Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (21)

ГЛАВА 17

— Черни огнени опали — каза брадатият геолог, докато изследваше камъчетата с малка бижутерска лупа. — Доста големи. Сигурно десетина карата. Доколкото мога да преценя, без дефекти.

Нина беше обърнала колата и бе отишла право в най-близкия бижутериен магазин. По пътя се обади на Сенди, за да отмени всичките й ангажименти за следобеда, и геройски издържа неподправения й гняв. Не можеше да чака и искаше незабавно някой да й каже нещо повече за съкровището на Бил Сайкс. За съжаление магазинът беше затворен. Обсебена от страстно любопитство, тя веднага подкара колата към прохода Спунър, а оттам през пустинята към езерото Уошоа, където се издигаше тухлената сграда на Невадския университет, по-точно филиалът му в Рино. Там чукаше на вратите, докато не я препратиха към кабинета на Тим Сайз. Той беше професор по минералогия от двайсет и седем годишен и изпитваше огромно удоволствие да практикува професията си. Нина го познаваше от един предишен случай, но никога не го бе посещавала в кабинета му.

Непретенциозната му стая бе във формата на куб. Обзавеждането се състоеше от кафяви метални столове на колелца и отрупана с книги библиотека. Останалото пространство бе заето от прашни камъни с всякакъв размер и окраска. Професорът бе едър, добре сложен мъж на около четирийсет години. От лицето му се спускаха дълги кичури прошарена кафява брада. Одърпаните шорти с поне десетина джоба по тях стигаха до колената и откриваха дълги загорели крака. Прашните му обувки бяха кръстосани върху лакирано дъбово бюро, а самият той се бе облегнал на скърцащия в знак на протест стол и с видим интерес оглеждаше мострата.

— Черни огнени опали? — попита Нина. — Какво е това? Никога не съм виждала нещо подобно.

— Рядка порода — обясни Сайз, като обръщаше камъка под слънчевата светлина, проникваща през отдавна немития прозорец.

— Но опалите… не са ли бели?

Професорът кимна.

— Такива най-често се намират из бижутериите. Но земната маса може да е с всякакви цветове. С цвят на мед. Млечнобели, сиви, кафяви, оранжеви или червени. От прозрачни до напълно непрозрачни. Разбира се, предпочитат се прозрачните камъни, защото светлината прониква в тях и може да се наблюдава калейдоскопът от отраженията по повърхността.

Нина се чудеше как да представи камъните на Хенри Макфарлан, без Ники да се окаже по-виновна отвсякога. Те бяха горещи във всеки смисъл на думата.

— Какво правите с тези неща? — Сайз се усмихна и разкри няколко криви зъба — приятно разнообразие след фалшивото съвършенство на Дилън Брет и неговите подопечни. — Дори не знаехте, че са опали.

Тя пренебрегна въпроса му.

— За пръв път ги видях на много мътна светлина. — Бе изминала целия път до Рино в размишления над камъните, но те нямаха нищо общо с геологическия им произход. Искаше й се да спре и да им се наслаждава, изкушена от играта на багрите по повърхността им. Затвори очи на един знак „стоп“, но пред нея продължаваха да играят огнените цветове. Камъните бяха покрити с мръсотия и кора от сиво-зелена скала. Миришеха на пръст. Ала отвътре бяха красиви, магически ценни. Каквото и да говореше Сайз или който и да е друг експерт, те я бяха заразили с някаква странна треска.

— Можете да видите цветовете и на много слаба светлина, стига да уцелите ъгъла.

— Не знаехме какво точно оглеждаме. Къде могат да се намерят подобни опали?

— А вие къде открихте тези?

— Аз ви попитах първа — сопна се Нина.

Той разрови купчината камъни и си избра друг за изследване.

— Предимно в Австралия — каза той, като измъкна дебела книга от шкафа. Отвори на една страница, където на фона на пустинен пейзаж мръсна ръка държеше камъчета, много подобни на тези у Нина. Посочи илюстрацията. — Тези са от една много известна мина, наречена Куудър Педи. Чували ли сте за нея?

— Не.

— Минтби Майн или Лайтинг Ридж… не ви ли говорят нещо?

Нина поклати глава. Експертите в други области често я впечатляваха, но само си представи да прекараш живота си в изучаване на камънаци, помисли си тя. От друга страна, на нея й харесваше малкият кабинет и загорелият мъж пред нея. Офисът притежаваше нещо непостижимо за нейния — спокойствието, правата улица, по която маршируваше знанието, почерпено от кладенеца на чистата наука. Точно обратното на нейната хралупа, толкова често свидетел на луди алхимични експерименти в областта на правото.

