Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (20)

* * *

По пътя към къщи мислех за татуировките. Харесвам ги, но не си правя почти никога. При лисиците те издържат най-много двайсет години. Освен това често се размазват по най-неочакван начин. Това е свързано с малко по-различната природа на телесността ни. През целия минал век си направих само една татуировка — два стиха, които W. H. Auden прогори в сърцето ми завинаги, а едноокият майстор на татуировките Слава Зъркела временно ми набоцка на рамото:

I am a sex machine,

And I’m super bad.

Отдолу имаше голяма синя сълза; клиентите, не знам защо, ту я вземаха за луковица, ту за клизма — да си помислиш, че обитателите на унилия съветски рай наистина не знаеха що е това печал.

С тая татуировка си имах много проблеми — по времето на борбата със суингите и зозите ченгетата и отрядниците все ме питаха какво означава този надпис на езика на предполагаемия противник. Налагаше се да отработвам хипносъботници, пред които този последният бледнее. Накратко, спрях да ходя с къс ръкав. И досега не нося къс ръкав, въпреки че татуировката отдавна изтля, а предполагаемият противник се прокрадна незабелязано и в суматохата стана предполагаем съюзник.

Прибрах се и включих телевизора на „ВВС World Service“. Отначало изгледах обзора на интернет, водеше го един почти двойник на Клинтън говорител, после почнаха новините. От енергичното изражение на водещия разбрах, че уловът им е добър.

— Днес в Лондон е извършено покушение срещу чеченския есеист в изгнание Аслан Удоев — бомбен атентат от страна на терорист самоубиец от шиитска организация.

Аслан Удоев се е отървал с лека контузия, но двамата му телохранители са загинали на място.

Камерата показа тесния кабинет на някакъв полицейски служител, който много внимателно си мереше думите пред черното дуло на микрофона.

— Засега е известно, че атентаторът се е опитал да се приближи до Аслан Удоев, докато същият е хранел катеричките в Сейнт Джеймс Парк. Щом разбира, че е забелязан от охраната на Удоев, терористът задейства взривното устройство…

На екрана се появи застанал насред зелена морава кореспондент — вятърът рошеше жълтата му коса, а на лицето му бе изписана полуусмивка, като отблясък на някаква приятна тайна, в която е посветен заедно със зрителите.

— Според други сведения взривното устройство се е задействало прекалено рано, още преди атентаторът да успее да се приближи до целта си. Взривът е станал точно в дванайсет нула-нула по Гринуич. Засега полицията се въздържа от коментари. Свидетелите на опита за атентат съобщават, че преди експлозията атентаторът извикал не обичайното „Аллах акбар“, a „Same Shi’ite Different Fight“^[1]. Тук обаче има някои малки разлики в свидетелските показания — може би поради силния арабски акцент на терориста. Преди известно време беше съобщено, че „Same Shi’ite Different Fight“ е името на шиитска терористична организация, провъзгласила за своя цел откриването на втори фронт на джихада в Европа. По идеологията си тази група е близка до така наречената Армия на Махди на радикалния духовник Ал-Садр.

Камерата пак показа полицейския служител, беше се заврял в ъгъла си. Гласът на кореспондента попита:

— Известно е, че чеченците са от сунитския клон на исляма. А атентаторът е бил шиит. Може ли в тази връзка да се говори, както вече го правят в коментарите си някои аналитици, за началото на отдавна предсказаните стълкновения между шиити и сунити?

— Ние избягваме преждевременните заключения за мотивите на престъплението и поръчителите му — отговори служителят. — Разследването току-що започна. Освен това държа да подчертая, че до днес не ни е известно нищо конкретно за програмата и целите на терористична група, наричаща се „Same Shi’ite Different Fight“, а също така и за нелегално шиитско движение в Британия.

— Вярно ли е, че в главата на терориста е имало имплантирани жички?

— Без коментар.

На екрана се появи Аслан Удоев. Вървеше по коридора на някаква болница, гледаше недружелюбно камерата и се държеше за бинтованото чело.

После показаха сватбата на някакъв футболист.

Спрях телевизора и няколко минути седях в прострация, опитвах се да мисля. Трудно беше — бях в шок. Представях си възможното бъдеще: специализирана клиника, операция за зомбиране, имплантиран в черепа команден кабел (спомних си жичката с телесен цвят в ухото на охранителя в „Национал“). А после — задачата. Например с мина на гърба — и под танка, като кучето герой от военните години… Не, днес танковете вече не са актуални. Под някой жълт „Хамър“ на Пето авеню например. Този вариант беше по-живописен, но не ми харесваше кой знае колко повече. Същият same shite different шекспировед…

Да изчезна в чужбина? Можех да го направя — имах си фалшив паспорт. Но къде? В Тайланд? В Лондон? Май по-добре в Лондон… Отдавна се канех да пиша на Ий Хуй, но все не намирах време. Сега поне имах повод. Седнах пред компютъра и се съсредоточих, за да си спомня всичко, което исках да й кажа напоследък. После почнах да пиша:

„Здравей, рижло.

Как си? Все тази палава усмивка и планини от трупове зад опашката? :)))) Много внимавай. Впрочем ти си най-предпазливата от нас, така че не съм аз тази, дето ще те уча.

