Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (23)

* * *

Още от самото начало с Александър без думи се разбрахме да не се питаме много. Аз не питах за неща, които той не можеше да ми каже, понеже се беше подписал, че са тайна, държавна и така нататък. Той пък не ми задаваше ненужни въпроси, понеже отговорите ми можеха да го поставят в двусмислено положение — ами ако се окажех китайска шпионка например?… Понеже нещата можеше да се представят и така — аз нямах руски паспорт, а само международен, фалшив.

Това положение не ми харесваше, понеже исках да си изясня много неща за него. Него пък очевидно също го измъчваше любопитство. Но се опознавахме постепенно, опипом — информацията идваше на хомеопатични дози.

Харесваше ми да го целувам по бузите, преди да се превърне в звяр (не се осмелявах да го целуна в устата, което беше странно, като се имаше предвид степента на близостта ни). Ласките ни, впрочем, бяха кратки — след няколко докосвания започваше трансформацията и целувките ставаха невъзможни.

Толкова векове целувката беше за мен просто част от внушението — а сега целувах аз, та макар и неумело… Приличаше на сън. Той често беше с марлената маска и трябваше да я смъквам. Един път я дръпнах рязко и казах:

— Може ли да не си я слагаш поне когато си с мен? На Майкъл Джексън ли ми се правиш?

— Заради миризмата е — каза той. — Маската е напоена с вещество, което спира миризмите.

— Защо, на какво ти мирише толкова? — попитах учудено. Бяхме до отворената врата към покрива (той не искаше да излиза от огледалното си убежище, може би го беше страх от снайперисти, или да не го снимат, а може би и от някоя мълния от висинето). Никакви миризми не долавях, ако не се броеше смогът откъм улицата.

— Мирише на всичко на света — каза той и се смръщи.

— В смисъл? — Не го разбрах.

Той се втренчи в бялата ми блузка и вдиша дълбоко през носа си.

— Ами тази блузка например — каза. — Преди тебе я е носила жена на средна възраст, слагала си е парфюм от египетски лотосов екстракт, сама си го е правила…

Помирисах си блузката. Не миришеше на нищо.

— Сериозно? — попитах. — Втора употреба е, купих я, понеже ми хареса бродерията.

Той пак я подуши.

— Разреждала е екстракта с менте.

— Какви ги дрънкаш?! — възкликнах. — Ще ме накараш да я изхвърля… Какво друго надушваш?

Той се обърна към отворената врата.

— Ужасно вони на бензин. Направо ми се пръска главата. Освен това вони на асфалт, на гума, на тютюн… И на нужници, на човешка пот, на бира, на готвено, на кафе, на пуканки, на прах, на боя, на лак за нокти, на понички, на вестници… Да продължавам ли?

— Миризмите не се ли смесват?

Той поклати глава.

— По-скоро се обгръщат една друга и се вмъкват една в друга. Като писмо в плик в джоба на палто, което е в гардероба — и така нататък. И най-ужасното е, че научаваш много неща, които изобщо не искаш да научиш. Дават ти да подпишеш някакъв документ например, а ти усещаш, че предния ден за малко са оставили върху него сандвич с уж телешки салам. Да не говорим, че усещаш и потта от ръката, която е писала този документ, мирише така, че веднага разбираш, че документът лъже… И така нататък.

— И как го усещаш това?

— С вълчето обоняние. Често го имам и в човешката фаза. Кофти е. Но пък ме спасява от различни вредни привички.

— Като?

— Като да пуша хашиш например. И особено да смъркам кокаин.

— Как така?

— Ами просто веднага мога да кажа колко часа куриерът си го е държал в задника, докато стигне от Колумбия до Баку. Да не говорим, че знам и колко пъти са му бъркали в…

— Стига — казах. — Разбрах.

— Най-важното е, че не знам кога ще ме налегне. Непредсказуемо е като мигрена.

— Бедничкият — въздъхнах. — Това е ужасно.

— Не е толкова ужасно — каза той. — Има и плюсове. Например много ми харесва как миришеш ти.

Стреснах се. Ние, лисиците, наистина излъчваме едва доловим аромат, но хората обикновено го мислят за парфюм.

— И на какво мириша?

— Всъщност не знам… На планина, на лунна светлина. На пролет. На цветя. На лъжа. Но не на долна лъжа, по-скоро на шега. Страшно ми харесва как миришеш. Мисля, че цял живот мога да вдишвам миризмата ти и винаги да намирам в нея нещо ново.

— Това е чудесно — казах. — Понеже много се притесних, като каза за блузката ми. Вече няма да си купувам нищо втора употреба.

— Няма проблем — каза той. — Но ще съм ти много благодарен, ако я свалиш.

— Толкова ли гадно мирише?

— Не. Изобщо не. Просто без блузка си по-хубава.

Помислих момент и в следващия смъкнах блузката презглава.

— Днес си без сутиени — засмя се той.