Още е рано, помисли си тя, опитвайки се да намери мястото на тази нова информация в случая. Самолетната катастрофа, пластичната хирургия, самурайският меч, а сега и тези австралийски опали. Толкова несвързани помежду си елементи. Не можеше да открие рационален модел, който да ги обедини в една обща картина, а интуицията, на която толкова разчиташе, бе потънала в мълчание.

— Това са най-известните места с мини за черни опали — каза Тим. — Камъните са рядкост. Намират се само на няколко места в света.

Нина взе едно камъче и го вдигна към светлината.

— Изсушени са, което е добре — продължи професорът. — Следователно са сравнително стабилни. Опалът е предимно вода. Някога в миналото е изригнал вулкан и горещите сажди са паднали на повърхността. Изгорили са растенията с корените, но това не означава, че са повредили почвата около тях. Така се оформила вдлъбнатина във формата на корен или стъбло. Водата и силикатите са се смесили със страничните продукти от вулканичното изригване и в течение на времето са създали депата от опалин. Това поне е обичайното научно обяснение, че черните опали са вид фосил.

Очите на професора сякаш пътешестваха из далечни страни.

— Ако искате, мога да ви разкажа за глината, в която може да се открият опалите. Нарича се бентонит и се е образувала от един минерал, монтморилонит. Но съм забелязал, че хора, които не споделят моята… хм… както казва жена ми, мания, зяпват, щом започна да говоря с думи, съдържащи повече от три срички.

— Какво можете да ми кажете за тези мостри? — попита Нина.

— Предполагам, че опали с такива размери са нещо твърде необичайно. Разбира се, докато не ги обелите от кората, няма как да разберете дали не са повредени. Отново погледна през лупата. — Моето мнение е, че са много добри.

— Не разбирам.

— Обелването означава да махнете грубата каменна обвивка и да видите какво е съдържанието на опала от цялата скала. Когато опалът се суши, често се получава фина мрежа от пукнатини по повърхността. Понякога се получават фрактури от само себе си, понякога — по време на обработката им. Това поддържа интригата, не мислите ли? Може да имате прекрасен камък, който да се разпадне на трохи.

— Имате предвид… някои от тези камъни… дори сега да изглеждат идеални…

— След като се обелят, ще можете да проверите огъня в тях, доминантния цвят, прозрачността…

— Значи… по-късно може да се пропукат?

Тим се засмя.

— Да. Никой не знае колко време може да издържи един камък. Очевидно тези, които са били изсушени, ще се държат по-добре. Колко време са сушени тези?

— Не знам. Били са съхранявани във влажна среда само допреди няколко седмици. След това са били… ъ-ъ… погребани. Така че засега не са сушени преднамерено.

Той реагира на концепцията за погребването им с научна неутралност, като пренебрегна маловажния от негова гледна точка факт.

— Пазете ги на тъмно в херметична торбичка. Обвийте ги в някаква хартия, която да поема влагата. За няколко месеца не ги излагайте на прекалено ярка естествена или изкуствена светлина.

— Казахте нещо за фрактури. Това различно ли е от пропукването?

— Представлява по-голям недостатък.

— Добре — каза тя. — Можете ли да оцените тези камъни по… тяхната стабилност? Имам предвид, това скъпоценни камъни ли са или просто боклук?

— Мога да поразпитам заради вас, но не веднага. Не съм особено запознат с пазара.

Някой почука.

— Доктор Сайз?

Девойката, която влезе, имаше руса коса до раменете, великолепен тен и симпатично личице като на Бритни Спиърс. Сайз я погледна също толкова учтиво, колкото и Нина. Наистина основните му интереси бяха насочени към камъните.

— Имам проблеми с курсовата си задача — каза двойничката на Бритни. — Дали няма да сте свободен…

— След няколко минути имам час със студентите, но после ще се радвам да ви помогна.

— Знаех, че мога да разчитам на вас — ококори очи красавицата, но професорът отново се беше загледал в камъните.

Тя напусна и само Нина забеляза изкусителната чупка в кръста, която сигурно бе преднамерена, но напълно пропиляна по професора.

— Значи според вас черните огнени опали са от Австралия. Ако предположим, че не са повредени, ценни ли са?

— Не, не, не — каза Сайз, като затвори австралийската книга. Усмихна се. — Не ме разбрахте правилно. Никога не съм казвал, че и тези са от Австралия. Казах, че там най-често се срещат черните огнени опали.

— Обърквате ме.

— И аз мога да съм австралиец, но не съм. Има още едно място на света, където се срещат черните огнени опали и то е по-вероятният източник на вашата находка.

