Марша Кенъм
Сърце в опасност (18)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Катрин не мигна почти цялата нощ, само се въртеше неспирно от една на друга страна в огромното легло. От време на време ставаше и се разхождаше нервно из стаята или се взираше през прозореца в дъждовната нощ, но не виждаше нищо. До полунощ все още хранеше слаба надежда, че Алекс ще надникне поне за малко при нея, но той не се появи. После взе да разсъждава дали да не слезе призори долу, за да се сбогува с него. Семейството сигурно щеше да го приеме като съвсем нормално, но на него можеше да му се стори дръзко. Не беше ли казал, че тя е едно допълнително усложнение? Една-единствена страстна нощ беше преобърнала нейния свят с главата надолу.

Мислеше си за своя дом, за Дерби и Роузууд Хол, за Деймиън и Хариет, за Хамилтън Гарнър. Но всичко това се озова сега някъде далеч, сякаш беше напуснала онези места и хора не преди няколко седмици, а преди години.

Как ли ще реагира Деймиън на писмото й? Ще изпита облекчение, разбира се, че не й се е случило нищо лошо, но дали ще прочете и написаното между редовете, ще се досети ли, че между мъжа, когото отначало искаше да мрази през целия си живот, и нея нещо се е променило. Какво й каза тогава в Уейкфийлд? Каза, че човек може да си смени името, но не и характера. Деймиън имаше доверие в Алекс, беше не само негов адвокат, но и негов приятел. Дали не е бил наясно и за двойния живот на Рифър Монтгомъри?

Тихо почукване откъсна Катрин от обърканите й мисли. Диърдри беше явно изненадана да види господарката си седнала до прозореца.

— Да ви донеса ли чаша горещ шоколад? Сутринта е толкова мрачна.

Всичко беше обвито в плътна мъгла, но тя си въобразяваше, че вижда сред повесмата й конник с развята черна коса, яхнал огромен жребец.

Иди при него! Защо след всичко, което се случи, да не можеш да се сбогуваш с него?

— Извинявай, каза ли нещо?

Диърдри я наблюдаваше, свъсила чело.

— Попитах дали искате да закусите тук, или ще се присъедините към лейди Мойра и другите дами в стаята за закуска.

Вместо отговор Катрин тежко въздъхна.

— Как е сър Маккейл тази заран?

— Той е в ужасно настроение, защото не може да тръгне с другите. Опита се дори да скочи от леглото, та доктор Арчибалд трябваше да му даде сериозна доза опиум, за да не е чак толкова възбуден. За нещастие стаята му е точно над двора, където се събират мъжете.

— Оттам може ли нещо да се види? Искам да кажа…мъглата е толкова гъста…

— Стаята е на първия етаж и гледа право към двора. Мъжете вдигат ужасен шум. — Диърдри изтълкува съвсем вярно израза на лицето на господарката си. — Господин Маккейл сега спи дълбоко. Няма и да забележи, ако пожелаете да хвърлите поглед през неговия прозорец.

— Не зная… Аз…

— Не бива да изпускате този исторически миг, господарке. Не е лесна работа да накараш един принц от династията на Стюартите да разбере, че трябва да се върне в Италия. — Тя наметна кадифения пеньоар върху раменете на Катрин. — Трябва да побързаме.

 

Диърдри не беше обещала прекалено много — от прозореца на Олуин можеше да се види целият двор, пък и бяха запалили достатъчно много факли, за да може, въпреки мъглата всичко да се различи съвсем ясно. Шестдесет тежко въоръжени мъже под командата на великана с лъвска грива Стрюън Максорли трябваше да придружат Доналд Камерън, освен тях личните му слуги, няколко гайдари и бардът на клана, чиято важна задача беше да възпее в стихове за идните поколения всичко, което щеше да се случи.

Катрин завиждаше на Лохийлс и спътниците му не защото им се налагаше да препускат при такова време през планините. Ако нямаха късмет, можеше през цялото време да вали… Но завиждаше на мъжете за възможността да видят принца, според слуховете много привлекателен мъж, остроумен, очарователен и сладкодумен. Дори го съжаляваше малко — беше изминал толкова дълъг път само за да чуе, че въстание без сериозна подкрепа от френска страна няма шансове за успех.

