Марша Кенъм
Сърце в опасност (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Дългият и труден обратен път до Акнакери нямаше да е по силите на капналите, а някои и ранени мъже. Стрюън знаеше наблизо един чифлик, чиито собственици, една възрастна двойка, сигурно щяха да се почувстват много поласкани да подслонят прочутия Камшройхнайх Дъб и неговите хора. Новината за победата на тези мъже се бе пръснала мълниеносно в околността и отвсякъде прииждаха хора, носеха с кошници храна и бира, вдигаха тостове в тяхна чест. Когато здрачът се спусна над зелените поля, запалиха лагерни огньове, заразказваха истории, запяха песни, за да отпразнуват триумфа си.

Катрин нито видя, нито чу нещо. Енергичната селянка я напъха веднага в леглото, а тя беше толкова изтощена от премеждията и страховете, че спа до другата заран. Алекс начесто надничаше да я види и продължаваше да се чуди как това капризно същество успя само за три седмици да преобърне живота му с краката нагоре. Беше толкова млада, толкова невинна, но наред с това в толкова случаи доказа, че не й липсват нито смелост, нито сила. Беше глезена, нахална и своенравна, но въпреки това готова да се откаже от удобния си живот, за да стане негова съпруга, любима и майка на неговите деца… Така мечтаеше да избяга заедно с нея от суровите житейски реалности в някоя далечна приказна страна и винаги да я закриля. Но това беше невъзможно и се налагаше да вземе трудно решение.

Когато Катрин най-сетне се събуди, в първия миг не можа да разбере къде е. Още ли е в ръцете на похитителите? Дали не лежи вързана пред „Вратата на ада“, изложена на опасността да бъде изнасилена и убита от мръсни, смърдящи мъже?

Тя се огледа в малката стаичка с пръстени стени и постепенно си спомни всичко. Алекс я спаси, сложи край на кошмара и призна, че е искал да я върне — признание, което заличаваше всички изживени ужаси. Но къде е той?

Увита в одеялото, под което беше съвсем гола, Катрин зашляпа боса към кухнята, където старата селянка стоеше до огнището и бъркаше нещо в един казан.

— Прощавайте?

Жената вдигна очи.

— Мъжът ми… той къде е?

Шотландката изкаканиза нещо неразбираемо на галски.

Катрин опита още веднъж.

— Господин Камерън… Тук ли е?

— Да, да, Камшройхнайх. — Лицето на селянката направо просия и тя се удари по изсъхналите гърди, което сигурно трябваше да значи, че е от клана на Камеръновци.

Беше очевидно невъзможно да се разбере с нея. Катрин прекоси нетърпеливо помещението и отвори пътната врата. Заслепена от ярката слънчева светлина, вдигна бързо ръка над очите. Небето беше сияйно синьо, чуваше се бръмчене на насекоми, някъде мучаха крави, а от далечината долитаха викове на деца.

Отвъд една зелена ливада край потока бяха насядали трима мъже. От облекчение на Катрин й потекоха сълзи от очите и тя ги остави да текат, когато един от мъжете скочи от тревата и бързо изкачи малкото хълмче. Алекс я прегърна безмълвно и я държа здраво притисната към себе си, докато тя спря да хълца.

— Някой казвал ли ти е вече, че изглеждаш прекрасно даже със сополив нос и зачервени очи?

Катрин подсмъркна.

— Имате лошия навик, сър, все да ви няма, когато се събуждам на някое чуждо място.

— Аха, типичните глезотии на омъжена жена вече почват. На женените мъже наистина никак не им е лесно.

— Вярно, но има и известни компенсации. — Тя се вдигна на пръсти и го целуна. Устните му бяха топли и меки, а черните му очи, нещо рядко, не бяха загадъчни, а издаваха недвусмислено какво има наум. Селянката поклати с престорен укор глава, когато той й каза няколко галски думи, и побърза да излезе от къщата, за да не пречи на любовната двойка. Алекс вдигна жена си и я занесе в стаичката.

Прекараха и следващите два дни в селската колиба, повечето време в леглото. Алекс сякаш искаше да навакса изгубеното време, през което двамата се бяха карали вместо да се любят. Катрин изживяваше в прегръдките му върховна наслада, но й беше не по-малко приятно да се разхождат хванати за ръка, а по време на продължителните им разговори да го опознава все по-добре. Този Аликзандър Камерън пазеше, разбира се, все още много тайни и тя не си правеше илюзията, че ще събори лесно защитните стени, които си бе издигнал в течение на дълги години, но той й позволяваше да хвърля от време на време поглед в душата му, и това я изпълваше с блаженство.

