Карол Франц
Катрин (4)

Трета глава

юли, 1864 година

— Идат, идат! — извика Карин. Тя гледаше пристигащите гости от прозореца на спалнята. Момичетата се втурнаха надолу по стълбището и изтичаха навън през главния вход. Файтонът вече спираше, преди Кати да успее да ги настигне.

Чула виковете на децата, Мелиса също излезе и побърза да посрещне гостите. След смъртта на съпруга си тя се бе затворила в себе си, но сега, месец по-късно, отново бе поела грижите на господарка на дома. Тази промяна не й се отрази тежко, защото тя се бе грижила за имота и по-рано, когато Ричард отсъстваше. Продължаваше да управлява мъжете, които се грижеха за делата на покойния й съпруг. Приемаше ги в салона до дневната. Въпреки че окончателните решения бяха нейни, Мелиса уважаваше мнението и способностите на тези мъже, които сам Ричард бе упълномощил, и се вслушваше в съветите им.

Веднага щом файтонът спря, от него скочи висок, достолепен мъж и помогна на запазената жена на средна възраст, която го придружаваше, да слезе.

— Скъпа моя, скъпа моя — заговори бързо Джойс Камерън, — толкова се радвам да те видя! Колко време мина.

Тя се просълзи. Преди Мелиса да успее да поздрави родителите на съпруга си, Карин и Тори я избутаха и се хвърлиха в прегръдките на развълнуваната си баба.

— Бабо, бабо — викаше Карин, — ще останеш ли при нас?

Те почти щяха да я съборят от радост и вълнение. Тя се усмихваше, опитвайки се да прегърне едновременно и двете и толкова силно ги притискаше към себе си, че те едва успяха да се освободят от прегръдката й.

— Разбира се — отговори тя. — Баба дълго време ще остане с вас.

Тогава те се обърнаха към дядо си, който прегръщаше Мелиса, опитвайки се да скрие сълзите си.

— И ти ли ще останеш, дядо? — попитаха децата, очаровани от мисълта, че ще има гости в къщата. Напоследък тя беше доста унила.

— Да, мили мои — отговори Шон Камерън. — С баба ви ще постоим при вас.

Мелиса прегърна свекърва си с искрена радост и топлота. Отдавна не беше давала воля на чувствата си и с нетърпение очакваше това посещение. В радостната суматоха тя не забеляза Джон, по-малкия брат на Ричард, който в този момент слизаше от файтона. Едва когато младият мъж застана до нея и целуна ръката й с дълбок поклон, леко усмихнат, тя го забеляза.

— Не заслужавам ли и аз поздрав, Мелиса? — попита Джон и протегна ръце за прегръдка.

— О, Джон — промълви тя през сълзи. — Колко се радвам да те видя!

Той я задържа в прегръдките си няколко секунди, после се наведе и вдигна племеничките си.

— Така, ще има ли сега по една голя-я-я-ма целувка за чичо Джон? — каза той с широка усмивка.

Момиченцата весело забърбориха и обвиха врата му с ръчички.

— Ти наистина ли си чичо Джон? — попита Тори. — Толкова приличаш на татко? — и все още в ръцете на чичо си, Тори се обърна да погледне Мелиса. — Нали, мамо? Нали.

— Да, миличка — отговори Мелиса.

Тя за първи път обърна внимание на това колко Джон прилича на обичния й съпруг. Ако не беше по-светлата му коса, човек можеше да ги обърка.

Всъщност, и двамата братя толкова приличаха на майка си, че освен високия ръст, нямаха нищо общо с баща си. Джон беше красив мъж, дори по-красив от Ричард, със силно развито, мускулесто тяло и обаятелна усмивка. Трапчинките на бузите му не бяха толкова изразени, както на брат му, но закачливият му поглед ги подчертаваше.