От друга страна, този принц трябва да беше непоправим мечтател, ако вярваше, че ще победи могъщата Англия, владетелката на моретата и на колонии в Америка, Западна Индия и Индия, на която Шотландия можеше да противопостави в краен случай само гордите си мъже, които твърдяха въпреки здравия разум, че Джеймс Стюарт е законният крал и английският трон му принадлежи.

Камеръновци не искаха война, но и те бяха горди шотландци и Катрин можеше да си представи колко ще им е трудно да откажат на принца.

Като те слуша човек, може да реши, че изпитваш известни симпатии към бунтарите — прошепна й укоризнено съвестта й. — Това е опасно. Много опасно.

Катрин не обърна внимание на този предупреждаващ глас. Доскоро беше споделяла, без да се замисля, много от предразсъдъците на баща си, но постепенно проумя, че мнението му е само половината истина. Позната фигура, която зърна на двора, я накара да забрави тутакси всички политически размисли. Алекс носеше както всички останали вълнена пола и късо яке, черната му коса падаше свободно върху раменете. Той потупа Шадоу по шията, прошепна му нещо на ухото и измъкна от чантата си една ябълка. Докато жребецът ядеше лакомството, Алекс погледна към прозорците и Катрин побърза да отстъпи крачка назад, за да не я види. Погледът й падна върху главния вход, където Доналд тъкмо се сбогуваше със жена си. Ръката му лежеше на бузата й и двамата си размениха топли усмивки, преди Мойра да притисне устни към тази ръка. Миг по-късно предводителят на клана яхна пъстрия си кон и даде сигнал за тръгване. Гайдарите засвириха марш и конниците образуваха редици, Алекс и Стрюън Максорли следваха непосредствено Доналд. В последния миг Лорън се втурна с пламнали бузи към двамата мъже и поиска нещо, което предизвика всеобщ смях. Алекс се наведе и я целуна братски по бузата. Явно разочарована, тя се обърна към Стрюън, който я вдигна рязко на седлото и я целуна толкова страстно, че мъжете му одобрително изръмжаха. Той обгърна с лапа едната й гърда, а другата изчезна за миг под полите й и тя взе да рита с крака и да скимти.

Катрин се дръпна от прозореца с пресъхнало гърло и сълзи в очите. Щом се махне оттук, Лорън ще заеме мястото й в леглото на Алекс. Страстен мъж, той имаше, разбира се, нужда от жена. Въпреки това й беше непоносима мисълта, че ще върши с Лорън същото, което и с нея…

Впрочем това трябваше да е последната й грижа. По-добре да се подготви морално за трудното си завръщане в Роузууд Хол. Тя не беше вече Катрин Огъстин Ашбрук, най-желаната наследничка в цели три графства. Беше Катрин Ашбрук Монтгомъри и дали ще се представи за вдовица или не — репутацията й е пострадала непоправимо. Лесно можеше да си представи клюките и шушукането — та нали в края на краищата и тя самата не беше изпускала възможност да одумва други девойки. Сега щяха тъпкано да й го върнат.

Най-лошото беше, че тя сама си надроби всичко. Детинският й опит да накара на празненството за рождения й ден Хамилтън да ревнува, имаше катастрофални последици, но тя никога не вземаше от дума, затова толкова дълго продължи да провокира Алекс. Глупост, наивност, самоувереност, високомерие, лукавство — той беше прав, когато й натякваше, че притежава всички тези недостатъци. Алекс я беше проумял от самото начало, но защо не вижда сега разбитото й сърце?

 

Три дни по-късно Катрин седеше следобеда с Мойра, Джийни и леля Роуз в гостната. В камината пращеше огън и дамите бродираха и си приказваха. Лейди Камерън беше настояла Катрин да излиза от самотната си стая и да се присъединява към тях не само за закуска, обед и вечеря, но и следобед и вечер. Разговорите се въртяха най-вече около съвсем нормални теми — сенокос, стригане на овцете, детски болести, проблеми на възпитанието, предстоящи сватби, награди… Говореха си естествено и за принц Чарлз, но далеч не толкова много, колкото тя се бе опасявала, За свое огромно учудване разбра, че повечето шотландци копнеят за мир. Не бяха нито диваци, нито кръвожадни варвари, които искат да нападнат Англия, а в сравнение със скованите английски салони, тук цареше приятна непринуденост.

Камеръновци я приеха с отворени обятия, въпреки че беше англичанка. И при най-добро желание не можеше да си представи, че баща й би поканил някой шотландец с поличка на трапезата им в Роузууд Хол…

Откакто мъжете потеглиха, не спря да вали, но в момента през облаците проникваха от време на време слънчеви лъчи.

