Марша Кенъм
Сърце в опасност (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Лохабър, август 1745 година

Аликзандър Камерън спря жребеца си на ръба на дълбоката амфитеатрална клисура, наречена Грейт Глен. Скалистата местност беше много странна, а на дъното й потоци, рекички и водопади се сливаха в канал, който стигаше от Инвърнес на север чак до форт Уилям на юг. Езерата следваха едно след друго, а Лох Нес беше не само най-голямото, но и най-тайнственото.

Алекс смяташе, че след около осем часа могат да стигнат в Акнакери — осем часа, през които ще навлизат все повече в този див планински край, сърцето на Горна Шотландия. Неговата родина…

Както предсказа Иън, бяха напредвали с каретата доста бавно по прашните военни пътища. На кон щяха да преодолеят разстоянието за много по-малко време. Но това беше щедро компенсирано от факта, че не трябваше да се страхуват от многобройните проверки. Впечатлени от герба на Ашбрукови върху каретата, войниците се отнасяха с голямо уважение към „лорд и лейди Грийнстън“, никой не се усъмни в тяхната идентичност и само ги предупреждаваха да се пазят от яковистките бунтовници, които правеха несигурна цялата околност.

— Под полите на хубави млади дами бихме могли да прекараме в Шотландия половината френска армия — установи Олуин, след като загрижени войници ги придружиха няколко мили. — Трябва да призная, ще съм доволен да се намирам под закрилата на такива фусти. Както гледам, войниците са толкова нервни, че стрелят по всичко, което зърнат някъде да шава.

И след като пресякоха шотландската граница, пак не можеха да се чувстват в безопасност, защото жителите на равнината бяха най-често привърженици на Хановерската династия. Във всички градове гъмжеше от английски търговци, благодарение на които стопанството процъфтяваше, а който кажеше тук, та макар и една дума срещу крал Джордж, беше третиран като предател. В тази плодородна погранична земя, където тлъсти крави се разхождаха сред тучни ливади, връзките вътре в клановете отдавна се бяха разхлабили. Тук амбициозни мъже можеха да напреднат и без подкрепата на предводителя на клана и тази независимост от толкова строгия някога закон за наследство се приемаше като предимство, с което никой не желаеше да се раздели само за да подкрепи Стюартите.

Друго беше в непристъпната Горна Шотландия, където хората продължаваха да живеят по отколешните закони. Няколко клана си бяха поделили областта, най-често след вековни кървави разпри, и който нарушеше без позволение тези граници, трябваше да знае, че няма да се церемонят с него. Кланът предлагаше на всекиго закрила, за убийството на беден арендатор отмъщаваха по същия начин, както и за богат земевладелец. Още с раждането на човека се знаеше дали е предопределен да властва или да служи и никой не се осмеляваше да постави това наследствено право под съмнение. Кланът Камерън беше от най-могъщите и Аликзандър, загледан сега във величествената природа, усещаше сърцето си да прелива от щастие и гордост.

Олуин се приближи тихо към него.

— Просто невероятно, нали? — Гласът му издаваше благоговейно учудване. — Само защото дъхти така познато на пирен, в мен се пробуждат всички спомени.

Алекс слезе засмян от коня и позволи на Шадоу с приятелска плесница по задника да си хапне от сладката трева.

— Имаш право, виждам изведнъж пред себе си лица на хора, за които не съм мислил от години. Помниш ли още Макиън от Кориарик?

— Руад Макиън ли? Може ли някой изобщо да го забрави? Ръце, дебели като клони на дърво, и огненочервена коса. Дали е успял да се ожени за Елспет Макдоналд? — ухили се Олуин. — В нейно присъствие лицето му ставаше червено като косата.

Черните очи на Аликзандър се устремиха към планинските върхове, обвити сега в мъгла.

— Как мислиш, какво ли ни очаква в Акнакери?

Олуин го изгледа изпитателно.

— Иън твърди, че почти нищо не се е променило. Бойната кула си е на мястото, овощните градини продължават да раждат, а розите и астрите да цъфтят. Впрочем Лохийлс е насадил в алеята пред замъка млади брястове, предполагам подтикнат от Мойра.