Карин и Тори виждаха чичо си за първи път. А бабата и дядото им бяха гостували за последен път, когато Тори бе едва на три седмици. Мелиса естествено поддържате връзка с Джойс и й пишеше всяка седмица. Шон Камерън беше с разклатено здраве и доста отдавна се бе оттеглил от семенния бизнес, оставяйки изцяло работата на Ричард, който беше първородният син и негов наследник. За Мелиса свекър й беше една загадка. Опустошителните му (както Ричард ги наричаше) преживявания на младини го бяха лишили от цялата му жизненост. И Джон, като него, също бе преживял нещо подобно преди години, но брат му само бегло бе намеквал за това. Той никога не отвори дума пред жена си за тези семейни недоразумения, сякаш ги считаше за отдавна забравени.

Сега семейството на Ричард беше пристигнало и всичко това нямаше особено значение за Мелиса. Напоследък тя се чувстваше много самотна. Да, тя беше силна натура и си придаваше вид, че е успяла да преодолее мъката си, но пустотата на вдовишкия живот я разяждаше. Преди никога не бе повишавала глас на прислугата или на подчинените си, но отскоро усещаше, че става все по-строга и раздразнителна. Тази сърдечност, която преди сякаш струеше от нея, сега я нямаше и тя поддържаше строги и делови отношения. Рядко се усмихваше и почти не контактуваше с хората, освен с двете си дъщери. Прекарваше по-голямата част от времето в стаята си.

Кати стоеше встрани от групата. Тя се надяваше и тайно се молеше пристигането на гостите да върне на господарката й предишното й дружелюбие и добро настроение.

След като бяха настанени, семейство Камерън се оттеглиха в стаите си, за да си отдъхнат от пътуването и да се преоблекат за вечеря. Кати заведе Карин и Тори на брега. От известно време децата имаха ново занимание: събираха малки рачета и ги отнасяха у дома в буркани. Колекцията им до този момент съдържаше три морски звезди, изплували с прибоя, четири рапанчета и няколко морски охлюва. Момичетата бяха събрали водорасли и гладки бели камъчета и с тях бяха направили чудесен аквариум.

Мелиса нареди на Кати децата да вечерят в стаята си, а тя да остане с тях през нощта. Кати беше толкова привързана към двете деца, че би се отказала от собствена стая, за да живее заедно с тях, но Мелиса никога не спомена за това. Тя считаше, че едно от майчините й задължения е да наглежда децата нощем, и да бъде с тях, ако се събудят.

Слугите все още бързаха нагоре-надолу, когато Кати и децата се върнаха от разходка. Вечерята в приемната беше започнала. Те се качиха горе, вечеряха заедно и се смяха на преживелиците на брега. След като ги изкъпа Кати им предложи приказката за Аладин и момиченцата заспаха щастливи, прекалено уморени дори да й кажат, че всъщност тя им чете друга приказка.

Долу, в приемната, вечерята продължаваше. Шон, в приповдигнато настроение, разказваше за всички по-интересни неща, случили се откакто не се бяха виждали. Компанията се смееше, разговаряше. Менюто беше грижливо подбрано за гостите. Те с удоволствие се хранеха, като обилно поливаха с вино превъзходната храна.

Името на Ричард не се споменаваше, като че ли всички предварително се бяха наговорили да не засягат болезнената тема. Но когато разговорът неволно се насочи натам, Мелиса с готовност се включи в него.

Сервираха кафето и коняка. Шон Камерън седеше начело на масата, леко зачервен. Джон седеше срещу Джойс, а Мелиса заемаше мястото си на домакиня. Кристалното шише с коняка вече обикаляше масата за втори път, когато Шон се покашля явно с намерение да каже нещо надявайки се да не прозвучи много горчиво.

— Ние дойдохме тук по няколко причини, Мелиса — леко запъвайки се, започна той и бръкна в джоба си за лулата. — Сигурно разбираш, че след като нямахте с Ричард син, семейното състояние и имотите трябва да преминат към следващия мъж в семейството.