— Това е…

— Върджин Вали.

— И Върджин Вали е…

— На около стотина километра от Уинимука, точно тук, в Невада. О, сигурно не знаете, но черният огнен опал е щатският скъпоценен камък на Невада.

— Наистина? — Ако става дума, тя не знаеше и щатския скъпоценен камък на Калифорния, стига да има такъв.

— Ако ми позволите да направя едно спорно предположение, тези опали са от Върджин Вали, в областта на Националния природозащитен парк Шелдън. Опалите оттам имат, мисля, незаслужената слава, че са по-крехки от австралийските. Според мен това е съмнително. Зависи от количеството вода. Някои са, други не са. — Докосна камъка в нейната длан. — Този е много голям. Никога не съм виждал друг толкова голям и здрав. Там е имало няколко много ценни находки. Едната е била от над десет хиляди карата.

— Брей! — възкликна Нина.

— Да.

— Кажете ми нещо, Тим, как се става геолог?

— Приемам, че ме питате за курса, който водя в университета?

— Не.

— Роден съм за геологията. Както може би вие сте родена за съдебна практика. Разглеждам я като моя микрофилософия. Вие се занимавате с всекидневните проблеми на хората. Аз се занимавам с по-общи схеми. Ежедневието на хората, техните малки тревоги не ме интересуват особено.

Аз съм и пилот. Обичам да съм горе и да наблюдавам земята. Чудя се как е формиран някой хълм или защо е пресъхнала някоя река преди милиони години.

— Но… сигурно това пречи на брака ви? — изпусна се Нина. — Извинете, знам, че не е моя работа да…

Тим се разсмя от сърце.

— О, да. Трябваше по-рано да го кажа на бившата си жена. Тя се умори накрая от безконечните ми пътувания и реши да попътешества на своя глава. Нали разбирате, не ми е спестено нищо човешко! Вярвайте ми, непрекъснато се връщам на земята въпреки божествената перспектива, от която гледам.

Нина разбра, че се шегува със себе си, и го оцени.

— Не късам всичките си човешки взаимоотношения — продължи той. — Всъщност дори имам интерес към фолклора, свързан със скъпоценните камъни. Работя върху една книга. Не знам дали ще заинтересува някого освен мен, но ми е забавно да откривам връзки между елементите на земната кора и човешките култури.

— Знаете ли някакви истории за опалите?

— О, да. Камъните имат своето място в човешката история. Преди столетия хората са наричали опалите „опталмиос“.

— Какво е това?

— Означава очен камък. Думата е използвана през средните векове. Тогава хората са си мислили, че опалите се образуват в очите на децата.

Нина си помисли за Ники.

— Тези скъпоценни камъни са имали магически сили — всеки, който носи опал, става невидим. Затова са го наричали „талисманът на крадците“.

— Наистина? Колко нещастно име.

Отново Ники, детето крадец. Ако самурайският меч държеше в себе си души, явно и опалите имаха същото свойство. Ники вече бе неразделно свързана със съдбата на тези прашни камъчета. Не можеше да си представи как биха я защитили.

— А колкото до въпроса, който не ми зададохте, дали е голямо находище жилата, където и да сте я изкопали някъде във Върджин Вали, то отговорът ми е да! — Той стана от стола, взе подмишница няколко книги и се запъти към вратата. — Голям удар!

 

 

Отново в офиса си след още сто и петдесет километра на връщане Нина бе посрещната от Сенди с ръмжене. За разнообразие приемната беше празна.

— Казах ти, че ще се върна към два — каза Нина. — Никой ли няма?

— Реших да си спестя един следобед, прекаран в отлагане на срещи.

— Всичко ли си отложила?

— Отпратих и последния нещастник.

— А аз се претрепах от бързане!

— Сигурна съм, че си го заслужаваш.

Сенди й смигна и я погледна право в течната сърцевина на душата й. Нина почувства неудобство от подобно разкриване. Трябваше да отвлече вниманието й от емоционалните си провали. Извади торбичката от куфарчето си и разпиля камъните по бюрото. Под силната халогенна лампа на Сенди, вече остъргани от праха, опалите заблестяха.

— Красиво — с безпристрастен глас изрече Сенди, но Нина видя, че и тя не може да откъсне поглед.

— Наричат се черни огнени опали.

— Имат нещо общо с Никол Зак, нали? — очите й сякаш пробиха дупка в челото на Нина.

Тя само сви рамене в отговор. Все още не бе наясно как да реагира на новото обстоятелство. Докато не прецени етичната страна и не вземе решение, предпочиташе да не говори за тях. Събра ги обратно в торбичката.

