Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (17)

ГЛАВА 14

От следствената служба го „наричаха домашен надзор“. На практика си беше домашен арест. Ники трябваше да стои у дома си през цялото време.

Дария беше отишла да свърши някаква работа с Бет, въпреки че според Ники майка й беше щастлива да се махне от бардака. Ники искаше повече от всичко на света да излезе някъде — дори само да купи зеленчуци от магазина, но гривната на глезена й си вършеше работата и я задържаше.

Влезе в банята да разгледа грозното си лице. Мутра на губещ.

Вече нямаше значение какво харесва и кои групи предпочита, нали? Системата я държеше. Потъваше. Баща й не ги искаше и от онзи момент започна всичко — нейното плъзгане по нанадолнището и всички глупости, сторени от майка й. Тя се опитваше да не мисли за шока, който й причини сянката, плъзнала се в кабинета, докато надникваше през остъклената врата.

Беше побягнала, колкото й държат силите, към лодката. Когато накрая се добра до вкъщи, се прехвърли през прозореца на спалнята си, пъхна се под завивките и повече не видя Дария. На следващата сутрин, когато се събуди и отиде да попита Дария какво е правила там, тя бе на телефона с онзи странен поглед и нареждаше: о, Боже, колко ужасно, и т.н. и т.н. В този момент Ники разбра, че животът никога няма да е същият.

Тя се насили да се държи естествено в присъствието на Дария и това продължи чак досега. Никой не знаеше, че е видяла тази позната сянка и никой нямаше да разбере.

Дори ако я осъдят.

Отиде в стаята си и взе електрическата китара. За известно време остави пръстите си просто да играят по струните, които подръпваше безцелно, докато напипа грифа. Посвири малко и усети, че бойният й дух се позавръща. В главата й се зародиха стихове за едно пропаднало момиче, което внезапно променя живота си.

Записа стиховете с химикал на обратната страна на някаква тетрадка по математика, за да може да ги пее, докато свири. След това грабна отново китарата и изкрещя думите на света. Записа всичко това на компютъра.

Пусна си няколко пъти записа и се почувства по-добре. След това се позанимава с уеб страницата си, която бе започнала преди известно време. Засега там беше само снимката й с анимирана пламтяща коса, няколко стиха, съчинени в клас, когато свършваше преди останалите флегматици работата си.

Направи бутон за музика, използва специална програма, за да кодира компютърна версия на песента си в МР3 формат и я зареди към сайта си, като я нарече „Завърнало се момиче“. След това огледа критично произведението си и промени „завърнало се“ в „секси“ за комерсиални цели, просто да види дали някой ще я чуе.

След като изпрати музикалното си послание в Интернет, в главата й се зароди още една мисъл. Извади старите касети със записи на баща си и ги записа към своя сайт. Заслуша се в умелите ритми на баса и тъгата, която й се стори, че долавя в гласа му. Легна в леглото с ръце под главата, слушаше и чакаше Боб, който бе обещал да я посети след училище и може би щеше да й помогне. Сигурно бе задрямала, защото когато звънна телефонът, скочи изненадано. В първия момент предположи, че е офицерът, който трябваше да проверява от време на време дали си седи вкъщи. След това си помисли обезпокоена, че сигурно е Боб и ще й съобщи, че няма да идва.

— Никол Зак?

Не беше Боб. Гласът беше носов, сякаш човекът отсреща имаше проблеми със синусите. Чувстваше се силен британски акцент.

— Кой е?

— Никол Зак ли е?

Значи не е просто грешен номер.

— Да.

— У вас има нещо мое.

— Кой се обажда?

— Във вестниците пише, че някакъв свидетел ви е видял да взимате нещо от басейна на Сайкс.

— Лъже — автоматично отрече Ники.

— Това нещо е мое и си го искам обратно.

Една мисъл мина през главата й.

— Скот? — дали Скот не си преправя гласа. Звучеше толкова фалшиво.

— Слушай, малко момиченце. Ще ми дадеш това, което ми принадлежи. Ще ми го върнеш веднага и аз няма да пипна с ръка теб или горещата ти маминка, въпреки че подобна идея ми е минавала неведнъж. — Засмя се. Звукът беше неприятен.

