Марша Кенъм
Сърце в опасност (6)

ГЛАВА ШЕСТА

Каретата продължи да препуска целия следобед през всички дупки по пътя, но сега Катрин се утешаваше с надеждата за скорошен край на мъченията. Това, че Монтгомъри сам предложи анулиране на брака, беше най-доброто решение. Никакви спорове, никакви претенции за зестрата й…раздяла по взаимно съгласие. Не можеше да отрече, че той се държи почтено, но ако искаше да е съвсем честна, трябваше да признае, че желанието му да се отърве час по-скоро от нея нараняваше гордостта й. Този лондонски търговец би трябвало да е щастлив, че е успял да спечели Катрин Огъстийн Ашбрук за нищожната цена на няколко леки рани.

— Намираме се в източните покрайнини на Уейкфийлд.

Катрин се стресна уплашено и установи, че каретата е спряла. Трябва да беше спала дълги часове, защото ивицата небе, която можеше да види зад широките плещи на Монтгомъри, беше вече почти тъмна.

— Ще ви бъда много признателен, ако останете в каретата, докато се разбера със собственика на хана.

— Ами съдията? — попита сънено Катрин.

— За него ще се наложи навярно да почакаме до утре заран — гласеше лаконичният отговор.

— Е да… В този миг мечтая само за чисти чаршафи, гореща баня и нещо за ядене. Умирам от глад.

— Ще видя какво мога да направя — ухили се съпругът й.

Катрин се отпусна отново назад, окрилена от мисълта, че вече е загърбила най-лошото. След три или четири дни, най-много след седмица Хамилтън ще дойде в Уейкфийлд да я отърве, а бракът й ще е вече анулиран й тя ще може да пристъпи пред олтара с мъжа, когото обича и комуто принадлежи за вечни времена.

Когато чу скърцането на ездитни ботуши върху коравата пръст, тя побърза да запретне поли, прие помощта на ръката в черна ръкавица, за да слезе от каретата, но застина вцепенена на стъпалото, вперила разочарован поглед в „странноприемницата“.

Онова, което виждаше, беше глинена съборетина със сламен покрив и разкривени рамки на прозорците. Цепнатините в стените и покрива пропускаха повече пушек, отколкото полусрутеният комин.

— Това шега ли е? — попита тя гневно.

— Нищо подобно. Отвън сградата може да не е особено привлекателна, но ханджийката е почтена жена и ме увери, че тук човек може да хапне от най-вкусните месни пастети и да пийне от най-добрата бира в Англия.

— Кръчма, значи! Довели сте ме в кръчма!

— Ще пренощувате в чиста стая, ех, не е много луксозна и…

— Стените може да са посребрени, подът позлатен, а в съседната стая да живее самият крал — изсумтя Катрин, — но и тогава дори десет коня не биха могли да ме откарат до тази съборетина, под чийто покрив не бих могла да прекарам дори час, та камо ли да преспя цялата нощ.

— Скъпа моя госпожо Монтгомъри… — той изведнъж я вдигна и тя се усети притисната към коравите му гърди. — Можете да минете със собствените си крака през тази врата и да се качите в стаята си, в противен случай ще бъдете внесена като чувал с брашно!

Катрин си пое дъх.

— Причинявате ми болка.

Той я пусна на земята, но без да отхлабва прегръдката си.

— На всичко отгоре и плачлива! Не ви ли казах още при първата ни среща, че трябва да ви се прочете лекция за суровите реалности на живота?

Гласът му беше измамно мек, но черните очи блестяха заплашително и въпреки че беше опряла юмруци в гърдите му, беше невъзможно да се отскубне.

— Вие сте още по-отвратителен, отколкото си мислех! Дано само час по-скоро дойде това утре…

— Очаквам го с не по-малко нетърпение от вас, госпожо, но дотогава ще трябва да се държите прилично. Ще влезете в тази странноприемница, ще се усмихнете приятелски на госпожа Грънди, която е на върха на щастието, че може да подслони една дама.

Неговият сарказъм беше предизвикателен, но той най-сетне я пусна. Междувременно Диърдри също бе слязла от каретата и гледаше съборетината не по-малко смаяно от господарката си.

— Всемогъщи боже, госпожице Катрин… тук ли ще трябва да преспим?

— Явно не ни остава нищо друго. — Катрин хвърли на съпруга си убийствен поглед. — Но само една нощ. Утре ще си потърсим благоприличен подслон, в който разни нехранимайковци нямат достъп.

