Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (4)

ГЛАВА 3

Малко преди обед Нина приключи с явяването си пред Върховния съд в Тахо и потегли с колата надолу по планинския склон, за да се срещне с Никол Зак. По-плътният въздух я замая веднага щом слезе с около хиляда метра надолу. Богатите миризми на земя заедно с яркия аквамаринов цвят на небето и свободата на открития път, който се бе ширнал под розовеещата слънчева светлина на пролетта, й действаха упояващо.

Настроението й се върна обратно на земята едва когато се озова сред грозния претоварен трафик. Успя да паркира на едно свободно място край улицата и пеша измина карето, което й оставаше до целта.

Центърът за задържане на малолетни в Плейсървил не беше някакъв ужас като в затворническите драми по телевизията, но не беше и кухнята на мама. Децата, които бродеха наоколо, се държаха като група гимназисти, които в междучасието се прехвърлят от един кабинет в друг, шегувайки се и дразнейки се един друг. Дори охраната изглеждаше, сякаш не си дава много зор. Не за пръв път Нина се замисли как хората често успяват да удавят в баналност дори и най-отчаяната ситуация.

По телевизията в общата дневна стая една блондинка през сълзи си признаваше бременността от някакво женено приятелче. В ъгъла видя изтърбушен диван, на който две момичета хипнотизирано се бяха втренчили в сапунената опера. Високите прозорци даряваха стаята само с оскъдна порция светлина от яркия ден отвън. Тъжната картина се допълваше от няколко неподредени алуминиеви стола.

Никол се появи от коридора и Нина се изправи.

— Здравей, Никол, получи ли съобщението ми?

— Здравей. Предадоха ми го тази сутрин.

Момичето седна. Държеше гърба си изправен, краката — здраво стъпили на земята, брадичката — вирната. Тя беше много крехка, много бледа и изглеждаше по-малка за своите шестнайсет години. Носеше черни дънки и черна тениска с хаотичен и неразбираем надпис. Кичурите кестенява коса свободно падаха надолу и скриваха голяма част от лицето й. Нина долови нещо от грациозността на майка й Дария в начина, по който тя разсеяно вдигна ръка и отметна косата зад едното си ухо. Изучаваше момичето и се опитваше да разбере какво привлекателно намира Боб в нейното ъгловато дребно личице. Накрая реши, че трябва да са волевите й кафяви очи, сега настоятелно взиращи се в нея самата, които на моменти блясваха в златисто от не особено добре потиснат гняв.

— Как се държат с теб?

— Добре.

— Майка ти успя ли да те види?

— Дойде тази сутрин. Значи ти си майката на Боб. Трябваше веднага да се досетя. Той изглежда като теб, само косата му е много по-тъмна.

— Боб ми каза да ти предам поздрави.

— Аха, поздрави и от мен.

Нина си пое дъх. Момичето гледаше към земята. Изглежда, не я бе обхванал непреодолимият порив да говори, както често се случваше с новите арестанти.

— Имаш ли нещо против да те наричам Ники? Нали така ти казват?

— Както ви е удобно.

— Добре, Ники, твоята майка иска да ме наеме, за да те защитавам. Ще говоря с нея по въпроса още веднъж днес следобед. Междувременно искам да науча от теб какво си казала на полицаите, когато са дошли у вас.

— По-млада сте, отколкото си представях. Изглеждате още като ученичка. — Тя изследваше Нина, както студент по ботаника би разглеждал непознат на науката растителен вид. — Боб ли ви накара да дойдете тук?

— Помоли ме майка ти.

— Не, не е вярно. Боб ви е накарал. Дария не може да различи дупката на ухото си от тази на задника. Тя щеше да се разреве, вероятно да се подкрепи с една-две бири, после да събере приятелите си. Всички щяха да размишляват надълго и нашироко какво да правят, за да ме измъкнат от затвора. След това, много по-късно, след като ме осъдят и излежа няколко години, щяха да се досетят, че ми трябва адвокат — и се засмя горчиво.

— Боб също ме помоли да дойда. Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че нямам намерение да те лъжа за каквото и да е.

— Разбира се, че не! Всеизвестен факт е, че адвокатите никога, ама никога не лъжат.

Нина го очакваше. Нещо в това момиче, нещо в държанието й й се струваше много-много познато. Напрегнатите бръчки по устните на Ники се отпуснаха и изобразиха нещо като сянка от усмивка.

— Сега ми разкажи какво се случи предишната нощ.

— Ами, първото нещо, което се случи, бе, че те почукаха на вратата. Боб и аз бяхме в кухнята и го правихме… — тя примигна, очаквайки някаква реакция. Когато такава не последва, очевидно остана леко разочарована. — Ха-ха. Шегичка. Всъщност ядяхме ядки. Дария беше в дневната и репетираше танца с циците както обикновено. Опитва се да ги накара да се разхвърчат в различни посоки. Прави го винаги когато не може да се сети за стъпките, които се предполага, че изучава…

— Наричаш майка си Дария? Защо?

