Карол Франц
Катрин (9)

Осма глава

Кати тихо отвори вратата на стаята си. Влезе бързо и заключи след себе си. Носеше разкъсаната си рокля. Беше отпусната. Чувстваше се ужасно от случилото се. Най-лошото от всичко бе, че всъщност сама го беше пожелала.

„Как можа? Как можах? — безмълвно повтаряше тя. — Нима този болен човек предизвика у мен такива усещания? Наистина ли ми беше хубаво?“

Кати се изчерви от срам. И на двата въпроса отговорът беше положителен.

— Мразя го! — произнесе тя гласно. — Никога няма да му простя. Никога!

Помисли си отчаяно, че бе влязла в стаята му невинна, а бе излязла от там не по-добра от Голямата Джози. Вече не беше непорочна. Беше омърсена, използвана, никога нямаше да може да се омъжи. Нямаше да познае щастието да бъде съпруга. Надеждите й да има някога съпруг и семейство умряха. Джон ги бе убил. Оставил й бе само погнуса и самосъжаление.

Как щеше да погледне другите в очите? Госпожа Бейтс неминуемо щеше да се досети какво се е случило. Тя се бе опитала да я предупреди, но Кати бе пренебрегнала съветите й. За нейна изненада обаче, скоро престана да се самосъжалява и започна да обмисля следващите си действия.

Трябваше да напусне тази къща, която веднага беше обикнала, без даже да се сбогува с госпожа Бейтс. Да, точно така, ще се измъкне колкото се може по-скоро и ще поеме на юг, може би към Ню Йорк, където да потъне във водовъртежа от хора и събития. Едно бе ясно — не можеше да остане повече тук и да продължи да върши това, което Джон със сигурност щеше да иска от нея.

Събирането на вещите й донесе облекчение. Те не бяха много. Откакто пристигна тук, не си бе купувала нищо, а роклите, които бе донесла със себе си, вече бяха овехтели. Взе вълнената рокля, която сама си бе ушила и двете униформи. Черната, носена твърде дълго, беше протрита на места, но бялата изглеждаше съвсем запазена. Освен черната пелерина с дебела вълнена подплата имаше още само една рокля, след като Джон бе разкъсал на парчета старата. Нямаше какво друго да облече.

Намъкна с паническа бързина дрехата, подреди нещата си и извади спестяванията си изпод дюшека. Беше скътала всичките си надници, откакто работеше в този дом, и сега имаше почти двеста долара. Чудеше се за колко време ще й стигнат, докато си намери някаква работа. Знаеше, че няма да е лесно — особено без препоръки. Но нямаше избор. Нямаше къде да отиде, нито пък някой, който да й помогне.

При мисълта, че си няма никого, очите й се напълниха със сълзи. Беше сама на света и това я потресе. „Защо си нямам семейство?“ — помисли си тъжно.

Не можеше да отиде дори при госпожа Даниълс. Само преди две седмици бе получила писмо от нея, единствената си приятелка, в което й пишеше, че е затворила къщата си и е започнала работа като милосърдна сестра в друга част на града, за да се издържа в този труден момент, защото средствата й се бяха стопли. Изпращаше й новия си адрес, за да може Кати да й пише, но тя не искаше да обременява отново тази мила жена.

Кати падна на колене и горещо помоли Бог за помощ, от която отчаяно се нуждаеше. След няколко минути събра нещата си, духна газената лампа и отвори вратата. Огледа се наоколо, за да се увери, че няма никой. Беше малко преди зазоряване и всички спяха. Тя събу обувките си и се запромъква надолу по стълбите. Пред задната врата спря. Стори й се, че оттам идва някакъв звук. Дали госпожа Бейтс не беше слязла вече в кухнята. Кати почака около минута, успокои се, че напразно се е изплашила и хвана дръжката на вратата.

Вятърът я блъсна в гърдите. Леденото течение я запокити обратно и тя изохка. Пред прага беше натрупан дълбок сняг. Тя се поколеба за миг и точно тогава усети една ръка върху рамото си. Кати тихо извика, обърна се и видя пред себе си съненото лице на Джон Камерън.

— Къде отиваш, скъпа моя? — попита той. — Не знаеш ли, че навън бушува снежна буря?

Джон стоеше пред нея по нощна риза и лукаво се усмихваше. Кати пое въздух и се отдръпна назад. Джон тресна вратата, сграбчи я за косата и я замъкна обратно през коридора и стълбите. Тя се извиваше в ръцете му, но той я държеше здраво.