Наскоро получих писмо от сестрицата ни Ей, на която си била на гости. Наистина завиждам на небогатия й, но чист и щастлив живот! Тя се оплаква, че капвала от работа. Блажена умора, предполагам — като на селски труженик след цял ден усилна оран. От такава умора заздравяват душевните рани и се забравят тъгите — точно за да я постигне, тръгва с плуга Лев Толстой през нивята. В града се уморяваш различно. Нали ги знаеш ония коне, дето се въртят в кръг, за да вадят вода от кладенеца. Ние с тебе всъщност сме добитък от същия тип. Разликата е, че алашите гонят с опашките си конските мухи, които се хранят от тях, а ние с теб използваме опашките си, за да примамим мухите, които хранят нас. Освен това конят е полезен за хората. А ние… Да го кажем така — хората са полезни за нас. Но стига, знам, че не понасяш морализаторстването.

Ей Хуй ми писа, че си имала нов мъж, лорд. Ти броиш ли ги тия твои мъже? Да взема да видя поне един поне с едно оченце, докато има какво да гледам :))) Според нея напоследък сериозно си се била увлякла по темата за свръхплътеника. Май и мен ме пита за разрушения храм не просто ей така.

Наистина в пророчеството за свръхплътеника се казва, че той ще се появи в град, където ще бъде възстановен храм, от който и камък върху камък не е останал. Но предсказанието е на две хиляди години, а тогава на мода са били сравненията и алегориите и всичко важно се е описвало само иносказателно. Това пророчество е съставено на езика на вътрешната алхимия — «град» означава «душа», а «разрушеният и възстановен храм» означава сърцето, което е попаднало под властта на злото, а после се връща към доброто. Наистина, недей да търсиш в тези думи никакъв друг смисъл.

Осмелявам се да направя едно предположение — само, моля те, не ми се сърди. Ти вече отдавна живееш на Запад и християнската митологема незабелязано е проникнала в ума ти. Ами помисли: ти чакаш, че ще дойде някой свръхплътеник, ще изкупи лисичите грехове и ще направи душите ни чисти, каквито са били в утрото на времето. Чуй ме. При нас, плътениците, никога няма да дойде месия. Но всеки от нас може да промени себе си, като излезе извън собствените си предели. Точно това е смисълът на израза «свръхплътеник» — онзи, който е преминал през границите си, превъзмогнал е себе си. Свръхплътеникът не идва от Изтока или от Запада, той се появява отвътре. Това е изкуплението. А пътят, който води към него, е само един. Да, точно тези изтъркани истини, от които ти се гади:

 

1) да сме милосърдни;

2) да не причиняваме зло на слабите мира сего, на животните и на хората — поне тогава, когато можем да избегнем това;

3) и най-важното, да се стремим да разберем собствената си природа.

 

Ако трябва да го кажа съвсем кратко, с думите на Ницше (лекичко приспособени за нашия случай), то тайната е простичка — надмогни зверското! В това, че Човешкото вече си го надмогнала, не се съмнявам :)))

Спомни си уроците по медитация при учителя от Жълтата планина. Повярвай ми, за тези над хиляда години, които изминаха оттогава, не е измислено нищо по-добро. Атомната бомба, одеколонът на «Гучи», презервативите с пъпчици, новините на Си Ен Ен, полетите до Марс — всичките тези шарени чудеса дори не са паднали на блюдото на везните, с които се претегля същината на света. Затова се върни към практиката и след стотина-двеста години няма да ти трябва никакъв свръхплътеник. Ако ставам досадна, прости ми — но искрено ти мисля доброто, докато пиша тези редове.

Сега за главното. През последните години работата ми не върви добре. Преди това основните ми средства идваха от един финансист педофил, който беше убеден, че ще го вкарат в затвора. Ученическа чанта, бележник с тройки — знаеш как е. Той беше сантиментален — тръпнеше от желание да се срещнем, разтреперваше се, като чуеше милиционерска сирена. Отвратителен беше, да. Но затова пък ходех на работа само веднъж месечно. След това обаче се парализира и се наложи да търся други варианти. Повече от година основната ми точка беше хотел «Национал». Но там възникнаха сериозни проблеми, когато един клиент ми се откачи от опашката, и сега съм затънала в проблеми. Не мисля, че можеш да ги разбереш — руската специфика е особена. Но са много, много сериозни.

Разбирам, че не ти е до чуждите проблеми. Но все пак искам да се посъветвам с теб, може би дори ще се наложи да ми помогнеш. Дали да не се преместя в Англия? Сигурна съм, че ще се сработя с англичаните — доста англичани съм видяла в «Национал» и ми изглеждат съвсем нормални. Лири ми дават често, така че няма да има културен шок. Напиши ми по-бързичко дали ще се намери в Лондон спокойно местенце за Ай Хуй.

Обичам те и те помня,

твоя Ай.“

Щом пратих писмото, зазвъня мобилният ми телефон. Номерът не се изписа и сърцето ми трепна. Знаех кой се обажда още преди да чуя гласа му.

— Здрасти — каза Александър. — Каза три-четири дни, но това е прекалено много. Мога ли да те видя утре? Поне за пет минутки?

— Можеш — казах, преди изобщо да помисля.

— Значи ще пратя Михалич. Той ще ти звънне. Целувам те.