— Знаеш ли, аз никога не съм обичала истински Хамилтън — прошепна тя, притисната към гърдите му, след една чудесна любовна игра.

— Знаех го от самото начало. — Алекс я погали нежно по косата и я целуна по челото. — В противен случай щях да го убия.

— Но как… искам да кажа, кога ти стана ясно?

— Струва ми се в мига, в който те целунах на терасата и промених с това коренно живота и на двама ни. Ти от кого се беше научила да се целуваш?

— От теб… онази вечер. Ех, бях се целувала преди това и с други мъже, но не беше същото. Ти си майстор в това изкуство.

— Нищо чудно, така или иначе имам твърде безпътен живот зад гърба си, с дузини любовници, но винаги без сериозни ангажименти. През последните петнайсет години не желаех да поемам отговорност за никого, а за женитба изобщо не можеше да става дума.

— Допускам, че не обичаш деца и риташ малките кученца — подразни го Катрин.

— Не понасям деца и ритам наред всички животни — отговори той с дълбок и уверен глас.

— Няма страшно, след като вече си се примирил с мисълта да имаш съпруга.

— Която ама никак не исках — натърти Алекс. — Просто я спечелих на дуел.

Тя сложи крак върху бедрата му.

— Може наистина да сте ме спечелил на дуел, милорд, но аз не съм трофей, който може да се сложи в някой шкаф и да се забрави. Освен това ще ви помоля за в бъдеще да имате предвид, че не желая да слушам изповеди за някогашни прегрешения, всеки случай не такива, в които да става дума за дами със съмнителен морал.

Алекс й затвори устата с продължителна целувка. Защо не познаваше Катрин Ашбрук още преди половин година? Толкова много пропиляно време! Шест месеца, през които би се опитал да я укроти, да й позволи и тя да го укроти…

— Защо се усмихваш?

— Един влюбен съпруг не бива ли да се усмихва?

Тръпки полазиха по гърба й, брадичката й се разтрепери.

— Какво има? Нещо лошо ли казах?

— Не — прошепна тя.

Той повдигна брадичката й, накара я да го погледне в очите.

— Не, не…просто ти досега не го беше изричал.

Алекс си пое дълбоко дъх.

— Би трябвало междувременно да си забелязала, че никак не ме бива по големите приказки. — Той целуна връхчето на носа й. — Но в момента съм сякаш по-малко безпомощен от обикновено и успявам някак да го изрека. Обичам те, Катрин, с тялото си, със сърцето и с душата си.

Той запечата признанието си с ръце и устни, а докато я обладаваше, тя усети ново, непознато чувство на щастие. Той я обича! Докато се издигаше високо на вълните на плътската наслада, й мина за миг през ума — дали човек може да умре от екстаз.

— Катрин? — прошепна Алекс, щом дъхът му се поуспокои. — Вярваш ли ми, че те обичам?

— Да… О, да!

— Ако те помоля да направиш нещо за мен, ще го сториш ли, без да ме питаш и без да спориш?

Тя се позамисли.

— Много ще зависи от молбата… Искаш да ти обещая за хиляден път да не напускам никога крепостта без цяла тълпа телохранители? По този въпрос с положителност няма да споря с теб. Щом се върнем в Акнакери, сигурно ще остана затворена между стените, докато стана стара и съсухрена, а докато си при мен, ще съм въпреки всичко много щастлива.

— Катрин… — той я прегърна още по-силно. — Ти няма да дойдеш с мен в Акнакери.

— Така ли? Но тогава къде ще идем?

За миг тя си помисли с надежда, че той ще напусне заедно с нея Шотландия и Англия, ще се установят някъде, където нищо няма да застрашава щастието им. Но много бързо й стана ясно, че това е невъзможно. Той никога няма да остави семейството си в беда, след като бе поел толкова рискове, за да се върне при него. Не беше съгласен с решението на брат си да подкрепи въстанието, но въпреки това щеше да го подкрепи безрезервно и ако трябва, щеше и да се бие. Щом няма да я отведе в Акнакери, това можеше да означава само едно…

— О, не! Не! Алекс, ти…нали не искаш да ме отпратиш?

— Катрин, моля те, изслушай ме!

— Не, няма да те изслушам и няма да си отида! Не можеш да ме принудиш да го сторя.

