Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (5)

ГЛАВА 4

— Господин Ван Уегънър, мога ли да ви наричам Пол?

— Моля ви, на всяка цена — учтиво се съгласи Пол.

Интервюиращата имаше красиви крака, подчертани от черните чорапи. Лицето й подсказваше възраст около петдесетте, но той нямаше доверие на подобни топли и заинтересовани изражения. Тя беше университетски преподавател, работеше като сътрудник в „Монтерей хералд“ — най-големия вестник по централния бряг на Калифорния. Което не означаваше кой знае какво.

А той беше интервюираният. „Наричай ме Ишмаел, наричай ме умник — помисли си той. — Само го напиши така, че да изглеждам опитен, чаровен и гениален.“

Което не беше особен проблем. Достатъчно бе да се държи естествено.

Тя загря, като си пъхаше носа навсякъде из апартамента му, докато той беше в кухнята и приготвяше нещо разхладително. „Хвана я да гледа втренчено леглото, което беше голямо — изяж се, мила моя“ — искаше да й каже, но все пак се въздържа. Тя се спря пред планинския пейзаж на стената и пред снимката на Пол и на приятеля му Джак, изкачващи Пинакъл преди много години.

— Вашият брат? — беше го попитала тя, но Пол отрече и тя загуби интерес.

След това се разходи из дневната, като прокара ръка по кожата на креслото му, огледа евкалипта, който току-що беше донесъл, за да се пребори с лошите миризми. Спря се пред снимката на майка му и баща му и каза:

— Приличате на баща си.

Това може би не можеше да се приеме за ласкателство — особено когато една жена констатира, че приличаш на човек, който винаги ти се е струвал древен.

— Значи току-що се връщате от Вашингтон? — попита тя, като постави касетофон на масата помежду им. Вместо сутиен под тениската си носеше червена лента с надпис СПИН.

Пол веднага надуши, че е бивше хипи, чиито радикални политически разбирания са се охладили до нормалната температура на един компютър.

— Върнах се преди няколко дена. Дори не съм стъпвал в офиса си досега. Бях шеф на сигурността на сенатор Ашфорд от Кентъки.

— Как се разбирате със сенатора?

— О, той е страхотен играч на голф.

— Той още ли се опитва да забрани на жените да упражняват своите репродуктивни права?

Въпрос капан. И то в толкова ранна фаза на интервюто.

— Ни най-малко — отговори той. — Убеден съм, че одобрява репродукциите от всякакъв вид.

В ума му се появи картината на сенатора и последното му гадже на задната седалка на колата да упражняват въпросните права.

— Разбирам. Вие имате толкова вълнуваща кариера, Пол. Надявах се да ми се отдаде случай да разговарям с вас. Спечелили сте научна степен в Харвард заради студентските си изследвания и сте получили магистърска степен в Североизточния университет по криминално правосъдие, мисля, че така ми съобщихте по телефона?

— Точно така.

— Били сте детектив в отдел „Убийства“, преди да напуснете полицейското управление в Сан Франциско преди няколко години, нали?

— Да.

— Колко случая, свързани с убийство, сте имал през годините в Сан Франциско?

— Десетки.

— Кой според вас е бил най-трудният ви случай?

— Зависи какво имате предвид. Най-лошите моменти бяха, когато заловим лошото момче, а съдът го пусне на свобода.

— Сигурно е ужасно да арестувате убиец и след това някой адвокат да го спаси от затвора. Често ли се случва това?

— По-малко през последно време.

Тялото на жената винаги имаше някаква част, която да привлича мъжките очи. Пол просто не можеше да откъсне поглед от коленете й, които мъжете са потупвали сигурно през целия й живот.

— Освен това — продължи той — с течение на годините се научих, че дори когато официалната система не работи гладко в даден отделен случай, обществото има тенденцията само да наложи наказанието. И така трябва да бъде.

— Какво имате предвид? Саморазправа? Линчуване?

— Не точно. Остракизъм. Невъзможност да се намери работа. Развод. Жената винаги знае. Самота. Депресия. Вина. Това най-вече. И да погледнем нещата в лицето — понякога на гражданите наистина им се налага да вземат правосъдието в свои ръце.

— Дай ми пример, Пол.

— О, Ели Неслер. Тя уби гада, който бе насилил сина й. Застреля го направо в съдебната зала. Ако не го беше сторила, той нямаше да получи наказанието, което заслужаваше.