— Не е кой знае каква майка — отвърна безгрижно Никол. — Но нека продължа, каквото започнах. Както казах, бях грубо прекъсната… тези ченгета се разтропаха на вратата. Дария отговори и ох, основната тъпотия за деня — покани ги! Добре де, може би са направили онзи ченгеджийски номер да нахлуят вътре, преди да имаш време да се замислиш. Огледаха бардака. Тя би трябвало да знае тези неща, но ако я опознаеш по-добре, ще откриеш огромните неизбродими простори на нейната несхватливост.

Двамата с Боб влязохме в дневната, за да видим какво става. Те съобщаваха на Дария за чичо Бил, как някакъв касапин му е теглил ножа. Не спестиха за кървищата и всичко… — тембърът на гласа й незабележимо се промени. — Те я питаха едни неща… Господи, колко е тъпа. Моята теория е, че когато ме е родила толкова млада, това е прекратило естественото развитие на мозъчните й клетки.

— Какво им каза майка ти?

— О, Бил беше такъв прекрасен тип! Толкова добър с нас. — Момичето се оказа добър имитатор. Нина можеше да чуе Дария в гласа й. — Пълен боклук, ей това.

— Лъгала е, така ли?

— Ако я бяха подложили на тест с детектор на лъжата, щеше да мине! Човек може да си помисли, че някъде вътре в нея се таи споменът какво мръсно копеле беше чичо ми, но това ще е грешка.

— Ти каза ли нещо?

— Не много. Те я подхванаха, сякаш може да знае нещо, което, разбира се, е съвсем безсмислено. Тя действително се разстрои, разплака се. Какво са очаквали?

— Продължавай.

— След това започнаха с мен. Един от тях дръпна другия настрани и му показа някакъв доклад или описание. Те го погледнаха, после погледнаха мен, сякаш правеха сравнение. Точно тогава жената ме попита къде съм била предишната нощ. Отговорих, че съм била тук, вкъщи имам предвид. После казаха, че един съсед ме е видял същата нощ в дома на чичо Бил и съм длъжна да си го призная, иначе ще бъда обвинена, че възпрепятствам полицейското следствие, и ще ме арестуват. В този момент се обърках, трябва да си го призная. Бях уплашена… — брадичката й се вирна още нагоре, твърда и решителна като на майка й. — Мислех си, че ще ме арестуват, ако не си го призная, но Боб скочи и ми каза да си затварям устата, така и направих. Така или иначе те ме арестуваха. Истинско чудо е, че не си признах. Те ми задаваха въпросите бързо, стояха близо до мен и носеха тези униформи с големи пищови в кобурите и…

— Знам за това — увери я Нина.

— Добро име за банда — каза замислено Ники. — „Големи пищови в кобурите“.

— Те… имаше ли чувството, че те притискат?

— Разбира се, направо ми изкараха ангелите от притискане. Каза, че си адвокат, нали?

— Нека да си кажем нещо направо, Ники — сряза я Нина. — Може би говориш по този начин на много хора, даже и на майка си, но с мен няма да стане. Ако не се стегнеш и не се държиш прилично, ще те напусна. Искаш ли да те оставя?

— Не.

Този път звучеше неуверено. Ники отново се загледа в пода. По носа й се стече една сълза, задържа се там за момент, но тя рязко тръсна глава и я изтри.

— Добре. Разкажи ми какво се случи в събота през нощта. Наистина ли ходи до своя чичо?

— Да — отбранително.

— Как се добра дотам?

— С лодка.

— Защо?

— Отидох да взема нещо наше си.

— Нещо, което принадлежи на теб и на Дария?

— Ъхъ.

— Отишла си там, за да крадеш?

— Не да крада.

— Тогава защо?

— Отидох да взема нещо.

— Какво?

— Не е ваша работа. Държа се прилично. Просто няма да отговоря на този въпрос, става ли?

Нина направи пауза, след това се впусна в стандартните обяснения за привилегированите взаимоотношения между адвокат и клиент, но Ники просто поклати отрицателно глава. Нина трябваше отново да призове на помощ онзи бог на търпеливостта, към когото се обръщаше напоследък при разговорите си с Боб.

— Взе ли нещо от там?

— Няма да кажа.

— Ако ще бъда твой защитник, трябва да ми имаш доверие и да ми кажеш истината.

— А вие ще ме представлявате ли? — попита Ники. — Досега не сте го казали направо.

— Ти със сигурност се нуждаеш от помощ. Днес съм тук, за да ти помогна, но все още нямаме никакво друго споразумение за по-късно.

— Естествено, че имам нужда от помощ, няма спор.

— Ще трябва да поговоря с майка ти и за пари.

— Тя няма никакви. Това решава въпроса, нали? — помръкна момичето.

— Вероятно — отвърна Нина. — Работя сама, Ники. Имам малък офис на булеварда „Езерото Тахо“ и също не съм от богато семейство. Трябва да се грижа за Боб. Въпросът е не само в парите, които би трябвало да взема за твоя случай. Той би заел голяма част от работното ми време за неопределено бъдеще напред.

Лицето на Ники се напрегна. Нина разбра, че й се иска да я помоли да поеме случая въпреки всичко, но момичето се въздържа.

— Ще ви се доверя, когато ме убедите, че мога да ви имам доверие. Не познавам много възрастни, на които може да се опре човек.

