват, че жабите не се настъпват, понеже ще завали — и в резултат цяло лято се продънва да вали, понеже децата настъпват всяка срещната жаба. А се случва и друго: мъчиш се с всички сили да обясниш истината на някого — и внезапно я откриваш сам.

Последното впрочем при лисиците е по-скоро правило, отколкото изключение. Вече споменах, че за да разберем нещо, ние трябва да го обясним на някого. Това е свързано с особеностите на разума ни, който по предназначението си е симулакрум на човешките личности, способен да мимикрира в която и да било култура. Казано по-просто, нашата същност е в това непрекъснато да се преструваме. Когато обясняваме нещо на другите, ние се преструваме, че вече го знаем. И понеже сме умни същества, обикновено ни се налага наистина да го разберем, колкото и да увъртаме. Казват, че сребърните косъмчета в опашките ни се появявали тъкмо по тази причина.

Винаги се преструвам много естествено. И затова се преструвам винаги — много по-правдоподобно е, отколкото ако изведнъж започна да се държа искрено. Защото какво означава да се държиш искрено? Означава непосредствено да изразяващ същността си в поведението си. А щом моята същност е да се преструвам, значи за мен единственият път към това да съм наистина искрена минава през преструването. Не искам да кажа, че никога не се държа непосредствено. Напротив, изобразявам непосредственост с цялата искреност, на която е способно сърцето ми. Ох, думите пак подвеждат — говоря за нещо съвсем просто, а излиза, че съм същество с двойно дъно. Но не е така. Аз изобщо нямам дъно.

Тъй като може да се престори на каквото си ще и да се преструва както си ще, лисицата постига висшата истина в момента, в който се преструва, че я е постигнала. Най-добре е това да се прави в разговор с по-малко развита същност. Докато говорех с Александър обаче, аз изобщо не мислех за себе си. Наистина се стараех с всички сили да му помогна. А излезе, че той помогна на мен. Какъв удивителен, непостижим парадокс… Но тъкмо този парадокс е основният закон на живота.

Бях се приближавала към истината постепенно:

1. Докато наблюдавах Александър, разбрах, че върколакът насочва хипнотичния удар в собственото си съзнание. Внушава си, че се превръща във вълк, и след това наистина се превръща във вълк.

2. Когато ходихме на лов за кокошката, забелязах, че опашката ми праща илюзия на самата мен. Но не разбирах какво именно си внушавам: може би, мислех си, това е някаква обратна връзка, която ме прави лисица. Бях само на две крачки от истината, но все така не я виждах.

3. В обясненията си казах на Александър, че той и този свят са едно и също. Разполагах с всичко необходимо за окончателното прозрение. Но трябваше Александър да нарече нещата с имената им на глас. И чак тогава стигнах до истината.

Аз и светът сме едно и също… Какво си внушавам с опашката си? Че съм лисица? Не, разбрах за една ослепителна секунда, аз си внушавам целия този свят.

Седнах в поза лотос и се потопих в дълбоко съсредоточаване. Не знам колко време мина — може би няколко дни. В това състояние разликата между ден и час не е голяма. Сега, когато бях видяла главното, ми стана ясно защо преди не бях могла да забележа този уроборус (не току-така непрекъснато повтарях тази дума). Не бях виждала истината, понеже не бях виждала нищо освен нея. Тъкмо хипнотичният импулс, който опашката ми изпращаше в съзнанието ми, беше целият свят. По-точно, аз приемах този импулс за свят.

Винаги съм подозирала, че Стивън Хокинг не разбира думите „реликтово излъчване“, макар да се срещат на всяка втора страница на книгите му. Реликтовото излъчване изобщо не е радиосигнал, който може да се улови със сложна и скъпа апаратура. Реликтовото излъчване е целият свят, който виждаме около себе си, без значение какви сме — плътеници или хора.

Сега, когато разбрах как точно създавам света, трябваше да се науча поне малко да управлявам този ефект. Но колкото и да съсредоточавах духа си, не се получаваше нищо. Прилагах всичките известни ми техники — от шаманическите визуализации, използвани от планинските варвари в Тибет, до съкровения огън на микрокосмическата орбита, практикуван от привържениците на дао. Всичко напусто — приличаше на опит да избутам планина с рамо.

И тогава си спомних за ключа. Да, Жълтия господин ми беше говорил за ключа… Винаги смятах, че това е просто метафора на правилното разбиране на същността на нещата. Но след като се бях издънила за най-главното, опашката си, може би грешах и тук? Какъв можеше да е този ключ? Какво можеше да е? Не знаех. Излизаше, че така и не съм разбрала нищо.

Съсредоточението ми се наруши, мислите ми се разсеяха. Спомних си за Александър, който търпеливо чакаше в другата стая — докато медитирах, не беше издал нито звук от страх да не наруши покоя ми. При мисълта за него както винаги ме заля гореща любовна вълна.

И тогава най-после разбрах най-най-важното:

1) нищо по-силно от тази любов нямаше у мен — а след като осъзнавах с опашката си целия свят, значи и в света нямаше нищо по-силно.

2) в потока енергия, който излъчваше опашката ми и който умът приемаше за свят, любовта изобщо я нямаше — и затова светът ми се струваше такъв, какъвто ми се струваше.