— Значи сте съгласен с нейния акт на насилие? — учудено повдигнати вежди.

— Определено.

— Когато идва от един детектив по убийствата, подобен израз звучи доста смущаващо.

— Бивш детектив по убийствата — усмихна се Пол. — В момента съм частен детектив. Офисът ми е в Кармел.

За съжаление моливът й не се раздвижи. Явно не бе заинтересувана да рекламира „Ван Уегънър инвестигейшънс“.

— Дори да е така. Нима сте съгласен, че понякога един отделен гражданин може да бъде оправдан за убийството на друго живо същество? Нямам предвид в момент на самозащита, разбира се.

— Понякога.

Тя си свали очилата и разкри неодобряващия поглед на либерала с кървящо сърце.

— Кога? — попита тя.

— Как стигнахме до тази тема? — въздъхна Пол. — Разбира се, че вярвам в закона. Лицензът ми зависи от това.

— Звучите, сякаш се опитвате да избегнете въпроса ми.

Нека да поговорим за Ели Неслер.

— Една добра майка — каза Пол.

— Но тя бе арестувана и прекара много години в затвора. Не й позволиха да отгледа сина си. Мислите ли, че резултатът от действията й е добър?

— Синът й разбира — отвърна Пол, като му се искаше да сложи край на разговора. Защо ли й позволи да се напъха в тази опасна зона? Не можеш да обвиняваш хора като нея. Те или разбират нещата, или не ги разбират. — Тя е направила каквото е трябвало.

Естествено, нямаше никакво намерение да споменава на когото и да е, че и той беше сторил същото.

Преди седем месеца Пол беше убил един убиец — не да възстанови поругана чест, а просто за да прекрати властването на ужаса. Никой не знаеше и никой нямаше да научи. Върна се към миналото, пред него отново се появяваха ужасените очи на Нина и Боб, проектирани върху ослепителната снежна покривка, и разбра, че би го извършил отново. Не беше горд със себе си. Понякога трябва да направиш това, което трябва да се направи.

Студеното примитивно нещо в него, което бе извършило този акт, сигурно винаги бе съществувало. Вероятно съществува във всеки човек, но може да изживееш няколко живота, без да заподозреш присъствието му. Той не знаеше, а осъзнаването, че подобно нещо витае в него, накара старото закоравяло ченге да се чувства неудобно. С онзи акт на неузаконено насилие той бе прекъснал връзките с обичайните си разбирания и бе унищожил идеалите, които го бяха ръководили през целия му съзнателен живот.

— Мислите ли, че съдебните заседатели сгрешиха, като я признаха за виновна и я изпратиха в затвора? — проговори отново интервюиращата.

— Да.

— Но хората не могат просто да се разхождат наоколо и…

— И да изнасилват чужди деца — довърши Пол, който все повече се дразнеше.

Искаше да разговарят за „Ван Уегънър инвестигейшънс“. Тя изглежда много добре се бе насочила към въпроси, разкриващи разбиранията му, които в никакъв случай не би желал клиентите му да прочетат утре във вестниците. От друга страна, просто не можеше да се въздържи.

— Това е свободна страна — продължи той. — Аз имам лично мнение по тези въпроси, но в работата си спазвам установените правила.

— Вашето лично мнение ли беше причината да напуснете полицейското управление на Сан Франциско? А две години по-късно полицейското управление на Монтерей?

— Предпочитах да играя своето собствено шоу. Това е естествен напредък в кариерата.

— Добре, Пол — усмихна се тя. — Вашият офис е разположен точно тук, в Кармел Долорес. Какви случаи поемате?

Разкажете ми за своята работа.

— „Ван Уегънър инвестигейшънс“ се занимава с много неща — започна Пол, като се почувства далеч по-благоразположен към нея, когато най-сетне зачекнаха желаната тема. — Голяма част е свързана със съдействане на бизнесмените да си върнат лошите кредити. Данъци. Спорове за попечителството над деца. Откриваме скрити завещания. Намираме изчезнали хора. Лично аз работя много с адвокати, като им помагам да оформят защитите си. Най-вече по криминални случаи.

— Какво е най-доброто в работата ви?

— Това, че дейността ми е предимно навън, не съм от хората, които обичат да си стоят в офиса.

— Не, наистина не ми изглеждате като кабинетен плъх. Какво е най-лошото в работата ви?