— Джо ме взе със себе си да копаем опали миналото лято във Върджин Вали — неочаквано се обади Сенди.

— Наистина ли? Как сте взели разрешение?

— Има няколко места, където е позволено. Плащаш на ден да се разхождаш, да гледаш и дори да извършваш миньорски работи. Използва се кирка и лопата. Разбиваш парчетата и отвътре виждаш кристалите.

— Намерихте ли нещо?

— Само камъчета, без опали. Не е толкова лесно.

— Къде е Върджин Вали? Погледнах на картата, но не успях да намеря тази долина.

— В северозападния край на щата, почти в Орегон. Дълга е двайсетина километра и е широка четири-пет.

Телефонът звънна и тя вдигна.

— За теб — подаде й слушалката. — Пол е.

Нина отблъсна ръката й.

— Ще се обадя от кабинета си. Кажи ми, Сенди, ако реша да отида там и да покопая… позволено ли е?

— Да, всяко лято. Ще ти дам една брошура.

— Благодаря.

— А, трябва да ти се извиня, че те оставих да скучаеш днес, понякога просто…

— Хм. Как се оправя Линда?

— Хълца. Съгласи се да посети детоксикацията. Ще я откараме довечера в Плейсървил. А сега по-добре да се преместиш в кабинета и да поговориш с твоя човек.

— Чакам те отвън на паркинга — каза по телефона Пол. — Трудно ми е да се качвам и да слизам по онези стълби. Имам да ти покажа нещо.

— Идвам веднага.

 

 

— Къде ти е пикапът? — попита тя, след като излетя от сградата.

Пол седеше в непозната кола, чийто мотор равномерно бръмчеше, а русата му коса изпъкваше на фона на яркия й цвят.

— Няма го. Това исках да ти покажа.

— Купил си я? Нова кола?

— Как я намираш?

Звучеше като малко дете. Тя веднага взе решение да не му казва какво мисли в действителност. Просто не бива да се заяждаш с мокрите сънища на възрастните. Само учтиво се правиш, че не ги забелязваш. Беше си купил вишневочервен мустанг бял брезентов гюрук.

— Сензация — се отрони от устните й и постави прашна обувка върху още девствения под.

— Да — щастливо изръмжа той. — Чисто нова, но въпреки това изглежда класическа.

— Какво се случи с пикапа?

— Продадох го на Уиш — отвърна Пол, като махна една въображаема прашинка от стъклото с лявата си ръка и запали мотора с дясната. — Дори не успях да направя добра сделка. Толкова я исках, че не ми се пазареше.

— Ще ми липсва кожата от зебра.

— Имаш предвид кожата от леопард? — погледна я той с крайчеца на окото. — Може би Уиш ще я съхрани за поколенията.

— Тази кола… не е много практична.

— Зависи за какво я използваш.

— Трудно ми е да си я представя по черен път. Ако някой случай го изисква.

— Така е. Размишлявах над един металносин 81ГУ, но не ми легна на сърце.

— Какво става с теб, Пол? Счупил си си крака и отказваш да дадеш обяснение, имаш особено отношение към мен, а сега и чисто нова кола. Толкова много промени. Чудя се…

— Какво?

— О, няма значение.

— Знам какво си мислиш.

— Нима?

— И напразно, скъпа. Въобще не ми пука.

Пътуваха известно време в мълчание сред усиления туристически трафик по булеварда „Езерото Тахо“. Пол отби до един „Макдоналдс“ и купи две кафета. След това се върна до Рийгън Бийч, където спряха и двамата се загледаха как децата се плискат в езерото.

Нина си помисли, че мястото е странно подходящо. Намираха се само на няколко карета от къщата, където бе убит Уилям Сайкс. Точно към това трябваше да насочат мислите си, а не към ниските кожени седалки. В момента Нина не искаше никакви промени.

— Случи се нещо обезпокоително — каза тя на Пол.

Описа цялата история за камъните на Ники и за човека, изненадал я на задната седалка в собствената й кола.

— Обади ли се на ченгетата?

— Помислих си и се отказах. Дори не мога да го опиша. Така или иначе не ме нарани.

Пол слушаше, а на нея й се струваше, че и без това едрото му тяло става по-голямо, а колата му се смалява.

— Най-лошото е друго. В началото си помислих, че може да е ОНЗИ — каза Нина и той веднага разбра.

— Не е възможно. Стига си се плашила сама.

— Не мога да го контролирам. Чувствам го иззад всеки ъгъл. Единственият начин да пазя себе си и Боб е да заровя глава в пясъка. Върша си работата, но през цялото време ми се иска да се върна, да заключа всички врати, да проверя ключалките. Но дори когато го направя, пак не мога да заспя.