— Не бъди толкова глупава да бягаш от мен, скъпа — каза той подигравателно. — Едва успях да ти се понасладя и нямам никакво намерение да те пусна, докато не ми омръзнеш. А това, смея да заявя, ще отнеме известно време. След като имах тялото ти и усетих, че споделяш страстта ми, имам нужда от нещо повече.

Катя изкрещя:

— Пусни ме, животно такова! Не можеш да ме задържиш тук насила!

Джон я пусна, но препречи пътя й. Гласът му беше твърд, а усмивката изчезна от лицето му.

— Къде, за Бога, смяташ, че можеш да отидеш в това време? Не погледна ли през прозореца какво е навън? Има поне един фут сняг, а на места достига до четири-пет. Трябва наистина да се екипираш по-добре, скъпа моя — каза той иронично. — Погледни се, с тези дрехи няма да стигнеш далеч.

Той направи широко движение с ръка и посочи вехтите й обувки и късичката пелерина.

— Както вече казах тази нощ, не съм го направил просто така. Мислил съм за по-сериозна връзка между нас за известно време. Сега, след като това се случи, не виждам причина да бягаш презглава Бог знае къде.

— Мразя те — изсъска Кати. — Ти трябва да ме пуснеш! Не ме е грижа дали ще умра навън в снега. По-добре това, отколкото да стоя тук с един луд човек.

Джон не отговори. Той поклати глава, сякаш не разбира какво му говори, и я задърпа нагоре по стълбите. Правеше се, че не чува протестите й. Силата, с която я държеше, и внезапното сгърчване на лицето му, го преобразиха сякаш в друг човек. Можеше да бъде много нежен, когато пожелае, но явно можеше да бъде и чудовищно свиреп.

Кати бе решила да напусне тази къща, станала нейна единствена подкрепа и подслон след смъртта на майка й. Съзнаваше прекрасно, че никак няма да е лесно да започне нов живот. Но въпреки че не искаше да напуска къщата, нещо я подтикваше да бяга далеч от Джон.

Хрумна й друга мисъл. Бягаше, но къде? Колко време щеше да мине, преди да утихне бурята или да срещне някого по пътя? Беше сама и беззащитна, а при този дълбок сняг и ураганен вятър щеше да има истински късмет, ако се добере до главния път. А след това?

Колкото повече обмисляше положението, толкова по-добре разбираше в каква безизходица се намира. Най-вероятно влаковете не пътуваха, а и едва ли би успяла да се добере пеша до гарата. Пътят до там беше дълъг дори в хубав ден.

Желанието й за бягство премина и Кати изпита облекчение. Първоначалното й безумно намерение да бяга се стопи. Тя усещаше, че така е по-добре. Беше опитала. Имаше и друга възможност. Щеше да си отиде от тук, но не сега, без предварително да се подготви, трескава и гневна. Трябваше й време да организира напускането си. В сегашното си състояние сигурно щеше да припадне, преди да е стигнала до конюшните.

На стълбищната площадка Джон я пусна.

— Прибери се в стаята си, скъпа — каза меко той. — Ще се погрижа за теб по-късно. Ще направя всичко, за да те задържа тук. Може би ти е трудно да разбереш, затова съм длъжен да те убедя, че мога да те принудя да ми се подчиниш. Така ще бъде! Нямам намерение да ти позволя да хукваш всеки път, когато се обърна. Искам да останеш тук и да бъдеш моя любовница. Ти нямаш друг избор, независимо дали вярваш или не на това, което ти казвам.

Кати толкова се учуди и изплаши от заплахата в гласа му, че не продума. Не смееше да отвори уста и да му възрази.

Когато се прибра в стаята си, тя дълго лежа в леглото. Чуваше как долу останалите вършат ежедневната си работа. Чудеше се дали госпожа Бейтс щеше да й помогне. Щеше ли да рискува мястото си? Обичаше ли я достатъчно, за да пренебрегне осигуреността си заради нея, след като я беше предупредила? Кати знаеше отговора. Нямаше нужда да й го казват.

Госпожа Бейтс служеше в семейство Камерън повече от тридесет години. Преди всичко имаше ангажимент към тях, а после към нейната сигурност. Би било глупаво да се намеси и да загуби постигнатото с дълги години упорита работа. Беше прекалено възрастна да започне отначало. Освен това, Кати знаеше, че е достатъчно умна, за да стои настрана от неща, които не я засягат пряко. Този съвет тя многократно бе давала и на Кати.