— Друго имах предвид — въздъхна Алекс.

— Зная какво имаше предвид, но какво искаш да чуеш от мен? Проклятието на живот в изгнание е, че човек мечтае да се завърне у дома и да намери всичко такова, каквото го е оставил. Но времето не спира, и петнайсет години не оставят никого непроменен. Тогавашните деца отдавна са пораснали и вече също имат деца, а на гробището сигурно има много нови гробове. — Той се поколеба за миг, после посочи с глава каретата. — Като сме заговорили за промени — как ще обясниш на семейството си присъствието на „лейди Грийнстън“?

Алекс погледна към каляската. Катрин Ашбрук тъкмо беше слязла от нея и златната й коса блестеше на слънцето. През изминалите десет дни и нощи беше ограничил до минимум контактите със „съпругата“ си, за да не поставя излишно търпението си на тежки изпитания. Тя също се беше отказала от разпалени спорове и се задоволяваше с хладни погледи. Това не му пречеше да я наблюдава и той го правеше по-често, отколкото би желал. Но кой мъж би могъл да отмине хубостта й? Преситен от всички напудрени и силно гримирани жени, които беше срещал по време на пътуванията си, той се възхищаваше на нежния тен на Катрин и на лъчистите сини очи, които наблюдаваха с любопитство всичко ново, макар тя да се правеше, че не я интересува нищо наоколо.

Въпросът какво ще прави с нея, щом стигнат целта си, беше го занимавал непрестанно, откакто напуснаха Уейкфийлд.

— Бих могъл да им разкажа част от истината — че е сестра на мой приятел и се е съгласила да се представя за моя съпруга, за да ни осигури безопасно пътуване.

Олуин го изгледа скептично.

— Лохийлс от години те натиска да се ожениш. Щом кажеш, че бракът ти е легален, той ще преобрази предвидливо половината замък в детска стая.

— Можеш ли да ми предложиш нещо по-добро?

Маккейл присви замислено устни.

— Можеш да се представяш и занапред за такъв, за какъвто тя вече те смята и трябва да призная, не без основание, а да разкажеш на Доналд, че си довлякъл англичанка заложничка, за която той може да поиска голям откуп.

— На тебе това положение май ти доставя удоволствие, нали? — попита сухо Алекс.

— Понякога.

— Надявам се да не бъдеш много разочарован, като чуеш, че съм решил да позаобиколим малко към юг.

— Искаш да я отведеш във форт Уилям? — веднага се досети Олуин.

— Едва ли ще е трудно да я качим на търговски кораб, след като чичо й е висш офицер в английската армия.

— И се надяваш, че ще можеш да напуснеш отново форта без разрешение?

Алекс избягна погледа му и примижа срещу слънцето.

— Нали се бяхме споразумели да избягваме всеки излишен риск — напомни му Олуин.

— Предпочиташ ли да рискувам свободата си, като я заведа в Акнакери?

На Маккейл не му беше до шеги.

— Бих предпочел никога да не беше измислял целия този план, от който още ми настръхват косите.

— Защо не протестира по-енергично, щом планът ти е изглеждал толкова опасен?

— Защото Иън гореше от нетърпение да изкопае три нови гроба — въздъхна Олуин. — Каза ли й вече какви са намеренията ти?

— Не, но сега ще я зарадвам с тези новини.

Олуин ровеше с върха на ботуша си из тревата.

— Виж какво… тя всъщност нямаше да е лоша жена за теб. Пък в Акнакери има предостатъчно място — ухили се той. Но се поотдалечи предпазливо, преди Алекс да успее да му отговори и продължаваше да се кикоти, докато минаваше покрай Катрин и Диърдри, които извърнаха носове, сякаш той вонеше непоносимо.