— Мисля, че ще отида да се поразходя — заяви тя.

— На тази влага? Вредно е за дробовете, детенце — предупреди я леля Роуз.

— Глупости — прекъсна я Мойра и остави гергефа си. — И на мен ми се ще да подишам чист въздух, та ако нямаш нищо против, ще те придружа.

— Напротив — каза съвсем искрено Катрин, защото съпругата на Доналд й беше много симпатична. Загърнати в топли наметала, те излязоха от замъка и поеха по една градинска пътека. Въздухът миришеше на рози, въпреки че след проливните дъждове те бяха с тъжно клюмнали главички.

Докато Мойра си откъсваше една бяла роза, Катрин забеляза, че двама мъже ги следват на дискретно разстояние. Ръцете им почиваха върху дръжките на мечовете и пистолетите, с които бяха въоръжени, те оглеждаха зорко околните гори и поля.

— Човек свиква с телохранителите — каза Мойра. — Когато трябва да носиш голям букет цветя или пълна кошница с плодове, те са дори много полезни.

Катрин се осмели да се усъмни дали някога би свикнала да я следват на всяка крачка. Един от мъжете й махна изведнъж с усмивка и тя позна Олуин Маккейл.

Раната му зарастваше необичайно бързо и последните две вечери той се появи на трапезата. Леля Роуз и Джийни, изглежда, го обожаваха, защото той се смееше на вицовете им, а и разказваше на свой ред някой и друг. Децата го обичаха, а слугите се отнасяха към него със същото страхопочитание с каквото и към господарите си. Имаше безукорни маниери, излъчваше младежки чар, на всичко отгоре беше и привлекателен. Нищо чудно, че Диърдри се беше влюбила в него.

Въпреки това той можеше да бъде и опасен, и агресивен като Алекс — доказа го при нападението на Черната стража. В противен случай едва ли щеше да издържи толкова дълго в обществото на Камерън. В лоялността му към Алекс нямаше ни най-малко съмнение и Катрин се питаше дали не е пренесъл сега върху нея част от предаността си. В противен случай защо трябваше да играе при това лошо време ролята на телохранител?

— Това е едно от любимите ми места. — Мойра посочи пейка от ковано желязо. — Когато ме обземе чувството, че целият свят се е обединил срещу мен, идвам тук и се радвам на розите и на чуруликането на птичките. Когато слънцето свети, тук е прекрасно, а спокойствието божествено. — Тя погледна с усмивка към тъмните облаци. — За съжаление днес не е така.

— Не мога да си те представя потисната или петимна за утешение — каза плахо Катрин.

— Ще ти напомня тези думи, когато имаш четири деца, вкопчени в полите ти, а съпругът ти се държи понякога като пето детенце.

Катрин сведе бързо очи, но Мойра вече беше забелязала притеснението й.

— Какво има, мила? Тревожи ли те нещо?

Тя беше готова да си излее най-искрено душата пред по-възрастната жена, но не знаеше откъде да подхване.

Мойра разбра и без думи какво създава проблеми на снаха й.

— Мъжете са странни създания. Силни, властни и толкова арогантни, че понякога ти иде да ги удушиш. Но после ги виждаш слаби и търсещи утеха като малки деца. Ако ти самата в този миг не си се стегнала, лесно можеш да си изтървеш нервите.

Катрин преглътна задавено, но не пророни и дума.

— Мъжете от клана Камерън са особено своенравни и властни — продължи Мойра. — Думата компромис за тях не съществува, всеки случай не и когато става дума за собствените им позиции.

— Но Доналд изглежда много внимателен и любвеобилен.

— Такъв е… но понякога тъкмо тази неукротима любов ме плаши до смърт.

— Как може любовта да плаши?

— Ако напълно заслепява някого и го поглъща. Ако от любов човек става неспособен да различава добро и зло, тя става тежко бреме, което може да е разрушително.

— Не мисля, че бих искала да изживея подобна любов — въздъхна дълбоко Катрин.

