Карол Франц
Катрин (3)

Втора глава

май, 1864 година

С всеки изминат ден Кати все повече свикваше с дома. Основните й задължения бяха свързани с Карин и Тори и това беше за нея голяма радост.

Кати ги водеше на дълги разходки по брега, където те събираха мидени черупки и парчета дърво, изхвърлени от океана. След вечеря те сядаха в детската стая и ги боядисваха в ярки цветове. Кати помагаше на момиченцата да подреждат с тях красиви мозайки.

Мелиса Камерън щеше да празнува скоро своя рожден ден и Кати реши, че би било чудесно всяко от децата да изработи подарък за майка си. Момиченцата възторжено възприеха идеята и се заловиха за работа с радост и усърдие.

Вече четвърта година страната беше в гражданска война. Почти всяко семейство имаше загинал близък и повечето от хората в града носеха траурни ленти.

Господарят на къщата, Ричард Камерън, не си бе идвал у дома от началото на войната. Сега го очакваха и в цялата къща цареше възбуда. Въпреки че беше изрядно чисто, всичко отново бе излъскано от горе до долу. Всички бяха оживени, а Мелиса Камерън искрено се радваше. Очевидно страдаше от отсъствието на съпруга си.

Капитан Камерън пристигна по здрач заедно с няколко офицери, негови колеги. Цялото семейство, заедно с прислугата, се събра в приемната да ги посрещне. Докато капитанът минаваше голямата парадна порта, се чуха спонтанни приветствени възгласи. Мелиса бе слязла надолу по пътя, за да бъде поне в първите мигове сама с него. Сега тя го следваше и Кати съзря необичаен блясък в очите на господарката си.

Мелиса беше помолила Кати да премени децата в най-новите им дрехи. Сега тя ги изведе напред и само един поглед й беше достатъчен да разбере, защо Карин и Тори имаха такива тъмни коси. Ричард Камерън беше висок повече от шест фута, косите му бяха черни и се къдреха на вълни, а очите му имаха цвета на морето. По бузите му се виждаха леки бръчици, които приличаха по-скоро на трапчинки. Когато се усмихнеше, те прорязваха лицето му от скулите до брадичката. Усмивката му издаваше такива чувства, че когато той погледна дъщеричките и жена си, Кати се почувства натрапена. Това бе усмивка, предназначена за любими същества.

Капитан Камерън и спътниците му бяха пътували цял ден. След като гостите се настаниха удобно в дневната, господарят на къщата се ръкува с всеки от домашните си. Пред Кати той се спря.

— Вие сте Кати, нали? — каза Ричард като взе ръката й и леко я стисна. — Мелиса ми писа за вас. Надявам се, че тук ви харесва.

Кати не отговори. Смутена направи дълбок реверанс, докато той отмина към следващия от прислугата. „Колко мило от негова страна, че се ръкува с всеки“, мислеше си тя. Сега разбираше защо го обичат толкова.

Веднага след като лично бяха поздравени от господаря, слугите започнаха да сервират ястия и напитки в трапезарията. Разопаковаха багажа на гостите, погрижиха се и за конете. Кати трябваше да наглежда децата и това я постави в центъра на вниманието. Къщата се изпълни със смях и весели разговори. Във всеобщото оживление тя забеляза, че Ричард не се отделя от жена си. Поводът за празника беше двоен — Мелиса имаше рожден ден. След вечерята Карин и Тори поднесоха подаръците на майка си. Тя бе очарована и прегърна нежно и двете. На Кати за момент дори й се стори, че ще се разплаче, но Ричард я привлече върху коленете си.

— Скъпа моя — каза той, потопил поглед в очите й, — трябва да дойдеш с мен, за да видиш какво съм ти донесъл за празника.

Двамата пожелаха набързо „Лека нощ“ на всички и хванати за ръка излязоха през портата навън. Офицерите веднага наскачаха от местата си и се оттеглиха по стаите. Кати сложи момичетата да си легнат и слезе в кухнята, за да помогне при разчистването. Въпреки че изминалият ден беше много напрегнат, тя, кой знае защо, не се чувстваше изморена.

След като помогна на госпожа Бейтс, тя занесе гореща вода в стаята си и лежа във ваната, докато водата изстина. Този ден й бе донесъл прозрение.

Празничните трапези продължиха през останалите три седмици от престоя на капитана. На следващата сутрин офицерите отпътуваха по домовете си свежи и отпочинали.

Карин и Тори бяха поверени изцяло на грижите на Кати. Мелиса и Ричард искаха да бъдат заедно през цялото време до заминаването му. Двамата ходеха в града да пазаруват, присъстваха на официални вечери в чест на капитана. Изглеждаха безкрайно щастливи, а Кати се радваше, че вижда господарката си усмихната през цялото време. Въпреки че бе дошла да работи като камериерка, сега тя изпълняваше задълженията и на гувернантка, сервитьорка и дори на помощник-готвачка. Това обаче не я притесняваше. Тя вършеше всичко с удоволствие, без да чувства умора.

