Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (3)

* * *

Клиентът, на когото ме пускаше барманът Серж, чакаше в Александровския бар на „Национал“ в седем и трийсет. Вече беше осем без двайсет, а таксито едва се влачеше от едно задръстване към друго. Бях готова даже да повярвам, че имам душа — толкова ми беше гадно на душата.

— I want to be forever young^[1] — за не знам кой си път повтаряше Alfaville.

Да ви имам проблемите, помислих си. И веднага си спомних за моите.

По принцип рядко мисля за тях. Знам само, че ги има някъде там, в черната пустота, и че във всеки момент може да се върна при тях. Да се убедя за пореден път, че нямат решение. Като се позамислиш за това, стигаш до доста интересни изводи.

Да допуснем, че ги реша. Какво тогава? Те просто ще изчезнат — тоест ще отплуват завинаги в същото небитие, в което бездруго си кротуват повечето време. Ще има само едно практическо последствие — умът ми ще престане да ги измъква от тази черна пустота. Така че не се ли състоят неразрешимите ми проблеми единствено в това, че мисля за тях, и не ги ли създавам наново в момента, в който си ги припомня?

Най-смешният от моите проблемите е името ми. Той май възниква единствено в Русия. Но понеже живея тук, се налага да призная, че си е много реален проблем.

Казвам се Ай Хуй.

Навремето, при стария правопис, имаше възможност поне в писмен вид да се отърва от мръсния подтекст. Пишех си името Ай Хуi. На печата, който ми подари през тринайсета година един петербургски меценат, той знаеше тайната ми, името ми е слято в два знака:

Историята е интересна. На първия пръстен, който ми подари, печатът беше изрязан в рубин и петте букви бяха събрани в един символ:

Подари ми го, докато се возехме на яхта във Финския залив, и щом го видях, го хвърлих във водата. Той пребледня и ме попита защо го мразя. Не защото наистина мислеше, че го мразя, разбира се. Просто през онази епоха на мода бяха театралните изпълнения, поради което, впрочем, избухна Първата световна война и стана руската революция.

Обясних, че всички букви може да се сложат една върху друга и да се съберат и на малък камък, и че ще е евтино, но няма да е ясно коя буква е първа. След ден беше готов вторият вариант, на продълговат опал — „с тайнствено побъркващото АХ“, както изящно отбелязваше меценатът в приложеното към подаръка стихотворение.

Да, такива хора имаше навремето в Русия. Подозирам, че той не беше написал сам това стихотворение, а го поръчал на поета Кузмин, понеже след революцията при мен на няколко пъти идваха разни насмъркани с кокаин чекисти и търсеха някакви брилянти. После ми уплътниха жилището на Италианска улица с цял куп шлосери и перачки и ми отнеха и последната опора на самоуважението — буквата „i“. Затова не обичам комунистите още от самото начало, още от дните, когато им вярваха много светли умове.

Името ми всъщност е наистина много красиво и няма никакво отношение към руския си смисъл. На китайски „Ай Хуй“ означава „лисицата Ай“. По аналогия с руските имена може да се каже, че „Ай“ е малкото ми име, а „Хуй“ — фамилното. И няма нужда от никакви оправдания. Това си ми е името още от времената, когато нито „ай“, нито „хуй“ изобщо не ги е имало в руския език, пък и самия руски също не го е имало.

Кой да си помисли тогава, че благородното ми фамилно име един ден ще стане мръсна дума? Името ми впрочем също страда: вървиш си по улиците и току го видиш изписано по стени, мръсни прозорци и така нататък. От друга страна, Лудвиг Витгенщайн казва, че на света има само имена. Няма на кого и на какво да се сърдя.

Ние, лисиците, сме щастливи същества, понеже паметта ни е къса. Помним ясно само последните десетина-двайсет години, а всичко, което е било по-рано, спи в черната празнота, за която вече споменах. Но не изчезва съвсем. За нас миналото е като тъмен килер, от който при желание можем да измъкнем всеки спомен. Това се постига със специфично усилие на волята, доста трудно. Прави ни обаче интересни събеседнички. Можем да кажем много неща по почти всеки повод; освен това знаем всичките главни световни езици — имали сме време да ги научим. Но не отчопляме коричката на паметта без нужда и всекидневният ни мисловен поток е на практика като при хората. Същото се отнася и до работната ни личност — тя ни прави неразличими от безопашатите маймуни.

Мнозина не разбират как е възможно това. Ще се опитам да обясня. Във всяка култура е прието особеностите на външността да се свързват с определени черти на характера. Прекрасната принцеса е добра и състрадателна; злобната вещица е грозница и има огромна брадавица на носа. Има и по-фини връзки, които не може да се формулират толкова просто — именно около тях се гради изкуството на живописния портрет. С времето тези връзки се променят и затова красавиците от една епоха в друга често предизвикват недоумение. Та значи, за по-простичко, личността на лисицата е онзи човешки тип, с който асоциира външността й средният представител на дадена епоха.

Приблизително на всеки петдесет години напасваме към неизменните си черти нов симулакрум на душата, който показваме на хората. Затова от човешка гледна точка вътрешното ни във всеки момент е тъждествено на външното сто процента. Друг въпрос е, че не е тъждествено на истинското, но на кого му пука? Повечето хора изобщо нямат истинско, а само външно и вътрешно, двете страни на една монета, която, както искрено вярват хората, някой им е внесъл някъде.

Знам, че изглежда странно, но всичко е точно така: за да угодим на съвременниците, си нахлузваме ново „аз“, съвсем като ушита по новата мода рокля. Старите се прибират в килера и дори ни е трудно да си спомним какви сме били малко след това. Освен това живеем вятърничаво, в игри и забави. Според мен това е един вид еволюционен механизъм, чиято задача е да ни облекчи мимикрията и маскировката. Защото най-добрата мимикрия е когато почваш да приличаш на другите не само по физиономия, но и по начина на мислене. Това, впрочем, е мимикрия само за лисиците. За хората е съдба.

