Марша Кенъм
Сърце в опасност (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Докато гласеше изкусно дългите златни къдрици на господарката си, Диърдри се измъчваше от ледената й студенина. Задачата й беше много неблагодарна, защото Катрин начесто скачаше нервно, разхождаше се напред-назад из стаята или се въртеше нетърпеливо на табуретката, та камериерката едва успяваше да закрепи косата с фиби и гребени.

Въпреки всичко успя да направи съвършената фризура, а после помогна на Катрин да се облече. Докато изпъваше с все сили връзките на корсета с пластинки от китова кост, беше доволна, че тя самата не е принудена да се вкопчва, спряла дъх, в таблата на леглото, та да могат да я напъхат в това дяволско творение, което повдигаше и смачкваше неестествено гърдите, за да надари жената с тъничък кръст. Почти толкова неудобна беше и кошовидната телена конструкция, пристегната над бедрата, която се покриваше най-напред с три широки дантелени фусти.

Камериерката се сви ужасена, когато Катрин изруга на висок глас.

— Какво има, госпожице? Да не сбърках нещо?

— Виж само с какво са ми услужили! И това ако не е най-нагло нахалство!

— Кого имате предвид?

— Онази проклета червенокоса вещица. — Главата на Катрин изчезна за миг сред шумолящото копринено великолепие, а когато се подаде отново, тя продължи с горчивина: — Нарочно го е направила! Такива рокли излязоха от мода преди половин година и съм почти сигурна, че зърнах на корсажа мазно петно.

Диърдри не можа да открие никакво петно, но се втренчи смутено в деколтето. Гърдите на Катрин бяха изложени безсрамно на показ, а помръднеше ли ръце, зърната вече бяха готови да изхвърчат от светлозелената коприна.

— Не желаете ли да сложите наметало, госпожице?

Катрин стоеше ужасена пред огледалото. С това смело деколте приличаше на куртизанка, от ония, дето се мотаят при двора и се опитват да привлекат вниманието на сладострастните господа. Вече беше готова да приеме с облекчение предложението на камериерката, но вниманието й беше отвлечено от образа в огледалото, защото зърна висока фигура, застанала на вратата.

За празненството по случай завръщането му Аликзандър Камерън беше облякъл парадната шотландска носия. С полата на червено-черни карета носеше светлосиньо чортово яке със златни маншети на ръкавите, под него закопчана до врата сатенена жилетка на сини и златни ивици и копринена риза с разкошно дантелено жабо и дантелени маншети. Наметало със същата шарка като на полата беше прехвърлено през рамо и забодено със сребърна брошка за якето. Беше прясно обръснат, а дългата коса, събрана на хлабав възел на тила с изключение на две къдрици на слепоочията, които обрамчваха изразителното лице.

Катрин едва можа да познае „съпруга“ си. Изглеждаше толкова внушителен, сякаш можеше да застане на някой планински връх и да заповяда на слънцето да изгрее или да залезе.

Само черните очи бяха същите. Сега те оглеждаха роклята й, спряха се на деколтето.

— Добре ще е да последваш съвета на Диърдри и да наметнеш шал — каза той учтиво. — В голямата зала сигурно ще е доста хладно.

От инат Катрин се отказа от чудесната дантелена наметка, която Диърдри й предлагаше.

— Ако посинея от студ, сигурно някой ще ме съжали и ще ми позволи да се върна в стаята си!

И тя мина гордо покрай Алекс.

 

Слязоха мълчаливо по стръмната стълба. Докато се приближаваха към големия салон за приеми, от който долитаха висока глъчка, смях и звънтенето на чаши, смелостта на Катрин взе да се изпарява.

Алекс я хвана окуражаващо под ръка.

— Не бива да се боиш — каза той тихо. — Ние, Камеръновци, отдавна сме се отказали от обичая да се принасят човешки жертви на тъмните богове.

Когато влязоха в салона, озарен от ярката светлина на свещите, всички разговори секнаха като по команда и всички очи се впериха в двойката на прага. Катрин се изчерви, защото си въобрази, че понеже е съселка, всички я гледат отвисоко.

Арчибалд и Доналд стояха пред огромната мраморна камина и разговаряха с брат си Джон. Катрин го позна по миниатюрата и сега потвърди предположението си, че той е най-невзрачният от четиримата братя. Полата не скриваше кокалестите му колене, а раменете му бяха много тесни.

Почти всички мъже бяха с шотландска носия, но жените тънеха в коприна и брокат. Катрин беше възприела, без да се замисля, предубеждението на много англичани, че по отношение на модата шотландките са все още в елизабетинската епоха, но присъстващите дами можеха преспокойно да съперничат по елегантност на лондонското общество и тя установи с облекчение, че нейното деколте не прави изключение. Деколтето на Лорън беше дори още по-дълбоко, та пищният й бюст просто преливаше от корсажа.

— Дано не сме ви накарали да чакате — каза Алекс, когато Доналд и Мойра прекосиха салона, за да поздравят него и Катрин. Брат му беше видимо зарадван и трогнат да го види в шотландска носия, затова прегръдката беше много сърдечна.