Лицето на Мелиса потъмня. В скръбта си тя съвсем бе забравила за това.

Шон запали лулата си и продължи:

— Джон, разбира се, е готов да ти предложи издръжка и всичко останало, от което дъщерите ти биха имали нужда и биха притежавали, ако баща им беше жив…

Мелиса се отпусна назад. Цялата кръв се отдръпна от лицето й. Защо не се бе сетила сама? В същия миг Джон стана и се доближи до нея.

— Мелиса, искам да те уверя, че това няма да промени нито твоя живот, нито този на децата — той взе ръката й. Говореше тихо. — Този дом е твой и винаги ще бъде твой. Родителите ми и аз ще бъдем винаги твои гости, а не собственици — той се наведе над нея и продължи: — Адвокатите вече са изготвили документите за прехвърляне на правата върху фамилната собственост на мен.

Мелиса отдръпна ръката си и стана.

— Разбирам — едва чуто каза тя. — От моя страна няма да има възражения. Сигурна съм, че всичко е уредено почтено — тя помести стола си назад и погледна Джон в очите. — Можеш да действаш, Джон. А сега, моля да ме извините, искам да се оттегля. Денят беше уморителен.

Тя излезе, без повече да каже нещо и без да погледне загрижените лица на свекъра и свекърва си.

Тази нощ Мелиса не можа да заспи. Тя знаеше, че по време на войната Джон беше поел семейния бизнес отвъд океана. Ричард й беше казал, че той товари кораби от Англия със стоки, необходими за съюзническите войски и макар да не носеше униформа, работата му беше не по-малко важна от тази на воюващите. Тя винаги го бе харесвала. Зад привидно грубите му обноски се усещаше някаква спотаена нежност и тъга. Мина й мисълта, че ако Ричард бе предпочел работата на Джон, сега тя нямаше да бъде вдовица, толкова самотна и неутешима, и сама се упрекна.

Макар вълненията и приготовленията през дните, след като получи известието за посещението на роднините си, да ангажираха времето и мислите й, душата й не можеше да намери покой. Спомняше си незначителни подробности от разговори с Ричард: как той и брат му заедно са учили и прекарвали свободното си време, как са яздели, как са плували и са се къпели, как са слушали историите на дядо си и на баща си. И още си спомняше, че нещо в миналото на Джон го бе лишило от участие в семейния бизнес. Ричард му бил предложил равен дял, пренебрегвайки наследственото право. Без да бъде съвсем сигурна, бе останала с убеждението, че Джон сам се бе отказал от това великодушно предложение. Носеше се слух, че Джон бил подслушал някакъв разгорещен спор между Ричард и техния дядо, като поводът бил лишаването на малкия брат от всякакво наследство. И въпреки че Шон нямал нищо против подялбата на семейните имоти, докато баща му бил жив, не било възможно никакво участие на Джон.

Мелиса разсъждаваше в какво положение се намира сега, след като вече не е господарка на този дом, който наричаше свой. Тя беше горда и волева. Но сега се решаваше бъдещето й и за първи път в живота си тя се почувства неспособна да вземе решение.

След дълги размисли, едва на зазоряване, тя взе решението да замине с децата в Англия, в стария си семеен дом. Беше абсолютно сигурна, че подялбата ще бъде честна. Създадената ситуация й предоставяше възможността да напусне къщата и роднините, които й навяваха болезнени спомени. За нея би било непоносимо да наблюдава как Джон ще заеме мястото на Ричард. Сърцето й щеше да се разкъсва всеки път, когато го погледнеше и тя никога нямаше да намери покой. Да, в Англия, ще се чувства по-добре… с родителите си. Тя щеше да намери утеха в бягството и закрила при родителите си.

Някой ден, мислеше си тя, може би ще се върна тук, защото тук се роди любовта й с Ричард. Но това щеше да стане само тогава, когато спомените няма да бъдат вече толкова живи.

После заспа дълбоко. Беше взела решение.