— Трябва да си призная, че обичам работата си.

— Все трябва да има нещо. Сблъсквате се с много емоционални хора. Дали вашата чувствителност не се изхабява?

— Вече не.

Тя го изчака малко, но той не добави нищо повече.

— Защо Кармел? Какво ви доведе тук?

— Работата. Освен това обожавам брега. Винаги, когато мога, излизам край брега.

— Семейството ви сигурно също харесва брега?

— Родителите ми живеят в Сан Франциско. Бившата ми жена живее в Рино, но за последно я чух от Сан Диего.

Тя го изгледа със симпатия и съчувствие, което го изненада. Остана доволен, че ергенският му начин на живот действително е за завиждане.

— Просто ми е трудно да повярвам, че на малкия монтерейски полуостров може да има толкова много драматични събития, които да дават хляб на няколко детективски агенции.

— Действаме из целия щат, но имаме достатъчно работа и тук.

След това тя поиска подробности, а той не искаше да разказва за местни случаи. Те се фехтуваха известно време и накрая си стиснаха ръцете, а коленете се скриха зад вратата му и в нейния шевролет.

Пол мина през кухнята, за да си вземе един „Туборг“, излезе на балкона и се загледа в дъбовата гора под него. Следобедната слънчева светлина проникваше сред листата. Всичко му се струваше непознато. Беше се върнал от Вашингтон само преди няколко дена. След като спокойно се придвижи от аерогарата до мястото си за паркиране, той изкачи на бегом стълбите към апартамента си, влезе вътре и загаси лампите. Напоследък беше използвал тази квартира повече като междинна спирка между две пътувания, отколкото като дом. Затова вътрешността му изглеждаше неподдържана, а една купа с развалени плодове разнасяше непоносима смрад.

Първото нещо, с което се зае, бе да сложи ред в гнезденцето си. Това включваше наемането на чистачка и електротехник. И двамата щяха да получат допълнително заплащане, за да си свършат работата максимално бързо и ла се изметат. След това прекара доста време в очакване, но те така и не се появяваха. Още няколко часа преседя край телефона в кавги със съответните служби и отдели двойно повече време да надзирава работата, когато техни величества благоволиха да го навестят.

Накрая всичко свърши и след като шест месеца апартаментът беше пуст, сега отново бе празен като египетски саркофаг след ограбването му.

Трябваше да го обнови. Би трябвало да се завърне с тлъста банкова сметка, само че баща му получи удар и там отидоха парите, които беше направил във Вашингтон, както и повечето от собствените му спестявания.

Нямаше защо да се безпокои, само след няколко месеца всичко щеше отново да потръгне.

Той се наведе през парапета, за да погледне един гущер, лазещ по козирката под него. Животинката излезе на слънце и замръзна, кръвта й бавно се стопляше от лъчите на следобедното слънце. Стоеше неподвижно, ненамиращ причина да се премества, а очите му бяха пълни с философско търпение, но всъщност се взираха за какво да е движение наоколо. Чакаше своята плячка и когато тя преминаваше, той действаше. Пол го наблюдава в продължение на няколко минути как скача и поглъща невидимите мушици и в съзнанието му ставаше все по-голям, придобиваше човешка форма и внезапно ръцете му се изпотиха и той се надвесваше над парапета, килваше се напред… Панически се хвана за металната решетка и внезапно откри, че хипнотизирай наблюдава как бутилката с бира полита и се разбива с трясък на паркинга три етажа по-надолу.

Успя да дойде на себе си точно когато вече бе отворил широко уста и се готвеше да изкрещи. Дръпна се назад и задиша тежко.

Наистина ли за малко щеше да се убие? Ей така, да падне от балкона като някой проклет глупак в момент на невнимание? Почувствал се дълбоко разтърсен, той легна по гръб и зачака сърцето му да си възвърне нормалния ритъм.

Малко след това отново отскочи до кухнята, за да си вземе още една бира. Всъщност нищо особено не се беше случило, освен че трябваше да слезе долу и да почисти разбитото стъкло, преди някой да мине с колата си през него. Нищо не се бе случило. Но въпреки това се чувстваше много странно. Миналата седмица премаза пръста си с вратата на сенаторската лимузина. Вдигна ръка. Синьото се бе трансформирало в жълто-черно.