Диърдри сграбчи така силно дръжката на куфара, сякаш се боеше да не се появи някой бандит и да не й го отнеме. Плътно до Катрин, тръгна и тя към вратата. Градината пред странноприемницата беше обрасла в буренак, дървената врата беше изгнила, а когато влязоха, озоваха се в тъмна кръчма, в която смърдеше на граниво ядене, бира и пот. Над огромната камина висяха тенджери и други кухненски принадлежности, както и неапетитни парчета пушено месо. Огънят даваше много пушек, но твърде оскъдна светлина и топлина. Грубият таван с гредоред беше заплашително пропукан, а тясна стълба, не по-добра от стълба в кокошарник, водеше към горния етаж, където бяха разположени, изглежда, спалните.

Катрин отстъпи инстинктивно крачка назад и се удари в коравото тяло на Монтгомъри. Като ухапана от скорпион, тя се завъртя на пети и му хвърли гневен поглед, убедена, че той нарочно я е довел в тази кръчма, било от чиста злоба или като отмъщение, задето го бяха принудили да се ожени за нея.

— Пожелавах от все сърце Хамилтън да ви прониже със сабята си.

— Може пък да успее следващия път.

— Нима се съмнявате, че ще има следващ път, сър? Старши лейтенант Гарнър знае да държи на думата си и ако е обещал да доведе започнатото докрай, значи ще го направи.

— В такъв случай би трябвало да му предоставя поне добър повод за следващия дуел — измърмори Монтгомъри, — като доведем докрай онова, което започнахме вчера вечерта в градината.

Още преди на Катрин да й хрумне по-остър отговор на тези безсрамни думи, при тях дотича нисичка, дебела жена с червен нос и направи нескопосан реверанс.

— Милейди, прощавайте, моля, за това как изглежда всичко тук. Кой да предположи, че лордът ще доведе дама. Ама аз веднага ще наредя да сменят чаршафите на вашето легло.

— Дамата с удоволствие би се изкъпала. — Монтгомъри ощастливи ханджийката с най-чаровната си усмивка. — Дали ще е възможно?

— Ами… ами то, ще можем май да качим горе една вана.

— Би било много любезно от ваша страна.

Внимателно побутната от ръката на Монтгомъри, Катрин тръгна към стълбата. За парапет служеше корабно въже и тя се вкопчи яко в него, за да изкачи скърцащите стъпала. Горният етаж бе разделен на четири малки помещения и тя се приготви за най-лошото, но стаята беше изненадващо чиста, с бели, варосани дървени стени и легло, което изглеждаше вехто, но стабилно. Останалата мебелировка се състоеше от нощно шкафче и табуретка, върху дъсчения под нямаше дори пътечка, а квадратният прозорец беше без перде.

— Веднага ще наредя да донесат ваната — каза госпожа Грънди и отново направи реверанс.

— Моля ви, не си правете труда — промърмори Катрин.

Предупреждаващият поглед на Монтгомъри я накара да обясни:

— Тази вечер съм прекалено уморена, за да се къпя. Малко вода, колкото да се измия, ще е напълно достатъчна.

— Да, разбирам ви, милейди, но трябва поне да хапнете нещо. Една гореща супа и моите агнешки пастети сигурно ще ви се усладят.

Катрин се усмихна насила.

— Би било чудесно наистина.

Тя свали ръкавиците и ги хвърли върху избледнялата покривка на леглото. Щом стопанката се отдалечи, опря, капнала, чело на таблата на леглото и дълбоко въздъхна.

— Е, не беше чак толкова трудно да бъдете любезна, нали? — попита Монтгомъри. — И трябва да признаете, че стаята е чиста.

Катрин се изправи.

— Единственото, което признавам, е, че бих желала да не виждам повече лицето ви до утре заран.

Той се поколеба за миг, после избухна в звънък смях.

— За мен ще е удоволствие да изпълня желанието ви.

Той излезе с подчертан поклон от стаята и затвори вратата. Ботушите му изкънтяха в коридора и при всяка негова крачка Катрин искрено се надяваше, че изгнилият под ще се продъни под краката му, а като падне от високо, ще си строши врата. Но той стигна, разбира се, невредим до съседната стая и бе поздравен от някого, който сигурно го беше чакал там.

Диърдри сложи на пода куфарчето с тоалетните принадлежности и бижутата на Катрин и избърза към нощното шкафче да види дали отвратителният леген е напълнен с вода.