— Напротив, мога и ще го направя — каза спокойно Алекс. — Сега сме само на два часа от крайбрежието и корабът, с чийто капитан вече всичко съм уговорил, ще акостира днес към полунощ, а утре заран ще поеме отново през морето — с теб на борда.

— Не, не, не! Не!

— Катрин, изслушай ме най-сетне. Тук скоро ще има война.

— Не ме интересува. Аз съм твоя жена и мястото ми е тук!

Тя взе да рита, за да се освободи от него, но той я притисна с цялата си тежест към дюшека.

— Да, ти си моя жена, и аз щях да съм жалък съпруг, ако не направя всичко, което ми е по силите, за да си на сигурно място.

— В Акнакери ще съм на сигурно място.

— Както съвсем наскоро в градината? — Очите й пламтяха от гняв, но той продължи невъзмутимо. — Една крепост е сигурна само ако е строго охранявана, а в бъдеще няма да е така. Доналд ще поведе повечето мъже, за да демонстрира силата на своя клан, но други предводители на кланове не притежават неговото чувство за чест. Те ще използват удобния случай, за да подхванат помежду си кървави борби.

— Все ми е едно. Не се страхувам и не мога да си представя, че Доналд и Арчибалд ще отпратят съпругите си.

— Мойра и Джийни са свикнали от малки с кръв и насилие. Те знаят какво ги очаква и ще се справят с всичко.

— Ако ми кажеш какво ме очаква, и аз ще се справя с всичко. Не ти ли доказах вече, че оживявам и в най-трудни ситуации?

— Катрин… — Гласът му стана по-мек, по-отчаян. — Не искам да ти се налага да доказваш отново нещо друго, освен че ми имаш доверие и ме обичаш достатъчно, за да направиш онова, за което те моля. Повярвай ми, така ще е най-добре и за двама ни. Искам да си на сигурно място. Искам да зная, че нищо няма да ти се случи…

— Моля те — изхълца тя, докато галеше с треперещи пръсти бузата му. — Моля те, не го прави! Не ме отпращай, моля те, Алекс!

Той я целуна с невероятна нежност. Молбите й направо му късаха сърцето и той не смееше да я погледне в очите от страх да не омекне и да се откаже от решението си, защото щеше да е съдбоносно. Той сложи още веднъж глава между гърдите й и закопня да усети ръцете й да го прегръщат поне само още веднъж. Бог му е свидетел, той не иска да я отпрати, най-силното му желание е да я има всякога до себе си, но това трябваше да стане на всяка цена дори ако загуби така любовта й.

Катрин се беше втренчила в тавана, сляпа от сълзи, разкъсана от чувство за безкрайна празнота. Щастието, което изживяваше допреди малко, беше разрушено, рухнали бяха всичките й мечти за бъдещето. Той я отпраща, той ще потегли на война и навярно ще загине…

— Знаеше го през цялото време, нали? — прошепна тя беззвучно. — Но пред мен го премълча и ми позволи да вярвам, да се надявам, че ти е все едно коя съм.

Той вдигна глава и я погледна, без да разбира.

— Затова е, нали? Отпращаш ме, защото съм англичанка. Една съселка! Колко неприятно за могъщия клан на Камеръновци.

— Решението ми няма абсолютно нищо общо с това, че си англичанка, и ти много добре го знаеш.

— Сега вече нищичко не зная, освен че ме пропъждаш от живота си, преди да съм имала шанса да ти принадлежа.

— Катрин, моментът не е подходящ за…

— Да, да, разбирам… Вчера и днес бяха подходящи моменти, за да докажеш, че имаш чувства, че можеш да обичаш и да си нежен — накратко казано, че си човек. Но от утре ще си играеш на война и ще убиваш и ще осакатяваш хора в името на семейството си. Може би наистина ще е по-добре да не ставам свидетел на моралното ти падение.

Тя скочи от леглото и Алекс не се опита да я задържи. Разлюляна като трепетликов лист, тя навлече евтините дрехи, с които й беше услужила селянката. Сега той пристъпи зад нея и сложи ръце върху раменете й.

— Аз те обичам, Катрин. Зная, че сега си ми ядосана и може би се съмняваш в думите ми, но аз наистина те обичам и ти се кълна в тази любов и в живота си, че щом стане възможно, ще дойда да те взема. — Той прилепи устни към шията й, но тя стоеше неподвижно като мраморна статуя, затова той след малко я пусна и почна да се облича с дълбока скръб в сърцето.