Катрин последва Диърдри, понесла кошница за пикник към сянката на едно дърво. Изминалите десет дена бяха за нея същинска Голгота. Трябваше да признае наистина, че тримата бегълци се държаха много коректно и учтиво, но тя не забравяше нито за миг, че разбойническите им характери могат отново да се проявят, а не можеше и да прости на Камерън, че й беше изтръгнал обещанието да не се опитва да бяга и да не привлича ничие внимание. При всяко спиране, което им се налагаше, би предпочела високо да се развика за помощ и при всяка военна проверка се надяваше въпреки всичко, че войниците ще изтълкуват вярно умолителните й погледи или ще забележат пистолетите, скрити под жилетката на Камерън. Щом зърнеше в далечината яркочервена униформа, сърцето й почваше лудо да бие, защото вярваше, че сигурно е Хамилтън, който препуска към нея, за да й помогне.

Сега пак си помисли с какво удоволствие би гледала как нейният любим старши лейтенант нарязва със сабята си на късчета лицето на шотландеца. Камерън стоеше на върха на хълма, загледан в далечината. Внушителната му фигура се открояваше на фона на синьото небе, къдравите черни коси бяха вързани хлабаво на тила, носеше шоколаденокафяво палто и кожен панталон, който очертаваше направо безсрамно мускулестите му бедра, снежнобяла риза и кремава сатенена жилетка, извезана на зелени и златни листа.

Нищо чудно, че успява така лесно да заблуждава хората. Кой би заподозрял, че този елегантен мъж със съвършени маниери е всъщност шотландски овцевъд. Лекия си акцент можеше лесно да обясни с това, че е израсъл в чужбина, а безукорното му държане придаваше на това твърдение допълнителна правдоподобност. Беше свикнал очевидно със скъпи дрехи и лукс във всекидневието си. Какво ли е могло да го накара да замени приятното, макар и лъжливо, съществуване като Рифър Монтгомъри с някакво примитивно жилище и наметало от овча вълна?

Не личеше да е фанатизиран яковист, следователно се връща по всяка вероятност по политически причини в отечеството си. Пари? Шпионите толкова добре ли са заплатени? За главата му е обещана награда от десет хиляди крони — цяло състояние. Не се ли бои, че някой може да го познае и предаде?

Установи смутено, че черните очи са вперени в нея и веднага сведе клепачи, но той вече се приближаваше с широки крачки към нея.

— Чудесен следобед — каза той безгрижно. — Идеален за малка разходка. Предстои ни стръмно спускане, а пътят не е в най-добро състояние. Мисля, че ще е по-сигурно Иън да смъкне празната карета, а ние да го последваме пеша.

— Както кажете — Катрин задърпа нервно дантелената си маншета, като видя, че той няма намерение веднага да се отдалечи. — Мога ли да попитам къде се намираме?

— От вчера следобед сме на територията на Макдоналдови.

— Това не ми говори много.

— Представа нямах, че се интересувате от география.

— Не е ли напълно нормално, ако човек не иска да загуби напълно ориентация? Откакто преминахме преди три дни границата, никъде не видях пътен знак.

Камерън вдигна черна вежда.

— Ние се ориентираме по планините. Не намирате ли, че са великолепни?

— Не виждам планини за пръв път.

— Виждали сте приятни английски хълмове — възрази той и й подаде подканващо ръка. Когато тя скри бързо ръце зад гърба, той се ухили и трапчинката отново се появи. — Исках само да ви покажа една чудесна гледка.

Камерън посочи хълма пред тях и Катрин се покори с въздишка на съдбата си, но без да поеме предложената й за помощ ръка. Колкото по-високо се изкачваше, толкова по-внушителни ставаха планините, които изпълваха целия хоризонт, а когато стигнаха върха, изведнъж се уплаши, защото хълмът, който изглеждаше отдолу толкова безобиден, свършваше със скала, която се спускаше стръмно надолу. Този път не възрази, когато Камерън пъхна ръка под лакътя й, защото погледът в зеещата пропаст беше главозамайващ.

Долу се простираше зелена долина, през която се виеше пътят — погледнат отгоре, той приличаше на тясна лента. Стръмните планини имаха странни форми и въздействаха заплашително. Обвити в лека мъгла, искаха сякаш да държат и слънцето по-надалеч.