— О, госпожице Катрин, бих желала да…

— За кой дявол си я довлякъл?

Катрин и камериерката подскочиха уплашени, когато чуха високия глас, а после погледнаха към преградната стена. И двете затаиха дъх, но Монтгомъри изрече толкова тихо острото си възражение, че не разбраха нито дума. За сметка на това Катрин забеляза в средата на стената тясна цепнатина, през която проникваше слаба светлина. Промъкна се любопитно към нея и залепи око за пролуката.

— Но госпожице Катрин! — възкликна шокирана Диърдри.

— Шшт! Искам само да видя с кого разговаря.

Освен Монтгомъри в стаята имаше още двама мъже. Първият беше среден на ръст и толкова слаб, сякаш отдавна не бе ял нищо добро. Ако се съди по едва поникналата брада, беше навярно не по-голям от Катрин. Другият беше висок почти колкото Монтгомъри, но нямаше неговото мускулесто тяло, а лицето му беше одухотворено, сякаш беше поет или философ. И двамата носеха ленени ризи, къси кожени якета и панталони за езда.

Сега и Монтгомъри се появи в тясното зрително поле на Катрин.

— Още утре ще сме се отървали от нея — каза той равнодушно.

Философът спря поглед върху прясната рана на слепоочието му.

— От нейния съпруг ли ти е?

— Малка грешка в моите пресмятания — призна Монтгомъри, — но нищо сериозно. А сега ще е добре да се върнем към по-важното… Слуховете, които чухме в Лондон, за съжаление се потвърдиха. Полковникът съобщи, че значителна част от армията се готви за прехвърляне на Север и очаква заповедта към края на месеца.

— Подозират ли нещо?

Монтгомъри кимна навъсено.

— Знаят, че нашият приятел вече не е в Нормандия и очевидно не вярват да се е върнал в Рим. Някои са даже убедени, че вече е прекосил Ламанша с армията си.

— Лично полковникът ли ти го довери?

Монтгомъри хвърли шапката и палтото си на леглото.

— Да. Поехме риск да се срещнем в Дерби, но беше немислимо толкова важна информация да се повери на куриери. Той с пълно основание е силно разтревожен от факта, че английската армия знае твърде много за нашите планове — много повече от онова, за което би могла да се осведоми по собствените си канали.

— Ех, информатори има и от двете страни — забеляза спокойно философът.

— На този полковник може ли изобщо да му се има вяра? В края на краищата нали и той самият е съсел — каза младежът с подчертан шотландски акцент.

Щом чу диалекта и думата „съсел“ Катрин се поотдръпна от стената, защото това беше обидният прякор, с който келтите даряваха всеки истински англичанин.

— Нещо не е наред? — прошепна Диърдри.

— Шшт! Аз… още не зная. — Тя се наведе отново и притисна този път към пролуката не око, а ухо.

— Още колко време смяташ да използваш името Монтгомъри?

— Докато е от полза. Почти ще съжалявам да се разделя с него, защото много ми допадна, както и целият начин на живот на Рифър Монтгомъри.

— Което доказва, мили братовчеде, че твърде дълго си отсъствал от дома! — Беше пак младежът, който говореше на шотландски диалект. — Братята ти имат нужда от теб, твоят клан има нужда от теб, но ти си даде твърде много време, по дяволите! Може би трябваше да решим да преведем обратно в Шотландия не теб, а баща ти.

— Моят старец щеше да е несъмнено по-подходящ, Иън — съгласи се Монтгомъри. — Само че англичаните щяха веднага да го заловят и без съд набързо да го обесят.

— А ти защо си толкова сигурен, че няма да те сполети същата съдба? — попита Иън. — За твоята глава все още дават награда от десет хиляди крони и щом херцогът на Аргайл чуе, че си се върнал в Акнакери, положително ще удвои сумата.

— С удоволствие бих присъствал на мига, в който ще го научи — отвърна Монтгомъри, — само и само да зърна израза на лицето му.

— Ех, по-важно би било да успеем да надникнем в главата му — намеси се разумно философът. — Бъди сигурен, че той няма да се задоволи само с удвояване на наградата.

