Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (40)

* * *

Имаше понякога в древен Китай мъгливи тихи вечери, когато светът сякаш разкриваше детското си лице, за да покаже какъв е бил в самото начало. Всичко — къщи, огради, дървета, бамбукови горички, прътите с окачените на тях запалени лампи — се променяше по чудесен начин и започваше да ти се струва, че сама току-що си го изрязала от цветна хартия и внимателно си го наредила наоколо, а после си си въобразила, че наистина виждаш огромен-огромен свят и хората, които живеят в него, и че ей сега ще тръгнеш из него… Точно в такава вечер преди дванайсет века седях в паланкина пред портите на манастира на Жълтата планина. Светът около мен беше прекрасен и не знаех дали се радвам, като гледам през прозорчето, или ме е обзела тъга, но очите ми бяха пълни със сълзи.

Така силно ми беше повлияла музиката. Някъде наблизо вече от доста време свиреше флейта — пееше за онова, с което беше пълно сърцето ми. Че някога, като малки, живеехме в огромна къща и си играехме на вълшебни игри. И така се увлякохме, че сами повярвахме в измислиците си — тръгнахме да се разхождаме сред куклите и се изгубихме и вече никаква сила не може да ни върне вкъщи, ако сами не си спомним, че само си играем. А да си го спомним е почти невъзможно, толкова увлекателна и страшна се оказа играта…

Не знам може ли музиката да е „за нещо“, или не — това е много древен спор. Първият разговор на тази тема, който си спомням, беше по времето на Цин Шъхуан. А след много векове, когато отидох в Ясна поляна във вид на нихилистична курсистка, Лев Николаевич Толстой цяла вечер се присмиваше на тази идея, като особено наблягаше на Бетховен — откъде накъде пък лунна соната? Няма да твърдя, че звуците на флейтата съдържаха именно горния смисъл. Или че в тях изобщо имаше смисъл. Но разбрах, че трябва да говоря със свирача, и то веднага.

Ако мислех с главата си, разбира се, изобщо не трябваше да слизам от паланкина. Когато някъде наблизо чудесно свири флейта, по-добре слушай звуците й и недей да търсиш флейтиста. Ако го заговориш — музиката ще спре. А дали той ще ти каже нещо интересно, това изобщо не се знае. Но ние, лисиците, често мислим с опашките си — поради анатомията си.

Беше паднала мъгла и хората се бяха прибрали по домовете си, нямаше какво да ме заплашва. Изскочих от паланкина и тръгнах, към звуците, понякога спирах и буквално подвивах опашка от невероятната, несравнима красота на вечерта. След осемнайсети век вече няма такива вечери — казват, че се бил променил химичният състав на въздуха. Може да е пък и нещо по-лошо.

Постройките на манастира бяха много, струпани около портите — огромни, красиви и много скъпи. Ограда нямаше. Учените монаси обясняваха, че това е алегорично изразяване на доктрината им: че портите символизират пътя, който води натам, откъдето започва, а започва във всяка точка. Че портите не са порти, а пълна откритост и лъчезарен простор във всички посоки, помня даже йероглифите. Мислех обаче, че просто не са имали пари за ограда. И че ако някой им даде, ще си променят доктрината.

Флейтата свиреше в главната сграда, там, където беше Залата на Предаването на учението. Не бих си и помислила да вляза там дори при тази романтична лилава мъгла, но музиката ми вдъхна смелост.

„Който го е страх от тигри, да не ходи в гората — помислих си. — Да става каквото ще…“

Вдигнах полите на халата си, та опашката ми да е готова за всякакви изненади, и тръгнах напред. В древен Китай се носеха дълги широки дрехи, така че срещата с един-двама души, при това в тази мъгла, не ме заплашваше с нищо — те даже нямаше да могат да ме забележат. В такива случаи дори не прибягвах до някакви специални илюзии — показвах им същия околен свят, само без мъничката Ай Хуй.

Случваше се някой да ме види и да се ококори на рижавата ми гордост, но в следващата секунда вече изобщо не разбираше какво му е станало — всичко наоколо си е същото, голо поле и вятърът вее сухи листа… Изглежда просто, но е от най-сложните лисичи номера и ако хората са повече от трима, имаш проблеми. Между другото, точно по тази причина още по времето на Сун Дзъ при военна заплаха на портите на крепостите се слагаха не по-малко от четирима пазачи: страх ги беше от нас, и с основание.

В главната сграда светеше само един прозорец. Флейтата свиреше тъкмо зад него, нямаше как да сбъркам. Прозорецът беше на ъгловата стая на втория етаж и не беше проблем да се вмъкна в нея — трябваше да скоча на керемидената козирка и да мина по нея покрай тъмните прозорци. Направих го лесно — походката ми е лека. Прозорецът, зад който свиреше флейтата, беше отворен. Клекнах и предпазливо надникнах вътре.