Нина си помисли за Дария, за баща й, който ги бе напуснал, за мизерията в техния дом и за едно момиче, което познаваше преди много години, затова реши да не зачеква повече темата.

— Добре, продължи с историята.

— Чичо Бил си беше вкъщи. Гледах иззад храстите до басейна. Той беше в кабинета си. Звънецът на външната врата звънна и той отиде да отвори.

— Ти влезе ли в кабинета?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Казах, не. Свърших си моята си работа и се прибрах в къщи.

— Какво трябва да означава това, Ники?

— Не мога да ви осветля по този въпрос — отвърна момичето с преувеличена загриженост в гласа.

Нина си помисли: „Ако тя не иска да ми съдейства, длъжна съм да напусна.“ За момент се усети, че изучава момичето, нейните раздърпани дрехи, общата атмосфера на запуснатост, гордия ъгъл на брадичката, тъжните кичури на прическата и се чуди дали да не си вземе чантата, да каже чао и да напусне завинаги това виновно създание.

Усетила, че я преценяват, Ники закри лицето си с косата, сякаш очакваше, че Нина ще напусне, и предварително се защитаваше. Ръцете й бяха отпуснати на коленете, кокалчетата бяха големи, пръстите — дълги и тънки.

Боб също бе прекарал голяма част от живота си, без да знае къде е баща му. Чудеше се дали Боб и Ники някога са разговаряли за това. Питаше се дали Боб е единственият й приятел.

— Ники? — обади се тя.

Момичето погледна нагоре, а очите й бяха лишени от надежда. Тя познаваше това изражение.

— Ти ли уби чичо си? — според нейните професори по право в никакъв случай не би трябвало да задава този въпрос. Това бе някаква перверзна учтивост между защитник и клиент — не питай, за да не принуждаваш клиента да те излъже.

Не питай, защото ако някой клиент признае вината си, губиш всички съдебни шансове. Но така или иначе често задаваше този въпрос и винаги от отговора намираше нещо, което да й помогне в изграждане на защитата.

— Не съм го направила.

— Имаш ли някаква представа кой може да го е извършил?

Дали Ники се стресна от този въпрос?

— Не — каза тя.

Лъжеше.

— Кога си го виждала за последен път преди въпросната събота?

— Преди много време. Години? Често ходех при него, когато бях малка.

Нина не можеше да разчете изражението на лицето й, но като нищо това можеше да е носталгия.

— След това престанахме. Веднъж ни нарече пепелници, боклуци искаше да каже — продължи тя. — Чух го да го казва, въпреки че не знаеше, че го подслушвам. Ние също не искахме да го знаем. Леля Бет идваше понякога, когато той бе извън града, и често взимаше със себе си Крис. Никой от двама ни нямаше брат или сестра, така че… когато бях малка, си представях, че Крис ми е брат. След това, когато Крис постъпи в частно училище в Лос Анджелис, престанах да виждам и него. — Това очевидно е било удар за нея.

— Опитах се да му пиша няколко пъти, но скоро се отказах да го правя.

— Защо? — попита Нина.

— О, не че Крис беше същият сноб като чичо Бил. Просто… и аз се промених. Разликата помежду ни беше почти три години и просто вече не го чувствах толкова близък. Бях заета със своето собствено спускане по спиралата надолу. — Засмя се. — Добро име за банда — „Спиралата надолу“.

— Била ли си изобщо някога в дома на чичо си?

— Разбира се. Когато бях малка. Имаше едни изпълнени с насилие картини и навсякъде бе пълно с остри предмети. Имаше комплект хирургически инструменти от осемнайсети век или нещо такова. И, разбира се, онзи славен меч. Притежавал го е някакъв известен самурай от древни времена. Дария ми каза тази сутрин. Прочела в някакъв вестник, че е убит с това нещо. Навремето имаше цяла колекция от мечове. Имаше един със сребърна ръкохватка — не, май ми каза, че е от никел или нещо подобно — както и да е, върху дръжката беше гравиран ястреб. Там имаше още едно оръжие, наричаше го японска морска дага. Имаше улей за изтичане на кръвта. Страховито. Беше пълен с тези гадни неща и те висяха навсякъде по стените му. Леля Бет ги ненавиждаше, така че преди пет-шест години успя да се отърве от тях освен от самурайския меч, който той запазил в кабинета си. Накрая се оказва, че това не е било добра идея, не мислиш ли?

— Странна колекция. Струва ми се, че тези оръжия те впечатляват не по-малко, отколкото твоя чичо?

— Има нещо такова, но все пак не съм го използвала, за да го убивам. Можеш да ми вярваш или не, твоя воля.

— Добре — каза Нина. — Това е важно, Ники. Преди да кажеш каквото и да е на полицията, разбираш ли, че имаш право на защитник.

— Те ми прочетоха правата, ъхъ. Веднага след като погледнаха в описанието. Мислех си, че са дошли да съобщят на Дария за убий… за нещата с чичо Бил… и явно отговарях на някакво описание, което вече са притежавали, щото онзи тип гледаше така, сякаш ще пукне от глад, а аз съм сочен „Бигмак“.

— Майка ти присъстваше, нали?

— И така може да се каже. Да, стоеше точно до мен.

Нина облегна глава на ръката си и се замисли. Ники я гледаше.