Бързо като летящо копие прелетя мисълта за Дария. Той е видял майка й. Дали не я е последвал? Как може да се спаси от него? Тя се стегна и размисли. Той просто се опитва да те прекърши — точно като Скот. „Всъщност няма да нарани нито теб, нито Дария. Няма. Отърви се от него. Накарай го да ти повярва.“

— Вижте, много съжалявам, но не мога да ви бъда полезна. Не съм взимала нищо.

— Дрън-дрън.

— Не мога да ви помогна, господине — повтори тя, като внимаваше в гласа й да не се процеди отчаянието, което я обхващаше. — Оставете ме на мира.

— Имаш един начин, един-единствен, да оправиш нещата. Остави нещото на задната седалка на колата на майка си довечера. Остави вратата отключена. Или ще ти прережа гърлото. Обещавам ти. След това ще нарежа готиното лице на майка ти…

— Няма да слагам нищо в колата и ако се мернете наблизо, ще извикам ченгетата! Ще насъскам адвоката си срещу вас. Тя ще проследи обаждането и ще ви пъхнат в затвора, където ви е мястото! Не можете да ме уплашите!

— Тъпа кучка — каза той и гласът му спадна до шепот, което бе по-зловещо от заплахите. — Няма да ми се измъкнеш така лесно.

— Майната ти! — Ники тресна телефона и се загледа в него.

Замисли се за торбата, заровена в гората. Трябва да е нещо ценно! Какъв късмет, ако се окаже, че чичо Бил го е откраднал от някого. А копелето заплашваше нея и Дария! Тя наистина беше твърде уморена от постоянното си състояние на ужас. И от непрекъснатото влошаване на нещата.

Отиде до кухнята, където държаха тоягата — за този сувенир Дария бе пръснала парите, които нямаха, на някакъв ирландски фестивал. Висеше зад вратата, водеща към двора. Беше лакирана и твърда като камък, а единият й край завършваше с масивна топка. Оставаше около час до идването на Боб. Прекара времето си, като гледаше през прозореца към улицата и за всеки случай държеше тоягата. Когато чу Дария да се суети пред вратата, скочи да й отвори, като се бореше с непреодолимото желание да й разкаже за заплашителното обаждане по телефона. Но нямаше нужда да вижда как Дария изпада в истерия. Това щеше да провали плановете й.

— Големи новини! — извика Дария.

— Оттеглили са обвиненията. Повече няма да се връщам в затвора. Ще завърша Харвард и ще се омъжа. После ще имам дете от някой готин тип, нали?

Майка й примигна бавно и отпусна рамене.

— Получих предложение за едно шоу — обяви тя, като тръшна мрежата със зеленчуци на кухненската маса.

— Охо.

— Наистина, Ники. Това ще ни помогне. Спомняш ли си фокусника?

Тя си спомняше фокусника, магьосника, жонгльора, клоуна, фронтмена на великата група… целия цирк от мъже, които бяха обещавали на Дария невъзможното. Въпреки това винаги наставаше един момент, вероятно така се случваше и с майка й, когато сърцето й се разширяваше, за да позволи потокът на надеждата да нахлуе заедно с мечтите и илюзиите. Никой няма да разбере, а Ники ще бъде освободена. Майка й ще направи големия удар, ще стане известна и богата. Техният кораб ще акостира благодарение на изключителния талант и красотата на Дария… Тя се вгледа в Дария, която отметна един златист косъм от своите смеещи се очи. Само за секунда й се прииска да я попита защо се е наложило да убие чичо Бил. Все пак имаше прекалено много причини да реши, че това не е добра идея.

— Той ме представи на своя приятел Кайл, който събира група, за да постави „Музикалният човек“. Няколко пъти бях на прослушване при него и мисля, че действително му направих добро впечатление.

Ники си спомни за няколкото необяснени излизания на майка си късно вечер и потръпна от отвращение, че може би прослушванията са включвали и смачкани чаршафи в някоя хотелска стая.

— Каза, че ми дава важна роля. Ще бъда Мариан библиотекарката. Обектът на любовната история. Звездата.

Настроението на Ники отново помръкна до обичайното й състояние на мрачна безнадеждност.

— Дария, ти не можеш да пееш — каза тя.

