Марша Кенъм
Сърце в опасност (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Катрин премина последните мили до Акнакери, обзета от чувство на отчаяние. Камерън не я удостояваше нито с поглед, нито с дума, но тя усещаше хладния му гняв, надвиснал над нея като буреносен облак. Разбираше, че необмислените й думи са го поставили в много неудобно положение и все пак не беше справедливо да се държи с нея така, сякаш нарочно му е сложила капан.

Ескортът не й вдъхваше чувство за сигурност, тъкмо обратното, будеше най-лоши съмнения, че домът на Камерън може да се окаже и някоя планинска пещера. Той самият винаги беше наричал Акнакери замък, но през цялото им досегашно пътуване през Шотландия тя видя само смрадливи каменни колиби. Баща й имаше може би все пак право, когато твърдеше, че тези полудиваци носят овчи кожи и живеят в пещери…

Беше капнала, объркана и уплашена. След като Алекс направо изхвърли сандъците й, разполагаше вече само с мръсната рокля на гърба си, а срещу вечерния хлад я пазеше кариран вълнен шал, който един от мъжете неохотно й отстъпи. Пръстите й се покриха с мехури, защото не беше свикнала да язди без ръкавици, косата й се спускаше разчорлена по раменете, зачервеният й нос течеше, очите й бяха подути от мръсотията и от плач, а най-интимните части на тялото й я боляха от коравото седло.

Слънцето отдавна беше залязло зад синьо-черните планини, пътят се виеше покрай езеро. Мъглата беше толкова гъста, че човек едва можеше да види нещо на ръка разстояние, но въздухът миришеше на плодове, а когато белите повесма останаха под тях, Катрин наистина видя ябълкови дървета, а от двете страни на пътя растяха високи брястове. В края на алеята се издигаше Акнакери.

Изграден върху стръмна скала между две дълбоки пропасти, внушителният кафяво-жълт замък се открояваше мощно на фона на вечерното небе. Над него господстваха четириъгълни бойни кули със зъбери, от които стражата можеше да вижда на мили далеч и във всички посоки.

Катрин усети силно вълнение. Тази крепост беше поне четири пъти по-голяма от Роузууд Хол и в нея можеше очевидно в случай на нужда да се приютят жителите на малък град.

Стената трябва да беше поне двайсет и пет метра висока, снабдена с покрити галерии и бойници. Широката дъбова порта се защитаваше от подвижна решетка, която можеше само за миг да бъде спусната, за да задържи надалеч неканени посетители.

Конниците бяха, разбира се, пуснати да влязат и се озоваха във външния двор на замъка, където бяха конюшните, стопанските постройки и тези на слугите. Почти всички прозорци бяха осветени и любопитни глави се подаваха отвсякъде, за да хвърлят бърз поглед върху късните гости.

Вътрешният двор беше много по-малък, с голям каменен кладенец в средата. Там се намираше главният вход към жилищните помещения, а Катрин зърна и един параклис и кухня. Дузини мъже и жени се изсипаха през вратите, за да поздравят Алекс. Мъжете в техните червено-зелено-сини карирани шотландски поли приличаха на великани, повечето носеха факли или фенери.

Катрин беше чела истории за християни, които в античния Рим са били хвърляни за храна на лъвовете, и изведнъж разбра какво им е било. По време на продължителното препускане през планините Камерън изобщо не й беше обърнал внимание, но когато скочи сега от коня и се остави да го потупват по раменете и да го прегръщат най-сърдечно, се преобрази изведнъж в любезен мъж, който се усмихва лъчезарно и весело се смее. Предаван от група на група, той се озова най-сетне пред главния вход.

На вратата търпеливо чакаше висок, строен мъж, който приличаше на Аликзандър, въпреки че беше рус, а чертите на лицето му бяха по-меки. Носеше пола на червено-черни карета и тъмнозелено яке. От ризата се виждаха само дантелените маншети и везаната със златни нишки яка. По хубавото облекло и самоуверената му стойка Катрин реши, че това е Доналд Камерън, Камерън от Лохил. За нейно голямо облекчение той не правеше впечатление на дивак, който може да я затвори в клетка, докато семейството й плати високия откуп. Сред този чужд и странен свят, който й се стори някак безумен, той правеше успокояващо, разумно и цивилизовано впечатление.