— Боб непрекъснато ми викаше: мълчи, докато не извикам майка си. Просто мълчи. Накрая го направих. Не казах много. Просто лош късмет, че някой ме е видял онази нощ там. Това е много лошо, нали? Какво ще правят с мен?

— По принцип имаш много права, които те защитават като малолетна. Ние ще се изправим пред един много достоен съдия, наречен Харолд Васкес. Той трябва да реши дали ще останеш в ареста. След това, независимо дали ще ти позволят да се завърнеш у дома или ще останеш в ареста, сигурно ще има още едно изслушване, което да определи дали да те обявят за подопечна на съда за малолетни или… — тя се поколеба — възможно е да те прехвърлят към съдебната система, предназначена за възрастни.

— Но аз съм просто дете! Не могат да сторят подобно нещо на едно дете! Чувала съм, че когато заловят някое дете в престъпление, то не загазва толкова много. Като онези деца, които продават наркотици за по-възрастните дилъри.

— Кой ти каза това?

— Не си спомням.

Лъжа номер две, отбеляза си Нина.

— Дефиницията за дете се променя много бързо.

— Ако ме прехвърлят в системата за възрастни и ме признаят за виновна, тогава какво?

— Смъртното наказание е невъзможно. Малолетните не могат да бъдат осъждани на смърт в Калифорния.

— Тогава… затворът, колко ще продължи? Това е най-лошото, което може да се случи, нали?

— Две години в изправителен дом за малолетни. Когато навършиш осемнайсет, ще те прехвърлят в щатския затвор. Сигурно трийсет години. Цял живот, ако те признаят виновна за убийство първа степен.

Лицето на Ники стана пепеляво.

— Това е възможно най-неблагоприятният завършек. Ще знаем повече за възможните резултати, когато формално ти предявят обвинението. Системата е много сложна.

— Системата! — устните й се изкривиха, сякаш думата остави горчив вкус в устата й.

— Да отидем на изслушването. След него ще мога да ти дам по-добър съвет.

— Мислех си, че ще ме пуснат под гаранция или нещо подобно. Не представлявам никакъв риск. Няма да тръгна да коля хората, за Бога! Това е направо кошмарно.

— Ники, ще ти се наложи да ми кажеш какво си взела от дома на чичо си. За пари ли става дума?

— Вече ти казах всичко, което е от значение.

Тя беше толкова болезнено млада, прекалено млада, за да разбере колко уплашена трябва да бъде, в това беше проблемът. Или може би разбираше, но просто беше храбра. Дори перспективата за трийсет години зад решетките не я беше ужасила достатъчно, за да се разкрие пред Нина. Какво ли е взела? Дали не прикрива някого? Майка си?

— Майка ти е много разтревожена за теб — продължи Нина. — Ще я видиш след няколко минути. — Искаше да прозвучи малко успокояващо и предразполагащо и бе учудена от изражението на досада, което премина през лицето на момичето.

— О, сигурно. Убедена съм, че упорито се бори за мен. Моли се, надява се. Пали свещи. Танцува… — Ядът се смесваше със съжалението. — Сигурно очаква всеки момент да се присъединя към нея и с валсова стъпка да се прибера у дома.

— Имам чувството, че много те обича.

— Много жалко, че любовта не носи пари.

— Звучиш много грубиянски, Ники.

— Тя ме кара да полудявам. И се безпокоя за нея. Нуждае се от мен. Не може да се грижи за себе си. Винаги съм си мислила, че това е причината да ни напусне татко. Защо някой не я научи на машинопис или каквото и да е, само да е нещо практично и да носи пари. Всеки път, като си намери работа, оплита конците и почти веднага я уволняват. Това обаче никога не я отчайва — в гласа й се промъкна неохотно възхищение, — веднага се връща към своите танци и фантазии за слава и богатство.

— Доколкото разбирам, и баща ти не е бил човек, на когото може да се разчита.

Лицето на Ники помръкна.

— Никога не казвай лоша дума за баща ми.

— Съжалявам, просто исках да подчертая, че…

— Виж, просто провери дали си е платила тока. Всичко се обърква, ако забрави. Ако не ме пуснат.

— Добре. — Нина си погледна часовника. Оставаха още десет минути. — Скоро ще те повикат. Трябва да отида да видя майка ти.

Искаше й се да сложи ръка на костеливото рамо на момичето, но не беше толкова глупава.

 

 

Ники вече чакаше в съда за малолетни, когато Нина пристигна с Дария. Следствието беше действало с необходимата отговорност при попълването на всички документи и чиновникът беше определил това бързо изслушване за два часа следобед.

Всички останали присъстващи бяха съдебни служители: секретарят, приставът и съдебният репортер. Освен това, естествено, там бяха негова чест съдия Харолд Васкес, следователят Пърл Смит, който съвсем наскоро беше прикрепен към случая, и Барбара Банинг, областният прокурор на града.

Барбара кимна официално на Нина и тя от своя страна възприе жеста като първия удар в съдебната битка, която започваше днес. Барбара беше интелигентен юрист, но в известен смисъл неопитна. Бе взета под крилото и, както се говореше, в леглото на главния областен прокурор Хенри Макфарланд. Положението й като протеже на Хенри, беше предупреждение, че той ще се опита да прехвърли Ники в съдебната система за пълнолетни престъпници, и то при първа възможност.

