Марша Кенъм
Сърце в опасност (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Катрин се събуди бавно и с удоволствие се протегна. Усещаше се толкова жизнена, че беше готова да прегърне целия свят и да си вземе обратно всяка лоша дума, която е казала някога някому.

Потънала в топлите завивки, гледаше замечтано балдахина. Беше заспала в обятията на Алекс, притисната към топлото му тяло…

Споменът за това, как се бе държала доскоро, я накара да се изчерви. След онзи пръв любовен акт на пода в помещението за отопляване бяха продължили в леглото, докато капнаха и двамата. Боже милостиви, той си позволи толкова много… а тя не го спря. Осемнайсет години целомъдрие отнесени от вятъра на една-единствена сладострастна нощ.

Това не биваше да се случва — заявяваше съвестта й. Не биваше да го допускаш.

Аз не го насърчих, шепнеше си тя.

Така ли? Тогава защо се изложи само по тънка нощница на погледите на един гол мъж?

Не знаех, че е гол.

Някой къпе ли се облечен?

Но аз не знаех, че се къпе.

А защо не изтича обратно в стаята си, защо не залости вратата, след като го видя във ваната?

Въпросът беше много труден и тя прехапа устна. Наистина ли не е имала желание да избяга?

Но ти не го стори. Вместо това го предизвика, въпреки че много добре знаеш как ще реагира.

Затруднена да намери още обяснения, Катрин трябваше да признае, че е постъпила глупаво и безотговорно. Високомерната Катрин Огъстин Ашбрук, винаги убедена, че стои високо над ниските инстинкти, се оказа слаба… Беше осъждала самомнително майка си и само се бе усмихвала презрително, когато лейди Карълайн й предсказваше, че и нейната кръв ще й подскаже как да се оправи най-добре при дадена ситуация. Но какво всъщност е заложено в кръвта й? След миналата нощ вече знаеше, че страстта е по-силна от разума. Стана жена, но въпреки това се чувствуваше безпомощна като дете, объркано и изпълнено със съмнения.

Трябва да ти напомня, че анулирането на брака вече няма да е чак толкова лесна работа.

Тя простена и зарови лице във възглавницата, но не можа да заглуши гласа на съвестта си.

Хамилтън Гарнър няма да се зарадва, като разбере, че вече не си девствена. Той има права над теб. Защо в Роузууд Хол не се възпротиви на баща си? Защо не отиде с Деймиън в Лондон? Да беше го сторила, сега можеше да си госпожа Хамилтън Гарнър.

Катрин някак не можеше да си представи как лежи гола и щастлива в обятията на Хамилтън. Той и Алекс бяха две пълни противоположности. Старши лейтенантът беше гладък като мраморна статуя, от която можеш всеки ден да бършеш прахта и да й се възхищаваш: от косата му не стърчеше нито косъм, ноктите му бяха грижливо поддържани, ботушите блестяха. Не можеше да си го представи с поникнала брада или в смачкана униформа, докато Алекс беше способен да спи с нея в купа сено или сред полето и да доставя и на двама им безкрайна наслада.

Засрамена, Катрин се зави още по-плътно в одеялата. Как можаха да й минат подобни мисли през главата? Как можеше да сравнява безукорния Хамилтън с разбойника Аликзандър?

А той къде ли е всъщност?

Тя седна и хвърли поглед към празната страна на леглото. Та той би трябвало да знае, че тя ще се събуди объркана и с чувство за вина. Защо не е тук, за да й каже нещо утешително, та макар и…

— Добро утро!

Катрин трепна уплашено. Алекс стоеше на прага с малък поднос в ръка. Погълната от мислите си, не забеляза как е отворил вратата. Сигурно доста отдавна беше станал, защото лицето му бе прясно обръснато, косата сресана и вързана хлабаво на тила. Беше с риза и панталон, а очите му не издаваха нито умора, нито угризения на съвестта. Изглеждаше толкова свеж и самодоволен, че тя отвърна раздразнено:

— Събудили сме се, изглежда, в различни утрини. Не виждам какво добро може да има в моето.

Алекс се усмихна.

— Почти се боях, че наистина ще спиш до следващата заран. Сега е два часът следобед.

— Какво? Защо никой не ме събуди? Какво ли си мисли сега семейството ти за мен?

— Моето семейство знае, че имаш много труден двуседмичен път зад гърба си. Никой не би те упрекнал, ако останеш следващите две седмици в леглото.

— Ти премина същия път. И на тебе ли биха разрешели да мързелуваш по цял ден?

— От мъжете се очаква да могат да ядат, да спят и да мислят прави.

— Това и жените го могат не по-зле, ако не и по-добре, защото от нас се очаква освен това да се грижим мъжете да се чувстват добре.

Алекс нямаше настроение за кавги.

— Реших, че може да си гладна и ти донесох горещ шоколад и пресни кифли. Ако ти се хапва нещо по-солидно, мога да пратя Диърдри до килера. — Теменуженосините очи погледнаха бързо към вратата.

— Диърдри! Защо не ме е събудила още преди часове?

Той отиде до прозореца.

— Тя събуди мен, като влезе сутринта тук. Допускам, че сега предпазливо очаква ти да пратиш да я извикат.

Катрин придърпа одеялото до брадичката.

— Тя ни е видяла? Тук, в леглото?