— Отдавна си е заминал, казах ти.

— Не можеш да бъдеш сигурен. Само си го мислиш. Не го познаваш колкото мен, Пол. Как разсъждава…

— Ще се изненадаш, ако разбереш колко грешиш.

— Както и да е. Нека просто да си пием кафето и да наблюдаваме как си играят децата.

Известно време се занимаваха с това и Нина се поуспокои, но Пол изглеждаше дълбоко замислен.

— Какво ще правиш с Боб? — попита той в един момент.

Учудена, Нина не отговори.

— Как е с оценките?

— Колебаят се, но в общи линии са добри.

— Какво му е настроението?

— Скача от едно екстремално състояние в друго. Обзет е от различни емоции и направо потъва в тях. Вчера се опитах да го докосна по бузата и той се изчерви. Има кошмари. А сега… след случилото се в дома на Ники… ще му е за урок.

— Как ще се справиш с него?

— Не знам. Мисля да се обадя на Кърт и да поговоря с него.

— Кърт не може да направи много от Германия.

— Така е.

— Ако аз му бях баща, щях да го затворя в килера. Мисли, че може да ти се наложи във всичко.

— И какво, да го нашамаря ли? — мрачно попита Нина. — Казвам ти, Пол, имам чувството, че понякога Мат ми препоръчва същото. Насини му задника, това е съветът му.

— Харесва ми Боб. Даже още повече сега, след като е поотраснал. Мисля, че от него ще излезе човек. Разбира се, говоря за след години.

Нина поклати глава.

— Кога ще мога да видя тези опали? — попита Пол.

В отговор тя отвори портмонето си, извади едно камъче и му го подаде. Пазеше ги у себе си. Той взе парчето суров опал и изпадна в същото възхищение като нея, когато за пръв път ги видя на слънце. Когато му съобщи, че вероятно са от Върджин Вали, Пол се обърна.

— Значи не са от земята на Дария и Бет.

Тя за малко да се задави с кафето, но успя да го преглътне.

— А защо да не са?

— В доклада ми е. Минният им парцел е на сто и петдесет километра от Върджин Вали. Далеч колкото до Австралия.

— Лошо, Пол. Казвам го като адвокат на Ники.

— Защо да е лошо?

— Може би ще се окаже най-важният аргумент в изслушване 995. Ако бях установила, че опалите идват от онази собственост, можех да атакувам решението за комбиниране на углавно престъпление с убийство, което я държи в съдебната система за пълнолетни.

— Ако не успееш?

— Ще я съдят като възрастен.

— Да, това не е добре.

— Може да излезе навън, когато стане на четирийсет.

Пол мълчеше около минута.

— Мислиш ли, че тя го е направила?

— Не.

— И аз мисля, че не го е направила.

— Това е едно на ръка — Нина тайничко потрепна. Фактът, че Пол е на нейна страна, придаде някаква тежест на позицията й. — Никога не съм те чувала досега да казваш подобно нещо за когото и да е от клиентите ми. Много окуражаващо.

— Може би вместо да се тревожим за разните му адвокатски ала-бали, трябва да се концентрираме върху разкриването на убиеца.

Нина скръсти ръце.

— Не че не ценя високо и не уважавам твоята благородна и полезна за обществото професия — допълни той.

— Имаш ли някакъв план?

— В момента Уиш е в „Прайз“ и се опитва да издири нещо за човека, който се е счепкал с Бил Сайкс. Ако това не проработи, ще дадем на персонала описанието от Ники и Дария.

— Ти ще го направиш — каза Нина. — Ще прегледам веднага докладите ти. След това ще се възползвам от свободния следобед, предоставен ми от Сенди, и ще се поразровя в библиотеката на съда за това прословуто изслушване 995. Мога ли да използвам за секунда телефона ти?

Набра номера на Дария. Отговори Ники. Майка й отново я нямаше. Нина затвори раздразнена. Умираше да чуе обясненията на Дария какво е правила в дома на доктор Бил Сайкс през нощта на убийството. Защо не е казала никому? Мразеше тази информация, мразеше заключенията, до които водеше.

Тя затвори вратата, полагайки известна грижа да не нарани боята на новия мустанг, и махна за довиждане на Пол. Той показно изрева с мотора и отпраши. Замислена, Нина бавно закрачи към офиса. Не беше ли го казал Джон Ленън, най-известният дървен философ на двайсети век: ако и един червен мустанг не свърши работа дори временно, значи тя вече е извън играта.