Но най-лошата новина от всичко бе самата Барбара. Тя не обичаше Нина по много причини. Противостоящите им позиции, естественият й дух на състезателност, традиционната неприязън на прокурорите към адвокатите, заели се да защитават престъпници — и все пак всичко това бе само част от проблема. Барбара усилено се домогваше до съпруга й, преди да се оженят. Неговият отказ сигурно е бил болезнен. Докато сядаше на банката до Ники, Нина също кимна на Барбара. Дария се настани вдясно от тях.

Съдията Васкес беше чиновник в съдебната система за малолетни още отпреди да завърши юридическото си образование и си беше спечелил доверието на адвокатите и от двете страни. Той първо погледна към петицията пред себе си, а след това хвърли изпитателен поглед към Ники над очилата си. Не всеки ден при него се появяваха шестнайсетгодишни момичета, обвинени, че са заклали някой свой роднина. Нина разбираше, че подобен интерес щеше да има и в медиите.

— Това изслушване трябва да определи дали малолетната, присъстваща пред нас, ще остане в ареста или ще бъде определена друга мярка за неотклонение. Виждам, че младата дама вече е прекарала една нощ в ареста за малолетни. Госпожице Зак, това е неформално изслушване и нещата, които се кажат тук, нямат силата на доказателства, но все пак вие разполагате с множество права, с които трябва да сте наясно.

След това съдията провери дали Дария е получила съобщение за изслушването и дали е сред присъстващите. После си взе бележка за присъствието на Нина от страна на Ники.

— Разбирам, че не сме в състояние да открием местонахождението на бащата — обърна се той към Нина. — Да приемем ли, че родителите са разведени?

— Точно така.

— Дали обвиняемата или нейната майка имат някаква информация за неговото местонахождение? Като родител той трябва да бъде осведомен за случая.

— Той… е напуснал областта преди повече от пет години — отвърна Нина. — Не сме чували нищо за него освен няколко кратки бележки преди години и не сме в състояние да го открием. Дария Зак, нейната майка, е единственият й законен настойник.

— Добре тогава — каза Васкес, но поклати глава.

Той вече си формираше представата за случая — нещо като изоставено от баща си отчаяно дете. Като всички в съдебната система за малолетни той се опитваше да открие логични обяснения за мистичните и ужасяващи актове на насилие, които довеждаха всеки ден деца в този съд.

— Госпожо Банинг? — попита той. — Вашето присъствие тук показва интерес от страна на областната прокуратура.

— Става въпрос за убийство, ваша чест — отвърна Барбара. Гласът й беше равен и музикален, което й отиваше, защото за нея всичко бе болезнено добре оркестрирано като Бранденбургски концерт. Извади лист хартия от куфарчето си и продължи: — Ние ще попълним петиция с искане да бъде проведено изслушване на двайсет и пети май, след което малолетната да бъде обявена за неподлежаща под юрисдикцията на съдебната система за малолетни според алинея шест нула от Закона за благосъстоянието и институциите. Нашето учреждение възнамерява да отправи обвинение към малолетната за убийство първа степен. Ще изискаме делото да се прехвърли към съда за пълнолетни и процесът да се проведе, сякаш тя е навършила пълнолетие.

— Днес ли ще попълните петицията? — попита Васкес.

— Веднага щом приключи изслушването. Мога ли да предам по едно копие на защитата и на съда?

Васкес кимна и тя подаде един лист хартия на пристава, а след това направи няколко крачки към Нина и постави нейното копие на банката.

Нина прегледа набързо петицията. При наличието на подобна жалба Васкес никога не би пуснал Ники.

Нещата се задвижиха. Барбара оспори несериозността на предишните сблъсъци на Ники със закона, както и обърна внимание на факта, че Нина е помолила изслушването за прехвърлянето на обвиняемата към съдебната система за пълнолетни да се проведе само след две седмици. Нина горещо протестира при думите й, че съществува риск Ники да се укрие, с думите, че тя никога не е била обвинявана в престъпление, но Васкес бе твърде консервативен да й даде някакъв шанс, когато бе замесено убийство.

— Съдът оставя малолетната в Центъра за задържане на малолетни за период не по-дълъг от петнайсет дни — обяви той. — Защитник, законът е пределно ясен. Ако изслушването не се състои според предвиденото, момичето вероятно ще бъде оставено под домашен надзор.

— О, ние ще сме готови дотогава, ваша чест — побърза да вметне Барбара.

„И ние също“ — помисли си Нина.

С неутрално изражение Ники излезе заедно с пристава. Дария я сподири с поглед и невъздържано се разплака.

— Ще можете да я посещавате — успокояваше я Нина, докато си събираше папките. — Обещавам ви, ще бъде в пълна безопасност.

С ъгълчето на окото си видя как Барбара напуска с полюшваща се походка, следвана от възхитения поглед на пристава.

— Може да е в безопасност, но всяка минута, прекарана там, ще я наранява, сигурна съм.

— Тя е силна — възрази Нина.

