Карол Франц
Катрин (12)

Единадесета глава

Войната се водеше от една година. Хедър и децата й живееха спокойно в малката си къща. Животът им не се беше променил, само майката се тревожеше непрестанно за любимия си. Повечето мъже в града бяха мобилизирани и всеки ден пристигаха новини за нови жертви.

Когато пристигна съобщението за смъртта на съпруга й, Каролин Даниълс седеше край камината и кърпеше. Нея също я потискаше страха да не изгуби съпруга и синовете си. До края на същата седмица тя научи, че е загубила цялото си семейство и страхът й се превърна в мъка. Каролин жалеше, а Хедър я подкрепяше в скръбта й. Кати, по това време на петнадесет години, разбираше какво се е случило. Тя трябваше внезапно да се раздели с безгрижието на детството и да поеме товара на възрастен човек. Страхуваше се, но не за себе си, а за майка си.

Кати безпомощно наблюдаваше как Каролин, обикновено силна и оправна, се приведе под тежестта на удара. Как би могла тогава собствената й майка, която нямаше тези качества, да се справи с подобна ситуация? Оставаше й само да се моли усърдно за живота на баща си. Тя не хранеше силни чувства към него, но знаеше добре, че майка й го обича отчаяно и дори да живее зависи от него.

Кати нямаше представа, че къщата, в която те живееха, не им принадлежи. Точно това стана причина Хедър да узнае за смъртта на Хенри Рамзи.

Беше ясно, свежо утро. Бяха изминали само две седмици от смъртта на мъжете на госпожа Даниълс. Хедър и Каролин седяха около кухненската маса и пиеха кафе, когато на вратата силно се почука. Хедър видя през прозореца шерифа и вдигна ръка към гърлото си.

— Господи! — простена тя. Нарочно не бързаше да отвори. — Какво може да иска?

Шерифът влезе бързо и затръшна вратата след себе си.

— Добро утро, госпожо — каза той с дрезгав глас. — Страхувам се, че ви нося лоши новини.

— Какво има? — попита Хедър и краката й омекнаха.

— Ами, изглежда че къщата, в която живеете, трябва да бъде освободена до края на месеца. Нали разбирате, господин Рамзи загина на бойното поле и съпругата му сега разпродава всички имоти, които са извън границите на имението.

Хедър не чу думите на шерифа до края, нито пък видя кога той си тръгна. Беше казал това, за което бе дошъл и бързаше да обиколи останалите арендатори. Тя остана права няколко минути, после се строполи на пода в безсъзнание. В първия миг Кати си помисли, че заедно с баща си, губи и майка си. Но Каролин моментално се погрижи за нея и не след дълго лицето й възвърна цвета си. Не беше мъртва.

— Благодаря ти, господи! — прошепна Кати тихо, когато майка й отвори очи. — Какво щях да правя бе нея?

Сестрите й Джийн и Джоан заплакаха, когато майка й припадна и Кати се зае да ги успокоява.

Всичко се променяше със страшна бързина. Седмиците, които последваха смъртта на човека, който ги покровителстваше, бяха твърде неясни в спомените на Кати. Всичките им ценни вещи бяха разпродадени и те се преместиха в града, където Хедър започна продължително и безрезултатно търсене на работа.

Каролин Даниълс предложи да вземе всички у дома си, но Хедър отказа. В техния малък град работа се намираше много трудно, а Каролин все още нямаше никакви перспективи. Хедър прецени, че ще й е много по-лесно да направи избора си, ако е сама, отколкото с три деца в дома си.

Бяха й останали малко пари от тези, които Рамзи беше оставил преди да тръгне да воюва. Той си мислеше, че войната няма да продължи дълго. А беше изминала година, но краят й още не се виждаше. Хедър продаде всичките си бижута, подарени от него, заедно с по-ценните неща, от които тя и дъщерите й нямаше да се нуждаят. Нае две стаи в големия град, над някакъв железарски склад и семейство Маршъл се премести там през май на 1862 само с най-необходимите мебели.