— Олуин е прав — каза младежът. — Херцогът ще предприеме нещо. Той има добра памет, както и целият му клан. Никой от тях не е забравил, че си убил двама сина на могъщ земевладелец. Но повече, отколкото от херцога трябва да се пазиш от третия му курвенски син, който за съжаление тогава ти се изплъзна. Той ще втълпява на всеки мъж от клана Кембъл на сто мили наоколо, че е крайно време смъртта на двамата му братя да бъде отмъстена и всички ще наточат мечовете си и ще тръгнат да те търсят.

— Херцогът на Аргайл ще дръпне юздите както на клана си, така и на своя племенник — възрази спокойно Монтгомъри. — След като са минали толкова години, поводът, за да бъде отмъстено на клана Камерън, би сплотил по-бързо планинците, отколкото дебаркирането на принц Чарлз със стоте хиляди французи, които той ни обеща. Пък и английското правителство няма да е очаровано от каквито и да било прояви на насилие от страна на клана Кембъл, защото много добре знае, че брат ми Доналд е единственият, който може да попречи бурето с барут да избухне.

— Е да, твоят брат може би затова толкова държи ти да се върнеш в Акнакери, защото съзнава, че можеш да станеш искрата, която ще причини взрива.

— Доналд е миролюбив човек, той е дипломат, а не воин. Война с Англия е последното, което иска.

— Да, но може би му е ясно, че въпреки всичко ще се стигне дотам. Може би знае, че времето на дипломацията е към края си, може би има нужда от някого до себе си, който да е способен да поведе клана на война. Хората се вслушват в неговите думи, но ще се бият за теб.

— Не смятам, че Доналд има такава задна мисъл.

— Съмняваш се в лоялността му към каузата на Стюартовци?

— Лоялност и глупост са две различни неща.

— Искаш да кажеш, че е глупост да искаме да помогнем на своя крал да получи правата си? — възкликна възмутено Иън.

— Мисля, че светът гъмжи от почтени глупаци, които приемат за божествена справедливост да се гонят взаимно в кръг. Преди да се включи в преследването, мъдър човек би трябвало да поразмисли кой от тези глупаци води след себе си по-силната армия.

— Крал Луи ни обеща войска — възрази Иън.

— Само в случай, че и Холандия предостави своя армия.

— Той никога не би изоставил братовчеда си в беда.

— Луи, кралят на Франция, би изоставил в беда дори родната си майка, ако това му е изгодно.

— Но в такъв случай ти защо се съгласи да се върнеш?

— И аз самият не зная.

— Ами ти, Маккейл?

— Аз следвам Алекс навсякъде — отвърна философът.

— Всемогъщи боже! — избоботи Иън. — Да не го бях чул със собствените си уши, щях да твърдя, че е невъзможно. Камшройнайх Дуб се бои от една малка война със съселчето… За бога, или си забравил кой си? Забравил си чия кръв тече във вените ти?

— Не, не съм го забравил.

— В такъв случай по време на пътешествията си си се отклонил някъде от правия път — изсумтя Иън. — Ти вече не си Камерън! Не си онзи Аликзандър Камерън, който срази драконите от замъка Инвъреъри!

— Онези дракони бяха от плът и кръв, пък и няма нужда да ме провъзгласяваш тържествено за свети Георги. Онова, което извърших, което трябваше да извърша, беше брутално и отблъскващо.

— Отблъскващо? Може би, но далеч не толкова отблъскващо, колкото онова, което виждам сега. Ти си станал страхливец, братовчеде! Същинско съселче.

Гневни стъпки и шумно затръшване на врата подсказаха на Катрин, че младежът е изскочил разгневен от стаята. За кратко време настъпи тишина, после философът каза:

— Не беше ли малко груб с него?

— Той е една от онези разпалени глави, които ще въвлекат Шотландия във война, за която тя не е готова — възрази Монтгомъри.

— Вярно, но той едва ли е на повече от деветнайсет или двайсет. На тази възраст и ти си вярвал, че можеш да преобърнеш света.

— Въпреки това никога не съм бил фанатик. А що се отнася до войните с вятърни мелници, и ти си участвал неведнъж в тях, приятелю.

— Само защото трябваше да ти пазя тила.

— Никой не те е молил да го правиш.

— Да, прав си — съгласи се Маккейл. — Но какъвто съм си добросърдечен, пък и малко чалнат. Всяка заран, щом се събудя, се замислям каква ще е следващата авантюра, в която ще ни въвлечеш, и тъкмо това прави живота ми толкова интересен.

— Радвам се, че съм ти предоставил много развлечения — рече сухо Монтгомъри.