— Да, днес изигра добро шоу. Както и да е, ще се срещнем горе. Бет просто не успя да стигне до Плейсървил днес. Дойде й твърде много. Ще се срещне с нас във вашия офис в четири.

— За какво?

— Обади се и каза, че много иска да разбере как стоят нещата. Иска да помогне. Тя обича Ники. Казах ви, никога няма да повярва, че е убила Бил.

Въздухът в съдебната зала беше леден. Когато Нина излезе навън, горещината я обви като вълнен пуловер. Движението се беше поуспокоило. Добрите граждани на Плейсървил явно се бяха прибрали по домовете си за следобедния си сън. Тя натисна газта и пое по магистралата. Дария я последва със стария си фолксваген, но вече беше изостанала с няколко коли.

Ники сигурно щеше да е труден клиент. Но трябваше да си признае: искаше този случай. Щеше да го поеме — независимо какво щеше да предложи Бет Сайкс.

Нина знаеше всичко за момичетата като Ники.

Някога тя беше една от тях.

Бет и Дария седяха в чакалнята под наблюдателния поглед на Сенди. Когато двете жени влязоха в офиса на Нина, Дария бе начело. Бет се представи, а гласът й беше мек като кашмир.

— Разбирам, че вече сте видели Ники — каза тя, като седна близо до адвокатката. Дори нейната кожа, свежа като утринна роса, бе пострадала от напрежението през последните дни. Под очите й се виждаха сенки вместо грим, а когато каза „здравейте“, гласът й беше тежък и пресипнал.

Очевидно все още не бе отшумял ефектът от успокоителните. Дария използва размяната на любезности, за да се настани удобно на другото кресло.

Отдалеч никой не би се объркал, че не са сестри. Като образи в криво огледало те бяха различни, но имаха и ясно отличими прилики. Дария имаше по-широка челюст, а брадичката на Бет беше по-неразвита, но дрехите им можеха да послужат за изследване на личната изразителност. Сериозно повреденото кожено яке на Дария над одърпаната черна тениска и черните дънки напълно съответстваха на личността на майката на Ники. Същото важеше и за Бет — носеше тъмновиолетов пуловер без ръкави, ленена пола и луксозни кожени обувки. Леките бръчици около устните на Дария придаваха на усмивката й обезоръжаваща приветливост, а щом Бет разтегнеше устни да се усмихне, зад тях се разкриваха перфектните зъби на кинозвезда.

Въпреки че и двете бяха руси, цветът на косата на Бети бе прекалено естествен и съвършен, което ще рече изключително скъпа боя. Нина не успяваше да потисне мисълта колко ли операции са били нужни на пластичния магьосник, мъжа й, да я поддържа толкова младолика и свежа, след като вече беше разбрала, че Дария е с четири години по-млада. Но това бяха непочтени мисли. Жената излъчваше неподправена мъка и страдание.

— Съжалявам за загубата ви — каза Нина.

— Благодаря — отвърна Бет.

Съчувствените думи замалко да пречупят самообладанието й и Нина видя как с усилие на волята тя успява да се пребори да запази спокойствие.

— Самата аз загубих съпруга си преди няколко месеца — дочу се Нина да казва и веднага се спря, изненадана от самата себе си. Винаги избягваше лични контакти с клиентите, но уязвимостта и болката на Бет Сайкс прекалено брутално бяха овладели стаята, за да ги пренебрегне.

Бет кимна.

Дария стисна ръката на сестра си и за момент настъпи тишина, ако не се брои тракането на пишещата машина на Сенди.

— Ники се справя доста добре — наруши мълчанието Нина.

— Дария ми разказа всичко. Ние сме доста близки.

Това не беше точно така според думите на Дария.

— Какви документи трябва да подпишем? — попита накрая Дария. — Бет ми предложи заем за вашия хонорар.

Бет веднага вдигна глава.

— Това не е заем, Дария.

— Винаги си връщам всяко пени, взето назаем.

— Искам да направя това за Ники. Нека да ти помогна — гласът й трепереше.

Завладяна от собствените си тревоги и забравила за емоционалното състояние на сестра си, Дария твърдо тръсна с глава.

— Не! Не обичам да съм длъжник на хората. И лихва от десет процента. Настоявам!

— Аз не съм хората — проплака Бет.

Те спориха известно време, докато Бет не избухна в сълзи. Между хлипанията успя да повиши тон:

— Поне веднъж забрави за проклетата си гордост, Дария! Вземи парите за нейно добро. Заради мене. Наречи го както си искаш!

Веднага разкаяла се, Дария обви с ръка рамото на сестра си.

— За бога, Бет. Съжалявам. Не мога да повярвам, че те разплаках. След всичко това, през което си преминала! Аз съм плъх и егоманиак! Мразя се!

През сълзи Бет потрепна леко от шегата. Пое кърпичката, предложена й от Дария, и си изтри очите.

— Не плачи, скъпа — промърмори Дария. — Разбира се, ние сме ти безкрайно задължени за всичко, което можеш да направиш.