Просто трябва повече да внимава. Изпи половината бутилка бира на няколко големи глътки, остави я на масичката за кафе и взе телефона. Време е да се задвижи.

— Тръмбо и Ван Уегънър — каза един глас.

Откога, моля ти се, името на Дино се споменава в името на агенцията, и то на първо място? О, добре, Дино го заместваше вече шест месеца. Сигурно просто го носи течението.

— Здрасти, Дино — каза той, — аз съм.

— Хей! Как си, приятел?

— Чудесно. Върнах се само преди няколко дена. Тази сутрин направих кратко интервю за „Хералд“ да дам някакъв въздух на бизнеса и ето ме, вече съм тук.

— Великолепно! За колко време си в града този път?

— Върнах се. Приключих с нещата си на изток.

Пауза.

— Това е чудесно!

Дино звучеше малко изкуствено. Естествено, завръщането на Пол означаваше край на управлението му. Дино беше стар приятел от монтерейската полиция и работеше с Пол, докато реши какво да прави с остатъка от живота си. Беше се пробвал в училище за счетоводители, след това си играеше известно време с идеята да отвори италиански ресторант по „Оушън авеню“. Накрая прие предложението на Пол, но само като временен ангажимент. В продължение на няколко месеца той водеше бизнеса, но последните доклади не звучаха много добре. Това бе една от причините Пол да побърза с прибирането си. Както и да е, скоро Дино щеше да освободи мястото му и Пол щеше да вдъхне нов живот в старото момиче. Може би Дино е разочарован, че Пол се е завърнал. Голяма работа. Бизнесът принадлежеше на Пол. Такива са фактите, братче.

— Хайде да се срещнем — предложи Дино, като ентусиазмът му този път звучеше по-убедително. — Вечеря? Ще запазя място.

— Мислех да мина през офиса след около половин час.

— Не е добра идея, стари приятелю. — Пол почти чуваше как шумоли дългата коса на Дино, докато клати главата си наляво-надясно. Той си го връщаше за принудителната къса коса като ченге. Черните му кавказки мустаци се бяха появили по същата причина, но не се развиваха особено добре. Твърдеше, че видът им кара жените да полудяват.

— И защо така?

— Не те очаквах. Трябва да стегна малко нещата тук, преди да се появиш с валсова стъпка и да обявиш претенцията си за трона. — Той се засмя. — Най-малкото ми дай поне един ден да си оправя отчетите и сметките.

Пол се замисли. Добре де, защо да не остави едно парче от тортата на Дино.

— Добре. „Свинският дъх“?

— Затвориха я. Големи работи станаха, докато те нямаше. Ресторантът на Клинт затвори. Удивен съм, че не си научил за това. Нека да пробваме „Тройката“ в Монтерей. Правят страхотно гаспачо. Седем добре ли е? Имам да довърша някои неща тук.

— Става.

Така, значи „Свинският дъх“ е затворен. Нищо хубаво не трае вечно, знаеше си го. Беше наел помещенията за офиса си специално, за да може да наблюдава през прозореца дългокраките туристки в двора на ресторанта.

— Ще го откриеш ли?

— Все още мога да се оправям по улиците на Монтерей, Дийн.

— Ха-ха! Липсваше ми, приятел!

Пол затвори и отново започна да набира. Сюзън Мисуми беше оставила съобщение в гласовата му поща преди около месец. Тя беше приятелка, професионален контакт и нещо повече. Не беше вкъщи. Сигурно още е на работа. Остави й съобщение.

След това реши да се обади на няколко редовни клиенти, за да ги осведоми, че отново е на линия. Денис Гарсия беше на заседание. Майк Тонс му отдели само двайсет секунди от времето си и звучеше отегчен. Езра Фридман, добрият стар Ез, който винаги имаше нещо за Пол, явно бе заръчал на секретарката да му предаде да се обади някой друг път. Тези хора му осигуряваха доходи от години. Смяташе Ез за стар приятел и не можеше да не се почувства унизен, че той не благоволява да му отдели дори една минута за личен разговор.

Напоследък нищо не беше наред. Откакто се беше върнал от Вашингтон, все се случваше нещо необичайно. Както си караше колата, понякога внезапно усещаше как въздухът замира неподвижно, сякаш безкрайният парад на секундите изведнъж се бе заковал на място. Преди да отпие за втори път, кафето му вече изстиваше.