Тълпата се смълча и се обърна очакващо към вратата, за да не изпусне срещата на двамата братя след дългата раздяла. За миг те постояха мълчаливо един срещу друг, в очите и на двамата блестяха сълзи.

— Значи най-сетне се прибра у дома, Аликзандър Камерън! В името на всичко свято — през всички тези години лицето ти болезнено ни липсваше.

— Все пак едва ли толкова болезнено, колкото липсвахте на мен всички вие — отговори спокойно Алекс.

Сърдечната прегръдка на братята беше съпроводена от шумно одобрение. Когато глъчката поутихна, Доналд Камерън извика нещо на галски — очевидно заповед да донесат в този ден на празненство бира и вино за всички.

Алекс беше насочил вниманието си към стройната тъмнокоса жена, застанала до Лохийлс.

— Мойра, ти си все така най-хубавата жена в цяла Шотландия.

Лейди Камерън се смееше и плачеше, докато Алекс я въртеше в кръг. После избутаха напред две кокалести, смутени момчета и ги представиха на техния подозрително прочут чичо, а веднага след това едно по-нисичко и по-дебелшко издание на Доналд Камерън се втурна към Алекс и така го притисна към себе си, сякаш искаше да му строши всички кокали.

— Алъсдеър! Алъсдеър! По дяволите, остави ме да те погледам! — гърмеше то. — Боже милостиви, та ти си се превърнал в двойник на стария Евън! Доналд, кажи де, не е ли отново роденият Евън Камерън? Точно така е, та ако ще да ме ритне някой кон!

— Ритника можеш да си го получиш и от мен, ако не ми сториш веднага път, Арчибалд Камерън — изкряка нечий глас и дебелият доктор се видя избутан от съпругата си, която едва стигаше до гърдите на Алекс, но за малко не го събори. — Добре дошъл у дома! Въпреки че не заслужаваш да бъдеш посрещнат толкова сърдечно, неблагодарно прасе такова! Мъж, който се фука с образоваността си и пише един или два пъти на година на семейството си няколко мизерни реда. На мястото на Доналд щях да те отпратя начаса обратно за Франция!

— Джийни! — разсмя се Алекс. — Езикът ти е все така остър както преди.

После той стана отново сериозен.

— Арчибалд, нали знаеш, че бяхме нападнати по пътя?

— Да, Ангъс ни разказа. Всичко е готово, за да се погрижим за ранения. Как е той?

— Сигурно е зле, след като се е друсал шест часа в каретата. Изгубил е много кръв и…

— Карета ли каза? — прекъсна го Арчибалд. — Или искаше цял свят да разбере, че си на път за дома?

— Изглежда, целият свят вече го е знаел — отвърна навъсено Алекс. И докато разказваше накратко за предателството на Кембъл, в двора хората зашушукаха високо и всички впериха погледи в жената, която продължаваше на седи върху понито.

Катрин беше много доволна, че са я забравили. Да слезе от коня би означавало, че наистина е тук, сред шотландските планини, в крепостта на предводител на яковистите. Колкото културен и да изглеждаше братът на Аликзандър, близо хилядата мъже от неговия клан положително не бяха, тъй че недодяланите момчета от ескорта бързо осведомиха тълпата какво се е случило в планината. Откъслеци от прошепнатото стигна и до ушите на Арчибалд Камерън, който вдигна изведнъж ръка и избоботи:

— Какво чувам? Жена? Боже милостиви, ама ти наистина ли си ни довел булката си?

Без да изчака отговора на брат си, докторът забърза към Катрин. Лицето му сияеше, докато я поздравяваше на галски. Тя не разбра естествено нито дума, видя само яките ръце, които искаха да я вдигнат от седлото.