Сутринта преди отпътуването на Ричард Камерън къщата притихна. Присъствието на господаря беше причината за всеобщото оживление.

При сбогуването всички се натъжиха. Мелиса продължаваше да се усмихва и не изостави всекидневните си задължения, но Кати бе убедена, че с усилие не показва мъката си. Мелиса не престана да се усмихва, докато Ричард не се отдалечи върху коня си и дълго стоя, загледана след него. После се прибра в стаята си и остана там през следващите три дни.

Настъпи юни. В топли дни госпожа Камерън имаше навика да води децата до самия бряг на океана. Кати никога дотогава не се беше къпала в океана. Поканиха я да се присъедини към тях, за да облекчи господарката от грижата непрекъснато да наблюдава малките. Дадоха й бански костюм, за да си играе с тях във водата, а Мелиса й показа как трябва да плува. След като Кати я наблюдаваше, реши сама да направи опит и да се научи да плува.

Мелиса я окуражаваше през цялото време. И само след три-четири урока Кати вече успяваше да се задържи над водата. Двете жени и децата прекарваха с часове на брега. И тогава, понеже прекарваше дълго сама с господарката си, Кати повдигна въпроса за нейното ограмотяване. Тя копнееше да се научи да чете и да пише.

— Госпожо — промълви тя плахо един следобед, — аз прекарвам много време с Карин и Тори. Ще имате ли нещо против, ако присъствам и на уроците им? Виждате ли — заговори бързо тя, — никога не съм учила и ще бъда много щастлива, ако мога да чета приказки на момичетата, както ме бяхте помолила. — Беше объркана от внезапната си дързост.

Кати погледна Мелиса с очакване. Страхуваше се да не види, че разочарование се изписва върху лицето й. Но изразът на Мелиса не се промени. Когато тя се изправи и погледна младата жена в очите, по устните й се появи усмивка. Кати облекчено въздъхна.

— Разбира се, че можеш — каза господарката. — Чудех се дали някога ще ме попиташ. Аз знаех, че ти съчиняваш приказките, които разказваш на децата, защото ние нямаме книжки с подобни истории.

Мелиса се разсмя, а след нея и Кати, която се почувства неловко заради неумелата измама.

Мелиса удържа обещанието си. Още на следващия ден поканиха Кати в учебната стая по време на заниманията на момичетата. За нейна изненада след урока я помолиха да остане и обучението продължи още два часа. Тя усвояваше много бързо, опитвайки се да запамети всичко, което й показваха. Не след дълго четеше чудесно. Учеше се и да смята. След много упражнения, най-вече през нощта в стаята си, тя успя да усъвършенства своя почерк. Мелиса се гордееше с нейния напредък, а самата Кати бе неописуемо щастлива.

Докато беше топло, Кати прекарваше на брега свободното си време. Тя заемаше книги от библиотеката с разрешението на господарката и от изгрев до залез четеше. Това бяха най-приятните часове в живота й, спомняше си тя по-късно.

Един ден, на път за любимото си местенце, Кати забеляза някаква жена, която лежеше на пясъка по корем. Тялото й беше толкова неподвижно, че тя не посмя да се приближи. Но чувайки стенанията й, се втурна към нея, коленичи и попита:

— Какво ви се е случило? Лошо ли ви е?

След като не получи отговор, тя обърна едрото, тежко тяло. Жената не направи никакво движение. На челото й зееше огромна, грозна рана. Кати изтича до водата и намокри краищата на полата си. После се върна до безжизнената фигура и притисна мокрия плат върху раната. След секунди жената отвори очи.

— Коя сте вие? Какво се е случило? Добре ли сте? — попита Кати.

Жената се надигна и тогава Кати забеляза, че е облечена в рокля толкова силно изрязана отпред, че гърдите й бяха съвсем разголени. Непознатата изглеждаше толкова необичайно за Кати, че тя не успя да прикрие учудването си.

— Казвам се Джоси — промърмори едрата жена, като се опитваше да се изправи. — Аз… аз наистина не зная какво се е случило.

Тя се задъхваше и сложи ръка върху раната на челото си.

— Благодаря ви за помощта, все някак ще се оправя — прошепна Джоси. После се изправи несигурна и тръгна към океана.

Кати я видя да съблича дрехите си и да се хвърля във вълните.

— Господи! — възкликна тя. — Какво прави тази жена?

Изправи се бързо и огледа наоколо, за да се убеди, че наблизо няма никой.

— Излизай веднага! — изкрещя Кати. — Може да те види някой!

Джоси я погледна и се изсмя високо и необуздано, което накара Кати да се усъмни дали жената беше нормална, или ударът бе разстроил разума й. Джоси излезе от водата така уверено, сякаш беше напълно облечена. И двете мълчаха, докато Джоси си сложи дрехите, а Кати се стараеше да не я гледа. Беше потресена от дързостта й. С течение на времето обаче, след като се сприятелиха, Джоси й обясни толкова много неща. Никога досега младото момиче не беше чувало някой открито да говори за интимните отношения между мъжа и жената. И сега Кати използва възможността да зададе на новата си позната въпросите, които отдавна се въртяха в главата й.