Наглед съм някъде от около четиринайсет до седемнайсет — по-близо до четиринайсет. Физическият ми облик поражда у хората, особено у мъжете, силни и противоречиви чувства. Наистина са скучни за описание, пък и не е нужно — днес даже лолитките четат „Лолита“. Та точно тези чувства ме изхранват. Вероятно би могло да се каже, че се прехранвам с измама: защото изобщо не съм малолетна. За удобство определям възрастта си на две хиляди години — поне тях мога да си ги припомня повече или по-малко свързано. Всъщност това си е чисто кокетство — в действителност съм много по-стара. Началото на живота ми е много, много по-отдавна и да си го припомня е толкова трудно, колкото да осветиш с фенерче звездното небе. Ние, лисиците; не сме раждани като хората, рожби сме на небесния камък и сме далечни роднини със самия Сун-у-Кун, героя от „Пътешествие на Запад“ (няма да твърдя, че е точно така, нямам никакви лични спомени от тези прадревни времена). Та през онези дни сме били различни. Имам предвид вътрешно, не външно. Външно ние не се променяме с времето — ако не се брои, че на всеки сто и осем години в опашката ни се появява още едно сребърно косъмче.

Лично аз не съм оставила в историята важна следа като някои други представители на моя род. И все пак ме споменават в един от паметниците на световната литература и за мен може да прочетете дори на руски. За тази цел трябва да отидете в „Академкнига“, да купите книгата на Гън Бао „Записки за търсене на духовете“ и да намерите в нея историята как по времето на късната династия Хан наместникът на Сихай търсел един избягал началник на охраната. Казали му, че го е отвлякла нечиста сила, и той пратил военен отряд да го намери. По-нататък (този лист си го нося като талисман) наистина не мога да чета, без сърцето ми да се разтупка:

„… наместникът с няколко десетки пеши и конни воини, и с кучета също, излезе из градските стени, за да търси беглеца. И наистина намериха Сяо в една празна гробница. Плътеникът пък, като чу човешки гласове и кучешки лай, се спотаи. И пратените от Сян хора доведоха Сяо. В лице съвсем беше заприличал на лисица, почти нищо човешко не беше останало у него. И само повтаряше: «А Цзъ!» (А Цзъ ще рече лисица, името на лисицата.) След десет дни лека-полека почна да се освестява и тогава вече разказа:

— Първия път като дойде лисицата, в ъгъла при пречките за кокошките се появи жена, хубавица. Рече, че се казвала А Цзъ, и ме помами. И така много пъти, докато аз, без вече да съзнавам нищо, не я последвах. И тя ми стана жена и същата вечер бяхме в дома й… Как дойдоха кучетата не помня, но много се зарадвах.

— Това е планинска твар — рече даоският гадател.

В «Записки за чудните планини» се казва: «Много, много отдавна лисицата е била развратница и се е казвала А Цзъ. Един ден се превърнала в лисица».

Затова повечето плътеници от този вид се наричат А Цзъ“.

Помня го този човек. Главата му приличаше на жълто яйце, а очите — на две лепнати на яйцето хартийки. Не предава съвсем точно историята на връзката ни, пък и се заблуждава, като твърди, че съм се била казвала А Цзъ (в някои преписи Ай). Началникът на охраната ме наричаше А, а Цзъ дойде от звука, който издаваше, когато жизнеността му почна да се изчерпва: докато говореше, всмукваше силно въздух, сякаш се стараеше да намести увисналото си долно чене. Освен това не е вярно, че съм била развратница, а после съм се превърнала в лисица — доколкото знам, така изобщо не става. Но както и да е, когато чета този откъс от древнокитайската проза, се вълнувам като одъртяла актриса, която гледа моминските си снимки.

Защо се казвам А ли? Един начетен конфуцианец със склонност към момченца, който знаеше коя съм, но все пак прибягваше до услугите ми чак до смъртта си, измисли интересно обяснение. Това било, разбирате ли, най-краткият звук, който можел да издаде човек, когато мускулите на гърлото му престанели да му се подчиняват. И наистина някои хора, които магьосвам, успяват да изхъркат нещо като „Ааа…“. Този конфуцианец дори ми подари калиграфия — започваше с думите: „Ай Хуй и върба над нощна река…“

Може да ви се стори, че да живееш в Русия и да се казваш Ай Хуй е ужасно. Все едно да живееш в Щатите и да се казваш Whatze Phuck. Да, името ми хвърля върху живота ми тежък печат и винаги някой от вътрешните ми гласове все е готов да ме попита: „Бе чий хуй го крепиш в тоя живот, Ай Хуй?“ Но това, както вече казах, е най-малката ми грижа, дори не ми е грижа, понеже работя под псевдоним, а нещо като шегичка — вярно, от сферата на черния хумор.

Да съм проститутка също не ми тежи. Смяната ми в „Балчуг“ Дуня (там я знаят като Врътката) веднъж определи разликата между проститутката и съпругата така: „Проститутката взема от мъжа сто долара за това, че му прави кефа, а съпругата му взема и последната пара и го изцежда до кръв“. Не съм съвсем съгласна с това радикално мнение, но в него все пак има зрънце истина: нравите в днешна Москва са такива, че ако преведем израза „по любов“ от миг потрепкащо-натопорчен на юридически, ще се получи „за сто хиляди в зелено плюс маясъл“. Какво да ни интересува при това положение мнението на обществото, в което господства такъв морал?

Аз си имам по-важни проблеми. Съвестта например. За нея обаче ще мисля в някое друга задръстване, вече стигаме.