— Алекс… коя е истинската причина за готовността ти да се върнеш у дома? Живяхме петнайсет години в изгнание. Не беше ли достатъчно дълго? Не биваше да пренебрегваш така с лека ръка предупрежденията на Иън относно херцога на Аргайл. Кланът Кембъл все още иска да те види увиснал на бесилото заради убийство.

— За тази цел ще трябва първо да ме хванат.

Маккейл въздъхна и прокара пръсти през светлокестенявата си коса.

— Никога ли не те дострашава, че късметът ти, който от толкова време все проработва, някой ден ще ти изневери?

— Трябва ли да се тревожа? Предоставям го на теб.

— Не зная защо, но не ме напуска чувството, че от моя страна е било съдбоносна грешка да напусна мекото легло на прелъстителната графиня Дьо Морне.

— Е, все някой ден съпругът й щеше да проумее, че си му сложил рога — разсмя се Монтгомъри. — Освен това и ти беше, не по-малко от мен, полудял от желание да видиш отново родината си.

— Двама сантиментални глупаци, нали? Тъй или иначе сигурно ще се изправим пред крайно интересно предизвикателство. Граничните стражи обикалят ден и нощ, шотландският полк Черен страж неуморно търси бунтовници и скоро зад всеки храст и всеки лист ще дебне по един Кембъл, желаещ да прибере наградата. Да съм забравил нещо? — позасмя се той.

— Ако Доналд не вярваше, че ще успеем, нямаше да прати Иън да ни посрещне и сигурно нямаше да предложи да пътуваме през Англия.

— Но трябва да признаеш, че не е предлагал да прекосим Англия с карета, украсена с печата на член на парламента.

— Това е дълга история… — измърмори тихо Монтгомъри. — Ще ви я разкажа може би на чаша тъмна бира и блюдо с месни пастети за мезе. Умирам от глад — откакто потеглих в четвъртък, кажи-речи не съм хапвал.

Двамата мъже тръгнаха към вратата и Катрин се дръпна бавно от поста, откъдето беше подслушвала и надничала. Устата й беше пресъхнала, сърцето й биеше учестено. Човекът, за когото, та макар и временно, беше омъжена, не се казваше Рифър Монтгомъри, не беше лондонски търговец, нито дори англичанин. Беше един от онези варвари с полички, господари на пустинни и неплодородни земи, диви и примитивни като тях. Беше шотландец. Беше яковист! Ако баща й знаеше, че преоблечен като джентълмен, в дома му се е озовал предател-папищаш, щеше или да получи сърдечен удар, или да застреля нехранимайкото.

Шотландец! От самото начало подозираше, че е коварен и хитър. Как е могъл Деймиън, адвокат, който би трябвало да разбира от хора, да налети на този тип и да се сприятели с него? О, боже, та с кариерата му ще е свършено, ако се разбере, че шпионин на яковистите му е бил клиент. Та нали всеки знае, че яковистите са до един контрабандисти, грабители, насилници, крадци, предатели и убийци…

Убийци! Рифър Монтгомъри е издирван за убийство! За главата му е определена награда от сто хиляди крони! Впрочем той не е и никакъв Рифър Монтгомъри, казва се Аликзандър Камерън! Вместо да анулира официално брака им в Уейкфийлд, той най-вероятно просто ще я застреля или ще я прониже с кинжал и ще захвърли някъде трупа й.

Катрин притисна разтреперана ръка към челото си…и извика, когато някой я докосна по рамото.

Диърдри също се уплаши, защото господарката й се беше обърнала толкова рязко, че един корав лакът се заби в ребрата й.

— Диърдри! Съвсем забравих, че си тук — възкликна облекчено Катрин.

— Честно казано, в момента не съм особено щастлива, че съм тук — отвърна камериерката.

— Диърдри… — Катрин я хвана за ръката, — и ти ли чу всичко?

— Не всичко, но достатъчно.

— Тогава и ти си наясно, че сме в смъртна опасност, нали? Трябва по някакъв начин да изчезнем оттук… да алармираме властите и тези мъже да бъдат арестувани.

— Но как? — Камериерката се озърна тревожно в малката стая. — В това свърталище сигурно никой няма да ни помогне, а докато слизахме не видях наблизо друга постройка.