Младата жена се почувства за първи път толкова самотна. Нейното положение в този дом щеше да се промени, но госпожа Бейтс щеше да приеме това, както беше приемала много други промени, ставали през годините. Кати се притесни от мисълта, че цялата прислуга ще научи за нея. Тя незабавно се упрекна, че отдава такова значение на този незначителен факт. Трябваше най-напред да помисли за това, колко неморална е връзката й с Джон Камерън. Почувства се виновна, че не бе направила това.

Изтощеният й мозък отново прехвърляше събитията от последните няколко часа. Наистина ли бяха толкова ужасни? Трябваше да признае, че с изключение на първоначалния страх, случилото се й хареса. Беше събудило у нея чувства и страсти, за които дори и не подозираше, че съществуват. Джон я привличаше от дълго време. При спомена за станалото между тях тя се усмихна.

Изминаха няколко часа, докато тя размишляваше как ще живее в тази къща докато успее да избяга. За известно време тя нямаше друга възможност освен да остане и от тази мисъл силно я заболя главата. Имаше чувството, че ще се пръсне.

Беше оставила огъня в стаята си да угасне и сега потрепери от студ. Нямаше сили да запали нов огън. Лежеше върху леглото неподвижна, заслушана в бушуващата навън буря и се опитваше да задуши бурята в душата си.

Кати се унасяше в сън, когато чу, че вратата се отваря. Повдигна глава и видя Джон да влиза. Той бързо затвори вратата след себе си и я заключи. Потръпна от студ, наведе се и сръчно разпали огъня. Хвърли няколко дебели цепеници, за да се разгори добре.

Кати скочи на крака с внезапно бликнала енергия. Не очакваше да го види толкова скоро, особено сега, когато прислугата сновеше навсякъде из къщата.

— Казах на госпожа Бейтс да не те очаква днес — каза Джон и се приближи. — Обясних й нещата дотолкова, доколкото прецених за необходимо. Тя прекрасно разбра намеренията ми и ще съдейства за изпълнението на всичките ми желания. Тя винаги е била много проницателна и даже съм убеден, че в случая е разбрала намеренията ми преди самия мен.

Кати отстъпи назад, когато той тръгна към нея. Обикновено приятното му лице, сега изглеждаше особено, и това я държеше нащрек.

— Що се отнася до теб, Кати — прошепна Джон, — дойдох да се убедя, че ме разбираш и ще изпълниш докрай желанията ми.

Той вдигна едната си ръка и я сграбчи за косата. Завесите бяха спуснати и в полумрака на стаята тя мярна в другата му ръка ножици. Обзе я паника. Какво смяташе да прави?

Тя се опита да отблъсне ръката му, но той дръпна косата й още по-силно и я стисна здраво. Остана за миг надвесен над нея. Наслаждаваше се почти садистично на страха, който изпитваше. После опъна кичура толкова силно, че тя се свлече на колене.

Кати извика. От очите й потекоха сълзи. Веднага след това чу първото изщракване на ножиците и видя част от скъпоценната си коса да пада на пода. Изпищя и тръсна глава. Това й причини още по-голяма болка, но не искаше да се предаде.

Джон остави ножиците, сграбчи я за раменете и я постави между колената си. Ръцете й бяха долепени до тялото. Стискаше я толкова силно, че щеше да я смаже.

— Престани да се съпротивляваш! — извика Джон с нарастващ гняв в гласа. — В противен случай наистина ще те заболи.

Напрегнатото му изражение й даде да разбере, че твърдо е решил да го направи и че ще я пусне едва когато извърши ужасното си дело, както си бе наумил. Веднъж вземеше ли някакво решение, нямаше начин да го отклониш от него.

Тя спря да се бори и го погледна умолително. Очите му бяха студени и безмилостни и тя с изплаши.

Само след няколко минути той приключи с отрязването на косата й. Не го интересуваше дали липсата на дългите й къдрици ще я направи нещастна. Със сигурност щеше да бъде единствената жена в къщата, а може би и в целия град, с къса коса. Без боне нямаше да може да излиза навън. Щеше да се срамува до смърт, че косата й не е много по-дълга от тази на Джон. Защо бе направил това?