— Да — казах. — Четох, че когато една дама отива при кавалер, с когото ще… В смисъл, ако е готова за това, което ще стане… И не си слага сутиен, това е нещо като етикет.

— Къде си го чела пък това?

— В „Cosmopolitan“. Чакай, искам да те питам нещо. Лошо ли е, че гърдите ми са малки?

— Напротив, много ми харесват — каза той. — Искам да ги целувам до безкрай.

Стори ми се, че говори малко завалено, все едно челюстите му са се схванали. Така ставаше преди трансформацията. Въпреки обнадеждаващото му заявление „до безкрай“, това ставаше рядко. Впрочем горещият му вълчи език… Но няма да прекрачвам границите на приличието, читателят и сам ще разбере.

Всичко стана още преди да ми свали бикините — сексуалната възбуда включи тайнствения механизъм на метаморфозата му. След по-малко от минута пред мен стоеше ужасен и прекрасен звяр, който впечатляваше въображението най-вече с любовния си инструмент. Така и не можех да повярвам, че торбичката ми симулакрум наистина е способна да поеме този чук на вещиците.

Когато се превръщаше във вълк, Александър губеше способността си да говори. Но разбираше всичко, което казвам — без да гарантирам, естествено, че вълчето разбиране е тъждествено на човешкото. Оставащите му комуникативни способности не стигаха за изразяване на сложни чувства, но все пак можеше да отговаря утвърдително или отрицателно. „Да“ беше глухо късо ръмжене:

— Р-р-р!

А „не“ беше нещо средно между вой и прозявка:

— У-У-У!

От това „у-у-у“ малко ме досмешаваше — горе-долу такъв звук издава затворено на балкона в най-голямата жега куче. Но не му го казах.

Ръцете му се превръщаха всъщност не във вълчи лапи, а във фантастични крайници на кинематографичен марсианец. Не можех да повярвам, че тези неща са способни да докосват нежно, въпреки че го знаех от опит.

И затова, когато ги сложи на корема ми, както винаги, изтръпнах.

— Какво искаш, сивчо — попитах. — Да се обърна на една страна ли?

— У-у-у!

— По коремче?

— У-у-у!

— Да се надупя?

— Р-р-р!

— Добре, само полекичка. Нали?

— Р-р-ррррррр-р!

Не бях съвсем сигурна, че това последно „ррр“ означава „да“, а не е просто „ррр“, но въпреки това направих това, което искаше. И веднага съжалих: той ме сграбчи с лапата си за опашката.

— Ей — възкликнах. — Пусни ме, чудовище!

— У-У-У!

— Сериозно, пусни ме — повторих жално.

— У-у-у!

И тогава стана онова, от което най-много ме беше страх — той ме дръпна за опашката. Не силно, но достатъчно, за да си спомня сикха от „Национал“. А когато ме дръпна малко по-силно, се почувствах толкова виновна за съдбата на този човек, че изхлипах.

Александър не ме дърпаше за опашката нарочно. Просто я държеше, при това доста нежно. Но тласъците му ме избутваха напред и резултатът беше все едно се опитваше да ми я отскубне. Напрягах всичките си мускули, но силите ми не бяха достатъчни. С всеки тласък и всяко дръпване вълни непоносим срам заливаха душата ми. Но най-ужасното беше, че срамът не само изгаряше душата ми, но и се смесваше в едно цяло с удоволствието, което изпитвах.

Беше нещо невъобразимо — наистина отвъд доброто и злото. Едва сега разбрах в какви съдбовни бездни е блуждал Дьо Сад, който винаги ми се беше струвал смешен и префърцунен. Не, той изобщо не беше нелеп — просто не беше намерил точните думи, за да предаде природата на кошмара си. И аз знаех защо — такива думи в човешкия език просто няма.

— Спри — прошепнах през сълзи.

— У-у-у!

Но в сърцето си не знаех какво искам — да спре или да продължава.

— Спри — повторих задъхано, — моля ти се!

— У-у-у!

— Да ме убиеш ли искаш?

— Р-р-р!

Не можех да се сдържам повече и се разплаках. Но сълзите ми бяха сълзи на наслада, чудовищно срамна — и прекалено омайваща, за да се откажеш от нея доброволно. Скоро изгубих представа какво се случва — възможно и съзнание. Следващото, което си спомням, беше как Александър се е навел над мен, вече в човешкия си образ. Беше притеснен.

— Заболя ли те?

Кимнах.

— Извинявай…

— Обещай ми едно нещо — прошепнах. — Обещай ми, че никога вече няма да ме дърпаш за опашката. Никога, чу ли?

— Честна офицерска — каза той и сложи ръка на орденската си лентичка. — Много ли те заболя?

— Много ме беше срам — прошепнах. — Знаеш ли, правила съм много неща, за които не искам да си спомням. Направила съм много зло на хората…

Лицето му внезапно се стегна.

— Недей — каза той. — Моля те, недей. Не сега.