— Той обеща, че ще преработят ролята. Ще вкарат повече танци. Хайде, Ники — нетърпеливо се провикна Дария, — не се ли радваш? Толкова е важно. Трябват ни пари! Не можем за всичко да разчитаме на Бет, знаеш. Тя е такава кукличка. Толкова ни помогна за наема и даже плати защитата.

— Жалко, че й отне толкова време да се сети за нас. Ако беше помогнала преди, може би нямаше да сме в това положение. Всъщност откъде се взе тази неочаквана щедрост…

— Никога не сме я молили — каза Дария. — Тя знаеше, че сме на дъното.

Майка й изхлузи обувките и разтърка глезените си.

— При наличие на брак не можеш просто да хвърляш пари за роднините си. Според Бет Сайкс се канел да се оттегли от практиката си. Трябвало е да пести пари, не разбираш ли?

Дария се опита да я прегърне, но раменете на Ники се стегнаха. Като усети съпротивата й, майка й се отказа и ръката й остана за секунда-две във въздуха.

— Но нали у нас бяха парите, които си получила от чичо Бил, когато си му продала земята!

— Казах ти вече — бавно отвърна Дария, — платих с тях сметките.

— Дария, имах време да прегледам сметките и като прибавих тези пари, би трябвало да имаме достатъчно да не се тревожим, че може да ни изгонят.

— Ох, добре. Руди ги взе, когато си замина.

— Този духач?!

— Ники! Внимавай как говориш! Не ми харесва да говориш така за мой приятел.

Ники хвана слушалката на телефона.

— Ще извикам полицията, Дария. Ако ти не го направиш, ще го сторя аз. Това отиде твърде далеч. Толкова си лесна за тези лъжливи копелета! Няма да се измъкне просто така. Не може да краде от нас и…

— Той не ги открадна. Ще ми ги върне. Това беше заем, скъпа.

— Ох, Дария, ох, мамка му. Ти си продала тази земя — единственото, което притежаваме — и си дала парите на онзи духач!

— Беше болен, освен това…

— Не искам да слушам! Не искам да чувам поредната глупава история за някой коцкар, който те е завлякъл. Защо им вярваш?

Дария започна да прибира зеленчуците.

— Не разбирам защо непрекъснато правиш драма от всичко, Ники. Засега се справяме чудесно. И не искам да живея в свят, където приятелите не си помагат, когато са в нужда.

Ники реши, че ще се срита, ако си позволи да се разплаче. Силно притисна единия си клепач, а после другия. Беше използвала този трик още от малка. Проработи.

— Дария, ти ми каза, че си продала земята, защото сме били в отчайващо положение, не си ли спомняш? Ти не искаше да продаваш дядовата земя. Винаги си искала някога да отидем там и отново да заживеем сред пустинята. Милиони пъти си ми го казвала. Мечтаех за това място. Сънувах го. Горещото лято, откритите пространства, малките животинки, които излизат само нощем, невероятните залези. Как можеш просто да захвърлиш всичко това?

Дария с трясък затвори вратичката на шкафа със зеленчуците.

— Бих искала да не ме наричаш Дария — каза тя с нисък глас. — Аз съм твоята майка.

Ники седна на масата и обви глава с ръце. Помисли си: „Ще се хвана на работа в автомивката на Уенди, където и да е.“ След това си спомни за домашния арест и обвиненията срещу нея. Нейният случай се споменаваше в местната преса почти всекидневно, придружен със злокобни предупреждения за разрастващата се престъпност сред тийнейджърите. Всеки в града вече знаеше за нея и въпреки че някои вестници се бяха въздържали направо да споменат името й, всички се бяха досетили. Като Скот. Кой би я наел?

— Може би трябва да се погрижиш за домашните, които твоят учител ти е изпратил — каза Дария, използвайки традиционния начин да разкара Ники далеч от очите си.

— По-късно — отговори тя. — Боб ще намине с няколко решени задачи по математика.

— Колко мило — Дария излезе от кухнята, като държеше в ръка обувките си. Ники виждаше колко е наранена. Сякаш вината бе у Ники! — Ще бъда в стаята си, ако ти потрябвам за нещо.

Ники чу скейтборда на Боб, преди да го види. Отвори вратата. Той й подаде една чанта.