Човекът седеше с гръб към мен. Беше със син копринен халат и малка конична сламена шапка. Виждаше се, че главата му е обръсната, въпреки че дрехата му не приличаше на монашеска. Раменете му бяха широки, а тялото стегнато, леко и силно — тези неща ги усещам веднага. На пода пред него имаше чаша чай, принадлежности за писане и хартия. На стената горяха две маслени лампи.

„Очевидно — помислих — се е занимавал с калиграфия, а после е решил да си почине и да посвири на флейта… Какво ли да му кажа всъщност?“

Трябва да кажа, че нямах никакъв план — просто някакви смътни съображения: отначало да си поговорим откровено, после да го омагьосам, с хората не може другояче. Въпреки че ако бях помислила спокойно поне минутка, щях да разбера, че няма да се получи нищо: никой няма да говори с мен откровено, ако знае, че после така или иначе ще го омагьосам. А пък ако го омагьосам още отначало, как ще си говорим откровено?

Но нямах време да обмисля този въпрос — видях под мен отблясъци от факли, чух стъпки и гласове. Хората бяха десетина — не можех да превъзпитам толкова наведнъж. Без да мисля нито секунда повече, скочих през прозореца.

Реших бързо да омагьосам флейтиста, да се спотая и когато онези долу се махнат, да се върна при паланкина — добре, че вече беше тъмно. Безшумно скочих на четири крака, вирнах си опашката и тихо казах на седящия:

— Почтени господине!

Той спокойно остави флейтата на пода и се обърна. Веднага си настърчах опашката, съсредоточих в края й целия си дух — и тогава стана нещо съвсем неочаквано и ново за мен. Вместо податливата мека пача, каквато е човешкият ум за опашката ми (няма смисъл да обяснявам, това трябва да се изпита), не срещнах изобщо нищо.

Бях имала работа с много хора, силни и слаби духом. То е все едно да пробиваш различни стени — всичките се пробиват, но различно. Но сега не открих нищо, спрямо което да приложа усилията на волята си, съсредоточена в пукащите от електричество косъмчета над главата ми. От изненада изгубих равновесие в буквалния смисъл и клекнах на пода като идиотка, подвила опашка и неприлично разкрачена. Чувствах се като уличен жонгльор, който тъкмо е изпуснал всичките си топки и ленти в калта.

— Здравей, Ай Хуй — каза човекът и възпитано сведе глава за миг. — Много се радвам, че намери време да се отбиеш. Може да ме наричаш Жълтия господин.

„Жълтия господин — помислих и си прибрах краката. — Сигурно заради Жълтата планина, в която е построен манастирът. А може би е хвърлил око на императорския трон“.

— Не. — Той се усмихна. — Не искам да съм император. За Жълтата планина позна.

— Да не би да го казах на глас?

— Мислите ти се изписват на лицето ти толкова ясно, че се четат съвсем лесно — каза той и се засмя.

Смутих се и скрих лицето си с ръкав. Но веднага си спомних, че ръкавът ми е скъсан, и съвсем се засрамих — и скрих ръката си с другата. Халатът ми беше красив, беше го носила една императорска наложница, но вече беше стар и прокъсан на много места.

Смущението ми, разбира се, беше лъжа. Всъщност трескаво търсех изход и си скрих лицето нарочно, та той да не прочете по него какво мисля. Нямаше начин да ме победи един-единствен човек, просто нямаше. Не можех да напипам ума му, но това не означаваше, че ума го няма изобщо. Този мъж очевидно знаеше някакво хитро вълшебство… Да не би да се показваше не на мястото, където се намираше всъщност? Бях чувала за това. Само че не само той знаеше разни номера.

Ние знаем как да изпращаме илюзията на всички страни едновременно, като мигновено подчиняваме човешката воля. При това не се настройваме към определен клиент, а един вид ставаме голям тежък камък, който пада върху гладко огледало „тук и сега“ и разпраща на всички страни вълнички, които размътват умовете на хората. А обърканият човешки ум сам се хваща за първата предложена му сламка. Не знам дали го обясних разбираемо. Тази техника се нарича Буря над Небесния дворец.

И аз я приложих — скочих на четири крака, вдигнах си халата до кръста и яростно размахах опашката си над главата си. Трябва да размахваш не само крайчето, но и основата, мястото, откъдето ти расте опашката имам предвид, така че всичко изглежда двусмислено и дори малко неприлично, особено като си вдигнала полите на халата. Ние, лисиците, обаче преодоляваме вродената си стеснителност, понеже хората така и не успяват да видят нищо.