— Не ме докосвайте! — изсъска тя. — Да не сте посмял да ме докоснете!

Явният й лондонски акцент накара докторът да застане като вцепенен и да вдигне разочаровано гъстите си черни вежди.

Смаяни погледи се отправиха от всички страни към Алекс, който силно се изчерви и със съжаление си спомни за предупрежденията на Олуин.

— Англичанка? Довел си в Акнакери една съселка? — извика възмутено Джийни.

Напук на откровеното пренебрежение, проявено от снаха му, Алекс се приближи с широки крачки към Катрин. Черните му очи бяха по-студени от глетчер и тя прочете предупреждението, в тях: Не казвай нищо! Не прави нищо! Понеси мълчаливо всичко!

Без да каже дума, той я прегърна през кръста, вдигна я от коня и я поведе със скована усмивка на устните към семейството си.

— Катрин, позволи ми да ти представя брат си Доналд. Доналд, това е съпругата ми Катрин.

Тя съзнаваше, че всички очакват да видят как ще реагира предводителят на клана на новината, че има съселка в семейството си.

Стоманените сини очи я оглеждаха внимателно и забелязаха, че е уплашена и нервна. Доналд Камерън посегна към една леденостудена изпожулена ръка и я вдигна усмихнат към устните си.

— За мен е голяма чест и радост, Катрин — каза той сърдечно. — Всички очакваме вече цяла вечност малкият ми брат най-сетне да се ожени. Но как би могъл да устои на толкова очарователна млада дама?

Катрин знаеше, че в момента съвсем не изглежда очарователно. Той подиграва ли й се? Но в такъв случай значи е още по-зловещ и безсъвестен от брат си.

Лейди Мойра не изчака официалното представяне. Тя пристъпи крачка напред и пое ръцете на Катрин в своите.

— Трябва да извиниш лошите ни маниери, мила. Толкова време не бяхме виждали Аликзандър, че имахме очи и уши само за него, а би трябвало да се досетим, че ни е приготвил още някаква изненада. Това открай време си е негов специалитет. Всеки случай всички сме щастливи, че си тук. Най-сърдечно добре дошла в Акнакери.

Под предупреждаващия поглед на Лохийлс дори Джийни се насили да каже няколко общи фрази за добре дошла, после Катрин се видя заобиколена от любопитните синове, дъщери, чичовци и лели, които искаха да й бъдат представени.

— Засега достатъчно — заяви категорично лейди Мойра, прегърна Катрин през кръста и я отведе в топлия хол. — Не виждате ли, че клетото дете е уморено и гладно? Джийни, иди в кухнята и виж дали е останала супа от вечерята. Арчибалд, не забравяй, че после ще трябва да оперираш, та не пий много. С треперещи ръце и мътни очи няма да си от голяма полза за Олуин Маккейл. Доналд…

— Да, скъпа моя, разбира се, че имаш право. Утре ще имаме предостатъчно време да празнуваме. — Той увлече след себе си Алекс в къщата. — Предишните ти стаи в западната кула бяха лъснати до блясък, но може би ще си пожелаеш сега малко повече комфорт. Искам да кажа като женен мъж…

— Кулата ми е предостатъчна.

— Веднага ще се разпоредя да качат гореща вода. — Лейди Мойра стисна окуражаващо рамото на Катрин. Изисканият й език подсказваше, че е била възпитана в Лондон. — Една хубава баня и чисти дрехи оправят чудодейно настроението.

— Аз…аз нямам какво да облека — продума Катрин. — След нападението се наложи да оставя сандъците си край пътя.

— В огромното ни домакинство сигурно ще се намери нещо подходящо за теб, докато нашите шивачки не компенсират загубите ти — усмихна се лейди Камерън. — Коприна и брокат имаме в изобилие, а моделите са по последна парижка мода.

— Но аз… та аз не мога да приема…

— Глупости! Вече си част от семейството и всичко, което имаме, принадлежи и на теб!