— Добре дошъл у дома! — Гласът на Лохийлс беше малко дрезгав. — Камеръновци са най-сетне отново заедно и така трябва да бъде и занапред. Обединени, сме силни и нека нищо не бъде в състояние да ни раздели — никакво правителство и никакъв крал!

— Така да бъде! — откъсна се одобрително от всички уста, докато някой подаваше на Алекс и Катрин кристални чаши.

Доналд вдигна чаша.

— За здравето на Камеръновци!

— За Камеръновци! — Чашите със златиста течност бяха пресушени на един дъх.

Катрин последва примера на останалите и се почувства горда, докато някакво огнено кълбо сякаш се взриви в гърлото й, пресече й дъха. С подкосени колене тя се вкопчи в ръката на Алекс и той едва успя да я задържи да не падне.

— О, божичко! — Тя видя сякаш размито уплашеното лице на Мойра. — Кой й е дал уиски?

— Не съм аз — оправда се Джийни. Невинният израз на лицето й не беше по-убедителен от този на котка с птичи пера по муцунката.

— Горкото дете сигурно никога не е пило нещо по-силно от леко вино. Дайте й веднага чаша вода.

— Това тук е по-добро — леля Роуз подаде на Мойра една чаша. — Ако пийне вода, уискито пак ще я удари в главата. Глътчица червено вино ще й подейства чудесно.

Мойра вдигна чашата до устните на Катрин.

— Само една малка глътчица.

Сладкото червено вино наистина угаси жаравата в устата и гърлото й.

— Божичко! — простена тя. — Какво беше това?

— Най-доброто уиски от нашите планини! — похвали се Арчибалд Камерън. — Мое собствено производство.

— Какво ще кажете, дали да не пристъпим към вечерята? — предложи усмихнат Доналд. — Гладен съм като вълк.

Той даде знак някому, който стоеше в коридора, и тутакси се разнесоха пронизващи звуци, напомнящи квиченето на умиращо прасе. Катрин хвана пак ръката на мъжа си, но когато обърна предпазливо глава, видя само един свирач на гайда, който изтръгваше от инструмента си нещо като музика, след като мехът се бе напълнил с въздух.

— Той ни кани на трапезата — прошепна й Алекс на ухото.

— На мен ми звучи, сякаш иска да ни откаже да хапнем дори залък.

— Права си, отначало гайдата е била използвана, за да се плаши врагът. Десет души гайдари, маршируващи пред войската, могат да опънат по-зле нервите на противника от вида на цял артилерийски полк.

По изключение този път Катрин повярва на всяка негова дума.

Доналд й предложи ръката си и я отведе галантно в голямата зала, където бяха сложени две дълги дъбови маси. По-малката беше качена на подиум и предназначена за най-важните членове на семейството и почетните гости, останалите близо петдесет чичовци, лели, братовчеди и братовчедки, деца и приятели насядаха около другата маса.

Катрин седеше между Доналд и Арчибалд, срещу нея Елспет, съпругата на Джон. Набит нисичък господин, когото всички наричаха само „Капич“, седеше между Елспет и Джийни и флиртуваше през масата с леля Роуз. В другия край на масата се беше настанила Мойра, откъм дясната й ръка седеше Алекс, откъм лявата Джон. Катрин установи ядосана, че Лорън е окупирала стола до Алекс и му прави неприкрито аванси.

След многобройни тостове и речи — някои на галски — сервираха първото ястие, чудесна картофена кремсупа с късчета сьомга. Последваха огромни блюда с пържена патица в маслен сос, салами и пастети. Арчибалд Камерън се грижеше чашата на Катрин да не остава празна, а тя съжаляваше от сърце и душа, че е така силно пристегната.

— Нашите планински специалитети май ти се услаждат — подхвърли Капич и й смигна. — Нищо чудно, бях наскоро в Лондон, където познават май един единствен сос, с който заливат всички ястия. А все се фукат със своята култура на храненето. Какво ме греят най-красивите чаши и сребърните прибори, ако ми сервират помия за прасета? — Той хвърли на Катрин извиняващ се поглед. — Моля ви, не се обиждайте, уважаема госпожо.

В себе си тя трябваше да се съгласи с него — английската кухня беше наистина незадоволителна.

— Щом на трона пак седне шотландски крал, ще ги научим и на кулинарно изкуство — както ги научихме да се страхуват от нас — възкликна Джийни.

— Дръж си езика зад зъбите, жено — изръмжа Арчибалд.

— Никой не може да ми сложи катинар на устата — нападна Джийни съпруга си. — Ако вие мъжете сте поплювковци, които гледат как да изклинчат, когато принцът им ги моли за помощ, аз пък си казвам кратко и ясно мнението и хич не ме е еня дали това ви харесва, или не.

— Днес празнуваме завръщането на Аликзандър — намеси се енергично Мойра. — Има по-радостни теми за разговор от политиката, та престани, моля те, мила снахо, да предизвикваш кавги.

— Не предизвиквам кавги — упорстваше Джийни, — но мъжът ти не бива да се спотайва вкъщи и да обижда принца, като не се отзовава на призива му. Баща ти никога не би обърнал гръб на един Стюарт — обърна се тя направо към Доналд. — Той щеше да побърза да отиде при него и да му се закълне във вярност.