С изключение на времето, прекарано при леля си Хети, Хедър никога не бе работила за прехраната си. Първо за нея се грижеше баща й, след това Хенри. Имаше добри намерения, но освен домакинска работа, не умееше нищо друго. Не можеше да приеме нито едно от предложенията. Войната беше намалила повечето семейства — мъжете не си бяха у дома. Там, където преди се предлагаше заплата, сега даваха само стая и храна за прислужване.

Тя опита да получи работа и във военната фабрика, но там търсеха грамотни работници. Опита и в болницата, но нямаше нужната квалификация за там.

Докато майка й търсеше работа, Кати гледаше в къщи сестрите си. И трите момичета имаха домашна работа, която трябваше да свършат, докато майката отсъстваше. Когато привършеха, те сядаха заедно да бродират красивите гоблени, които Хенри бе донесъл на Хедър за занимание в самотните часове, когато не можеше да бъде с нея. Сега гоблените запълваха дългите часове в които дъщерите му нямаше какво да правят.

В железарския магазин под тях се продаваха всякакви стоки: от градинарски инструменти до обувки, хранителни продукти и газ. Кати обичаше да гледа от прозореца файтоните, които спираха пред магазина и красивите дами, които влизаха да направят поръчките си. Хедър й беше казала, че преди войната само най-бедните си пазарували сами. При настоящата ситуация обаче по-младите мъже воюваха, парите се пестяха, доколкото е възможно и дори богатите сами ходеха на пазар за провизии. По този начин дамите си осигуряваха някакво развлечение сред всеобщата скука поради замрелия светски живот и в същото време лично контролираха доставките, за да не бъдат измамени. В началото Кати се чувстваше осигурена, защото знаеше, че имат известна сума пари и очакваше майка й да си намери работа. Тя бе предложила също да потърси, но Хедър не искаше и да чуе за това. Някой трябваше да стои при по-малките момиченца.

Кати се трудеше неуморно у дома, за да бъде всичко наред и майка й да е доволна. Тя се опитваше да потиска страховете си, но те не й даваха покой. Много добре знаеше колко деликатна и стеснителна е майка й, затова си мислеше, че по-лесно би намерила работя тя. Беше живяла доста изолирано от заобикалящия свят и имаше бегли представи за него, но имаше силен дух, който да й помогне да се справи по-добре с проблемите на ежедневието.

Изминаха няколко седмици и Хедър започна да се поддава на напрежението. Всеки път, когато се опитваше да убеди момичетата, че нещата неминуемо ще се оправят, Кати страдаше за нея. Знаеше, че майка й сама не си вярва. С всеки изминат ден надеждата все повече напускаше Хедър Маршъл. Тя често плачеше. От години не се бе сблъсквала с неразрешими проблеми. Беше живяла почти безметежно. В нейния малък свят на любов и закрила от нея не се изискваха особени усилия.

Ако не беше войната, Хедър може би щеше да осигури прехраната на децата си. За нещастие обаче, след като стигна до пълно изтощение, тя успя да намери само бельо за пране и гладене и малки магазинчета за чистене. Това надали бе по-добро, отколкото ако бяха останали при Каролин Даниълс. Тогава поне нямаше да харчат за наем.

Бъдещето им беше неясно. Колко ли щяха да издържат преди да свършат парите им? Към кого можеха да се обърнат? Какво можеха да направят?

Грижата сложи отпечатък и върху младото лице на Кати. Тя икономисваше от храната и доскоро закръглената й фигура измършавя като тази на Хедър. Постепенно изразът на лицето й стана измъчен. Опитваше се отчаяно да прикрива нещастието си. През тази злощастна година, 1862, единственото спокойствие, на което семейство Маршъл се радваше, бе по време на молитва. Хедър правеше всичко възможно да преодолява слабостта, която я обземаше, но нейната увереност бе разклатена. Системните тревоги прераснаха в отчаяние, а отчаянието в болест, която я довърши.

Хедър отслабваше с всеки изминат ден. Кати се мъчеше да й помогне да преодолее треската, но нито знаеше как, нито можеше да се справи. Хедър не й позволи да повика доктор. Уповаваше се само на Бога. Но Кати разбираше, че тя търсеше спасение в смъртта си. Виждаше, че майка й е загубила всякакво желание за живот. Мъжът, когото обичаше всеотдайно, бе загинал, не можеше да помогне и на децата си. Нямаше да й е трудно да се раздели с живота.