Когато свърши, Джон я освободи. Тя падна на пода и остана да лежи там. Ридаеше, заобиколена от златистите си кичури, захвърлени небрежно от него. Вече бе намразила силно този мъж, от когото се бе възхищавала доскоро.

Джон отиде до прозорците и дръпна завесите. Снопове дневна светлина нахлуха в стаята. Продължаваше да вали и вятърът виеше. Около къщата бяха натрупани огромни преспи. Продължаващата буря заплашваше да ги откъсне от света за няколко дни.

Кати лежеше на пода, без да помръдва. Стискаше кичури от косата си между пръстите, а тялото й се тресеше от ридания. Усети, че я обгръща мрак, но не се опита да се отърси от него. Копнееше за утехата на безсъзнанието. Всичките й сили я бяха напуснали.

Джон взе една купа с вода от мивката и я отнесе до нея. После я изля до дъно върху й.

— Стани! — изрева той.

Кати бавно се изправи. Водата се стичаше по лицето й заедно със сълзите. Стоеше и го гледаше, а някъде дълбоко в душата й се надигаше протест. В момента, в който той се обърна с гръб към нея, тя грабна купата и я стовари с всички сили върху главата му. Порцелановият съд се строши и парчетата се пръснаха навсякъде.

Джон се извърна подивял и сграбчи китките й, преди тя да успее да вдигне ръце да се защити.

За нейна голяма изненада той не я удари. Просто я дръпна трепереща в прегръдките си. Притискаше я и галеше мокрите й, къси къдрици. Прошепна в ухото й:

— Съжалявам. Прости ми.

После той я взе на ръце и я отнесе до малкото кресло пред огледалото. Отпусна се тежко върху него, продължавайки нежно да мълви и да я милва, докато хлипанията й стихнаха.

Кати вдигна ръка от рамото му и го погледна в очите. Те бяха благи и бляскави. Преди тя да разбере израза им, той наведе глава и заговори с глас, в който нямаше и следа от гняв. Звучеше нежно и извинително:

— Съжалявам, трябваше да бъда жесток, за да ти покажа, че това, което казвам, не е случайно. Отношението ми към теб е по-специално и няма да успееш да ме убедиш да се откажа от теб. Надявах се да ми позволиш да те любя доброволно. Но нямах търпение да те притежавам.

Говореше й, сякаш искаше да я утеши, сякаш искаше тя непременно да разбере какво го бе подтикнало към подобна крайна постъпка. И като че ли я молеше да го приеме.

— Трябва да знаеш, че страшно много те харесвам. Можех да си избера всяка от безброй светски дами, но желая само теб.

Кати не продума. Беше изтощена от толкова преживявания. Тялото й бе отпуснато и изнурено. Хаос от мисли помрачаваше съзнанието й и тя не можеше да разбере нищо от това, което той й казваше. Какво всъщност искаше да й каже? Защо я бе унижил така, като отряза косата й? Как можеше да я задържи тук против волята й? Къде можеше да отиде, ако успееше да избяга? И най-после — какво искаше да каже с това, че я харесва?

Тя го погледна непокорно, но не каза нищо. Трябваше й време да подреди мислите си. Усещаше, че е напълно безпомощна. Как би могла да разреши този проблем? Какво трябваше да направи? Главата й щеше да се пръсне от многото въпроси.

Джон се изправи, остави я внимателно върху леглото и започна да раздира всички дрехи, които тя грижливо бе опаковала. Кати го гледаше с недоумение. Отново я обзе страх. Когато свърши, той протегна ръка и свали обувките от краката й. После тръгна към вратата. На прага спря, като че ли си беше спомнил нещо забравено.

— Стани! — нареди й той.

Кати моментално скочи на крака и остана неподвижна. Той хвана якичката на вълнената й рокля с едната си ръка и рязко я разкъса. Тя ахна и с неволен жест се опита да прикрие голата си шия.

Джон отново тръгна към вратата, отвори я тихо и се обърна да я погледне още веднъж.

— Сега, скъпа моя — каза спокойно той, — бягай, ако искаш. Но запомни. Ще те наблюдавам. Ако отново се опиташ да ме напуснеш, обещавам ти, че следващата ни среща няма да бъде никак приятна.

Кати го гледаше напрегнато, с надежда, че ще забележи омразата в очите й. Но изражението му не се промени. Той излезе, затвори вратата след себе си и я заключи.