Ето, той живееше в своята собствена версия на американската мечта: беше здрав, ерген, достатъчно млад, за да привлича женските очи, със стегната фигура, можеше да си позволи да пие бира, колкото му душа иска, можеше да стои по цяла нощ и да слуша „Грейтфул дед“, можеше да се разхожда чисто гол из апартамента си и да не му пука. Би трябвало да е в облаците. Вместо това се чувстваше отегчен.

Върна се на балкона с бинокъл в ръка и започна да наблюдава един червеноопашат ястреб, който планираше по вятъра. Следеше го дълго време. Мислеше си: ето, сега отново е на стартовата линия. Даже по-назад, защото явно бизнесът му се нуждаеше от вложения, с които не разполагаше. Е, засега можеше да се успокои с още една бира.

Телефонът иззвъня. Този път спокойно си отвори бирата, наля си догоре една чаша и отпи дълга глътка, преди да седне и да отговори.

— Здрасти, Пол.

— Здравей, Нина. Откъде знаеш, че съм се върнал в Кармел?

— Попитах във Вашингтон. От офиса на сенатора ми съобщиха, че си се завърнал. Пресметнах, че си имал време да си свалиш обувките и да му удариш едно.

— Много добре ме познаваш — каза той и сложи крака на съседното кресло. — Какво има?

— Без да ме попиташ как съм? Без някоя задявка? Пол, добре ли си?

— Просто още ме държи от дългия полет. Е, как ти вървят нещата?

Бяха изминали седем месеца от смъртта на съпруга й. От време на време се бе обаждал в офиса й и всеки път научаваше, че не се включва в близките й планове. Прекалено много тъгуваше за мъжа си, за да се замисли за когото и да било друг. Той я остави сама. И упорито се опитваше да я изгони от собственото си сърце.

— Работя, какво друго? Хм. Добре де, вече е пролет и мога да си правя слънчеви бани в двора, въпреки че Талак още е покрит със сняг. Боб иска да свири в банда. Мат и Андрю и техните деца растат и подивяват, всичките. Мина много време, откакто не сме разговаряли, Пол.

— Нямаше особен смисъл.

— Какво?

— Извинявай. Не исках да бъда груб.

— Все още сме приятели, нали?

— Разбира се. Приятели сме до края. Какво се е случило?

— Обаждам ти се във връзка с един случай. Убийство.

— Предположих.

— Нуждая се от най-добрия детектив. Клиентът е момиче, само на шестнайсет години. Изслушването за прехвърлянето й при пълнолетните е само след девет дни. Този следобед ще отида до офиса на Хенри Макфарланд да се опитам да го разубедя да не иска прехвърлянето. Дотогава тя ще трябва да стои в ареста и това е голямо напрежение за нея и майка й. Жертвата е чичо й, пластичен хирург в Тахо, който е бил посечен с антикварен самурайски меч от собствената му колекция. Открили са, че момичето е било там приблизително по времето на убийството. Но това е само половината. Има нещо много странно в този случай и това ще е твоята задача.

— Какво е странното?

— Нейният братовчед е загинал в малка самолетна катастрофа в Невада горе-долу по същото време. Имам предвид практически в същия момент. Едно колежанче, нарича се Крис Сайкс. Син на жертвата.

— Е, и? Какво казват от транспортната безопасност?

— Намекват за възможна грешка на пилота. Но аз разговарях с вдовицата на пилота, името й е Кони Бейли и живее в Лос Анджелис. Кълне се, че мъжът й е бил завършен педант, изключително опитен и подобна небрежност е не възможна.

— В моя живот съм се научил, че такива съвпадения просто не се случват.

— Не, не се случват. Полицията обаче не прави никаква връзка. За тях самолетната катастрофа е отделен случай. Станала е в различен щат. Те знаят, че няма как момичето да е предизвикало катастрофата и понеже искат да я разпънат на кръст за смъртта на чичо й, въобще не обръщат внимание на другите обстоятелства. Трябваш ми, за да се опитаме да открием връзката.

Пол отпи от хубавата леко горчива бира, ухаеща на хмел и датско лято.

— Пол?

— Аз съм пас.

— Имаш други случаи?

Той кратко се изсмя.

— Не точно. Нямам друг случай и всъщност ще трябва да се потрудя доста, за да си намеря някой.

— Можеш да го отложиш. Дай ми една седмица и след това ще можеш да си оправиш нещата там.