Въпреки че не искаше да признае дори на себе си, Катрин се беше любувала по време на пътуването на много пейзажи: червено-кафяви планински пасбища, проблясващи сребристо реки и потоци, обвити в мъгла върхове и дълбоки езера с почти черна вода. Предишния ден бяха прекосили една идилична долина, която изглеждаше като нарисувана. Принадлежала на клана Макдоналд, беше й обяснил Маккейл, и била бойно поле на едно от най-кръвопролитните сражения в шотландската история. Красота и пустош, богатство и крайна бедност — тази страна беше изпълнена с противоречия и не по-малко загадъчна и непредвидима от мъжа, застанал до нея.

— Прекрасно е — призна тя неохотно.

— Наистина прекрасно — потвърди тихо Камерън. Нещо в гласа му подсказваше, че думите му се отнасят само за гледката, и Катрин изведнъж осъзна, че той вече не я държи за лакътя, а е обвил ръка около кръста й.

Аликзандър се беше почувствал поласкан, че, търсейки закрила, тя се е притиснала към него. Лек ветрец си играеше с косата й и я отвяваше към тъмнокафявата му дреха, извезваше я сякаш със златни нишки. Синьото небе се отразяваше в теменужените й очи и тя дъхтеше на полски цветя. Общото впечатление беше замайващо като сладко вино.

Катрин направи объркана крачка встрани и се изкашля.

— Приближаваме ли най-сетне това Арчбъри, за което непрекъснато говорите?

— Акнакери — поправи я той. — Имаме още половин ден езда дотам, може би малко повече.

— Половин ден езда — повтори тя с копнеж. — А после ще ме върнете у дома, нали?

Камерън хвърли поглед наляво. Зад една от планините се намираше форт Уилям с голямото си пристанище и военните кораби, но той реши да не посвещава все още Катрин в намеренията си.

— Да, веднага щом реша, че е безопасно.

— Безопасно ли? Та каква опасност бих могла да представлявам за вас сега? Отдавна прекосихме границата, а селяните, които срещахме последните няколко дни, не разбират английски. Дори да исках, вече нямаше да имам възможност да ви издам, впрочем не се и опитах.

— Държахте се много коректно — потвърди той.

— Изпълних всичко, което поискахте от мен. Би било безсъвестно да продължите да ме измъчвате.

— Да ви измъчвам? Нима не нощувахме в най-добрите странноприемници, където можехте да се къпете колкото си щете и където ви сервираха вкусни ястия?

— Добрата храна и горещата вода не компенсират гаменската компания.

— Гаменска ли? — Алекс хвърли през рамо поглед към разкошните черно-златни ливреи, които бяха облекли Олуин и Иън.

— Братовчед ви — обясни Катрин. — Непрекъснато ме гледа така, сякаш иска да ми причини нещо лошо.

— Нищо чудно, след като го фраснахте толкова силно по главата — напомни й той. — А за това, че ви зяпа, всъщност не бива да му се сърдите — защото наистина сте една очарователна млада дама.

Катрин се изчерви от неочаквания комплимент.

— Той ми се закани. Чух го.

— Нима разбирате галски?

— Разбрах го по тона му и дори зная с какво ме заплашва. Той още тогава, в конюшнята, се опита да ми досажда и ако не бях напипала случайно вилата, навярно щях да бъда…

Камерън се усмихна учтиво и извади пура от джоба си.

— Какво именно щяхте да сте?

— …изнасилена — измърмори тя смутено.

Със съзнанието, че и той самият не беше далеч от намерението да й го стори, Аликзандър смени темата и посочи покривката, която Диърдри беше разстлала върху тревата.

— Трябва да хапнете нещо, преди да направим разходката до долината.

— Не съм гладна.

— На закуска не ядохте почти нищо. — Той изпусна облак дим и отново я хвана под ръка. — Не бих искал да припаднете от изтощение.

— Нямам намерение да припадам. — Тя се дръпна рязко от него. — Никога през живота си не съм припадала. А не съм вече и дете, което трябва да се води за ръчичка.

— Че не сте вече дете, можах да видя в Уейкфийлд със собствените си очи, но бих се радвал, ако престанете да се държите като дете.