Лохийлс отмести чинията си.

— Никой никога не се е съмнявал в лоялността ми спрямо крал Джеймс и в уважението ми към неговия син. От години съм използвал всяка възможност да улесня завръщането им в родината.

— Думите не са достатъчни — изсумтя Джийни. — Англичанинът може да бъде победен само с дела.

Катрин бе смаяна — какво си позволява тази жена в присъствието на гости! Но другите, изглежда, й бяха свикнали, отпиваха си преспокойно от виното и хапваха от вкусния сладкиш, сервиран за десерт.

— Не я слушай, Доналд — каза Джон Камерън. — Твоята сдържаност е най-мъдрото решение, което си вземал през живота си, и трябва да държиш на него. Винаги си казвал, че бунтът срещу Хановерската династия е невъзможен без силната подкрепа на Франция. Принцът го знаеше, а обеща да доведе цяла армия и да докара оръжие. А сега се появи без нито едно от двете и затова никой предводител на клан не е задължен да му помага.

— Аз съм се клел във вярност на крал Джеймс — възрази Доналд — и ако ме призове да се бия за него, ще го сторя, и то до последна капка кръв.

— Това го знаем всички — наведе се бързо напред Джон. — Но не твоят крал те моли да рискуваш не само собствения си живот, но и този на още хиляда смели мъже! Иска го онзи глупав хлапак, напуснал Италия без разрешението на баща си. На своите 24 години той мечтае за власт и слава, без да е наясно, че пътят към тях е постлан с кръв и трупове.

— Да, той е млад и напорист, но желанието му е само да помогне на баща си да получи онова, на което има право.

— По дяволите, той иска война! — Джон се огледа с горчивина наоколо си. — Война, която ще е катастрофална за Шотландия.

— Една разделена Шотландия — измърмори потиснато Доналд. — Клановете ще се окажат от двете страни на барикадата и ще поведат гражданска война, вместо да нападнат с обединени сили англичаните… Една война днес би унищожила всичките ни мечти за независим шотландски парламент.

— Можеш да погребеш тези мечти, ако принц Чарлз не се завърне час по-скоро в Италия — намеси се Алекс, който дотогава беше мълчал. — Достатъчно е шепа кланове да застане зад него, и Англия ще има вече чудесен повод да ни нападне. Гарнизоните във форт Уилям и форт Джордж веднага ще бъдат засилени и войската ще бъде дислоцирана на Север.

— Принцът обеща, че английска армия ще се сражава на наша страна.

— По време на пътуването ми през Англия не забелязах и следа от подобна армия — каза сухо Алекс. — За сметка на това там гъмжи от фанатици, които насъскват населението. Убеждават ги, че голи, кръвожадни пещерни хора искали да нападнат Англия, да изнасилват жените им и да принесат децата им в жертва на друидите. — Той погледна втренчено Катрин през масата. — Никой не ще може да ги убеди, че ние искаме да живеем в мир, но без чуждестранни завоеватели, които смятат, че са взели цивилизацията под аренда само за себе си.

Тя не можеше да повярва, че тук се разисква толкова открито за едно въстание. Какво би казал Хамилтън Гарнър, ако беше тук с яркочервения си кител и белия панталон? Сигурно щеше да обясни на тези фантазьори колко смешни са плановете им за инвазия. Какво можеше да сторят шепа яковисти срещу събраното в юмрук могъщество на английските драгуни?

Хамилтън! Къде ли е той сега? Дали се е съвзел от раната или са възникнали усложнения — инфекция, треска или нещо още по-лошо? Защо не дойде да я освободи? И защо Деймиън не я последва? Беше оставила толкова бележки във всички странноприемници, че беше невъзможно Алекс да ги е намерил до една. Можеше ли доскоро да си представи, че нито Хамилтън, нито Деймиън няма да пожелаят да й се притекат на помощ?

Сега беше вече твърде късно… Беше пленничка в тази средновековна крепост. Наистина, държаха се с нея учудващо мило, но тук тя би си останала завинаги чужденка. Чужденката… англичанката. Щяха да следят всяка нейна крачка, а бягство щеше да е просто невъзможно.

На какво се смееха сега? Тя погледна към Алекс и очите й останаха приковани към чувствените устни, които й бяха доставили такова удоволствие…

Катрин понечи да посегне към чашата с вино и за малко не я събори. Червено петно се разля върху снежнобялата покривка.

— Господи, колко съм несръчна — прошепна тя смутено.

— Не се притеснявай — усмихна й се Доналд. — Навярно си капнала. Радваме се, че въпреки това участваш в малкото ни тържество. Бях посъветвал Алекс да те остави да си отспиш.

— Тя настоя да слезе за вечерята. — Беше гласът на Алекс и той се озова изведнъж зад стола й.

— Да, аз… аз наистина съм малко уморена.

— Съвсем естествено е — надигна се Мойра угрижено. — Извини ни, моля те, че не се съобразихме с теб. Алекс, трябва веднага да я заведеш да си легне.