— Сладки. Умирам от глад. — Влязоха в кухнята. — Тук ли е майка ти?

— В стаята си.

— Добре ли си?

— Да.

— Щото ми изглеждаш странно. — Отвори пакета със сладките и се вгледа в глезена й. — Какво е това нещо?

— Моите вериги и пранги. Като в стари времена, когато са ги слагали на затворниците да не бягат.

— Какво ще ти направят, ако се опиташ? Шоков удар?

Като във филмите на Бонд?

— Не, просто някой някъде ще узнае, че съм напуснала къщата. Забранено ми е.

— Можеш ли да я свалиш?

— Не, тя е двайсет и четири и седем.

Двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Тя беше затворник. Единствената разлика бе присъствието на майка й, което не винаги бе предимство.

— Колко гадно — той раздели една сладка на две и облиза пълнежа. — Басирам се, че ги ненавиждаш.

И това беше момчето, което трябваше да я спаси. Не можа да потисне усмивката си.

— Да.

— И с какво искаш да ти помогна, Ник?

— Ще искам от теб да изровиш нещо.

— Имаш предвид да изследвам нещо?

— Не. За това ще ти трябва лопата. Боб, не бива да казваш никому. Нито на полицията, нито на майка си.

— Да не е нещо незаконно?

— Не. — Не обичаше да лъже, но не виждаше никакъв друг изход.

— Какво искаш да изкопая?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. — Тя бръкна в едно чекмедже и извади няколко жълти листа. — Ще ти начертая карта.

— Карта на заровено съкровище — вече бе на осмата си сладка и държеше още две в ръка.

— Ще се разболееш от толкова много сладко — предупреди го Ники. — Дария донесе нещо за хапване. Какво ще кажеш за един сандвич? — Започна да чертае.

— Не, благодаря, трябва да се върна вкъщи за вечеря. — Наведе се над рамото й.

— Ох, отдръпни се малко, навсякъде ръсиш трохи!

— Извинявай — той седна на мястото си, довърши сладките и изтри ръце в панталоните си. — Имаш ли мляко?

— Провери в хладилника.

Докато чертаеше, дълбоко размишляваше. Беше я закопала в гората зад къщата до едно дърво, което познаваше много добре. Но колко реда дървета трябваше да подмине, преди да стигне до него?

Боб изпи наведнъж цяла чаша с мляко, сложи чашата в мивката и въздъхна от удоволствие.

— Кога ще пораснеш? — каза тя.

— Все някога.

Ники му подаде картата.

— Значи е зад къщата?

— Точно така.

— В гората?

— Аха.

— Колко надълбоко?

— Може би трийсетина сантиметра. Не е дълбоко. Увих го в една от онези пластмасови торбички с цип.

— Значи не е надълбоко. — Пъхна картата в джоба си. — Трябва да тръгвам. Не казах на мама, че ще мина оттук.

Развиква се, ако не се прибирам веднага в дните, когато трябва да си седя в къщи. Ако зависеше само от нея, нямаше да мога да си подам носа навън.

— Кога ще го направиш?

— Довечера. Ще мина насам веднага щом мама заспи.

— Колкото се може по-скоро. — Не беше забравила гласа по телефона. Не бе възможно. Но нали беше казала, че няма намерение да слага нищо в колата на Дария, така че той нямаше причина да се навърта наоколо. Беше го разкарала.

— Ще те чакам. Бъди внимателен! — Изпрати го до вратата.

Той взе скейтборда и я попита:

— И да не се надявам, че ще мога да погледна какво има вътре, след като я изкопая, нали?

— Моля те, Боб, недей.

— Какво ще стане, като си получиш нещото? Имам предвид, нали не можеш да напуснеш къщата?

— Това си е моя работа.

— Не ми харесва тази твоя работа.

— Знам. Ще съм ти задължена.

— Не, Ники, нищо не ми дължиш.

— Хей, направих един запис за теб. Написах песен. Ето. Подарък. — Двамата си размениха усмивки.

— Наистина ли? — Той взе касетата и я пъхна в джоба си.

— Ти си я изпяла и всичко?

— Беше лесно. Не ми трябваше Скот. Записах ти и една песен от татко.