— Не мога да го направя.

Дочуваше мърморенето й, въпреки че бе поставила ръка върху слушалката. След малко отново се обади.

— Слушай, Пол, нека да не позволяваме на личните ситуации, в които сме попадали, да се намесват в едни успешни бизнес взаимоотношения. — В гласа й се чувстваше раздразнение. — Мина доста време. Месеци. Липсваше ми работата с теб и се радвам, че поех този случай. Нуждая се от теб, за да го доведа до успех. Имам ти доверие и съм убедена, че си най-добрият.

— Вземи Тони Рамирес. Той е в Рино. Ще се справи.

— Но аз искам теб, Пол. Моля те!

— Не става, скъпа. Просто не искам да те виждам.

— Но защо?

— Защото ще ме заболи. — Защото тя беше опасна, караше го да върши неща, които никога не би си помислил да направи, като да се влюби и да убие човек… — Боли ме дори когато си говоря с теб.

— О — обади се тя след дълга пауза, а гласът й звучеше, сякаш се задушаваше. — Не можем ли да оставим всичко това настрана и…

— Виж какво, Нина. Тъкмо се прибирам в къщи. Имам си проблеми и не намирам идеята ти за добра.

Последва дълго мълчание и Пол си помисли: „Добре де, мамка му, прав съм. От нея съм получавал само главоболие. Тя няма да ми позволи да я обичам и защитавам, така че с мен е свършено. Край с мен, каквото било — било.“ Искаше му се да затвори и да изпадне в дълбоко пиянско опиянение. Някои дни трябва да бъдат отписани колкото се може по-скоро.

— Чао, скъпа — каза той и точно се канеше да постави слушалката, когато чу гласа й.

— Не мога да заспя, Пол — каза тя. — Понякога… знам, че това е глупаво, но толкова ме е страх. Страх ме е, че убиецът ще се завърне. Никога не го заловиха, нали знаеш.

— Никога няма да се завърне, казах ти вече.

— И аз си го повтарям непрекъснато. Но се събуждам посред нощ и, Боже, ужасно е…

— Не мога да ти помогна — каза Пол. Осъзнаваше колко трудно е за нея да изрече тези думи и колко безсърдечно прозвуча самият той, но това беше още едно нещо, което не можеше да промени.

— Ще ти дам десет хиляди.

След като не успя да го разчувства, сега затъна в подкупване. Въпреки че се чувстваше лашкан напред-назад от нейните неприкрити маневри, не можеше да не се усмихне. Тя го искаше и когато той не желаеше да скочи, тя го искаше още повече, а когато въпреки това той не се даваше, тя губеше всякакви задръжки, за да го спечели — независимо по какъв начин. Толкова типично за Нина.

— Не се продавам — каза той и довърши чашата, но след това се замисли за банковата си сметка, след като си купи всички СВ-та и даде останалите пари на майка си.

— Двайсет — настоя Нина. — Клиентът ми предостави петдесет. Ще ти дам двадесет хиляди само да огледаш тук-там.

Пол прокара пръст по устните си и облиза остатъка от пяната, докато обмисляше положението.

— Моля те!

— Ох, Нина.

— Какво каза?

— Ще дойда и ще работя за теб една седмица, става ли?

След това ще трябва да отделя известно време, за да си оправя нещата тук.

— Разбира се.

— Има и още едно условие.

— Каквото кажеш.

— Ще трябва да спиш с мен. Много ми е самотно в онова огромно легло в „Сийзър“.

Нина се засмя.

— Ох, Пол. Радвам се, че отново ще работим заедно. — Гласът й бе изпълнен с облекчение. Всичко вече е нормално, говореше тонът й, а Пол, който я желаеше, но нямаше да я получи, можеше спокойно да пуска лъстивите си шеги.

Но нищо не беше нормално, независимо дали тя го осъзнаваше или не, а и той вече не беше същият Пол. Този Пол просто искаше нейните пари. Красивото й тяло беше недостъпно за него. Добре, той вече не се опитваше да съблазни Нина, вече не я искаше. Следователно беше обявил освобождението си от нейната власт.

Дино можеше да почака една седмица. Сюзън вече го бе чакала много по-дълго време. Парите щяха да му помогнат да върне всичко отново в релси.

— Наистина ли казах, че не мога да бъда купен? — попита той. — Излъгах. Къде е паднал този самолет?