Катрин беше толкова шокирана от намека му за сцената в онази кръчма, че се остави без повече възражения да бъде водена надолу по склона. Когато седна върху плоския камък до покривката, Диърдри понечи да се присъедини както винаги към нея, но веднага се отказа, защото Камерън й направи незабележимо знак с глава. Той съблече преспокойно връхната си дреха, сгъна я грижливо, сложи я на тревата и седна.

— Но какво правите? — възкликна ужасено Катрин.

— Искам да обядвам — отвърна Алекс. — Ще ни сервирате ли, или аз да се заема с това?

Най-голямото й желание беше да го фрасне по главата с някое тлъсто овнешко краче, но се задоволи разумно да разгъне ленена салфетка върху скута си, да си избере от кошницата най-чистия нож и да сложи в чинията си тънко парче месо и малко кашкавал. Без да обръща внимание на Камерън, налапа късче кашкавал.

Той се ухили, все още с пурата в уста.

— Колко неучтиво от ваша страна, госпожице Ашбрук! А непрекъснато упреквате мен, че съм имал лоши маниери.

Тя го изгледа гневно в засмените черни очи, бръкна в кошницата, набоде две дебели парчета месо и ги хвърли в чинията му.

— Много благодаря! — Алекс остави пурата в тревата и опита овнешкото. — Много е вкусно! Непременно трябва да хапнете от него.

— Аз едва дишам, та как на този отровен въздух да ми се услажда храната? Мога ли да попитам какво е това гадно нещо, дето го пушите непрекъснато?

— Гадно ли? Та това, мила моя, е пура от истински тютюн „Виржиния“. Алекс смукна още веднъж дълбоко от пурата, после я угаси в тревата. — Така по-добре ли е?

— Още по-доволна щях да съм, ако престанете тази смешна игра! Вие ме отвлякохте, компрометирахте ме и съсипахте репутацията ми, но въпреки това очаквате да разделя с вас приятелски трапезата си! Очаквате да отговарям веднага на всеки ваш въпрос, въпреки че не съм чула от вас нито един честен отговор.

Камерън подпря главата си с ръка.

— Добре де, питайте. Обещавам ви честни отговори, при условие че ще се редуваме в поставянето на въпроси.

— Вие наистина ли сте убили някого? Вярно ли е, че за залавянето ви е обявена награда?

Дори да беше изненадан, той не се издаде.

— Защо? Може би се надявахте да приберете наградата?

— Ето, виждате ли? — Катрин захвърли ядосано вилицата върху покривката. — На всеки въпрос отговаряте с въпрос.

— Прощавайте — ухили се Алекс. — Такава е силата на навика, не беше лошо намерение. Та какво искахте да знаете? А да, дали съм убил някого… Преди петнайсет години убих двама мъже, но не бих го определил като убийство. По-късно убих още мнозина, но вече никой не се опитваше, слава богу, да ме привлече към отговорност.

Катрин го гледаше ужасена.

— Убил сте толкова много хора, че вече не им знаете броя?

— В разгара на сражение е трудно да разбереш кой от куршумите ти е улучил и кой не.

— Сражения? Да не сте бил войник?

— Известно време. Упражнявал съм какви ли не професии. Така, а сега е мой ред: Откога сте сгодена за вашия барутлия старши лейтенант? Питам, защото той изглеждаше не по-малко изненадан от цялото ви семейство, когато Деймиън изтърси новината.

Тя се изчерви.

— Ние… ние не искахме да направим съобщението… толкова мелодраматично… всеки случай не във връзка с един дуел.

— Обичате го, значи?

— Вас какво ви засяга?

— Според нашите правила това беше непозволен контравъпрос, госпожо.

Катрин изскърца със зъби.

— Дали обичам Хамилтън? Ако непременно искате да знаете — да! Влюбена съм отчаяно в него и ако смятате, че той ще се откаже да ви отмъсти, значи…

— Много ви моля, обяснете ми какво значи да обичаш отчаяно някого?