Катрин забрави възраженията си, когато я отведоха от предверието в същинския хол, целият в дървена ламперия. Килими и картини висяха по стените — свидетелства за историята на семейството, а високият сводест таван също беше целият покрит с фрески. Докато следваше лейди Мойра, Катрин въртеше смаяно глава от една на друга страна, местеше поглед от оръжието и средновековните доспехи към витрините с изящни произведения на изкуството.

Широка стълба водеше към първия етаж в по-малък хол, и той с дървена ламперия и стени, целите в гоблени. Катрин вървеше като замаяна по дългите коридори и успя да хвърли през отворените врати бърз поглед в библиотеката, в салона за приеми и в една стая, всичките подредени с хубави старинни мебели.

В галерията, чиито прозорци с цветни стъкла гледаха към външния двор, бяха окачени портрети с маслени бои в естествена величина, а между тях миниатюри, изобразяващи някогашни членове на семейството. Въпреки умората Катрин забавяше крачка пред тази семейна хроника. Лейди Мойра вдигна светилника малко по-високо, за да може меката светлина на свещите да падне изцяло върху един от портретите.

— Това е Джон Камерън, бащата на Доналд и на Аликзандър. Той живее в Италия, при двора на крал Джеймс.

Катрин си спомни смътно, че Алекс бе споменал — баща му, убеден яковист, последвал след поражението на въстанието от 1715 година своя крал в заточение, вместо да се закълне във вярност на Хановерската династия.

— Доналд поддържа, разбира се, постоянен контакт с него, а кланът прави разлика между стария Лохийлс и младия Лохийлс, но нашият свекър е горд и своенравен шотландец, който се е заклел да се прибере у дома си чак когато на трона седне отново шотландски крал. Не взема от Доналд ни петак и живее в Италия като най-обикновен придворен, а не като предводител на клана на Камеръновци. Мисля, че ти би го обикнала. Синовете му са наследили безкрайно много от чертите му.

Катрин се загледа в благородните черти на това лице, издаващи сила и решителност. Сините като синчец очи и кестенявата коса бяха наследили Доналд и Арчибалд, а широките плещи и арогантният израз напомняха по-скоро за Аликзандър. На една от многото миниатюри под портрета беше изобразен четвъртият син, който също имаше сини очи, но изглеждаше далеч не толкова добре, колкото братята си.

— Това е Джон Камерън от Фасфърн — обясни Мойра. — Очакваме го утре, тогава ще се запознаеш с него. Той… той не се интересува от политика.

— А това е за срам! — изкънтя зад тях гласът на Джийни. Придружаваше я дребна белокоса жена, която бе представена просто като „леля Роуз“.

— Камеръновци са прастар клан — продължи Мойра, без да обръща внимание на забележката на снаха си. — Първият Камерън е бил разбит от Макбет през 1020 година, но се е бил толкова храбро и така упорито е бранил земята си, че кралят го е удостоил посмъртно с прозвището „Най-яростният от най-яростните“.

Погледът на Катрин се местеше от един портрет към друг и сега неволно затаи дъх. Черните очи й вдъхнаха ужас и тръпки я полазиха по гърба, защото мъжът беше сякаш жив и готов да изскочи от портрета.

— Сър Евън Камерън — обясни Мойра. — Дядото на твоя съпруг.

— Дядо ли? Аз помислих…

— Невероятно много си приличат, нали? — засмя се Мойра. — Когато Алекс беше момче, често го вземаха за негов син, а не за внук, което, в присъствието на хубави млади дами, дъртият женкар никога не опровергаваше. Сред много генерации Камеръновци те са единствените с черни коси и очи — наследени според легендите от тъмните богове.

Копринената коса на врата на Катрин настръхна.

— Тъмни богове?