— Скъпа моя, решението не е в наши ръце. Понякога нещата просто стават независимо от това, дали ги желаем, или не, дали е разумно, или не, дали прави някого щастлив или не. Повярвай ми, колкото по-ожесточено се бори човек срещу тях, толкова по-болезнено е поражението. Доналд Камерън беше последният човек на този свят, когото съм искала да се влюби в мен. Възпитана бях да вярвам, че всички Камеръновци са безсърдечни и гадни. Доналд сигурно е вярвал същото за нас, Кембъловци. Не можеш да си представиш колко шокирани бяха и двата клана, когато казахме, че искаме да се оженим. Аз се борих срещу тази любов, отказвах да го виждам, опитах се да не мисля за него и дори започнах флирт с друг мъж, но не можех да забравя Доналд. — Погледът й беше някак отсъстващ. — Съгласих се да се срещнем за последен път, за да се изприказваме. Изтъкнахме всички логични основания, препречващи пътя към нашия брак, а после…после той ме докосна. Сложи ръка на бузата ми и вече знаех, че ще умра, ако не мога да усещам винаги тази ръка.

Катрин си спомни сцената на двора, която беше наблюдавала при отпътуването на Доналд. Той сложил ръка на бузата на Мойра, а тя я целуна. Нежен жест, много по-красноречив от наглото държане на Лорън.

— Коя е била Ани Максорли? — попита тя най-неочаквано.

— Какво?

— Зная, че е сестра на Стрюън и че с Алекс са били сгодени…

— Бяха се клели взаимно във вечна вярност… — Мойра беше пребледняла като платно. — Но аз не съм най-подходящият човек да разказвам за нея.

— Моля те! — Катрин хвана импулсивно ръцете на Мойра. — Толкова искам да разбера това.

Лейди Камерън кимна бавно.

— Може би наистина трябва да си поговорим. Толкова дълго се опитвах да не мисля за тази трагедия… Всички го правехме. Но ако Аликзандър трябва да намери някога покой, духовете трябва да бъдат успокоени. Това е ужасна история…

 

Глупава шотландска гордост, помисли си Катрин, докато си четкаше яростно косата. Защо не й обясни всичко? Разказът за смъртта на Ани Максорли дълбоко я потресе. Тя не изпускаше случай да обвини Алекс, че е жесток и безсърдечен, а той беше убил двама мъже в името на любовта си, беше напуснал родината си, за да предотврати кървава война между клановете, и се бе впускал във всички възможни авантюри, за да избяга от демоните, които упорито го преследваха.

Тя се погледна с въздишка в огледалото. Угризенията на съвестта вече не можеха да й помогнат. Беше му казала думи, които не се прощават…

Защо не си признаеш откровено, че го обичаш?

Ужасена, тя разтвори широко очи.

Не, не е вярно.

Не е ли? Не се ли влюби в него още в мига, в който го видя на поляната?

Не ставай глупава, любов от пръв поглед няма. Аз не го обичам и той не ме обича.

Двамата доста си приличате, нали?

Не, ние сме съвсем различни, той ми го е повтарял достатъчно често.

Хората казват какво ли не в гнева си или за самосъхранение. Той те обезчести, но ти прочете в очите му че и за него това е нещо повече от мимолетно припламване на страстта.

Не! Тя отиде до прозореца. Навън бушуваше буря. Мълнии прорязваха облаците, гръмотевиците се удряха в стените на крепостта и яростно кънтяха. Вятърът шибаше дърветата, а далеч долу езерото беше в пяна.

Любовта трябва да е нещо повече от страст — упорстваше тя. — Пък и ако имаше чувства към мен, щеше да ме помоли да остана. Защо не предложи да вземем на сериозно този брак?

От гордост, Катрин, или защото не знаеш какво чувстваш?

Аз какво чувствам?

Катрин затвори енергично кепенците, за да не проникват дъждът и вятърът.

Ти би ли могла да го сториш? Би ли могла да се откажеш от развлеченията, от сезоните в Лондон и престижа си в обществото? Би ли могла да се откажеш от светския живот, за да споделиш живота на мъж като Аликзандър Камерън?

Аз…аз не зная дали съм достатъчно силна…

Ще намериш достатъчно сили, ако наистина искаш да го имаш. Защото не само неговата гордост стои на пътя ви.

Ако можех да повярвам…

Повярвай, Катрин, и му го кажи, преди да е станало твърде късно!

Твърде късно ли? Какво значи това?

Тя не получи отговор, но изведнъж видя отново онова кърваво бойно поле, което вече беше възниквало във въображението й. Сега високият чернокос воин отново беше обкръжен от бляскави мечове. Но този път той се обърна, черните му очи бяха вперени в нея, докато се бранеше ожесточено срещу неприятелите си.