— Значи с цялото си сърце и от цялата си душа. Но за да можете да го разберете, би трябвало и вие да имате сърце! Сега е мой ред: Защо държите толкова силно след петнайсетгодишно отсъствие изведнъж да се завърнете в това Арчбъри.

— Там съм си у дома. Защо да не се завърна?

— Но защо тъкмо сега, когато в Шотландия е толкова неспокойно? Не вярвате в каузата на Стюартовци и въпреки това рискувате живота си, за да шпионирате в тяхна полза. Не вярвате, че шотландецът има шанс да си върне трона, но събирате информация за състава на полковете и други подобни. Та нали човек го прави само ако вярва, че войната е предстояща. Или сте все пак привърженик на Стюартите?

Камерън понечи да извади нова пура, но се отказа с въздишка, защото Катрин му отправи укоризнен поглед.

— Проблемът е, че шотландците не познават думата компромис. Крал Джеймс е шотландец и цяла Шотландия му се е клела във вярност. Англичаните го смъкнаха от трона и го изпратиха на заточение само защото неговата религия не им допада. Не беше много благородна постъпка, не сте ли съгласна? А после поканиха неговата братовчедка и чуждоземния й съпруг да заемат опразнения трон.

— Всичко беше съвсем легално.

— Естествено, след като английският парламент промени наследственото право. Но да допуснем, че парламентът приеме закон, според който всички руси и синеоки момичета трябва да останат до тридесет и петгодишната си възраст в манастир. Тогава би било легално те да бъдат затворени между манастирските стени. Само че от морална гледна точка щеше ли да е оправдано?

— Сравнението ви е абсурдно.

— Не е ли също тъй абсурдно да предписваш на един човек по какъв начин трябва да се моли на своя бог?

— Говорим за крале, не за богове.

— Да, но могъществото на кралете се е основавало винаги на твърдението, че далечните им прадеди произхождат от боговете и това беше всеобщо признато. Не искам да твърдя, че всички монарси са светци, но това дава ли ни право да им отсичаме главите, или да ги пращаме в изгнание само защото нещо в тях не ни допада? Столетия наред на трона са седели мъже, извършили много по-тежки престъпления от тези на Джеймс Франсис Стюарт, и съм съгласен с яковистите, че не бива една клетва за вярност да се прехвърля произволно от един крал върху друг. За шотландците е въпрос на гордост и чест да останат верни на своя крал.

— Наистина ли всичко е толкова просто?

— Не, всяка война има различни причини.

— Значи вярвате, че ще има война?

— Ако разгорещените глави се наложат, да.

— Но нали не всички шотландци подкрепят като един човек Стюартите?

— Както не всички англичани са обединени зад Хановерската династия.

— Вярно, но изпитват дълбоко недоверие към папищашите. Англия няма да приеме никога вече крал католик, та каквото ще да става.

— Вашата религиозна нетърпимост е направо въпиюща, мила моя. Да не би католиците да са с рога и раздвоени опашки?

— Ако трябва да се съди по вас за останалите, бих казала убедено — ами да!

— Трябва да ви разочаровам, нито аз, нито кланът ми сме католици.

— Но тогава значи няма да се биете за Стюартите?

Алекс въздъхна добродушно.

— Става дума не само за религия, но и за това, че Англия си е присвоила повече или по-малко Шотландия. Шотландският парламент е всъщност безвластен, в големите шотландски градове се назначават англичани за кметове, английската войска ни държи в шах. Те ни откраднаха страната, отмъкнаха ни нашата търговия и искат да ни предписват какво можем да садим, да купуваме и продаваме. Примамват с какви ли не обещания заселници за колониите си, а като се озоват веднъж там, високомерни колонисти със синя кръв ги експлоатират най-безсрамно и ги оковават в железа. Ние, шотландците, сме своенравен народ. Ние не желаем други да определят съдбата ни, ние не ставаме за роби.

— Но нали планинците са вдигнали още преди трийсет години въстание, което е било потушено. Как може някой да вярва, че този път ще успеете? Вие самият всеки случай не го вярвате. В Уейкфийлд казахте, че светът гъмжи от почтени глупци, които се преследват взаимно в кръг, а вие не желаете да участвате в този лов.