3) тъкмо любовта беше ключът, който не бях успяла да намеря.

Как не го бях разбрала веднага? Любовта беше единствената сила, способна да измести реликтовото излъчване на опашката от съзнанието ми. Отново се съсредоточих, визуализирах любовта си като ярко пламтящо сърце и бавно започнах да го плъзгам към опашката си. Докарах това огнено сърце почти до основата й и изведнъж…

И изведнъж стана нещо невероятно. В главата ми, някъде между очите, лумна дъгоцветно сияние. Възприемах го не с физическото си зрение — по-скоро приличаше на сън, който съм успяла да прекарам контрабандно в будното състояние. Приличаше на ручей под пролетно слънце, в него блестяха искри с всевъзможни оттенъци и в тази нежна светлина можеше да се стъпи, да се влезе. За да може дъгоцветното сияние да залее всичко наоколо, трябваше да спусна пламтящата топка на любовта още по-надолу, да я прекарам през точката на великата граница, която при лисиците е на три пръста от основата на опашката. Можех да го направя. Но усетих, че после никога вече няма да успея да намеря сред потоците дъгоцветна светлина това мъничко градче и останалия в него Александър. Трябваше да се махнем оттук заедно — иначе любовта ни не струваше нищо. Защото нали той ми беше дал ключа за новата вселена — без сам да го знае…

Реших веднага да му кажа всичко това. Но ми беше трудно да стана — докато бях седяла в поза лотос, краката ми бяха изтръпнали и отекли. Все пак станах някак и отидох в другата стаичка. Там беше тъмно.

— Сашенка — повиках го. — Ей! Саша! Къде си?

Никой не ми отговори. Влязох и светнах. Нямаше никого. На щайгата, която ни служеше за маса, беше сложен лист. Изписан. Взех го и примижала от ярката светлина на лампата, прочетох:

Адел!

Не ми правеше кой знае какво впечатление, че криеш възрастта си, въпреки че напоследък започнах да се досещам, че си на повече от седемнайсет — прекалено си умна. Обаче, казвах си, може просто да си се запазила на двайсет и пет и дори на трийсет и да имаш комплекси за това като повечето жени. Бях готов и за това, че може дори да си прехвърлила трийсетака. Щях да се примиря и ако беше на четирийсет. Но хиляда и двеста години! По-добре да го кажа честно и откровено — никога вече няма да мога да правя секс с теб. Прости ми.

А аз ще ти простя сляпото куче. Може и да съм сляп в сравнение с теб. Но всеки си е такъв, какъвто е.

Утре сутринта се връщам на работа. Може и да съжалявам за това решение. Или дори да нямам време да съжаля за него. Но ако всичко стане, както съм го замислил, първо ще изясня някои наболели в отдела ни въпроси. А после ще почна да изяснявам наболелите навсякъде другаде въпроси. Ще използвам чудесната сила, която ми подари, за да служа на страната си. Благодаря ти за тази сила — от мое име и от името на цялата ни организация, към която имаш предвзето и несправедливо отношение. И ти благодаря и за всичко чудесно, което ми помогна да разбера — въпреки че най-вероятно не докрай и само за малко. Винаги ще те обичам като сродна душа. Сбогом завинаги. И ти благодаря, че чак до самия край ме наричаше Сивчо.

Саша Черни.

Главата ми е черен фенер с изпочупени стъкла… Помня онази секунда. Не бях смаяна. Винаги бях знаела, че няма да мога да го задържа и че този миг ще дойде. Но изобщо не си бях представяла, че ще боли толкова.

Лунното ми момче… Добре де, попалувай, помислих с покорна нежност. Все някой ден ще ти дойде умът в главата. Жалко само, че няма да научиш от мен най-голямата тайна. Макар че… Може би и аз да ти оставя писмо? Ще е по-дълго от твоето и като го прочетеш до края, ще разбереш какво точно не успях да ти кажа точно преди да си тръгнеш. И с това може би ще успея да ти се отблагодаря за свободата, която, без да искаш, ми подари.

Да, казах си. Ще напиша книга… и някой ден тя непременно ще стигне до теб. От нея ще разбереш как да се освободиш от ледения мрак, в който скърцат със зъби олигарсите и прокурорите, либералите и консерваторите, педалите и нормалните, интернет колумнистите, вампирите с пагони и портфейлните инвеститори. И може би не само ти, но и други благородни същества, които имат сърце и опашка, ще извлекат от тази книга някаква полза… А сега — благодаря ти за най-важното, което научих с теб. Благодаря ти за любовта…

Не можех да се сдържам повече — по страните ми рукнаха сълзи и плаках дълго, седях на щайгата и гледах белия лист и изписаните с твърда ръка редове на него. До последния ден го бях наричала „сивчо“, за да не го обидя. Но той беше силен. Нямаше нужда от съжаление.

Та така. Срещнали се в прашната Москва две самота. Едната казала, че е на две хиляди години, другата признала, че има нокти на онова място. Попреплитали си опашките известно време, поговорили си за висшите същности, повили към луната и се разделили като кораби в морето…

Je ne regrette rien^[1]. Но знам, че никога вече няма да съм толкова щастлива, колкото в Хонконг през шейсетте, в Битцевския парк, с щастлива пустота в сърцето и с черната му опашка в ръка.