Катрин трябваше да се съгласи с нея. Монтгомъри, тоест Камерън, й беше дал да разбере, че са в източните покрайнини на Уейкфийлд, но на петдесет мили наоколо може би няма друг голям град. Да, но пък бяха все още в пределите на Англия и следващият гарнизон едва ли е много далеч. Само че как да стигнат до него? Спомни си скърцащата стълба и кръчмата, затова изключи този път за бягство. Тук, в стаята, нямаше нищо, което да може да се използва за оръжие, нито за нападение, нито за отбрана. В багажника на каретата имаше един мускет, а под седалката — скрит пистолет. От години ходеше много успешно на лов за диви патици и фазани, та не се съмняваше, че може да убие и мъжа, който й препречваше пътя към свободата. Но как да стигне незабелязана до каретата?

— Може би през прозореца? — прошепна Диърдри, сякаш прочела мислите на господарката си.

Катрин отиде бързо до прозореца без стъкла, който беше не по-широк от раменете й и погледна надолу. Стори й се, че земята е много далеч, но към прозореца беше прострял дебелите си клони стар дъб. Трябва да бяха минали поне десет години, откакто Катрин се бе катерила за последен път по дърветата, пък и никога не се беше решавала да се качва много нависоко.

— Знам ли… — измърмори тя скептично.

Диърдри, едно от тринадесетте деца на горски пазач, беше прекарала половината си живот в скитане заедно с братята си из горите, тя веднага съзря изхода.

— Госпожице, вижте, клоните следват почти като стъпала и сигурно са по-стабилни от гнилата стълба, по която се качихме. Дали да не опитам? Почти съм сигурна, че е детска работа да се слезе като по стълба.

Катрин прехапа устна.

— Да, заслужава си да опитаме. Но като слезеш, недей да ме чакаш. Може би ще успееш да се изплъзнеш незабелязана и да извикаш помощ.

Диърдри я изгледа с широко отворени кафяви очи.

— Не мога да ви оставя тук сама.

Катрин хвана момичето за ръката.

— Това може да е единственият ни шанс. Тези мъже са убийци и предатели. Нали не вярваш, че ще оставят жива някоя от нас? Може би вече са убили кочияшите… Нямаме време за дълги спорове кой да тръгне и кой да остане.

Камериерката кимна колебливо, бързо се наведе, запретна до над коленете грубата си черна пола и тънката риза. Над едната жартиера беше вързала за бедрото кинжал. Тя го извади от ножницата и го показа на господарката си, беше не по-дълъг от ръката й, но пък много остър.

— Това нещо ми е бивало от голяма полза, когато някой ратай ставаше прекалено нахален — обясни тя. — Вземете го, госпожице, и го скрийте най-добре ей тук… — Тя пъхна оръжието под корсажа на сивия костюм на Катрин и прикри дръжката с дантела. — Ако се наложи да се разделим или ако някой от тези мъже се опита да ви причини зло, пробождате го, без да се колебаете, най-добре в слабините! От такъв удар всеки нехранимайко почва да се гърчи на пода.

Катрин гледаше с нараснало уважение камериерката си. За свой срам трябваше да признае, че не беше обръщала особено внимание на ирландското момиче, което я обслужваше от седем години. Слугите бяха нещо като сенки, които се движеха из Роузууд Хол и изпълняваха покорно всяко желание на взискателните си господари, а Диърдри се бе държала скромно и незабелязано както останалите. Чак сега Катрин съобрази, че ирландката трябва да е приблизително на нейната възраст, висока и стройна като нея. Ако лъскавата кестенява коса не беше прибрана на строг кок на тила, ако беше изкусно накъдрена и фризирана, щеше да обрамчва лице, на чиито нежни, меки черти би могла да завиди не една високопоставена млада дама.

— Бог да те благослови, Диърдри! — Катрин хвана импулсивно ръцете на камериерката. — Толкова съм ти благодарна за компанията и верността. Да бях сама, нямаше да имам и половината от смелостта, която ме крепи сега.

Диърдри се изчерви от радост при неочакваната похвала и стисна окуражаващо ръцете на господарката си.

— Веднага ли да сляза долу, или да поизчакам още малко? Нали ханджийката щеше да ни донесе нещо за ядене и отсъствието ми може да й направи впечатление.

— Не, не бива да губим повече нито секунда. Побързай, преди тя да…

Стъпки в коридора накараха двете момичета уплашено да замрат, Диърдри бе със запретнати поли и едната ръка на перваза.

Вратата рязко се отвори и смаян глас извика:

— Какво, по дяволите, сте намислили вие двете?