И така, това беше уредено. Докато сестрите изглаждаха различията си, Нина седеше зад бюрото си със скръстени ръце. Мислите й се въртяха около Бил Сайкс и белезите по лицето му. Прорезите, направени при убийството, според местната преса са били чудовищни. Внезапно, както пролетните вихрушки от планината, усещането за новия случай връхлетя Нина. Отново бе обсебена и това щеше да й донесе месеци усилен труд, предизвикателства, страх, стрес и слаби надежди…

— Вие можете да я спасите. Знам, че можете — говореше й Дария в момента.

— Аз не съм спасител. — Нина беше научила този факт по възможно най-трудния начин. — Ако представлявам Никол, ще направя всичко възможно, но трябва да знаете, че не съществува никаква гаранция за успех. Изходът от делото може да не е какъвто ни се иска. Никой не печели всичките си случаи, а този е особено труден.

— Защо казвате това?

— Тя може и наистина да го е направила. Ако е така, мога да й помогна, но няма да съм в състояние да я спася.

— Май наистина не обичате тази дума. Добре. Не я спасявайте. Просто я измъкнете оттам — настоя Дария.

— Тя не го е направила! — продума с треперещ глас Бет.

— Не можем да изгубим и нея. Не след Крис. Няма да го понеса.

Дария се приведе напред.

— Тя е само на шестнайсет години. Тя е толкова… Прави неща, а след това не знае защо. Аз не зная защо… — гласът й заглъхна.

— Разбирате ли, можем и да изгубим? — попита твърдо Нина.

— Толкова безмозъчна ли изглеждам? — попита Дария. — Разбира се, знам, че можем да загубим. Просто съм сигурна, че няма. Невъзможно е! — отново започваше да се разстройва.

Бет леко побутна крака на сестра си с обувка.

— Така е, Дария. Всичко ще бъде наред. — След това се обърна към Нина: — Бих искала… бих искала да вярвам, че ситуацията ще се оправи към по-добро. Боя се за Ники. Боя се за всички нас.

Погледна навън през прозореца към Талак. Върховете бяха забулени от облаци, но склоновете на планината пламтяха.

— Твърде много неща ми се струпаха за кратко време и не съм в състояние да очаквам нищо друго освен още трагедии. — Бет докосна ръката на сестра си. — Дария е оптимист. В това е чарът й.

— Просто мразя пораженческото мислене — отвърна Дария. — Ако Нина мисли, че не можем да спечелим…

— Имам толкова надежда, колкото е разумно — твърдо я прекъсна Нина.

— Е, това исках да чуя.

Бет бръкна в кожената си чантичка и измъкна оттам чековата си книжка. Разлисти я на бюрото пред себе си и започна да пише.

— Р-е-й-л-и. Нали така?

— Да.

— Петдесет хиляди долара достатъчно ли са, за да започнем?

— А, напълно достатъчно.

Нина осъзна, че Сенди е престанала да набира на пишещата си машина. Сети се, че шумът е престанал още преди известно време и че зад вратата се чуват приглушени стъпки. Очевидно Сенди подскачаше от радост.

— Госпожо Сайкс…

— Бет.

— Добре, Бет, Дария, знам, че предстоят много трудни времена за вас, но има няколко неща, които трябва да уточним, преди да се разделим. Ще ми се наложи да потърся помощ, за да изградя защитата на Ники. Пол ван Уегънър е частният детектив, когото обикновено използвам. Той е много опитен, прозорлив, преди е бил следовател в отдел „Убийства“. Трябва да работим бързо. Надявам се на вашето сътрудничество.

— Имаш го! — възкликна Дария.

— Къде ще отседнете, Бет?

— В момента съм в хотел, но полицаите казаха, че ще мога да се прибера у дома още тази седмица.

— На някой етап ще поискаме да разгледаме къщата.

— Разбира се — каза тя с нисък глас.

— Полицаите открили ли са дали нещо е изчезнало в нощта, когато съпругът ви беше убит?

— Нищо не липсва от къщата. Мисля, че работят върху предположението, че Бил е прекъснал крадеца, преди да може да вземе каквото и да е било. После… се е уплашил от стореното. Вие знаете за взломаджиите около езерото, нали?

— Да. Дали от полицията са намеквали, че случаят може да е свързан с тази серия от престъпления?

— Знам, че търсят връзка — отвърна Бет. — Но това е всичко, което ми казаха.

— Добре — Нина погледна в записките си. — Доколкото разбрах, съпругът ви е бил много успяващ хирург?

— Беше. Държеше собствена клиника и бе много зает.

— Какво ще се случи с неговите пациенти?

Бет изглеждаше объркана, сякаш подобна мисъл въобще не й беше минавала през главата.

— Предполагам, че Дилън ще трябва да си наеме помощник. Дилън Брет беше неговият партньор.

— Да приема ли, че не сте много запозната с бизнеса му?

— Не съм.

Нина записа името на партньора и подробностите около местонахождението на клиниката. Необходимо бе скоро да я посетят.

— Знаехте ли, че вашият син, Кристофър, ще се прибере в Тахо в събота вечерта? — попита тя Бет.

На Бет й трябваше повече от минута, за да отговори, и изглеждаше дълбоко замислена. Може би просто печелеше време да се пребори с чувствата си.

— Не знаех, но винаги се радвахме, когато Крис си е вкъщи. Окуражавахме го да ни посещава възможно най-често.