— Друидите — обясни Мойра. — При раждането те даряват всеки човек или с проклятие, или с благословия. Държат го строго под око, смеят се на неговите погрешни стъпки или простират закриляща ръка. От Евън са били очевидно много доволни, защото е бил арогантен и избухлив, а смелостта му е граничела с лудост. Той бил единственият земевладелец, който не се поколебал след поражението на крал Карл през 1649 година да признае Кромуел. Заявявал, че никога не би се заклел във вярност на онзи „конекрадец с бялата яка“ и дори поискал обезщетение за пакостите, причинени от армията на Кромуел из полетата му и за добитъка, който му е бил откраднат.

— А как е реагирал Кромуел? — попита Катрин, която беше чувала и чела, че реформаторът не се е церемонял много-много с бунтарите.

— Ами платил и заповядал на генералите си да не навлизат в земите на Камеръновци.

Докато Катрин гледаше втренчено привлекателния мъж, който се бе опънал на Кромуел, Мойра продължи с мек глас:

— Те двамата, Евън и Алекс, са били неразделни. Чудя се как не ти е разказал нищо за стария воин.

— Откровено казано… — Катрин реши да сложи най-сетне край на целия този фарс. — Съвсем честно казано… — меките кафяви очи на Мойра се бяха вперили очаквателно в нея и тя не можа да изрече истината за брака си. — Не се познаваме от много отдавна и той ми е разказвал малко за семейството си. Представа нямах какво ме очаква тук и си въобразявах какво ли не…

— Голи, брадати обитатели на пещери, нали? — Мойра се разсмя на смущението на Катрин. — Осем години съм търкала училищния чин в Лондон и твърде добре зная каква представа имат англичаните за нас, шотландците. В някои отношения не е невярна. Ние сме горд и избухлив народ, най-вече хората от планините, където един мъж е готов и при най-малка обида веднага да посегне към меча. Между клановете има отколешни кървави вражди, въпреки че първоначалната причина за раздора отдавна е потънала в забрава.

— Като тази между Камеръновци и Кембъловци?

Мойра цяла се сви, свещникът затрепери в ръката й, а тя, изглежда, дори не забеляза, че горещият восък капе върху пръстите й.

— Нещо неуместно ли казах? Попитах само, защото бяхме нападнати от хора на Кембъловци, а един от тях много иска да види Алекс на въжето заради убийство.

Мойра пребледня, хвърли поглед на двете жени зад Катрин и поклати енергично глава, за да я възпре да продължи.

— Лейди Камерън, аз…

— Не лейди Камерън — Мойра! Не, ти не каза нищо невярно, скъпа моя. Аз… аз просто не го очаквах, но щом Алекс не ти е разказал нищо за семейството си, не можеш, разбира се, да знаеш, че аз съм от рода Кембъл и че херцогът на Аргайл е мой чичо.

Катрин я гледаше смаяна. Мъжът, обявил награда за главата на Аликзандър, отговорен и за предателството на Гордън Рос Кембъл, е чичо на тази мила, очарователна жена? Толкова много неща не проумяваше, пък и не желаеше да разбере, за да не се окаже забъркана още повече в сложните отношения в това семейство. Отново я обзеха отчаяние и безсилие и тя прокара трепереща ръка по челото си.

— Това за тебе шок ли беше, пиленце? — попита леля Роуз на шотландски диалект. — Аз изпитах преди време още по-силен. Ако преди петнайсет години някой ми беше казал, че нашият Алъсдеър ще се ожени за друга, щях да нарека този тип лъжец и да го пратя по дяволите. Все още не мога да повярвам! Та той тогава целуна кинжала и се закле на Ани Максорли да не вземе друга жена. Старата ми глава направо не го побира — как е могъл да наруши клетвата си!

Със забележка на галски Мойра я накара да млъкне, но вече беше твърде късно. Леля Роуз беше споменала за друга жена… Означаваше ли това, че Алекс вече е бил женен?

Катрин гледаше старата жена, която си мърмореше сега нещо под нос, и се питаше дали враждебността, която усети на двора, не е била породена не толкова от факта, че Аликзандър Камерън се е оженил за англичанка, колкото от това, че изобщо се е оженил.