Аликзандър се разсмя гръмогласно. Просто не можеше да спре. Катрин се учуди, че с трапчинката и чело, ненавъсено от бръчки, и със святкащи очи той изглежда почти млад. Беше й обаче неприятно, че останалите ги зяпаха учудено.

— За бога! — изкашля се той. — Ето една жена, която наистина умее да слуша, да мисли и да се аргументира.

— Това, че носим рокли и с удоволствие правим от косите си изкусни фризури, съвсем не значи, че сме глухи, неми или слепи.

— Обещавам никога вече да не правя толкова погрешни обобщения. — Той прокара ръка по насълзилите се от смях очи. — Права сте. Ако имаше съответствие между роклите и липсата на интелигентност, повечето шотландци щяха да са глупаци.

Катрин трябваше бързо да извърне поглед и да прехапе устни, за да не се засмее, защото така щеше да прояви непростима слабост. За да отклони вниманието му, попита с намръщено чело:

— Все още не сте ми казал дали семейството ви ще вземе участие в борбата, ако се стигне до война.

— Честно казано, и аз самият не зная. Един от братята ми, Арчибалд, е лекар и желанието му е да спасява живот, а не да го унищожава, но той е с непредсказуем темперамент. Джон заяви кратко и ясно, че няма да се произнесе нито за, нито против, а третият ми брат, Доналд, е главатар на клана, той е Камерън от Лохил. От неговото решение ще зависи как ще се държи кланът ни от хиляда човека през следващите месеци. Досега е бил винаги за мира и докато не промени мнението си, в планините ще остане спокойно.

— Толкова силно ли е влиянието му?

— Да, хората вярват в правилността на решенията му и здравия му разум. При важни въпроси една трета от планинците се съобразяват с него, а хладните глави в Англия също се надяват много на благоразумието му. Доналд знае, че в момента въстание в Шотландия ще завърши най-вероятно с катастрофално поражение. Но той е в същото време и мъж, за когото честта и гордостта са над всичко. Та, ако някой се усъмни в неговата лоялност, боя се, че ще пренебрегне всяко благоразумие и ще реши да се бие.

Катрин отново беше открила нова страна у този странен Аликзандър Камерън. Изведнъж се оказа, че има съвест, обича семейството си, загрижен е за него, въпреки че се е наложило преди петнайсет години да го напусне. Беше ли това истинската причина за неговото завръщане въпреки всички рискове? Катрин, която никога не беше изпитвала силна привързаност към семейството си, не проумяваше как може такава сплотеност да се запази при такова отдалечаване във времето и пространството. Предпочиташе да не се замисля много-много за това, защото всичко щеше да е далеч по-просто, ако продължи да вижда в него чудовището, както го бе нарекла.

Слънцето топлеше и черната коса блестеше на слепоочията му от малки капчици пот. Раната от сабята беше заздравяла добре и само тънък бял белег напомняше за нея. Той притежаваше несломимата сила и смелост на пантера и беше опасен като това хищно животно. Ако се стигнеше до война, той щеше да се бие. Въпреки съмненията и логичните си аргументи, не беше човек, който ще гледа безучастно как други загиват на бойното поле.

Секунда след секунда пред погледа й възникваше такова кърваво бойно поле. Зелени ливади бяха осеяни с трупове и кънтяха от ужасяващите викове на ранените и умиращите. Едър чернокос воин, застанал с гръб към нея, се бранеше отчаяно срещу дузина мъже в червени униформи, които го нападаха с бляскавите си мечове…

Картината беше толкова реална, че Катрин си пое дълбоко въздух и изтърва ножа. Погледът на Камерън се плъзна към ръката й, защото на единия й пръст се появи капка кръв.

— Аз… аз се порязах — прошепна тя и избърса кръвта със салфетката.

Картината на бойното поле избледня, щом погледна към сияещото синьо небе, но се попита, изтръпнала, дали не й бе дадено по тайнствен начин да надникне в миналото, или това беше предсказание за бъдещето?