— Специално да се види с баща си ли идваше?

— Може би се е надявал да завари и двама ни. Той нямаше представа, че съм отишла да посетя приятелката си. Бяхме излезли да пазаруваме, на кино и такива неща. Бях там само за няколко дена и вече трябваше да се връщам. Не очаквах, че ще се видим. Не бях говорила с него от няколко дена.

— Не е ли необичайно за момче на неговите години…? — Нина се консултира със записките си, но преди да намери отговора, Бет отново проговори:

— Крис беше едва на деветнайсет.

— Не е ли необичайно — продължи Нина — за някой толкова млад да наема собствен чартърен полет?

— Всъщност не — отвърна Бет. — Не. Крис беше живял далеч от къщи в продължение на вече две години. Ние винаги сме използвали чартърни полети, за да можем да си спазваме дневния ред. Той е запознат с тази практика.

— А разходите?

— Крис е… — тя преглътна, а когато продължи, гласът й се пречупи: — беше… пълноправен студент. Покривахме всичките му разходи и той знаеше, че можем да си го позволим. Имаше разрешение да изплаща всичко с една от нашите кредитни карти.

Дария, скръстила ръце на гърдите, леко въздъхна. Тя очевидно завиждаше заради Крис.

— Знаеш ли, ти си такава прекрасна майка, Бет. Няма за какво да се обвиняваш. Имала си възможност да осигуриш на детето си всичко, от което се е нуждаело, и си го направила! Никой не би могъл да го обича повече. Ти си го дарила с щастлив живот.

Смразена от това неволно омаловажаване на деветнайсетте години, изпълнени с майчини грижи, Бет изхлипа:

— О, Дария… — обви ръце около главата си и се разплака този път неутешимо.

 

 

Пристъпила в офиса на Нина, Сенди затвори вратата зад себе си. Дария и все още плачещата Бет си бяха заминали.

— Предполагам, че отвън се е събрала тълпа от хора, които очакват да се срещнат с мен? — Нина дишаше дълбоко, за да се опита да се отърси от емоциите, предизвикани от току-що приключилата среща.

— Трябва да ти кажа нещо, преди да го откриеш сама — каза Сенди. Тя се приближи и седна на креслото до Нина.

— Става въпрос за Линда.

— Линда?

— Линда Литълбеър. Ти беше на моята сватба, там се запознахте.

— А, досещам се, индианката от племето шошони от Долината на смъртта.

— Само отчасти шошони. Майка й е била англосаксонка, парков рейнджър от Вирджиния. Както и да е. Линда го съдеше. Доктор Сайкс.

— Наистина?

— Знаеш ли, че хората могат и да умрат от пластична хирургия?

— В това има смисъл, но не. Не мога да асоциирам този вид хирургия със смъртта. За кого говориш, Сенди?

— За дъщерята на Линда. Казваше се Робин и мразеше носа си, който много приличаше на този на Линда. Прекалено туземен. Прекалено етнически. Тя умоляваше и умоляваше за хирургия. В продължение на години Линда я разубеждаваше. Позоваваше се на политиката, на здравия разум, на какво ли не. Накрая на шестнайсетия й рожден ден се предаде. Линда купи на Робин нов нос. За да я направи щастлива, нали разбираш?

Нина кимна.

— Отидоха при Сайкс, но се получиха усложнения. Робин остана в операционната зала в продължение на седем часа. Почина няколко часа по-късно.

— Как?

— Престана да диша. Честит рожден ден.

— Приятелката ти го е съдила за убийство по невнимание?

— Имаше и някакъв проблем със застраховката. Не зная за колко пари е ставало въпрос. Колко върви тези дни животът на едно шестнайсетгодишно дете?

— Колко ужасно. Каква трагедия! Но, Сенди, сигурна съм, че тя е била добре информирана за рисковете, подписвала е документи и всичко останало.

— Никой не отива да си оперира носа с мисълта, че може да умре.

Неспособна да обори логиката й, Нина попита:

— И Линда обвинява доктор Сайкс за смъртта на дъщеря си, така ли?

— Да, но обвинява себе си повече, отколкото се издава. Защо Робин не можа да види колко красива е била? Както и да е, Линда не би могла да го нарани. Просто има голяма уста.

— Тя каза ли нещо относно смъртта на доктор Сайкс, Сенди?

— Говори с нея, ако искаш да научиш нейната част от историята.

— Значи тя обвинява него за смъртта на дъщеря си — замислено промълви Нина. — Мога да си представя как се е чувствала.

— Възможно е и да можеш — каза Сенди и Нина изпита рядък полъх на симпатия да преминава помежду им. Сенди знаеше всичко за нея, за всичките й фобии и страхове.

Кулинарните й предпочитания. Как беше загинал мъжът й.

За такава едра жена Сенди се придвижваше със завидна лекота. Обърна се, отвори вратата и излезе, за да посрещне чакащия клиент.

Тя махна на клиента и преди да затвори вратата зад мъжа, който се втурна с бързината на заек в офиса и скочи в едно от оранжевите кресла на Нина, скръстил ръце и крака, сякаш се опасяваше да не го изгонят, подхвърли:

— Линда намекна, че има някаква информация за теб. Ще ти уредя среща.