— По моя вина — призна откровено той. — Имах най-доброто намерение да те сложа в леглото, а после да отида в стаята си, но…

Тя си спомни сцената… Той я пренесе от съседното помещение в леглото и я зави, но после я целуна още веднъж и… и…

— Това не биваше да става — прошепна тя с пламнали бузи.

— И това е моя вина. Ти беше пийнала малко повече и аз безсрамно го използвах, честно казано, и аз бях всичко друго, но не и трезвен, затова се поддадох на изкушението. Наистина ужасно съжалявам.

Гласът му звучеше така потиснато, че тя се почувства задължена да поеме част от отговорността.

— Беше не само твоя вина. Ти не ме беше принудил да пия вино…не си ме принуждавал и за всичко останало.

— Въпреки това си напълно права — това не биваше да се случва.

Катрин изведнъж трепна — разбра защо той демонстрира такова разкаяние.

— Ти каза снощи, че засега е невъзможно да напусна Акнакери. И това ли трябва да си обясня с преливане?

— Ще бъде трудно, но не и невъзможно. — Алекс изглеждаше облекчен, че тя сама подхвана темата. — Тайното прехвърляне на хора е търговия, която процъфтява на крайбрежието…

— Искаш да ме изнесеш контрабанда от страната също както вашето скъпоценно уиски?

— Няма друга възможност, що-годе сигурно да си отидеш.

Тя проумя за пръв път какво ли им е било на онези нейни обожатели, които беше отхвърляла толкова високомерно — досега настояваше да се завърне час по-скоро у дома, а сега се чувстваше отблъсната от Алекс.

— У дома — измърмори тя сякаш на себе си. — Татко ще умре от радост, че съм пак в Роузууд Хол, а майка ми… — Тя замълча, готова да заплаче, но усети погледа му и насила се усмихна. — Няма значение, все някак ще се оправя с тях.

— Добре, в такъв случай ще се опитам да организирам всичко. И без туй трябва да отида за няколко дни до крайбрежието…

— Отново напускаш Акнакери?

Алекс не видя разочарованото й лице, защото пак гледаше през прозореца.

— Доналд получи тази заран още едно послание от принц Чарлз. В него пише, че ще го възприеме като оскърбление за себе си и за баща си, ако Камерън от Лохил не отиде при него.

— Брат ти ще се срещне с принца?

Той сви рамене.

— За съжаление… Сега разбираш ли защо не бива да създавам на семейството си допълнителни усложнения?

— Значи аз съм само едно усложнение… Колко време ще отсъстваш?

— Няколко дни, най-много седмица. Изисква се висша дипломация, за да поднесеш отказ на един принц. Тук си в безопасност, стига да не напускаш стените на крепостта. Моля те, не препускай сама из горите, защото хората на Кембъловци могат да са някъде наблизо, а Гордън Рос сигурно ужасно би се зарадвал да те срещне на някоя самотна поляна. — Той замълча за миг, за да възприеме тя сериозно предупреждението му. — Ако искаш да пишеш на Деймиън, ще се погрижа писмото да тръгне още с първия параход. Можеш да му обясниш какво съм намислил, а щом се споразумея с някой капитан, аз също ще му съобщя кога приблизително ще пристигнеш, за да може да те посрещне.

— Ще ти излезе, предполагам, доста скъпо да се отървеш по този начин от мен.

Алекс гледаше пламналото й лице. Тя държеше одеялото като щит пред голите си гърди и старателно избягваше погледа му. В огромното легло да дядо му изглеждаше толкова нежна и ранима, че най-много би искал да я вземе в обятията си, но това щеше само да влоши нещата. По-добре да не си позволява да повтаря безотговорни постъпки като тази през миналата нощ.

— Обмислих сериозно всичко — каза колкото можеше по-спокойно. — След Уейкфийлд Рифър Монтгомъри вече не съществува, та, ако се прибереш у дома като вдовица, това ще отнеме на клюкарите всяка възможност за разни приказки.

— Вдовица?

— След като си познавала само кратко време клетия Монтгомъри, никой няма да очаква от теб дълго да го оплакваш. А ще можеш и да се радваш на богатството, което ти е завещал.

— Не ти искам парите! — извика с горчивина Катрин.

— Когато почнеш отново да танцуваш в лондонските салони, ще разсъждаваш другояче. Как е починал съпругът ти — ще трябва сама да решиш. — Трагичен нещастен случай ще е навярно най-убедителен, но ти имаш живо въображение. В писмото си до Деймиън ще му съобщя последната си воля и ще му предоставя всички възможни пълномощия.

— Абсолютно излишно е да го правиш — прошепна тя.

— Напротив, това е най-малкото, което бих могъл да сторя… — Като видя, че тя се бори със сълзите си, побърза да смени темата. — Ще видя дали мога да открия Диърдри и ако искаш, мога да те извиня пред Доналд и Мойра, та никой да не те безпокои. То вкъщи и без туй всичко е на крак, защото Доналд иска да потегли утре в ранни зори.

— Ще те видя ли още веднъж?

Алекс накара сърцето си да млъкне.

— Можеш да дадеш на Диърдри писмото за Деймиън.

Катрин кимна мълчаливо и го видя как върви с широки крачки към вратата. На прага той се обърна още веднъж, сякаш искаше нещо да каже, но не пророни ни дума. Щом вратата се затвори, тя можа да даде най-сетне воля на горчивите си сълзи.