— Гот!

Скочи на скейтборда си и се понесе надолу по улицата.

 

 

След като луната на няколко пъти безуспешно се опита да освети пейзажа отвън, най-сетне окончателно се скри зад облаците, оставяйки след себе си непрогледен мрак. Ники седеше в дневната и изгледа с майка си „Матрицата“ за трети път. Около единайсет я подкани да си легне.

— Трябва да се поупражнявам — отвърна Дария. — Репетициите започват следващата седмица. — Въпреки намерението си тя широко се прозя.

Ники не се самозалъгваше като нея. Репетициите непрекъснато щяха да се отлагат, докато магьосникът упражняваше уменията си върху майка й. Ако не успееше да я вкара в леглото си в течение на разумен период от време, щеше да извърши една последна класическа магия и да изчезне.

— Ще станеш по-рано.

— Винаги си го казвам и после не става. Аз съм нощна птица.

— Ще те събудя. — Разбира се, нямаше да го направи, но Дария нямаше да има нищо против.

Когато дишането на Дария стана равно и ритмично, тя затвори вратата към спалнята на майка си и застана на пост пред задния прозорец, оглеждайки се за Боб. Той каза, че ще дойде, значи щеше да го направи. Събуди я дращене по задната врата.

— Боб?

— Пусни ме да вляза.

Тя отвори вратата.

— Охо, донесъл си лопата.

— Аха.

— Носиш ли картата?

Той извади смачканата хартия от джоба си и я размаха.

— Трябва да ми заемеш фенерче. Моето е счупено — и постави малко пластмасово фенерче на масата до нея.

Ники се разтърси в антрето и откри голям фенер с гумена дръжка. Сложи нови батерии, светна, за да го провери, и се върна в кухнята.

— Благодаря, Ники. Охо, тежи цял тон.

— Сега тръгвай.

— Не обичам да се измъквам така. Майка ми ще ме пребие, ако забележи, че ме няма.

— Затова побързай.

— Ники?

— Е?

— Не ме моли повече за такива неща, става ли?

— Няма, Боб, обещавам ти! — Не се чувстваше добре. Поредицата от събития напоследък караше стомаха й да се бунтува.

Боб светна с фенерчето към гората, взе в ръка лопатата и тръгна.

Огромните борове и ели, толкова дружелюбни през деня, сега протягаха пипала към фосфоресциращото небе. Където имаше облаци, звездите изчезваха. Бледата жълта светлина, по която съдеше къде е Боб, ставаше все по-слаба, отразяваше се в клоните и стволовете и накрая съвсем изчезна.

Ники чакаше. Неспособна да стои на едно място, тя се разхождаше от единия край на къщата до другия; движеше се тихо, но нервно — боеше се да не разбуди майка си. Провери я няколко пъти и се увери, че продължава да спи непробудно. Дария не биваше нищо да разбере.

Когато седна на стола, като изпъваше и свиваше краката си, чу как една кола премина по улицата. Погледна.

Един от типичните за Тахо пикапи. Голям. Не можеше да види повече, защото в техния квартал нямаше улично осветление. Поне тази нощ това й бе само от полза. Чу как вратата на машината се затръшна. След това тишина.

Стъпки около дома й.

Замръзна.

Дум-дум-дум, ала тихо, приглушено от килима борови иглички. Стъпките направиха пълен кръг, спряха за малко под прозореца на Дария, след това отново продължиха. Изкачиха стълбите на входната врата. Не последва почукване.

Опита се да преглътне. Но гърлото й беше сухо, сякаш беше погълнала цялата пустиня. Кой би могъл да е? Може би е магьосникът и търси Дария?

Гласът?

Тя се приведе над перваза, за да види кой стои до вратата, но прозорецът беше твърде близо и не й позволяваше добра гледка, ако някой стоеше точно пред вратата. Страхът я обзе. Той може да…

— Не! — изкрещя тя. Стоеше пред входната врата, но бе като парализирана, не можеше да се насили да отключи.

Ръката й се протегна. Палецът се докосна до студения бронз на бравата, а после и останалите пръсти. С усилие на волята напрегна мускули. Отвори вратата.

Но мъжът тичаше, тичаше към гората.

Беше видял Боб с лопата в ръка.