Джоси я информира най-подробно. Всъщност, за първи път в живота си тя се почувства по-горна от някого. Беше много добре запозната с нещата, за които Кати нищо не знаеше. И се почувства важна. Подробно й разказа за всичко, което бе научила от личния си опит. Кати слушаше напрегнато и не смееше да продума. Джоси смяташе, че една жена не бива да се впуска в интимни отношения, преди да е запозната напълно с тези неща. Самата тя само бе спечелила от своите знания.

При някои от разясненията на Джоси Кати силно се изчервяваше, но накрая й бе много благодарна за откровеността и за това, че от нея узна за неща, за които иначе нямаше откъде да научи.

Слънцето клонеше към залез, когато Кати стана и каза, че трябва да си тръгва. Джоси взе ръката й и още веднъж й благодари за помощта. Кати също каза „Благодаря!“. През този ден тя бе научила много нови неща и беше радостна, че има нова приятелка, макар и не твърде морална.

Когато се прибра в къщи, слънцето бе залязло. Тя влезе в кухнята и видя с изненада, че там няма никой. По това време приготвяха вечерята, но сега помещението беше пусто. Тъкмо заизкачва стълбището, когато чу, че някой излиза от килера. Беше госпожа Бейтс.

— Божичко! — проплака тя. — Служи се нещо ужасно! Просто не знам как. О, мили Боже!

Кати не можа да разбере нищо от несвързаните й приказки. Сложи ръка на рамото й и я разтърси.

— Госпожо Бейтс — извика Кати с растящо безпокойство в гласа, — какво има?

От очите на възрастната жена потекоха сълзи. Гласът й силно трепереше и Кати трябваше да следи движението на устните й, за да я разбира какво казва.

— Господарят е убит… Преди половин час пристигна вестоносец.

Сега и Кати се разплака:

— Къде са останалите? — попита тя.

— Ами в параклиса — отговори госпожа Бейтс. — Ние обичахме господаря. Той беше добър човек. Но го няма вече! Господи, какво ще правим сега?

Тя отмести ръката на Кати и се запъти към стаята си. За миг Кати остана неподвижна. После се втурна нагоре по стълбите, грабна един шал от гардероба и хукна към параклиса.

Когато влезе, службата вече приключваше. Тя застана встрани, докато хората излизаха и бързо улови Карин и Тори за ръцете. Момиченцата бяха объркани. Мелиса излезе бавно навън. Беше бяла като платно и вместо да тръгне към къщата, се отправи към конюшните.

Конят, който избра, беше нейният любимец, подарък от съпруга й. Кати знаеше, че господарката й е добра ездачка и затова реши да се погрижи за децата. Тя ги заведе у дома, изкъпа ги и им даде да вечерят, после почака да заспят и слезе долу. Когато Мелиса се върна, Кати беше в кухнята. Единствено тя от цялата къща бе останала будна. Надяваше се да утеши господарката си, която винаги бе толкова добра с нея.

— Кати — прошепна Мелиса, — моля те, погрижи се за децата. Не желая да ги тревожа. Разбираш ли? За нищо на света! — тя въздъхна и изтри насълзените си зачервени очи.

Тялото на Ричард Камерън трябваше да бъде донесено в къщи след три дни. Погребението щеше да бъде на следващия ден. Родителите му все още не бяха уведомени, но госпожа Бейтс бе изпратила един от слугите до Ню Йорк с печалната вест. Тя знаеше, че господарката е изцяло отдадена на скръбта, за де се сети за вестоносец преди утрото и затова сама бе решила да стори това.

Кати не се прибра в стаята си, а премести кушетката в детската стая. Момичетата бяха още малки, за да разберат защо майка им плаче така горчиво. Кати се безпокоеше да не би да се събудят през нощта и да се изплашат. „Още една смърт“, помисли си тя, докато се опитваше да заспи. „Няма ли някога да свърши тази мъка?“

Докато заспиваше, пред очите й бе Ричард Камерън в деня на пристигането му. Никога нямаше да забрави как я бе поздравил тогава. Мисълта за неговата смърт върна спомена за смъртта на майка й и сестрите й. Бореше се с риданията, но не успя да се овладее. Беше загубила всичко, което бе имала на този свят. Сега нямаше нищо.

Струваше й се, че животът е низ от късчета щастие, съвсем краткотрайни, които ти се отнемат тогава, когато имаш най-голяма нужда от тях и на тяхно място винаги идва страданието. Като че ли единственият начин да не страдаш, бе изобщо да не обичаш, защото най-голямото страдание е загубата на любим човек.

Почувства се толкова изтощена, че почти се убеди в правотата на тези мисли, макар да знаеше, че без обич не биха съществували дори тези късчета щастие. Любовта беше неразривно свързана с живота, тя именно го прави радостен, и е много по-силна от скръбта, съпътстваща неизбежно всяка загуба на скъп човек. Без любов животът не би имал смисъл.