Нормалните хора имам предвид. Жълтия господин не само видя всичко, но и се разсмя обидно.

— Много си красива — каза. — Но не забравяй, че съм монах.

Не исках да се предам и напрегнах волята си до последно — и тогава той се намръщи, все едно го заболя глава, свали си шапката и я хвърли към мен. Черното й шнурче се закачи за опашката ми и шапката изведнъж ми я притисна към пода — все едно не беше конус от суха слама, а тежък воденичен камък.

А Жълтия господин вдигна два изписани с йероглифи листа, нави ги и ги хвърли към мен. Преди да разбера какво става, те се развиха наполовина и приковаха китките ми към пода като железни скоби. Опитах се да скъсам единия със зъби (при силна уплаха с нас става същото, както при лова на кокошки — човешкото ни лице се издължава и за няколко секунди се превръща в мила зъбата муцунка), но не можах да го стигна. Очевидно това беше някаква магия. Успях обаче да прочета няколко от написаните йероглифи — „няма старост и смърт… и няма и избавление от тях…“

Поолекна ми мъничко — това беше будистката Сутра на сърцето и значи този срещу мен не беше даоист. Можеше и да ми се размине. Спрях да се мятам.

Жълтия господин вдигна чая си и отпи; разглеждаше ме, както художник гледа картина, която ей сегичка ще завърши — мисли къде да пипне с четчицата за последно. Лежах по гръб и цялата долна част на тялото ми беше неприлично разголена. Чак се изчервих от това унижение. А после ми стана страшно. Защото какво ли беше намислил този магьосник? Животът е страшен и безмилостен. Понякога, когато успеят да ни хванат, хората правят с нас такива неща, че по-добре да не ги описвам.

— Предупреждавам ви — казах с пресеклив глас, — че ако сте намислили да поругаете девственица, от този грях ще се разтресе и земята, и небето! И на старини не ще намерите покой.

Той се разсмя така, че чак разля чая си. От непоносим срам извърнах глава и пак видях йероглифи на листа, който бе оковал ръката ми. Беше друг лист и йероглифите също бяха други: „за опора… и няма прегради в ума…“

— Да си поприказваме, а? — каза Жълтия господин.

— Не съм певачка от пристанищен квартал, та да приказвам с вдигнати поли — отвърнах.

— Но ти си ги вдигна сама — каза той невъзмутимо.

— Може и така да е — отговорих, — но не мога да ги сваля.

— Обещаваш ли, че няма да се опиташ да избягаш?

Изобразих на лицето си мъчителна вътрешна борба. После въздъхнах и казах:

— Обещавам.

Жълтия господин тихо каза последната фраза от Сутрата на сърцето на китайски. Всички учени, които познавах, твърдяха, че тази мантра трябва да се казва само на санскрит, понеже тъкмо така я е произнесъл за пръв път гласът на Победоносния. Въпреки това обръчите около ръцете ми тутакси се смъкнаха и се превърнаха в две обикновени смачкани хартии.

Оправих си полите, седнах с достойнство на пода и казах:

— Колко поучително! Да използвате една и съща сутра и като заключалка, и като ключ. Да не би смисълът да е, че тази мантра, както обещава Буда, наистина избавя от всички страдания?

— Чела си Сутрата на сърцето? — попита той.

— Отгоре-отгоре — отговорих. — Формата е пустота, а пустотата е форма.

— Може би дори знаеш смисъла на тези думи?

Прецених разстоянието до прозореца. Два скока. Дори да беше императорски телохранител, пак нямаше да успее да ме хване.

— Знам го, разбира се — казах и се напрегнах за скок. — Ето например пред вас седи лисицата Ай Хуй. Уж е съвсем истинска, има форма. Обаче като се вгледате, пред вас няма никаква Ай Хуй, а само и единствено пустота!

И при тези думи скочих с всичка сила към черния квадрат свобода, в който вече светеха първите звезди.

Тук ще направя едно отклонение и ще ви кажа, че тъкмо този опит ми помогна впоследствие да разбера картината на Казимир Малевич „Черен квадрат“. Аз обаче бих дорисувала в него няколко миниатюрни синьо-бели точици. Малевич обаче, въпреки че се наричаше супрематист, беше верен на житейската правда — в руското небе най-често няма светлина. И на душата не й остава нищо освен да произвежда невидими звезди от самата себе си — такъв е смисълът на картината. Но тези мисли ме посетиха чак след много векове. А в онази секунда аз просто се проснах на пода, повалена от непоносим, несравним с нищо срам. Толкова ми беше гадно, че дори не можах да извикам.

Жълтия господин беше махнал оковите от ръцете ми. Прозорецът беше съвсем близо. Но бях забравила за шапката, която притискаше опашката ми към пода.