Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (15)

ГЛАВА 13

Поддържан от каменни колони и покрит с широк, обшит с дърво покрив, който създаваше илюзията за едноетажна сграда, съдът на Саут Лейк Тахо бе разположен в ниска падина. Местоположението му в гъсто залесения парк пораждаше измамното чувство за спокойствие и мир.

Но на втория етаж, където се помещаваше Върховният съд, често се разглеждаха някои от най-жестоките престъпления, тревожещи градовете от вътрешността на щата. Упражнилите насилие над жените си пискливо нареждаха обяснения, измамници лъжеха в опит да извинят своите подлости. Нечестни комарджии, грабители, крадци на коли — всички те имаха трудни мигове пред съдиите, чийто служебен дом бе тази сграда.

В сряда сутринта, петнайсети юни, беше ред на Ники да посети съдебната зала. На това предварително изслушване съдът трябваше да реши дали съществува голяма вероятност обвиняемата действително да е извършила убийството на доктор Бил Сайкс. Ако съдът стигнеше до заключението, че това е така, срещу нея щеше да се образува процес. Ако Нина извадеше от ръкава си някое чудо, обвинението щеше да бъде свалено и Ники щеше да се прибере у дома оневинена.

— Нека писарят да отбележи, че обвиняемата Никол Зак присъства на заседанието. Готови ли сте да продължим? — съдията Флахърти погледна към Хенри Макфарланд, който стоеше изправен.

Хенри беше поел случая с Бил Сайкс, но беше оставил Барбара като свой помощник. С великолепен тен и освежена след уикенда, който според слуховете бе прекарала с Хенри в Палм Спринг, тя се забавляваше с подреждането на папките върху бюрото. Носеше златна брошка, която проблясваше дори в зеленикавата светлина на флуоресцентните лампи.

— Да, ваша чест.

Хенри имаше благ поглед, който се допълваше от вдъхващите уважение сиви кичури. „Аз съм скромен инструмент на народа в щата Калифорния“ — казваше видът му. Флахъри го харесваше. Няма значение колко упорито се опитваше съдебната система да изкоренява субективността от съдебните зали, персоналните симпатии и антипатии на съдията все още играеха важна роля в играта.

— Готова ли е защитата?

— Да, ваша чест.

Нина беше избрала класическите цветове, препоръчани й от нейния консултант за едно друго съдебно заседание — носеше черно сако с бяла риза и сребърна игла, подарена й от Сенди за рождения й ден. Искаше да изглежда сериозна, да я взимат на сериозно.

Ники беше обещала да се облече прилично, но както обясни останалата без дъх Дария, в последния момент влязла в килията и излязла оттам с дънково яке и в протрити черни дънки. Бледото й лице, вирнатата брадичка и въобще цялото й същество излъчваше тийнейджърска враждебност и омраза. Нина нямаше нужда дори да я поглежда. Осъзнаваше, че небрежността и твърдостта, които Ники си придаваше, маскираха страха й. За съжаление съдията едва ли щеше да погледне по този начин на външния й вид. Протегна се под банката и стисна безжизнената ръка на момичето.

Сега, лице в лице с обвинението, Нина усещаше как сърцето й ускорява ритъма си. Имаше чувството, че може да бъде чуто из цялата зала. Предишната нощ прочете нещо в докладите на Пол, което дълбоко я обърка, но не беше сигурна как да го приеме. Затвори очи, започна да брои, докато спокойствието и самообладанието й се върнаха и застанаха по местата си.

Сега можеше да се бори.

Нина седеше до Джинджър и Ники. Днес Пол щеше да души за нещо необичайно около клиниката за пластична хирургия. Предния ден беше толкова зает, че дори не бе успял да мине през офиса й.

— Казано накратко, ваша чест — започна Хенри, — имаме достоверни свидетелства да вярваме, че е извършено престъпление и след уликите, които ще ви предоставим днес, мисля, няма да останат никакви съмнения, че обвиняемата е извършила убийството и че е необходимо да се насрочи съдебен процес срещу нея. — Прочисти гърлото си. — Обвинението призовава доктор Бен Барух.

Новият медицински следовател носеше сини дънки и бяла риза металик. Очилата със златни рамки стояха леко килнати на носа му. По момчешки рошавата черна коса без намек за посивяване му придаваше прекалено млад вид за човек с подобна длъжност, но когато заговори, всякакви съмнения за компетентността му се разсеяха.

Първо даде съкратено описание на аутопсията. Не, не съществува двусмисленост по въпроса за причината за смъртта. Използваното оръжие е било антикварен меч. Накратко описа как раните съответстват на различни аспекти от острието и тежестта на оръжието. Гърлото на доктора не е било прерязано. Фаталният удар е бил в основата на врата. Съществува още един удар, но сам по себе си не е бил фатален. Обезобразяваният по лицето най-вероятно са причинени скоро след смъртта. Категорично отхвърли възможността за самоубийство или инцидент. Специалистът даде всички необходими подробности, но явно Хенри желаеше да спести някои притесняващи усложнения и му бе казал да се ограничи до минимум в подробностите. Времето на настъпване на смъртта? Между осем и десет часа вечерта.

Следващият свидетел, лейтенант К. К. Потс, бе един от офицерите, които арестуваха Ники. Среден на ръст, русоляв, сините му очи бяха присвити и непрекъснато напрегнати, сякаш той бе готов да реагира незабавно на всяка ситуация, свързана с упражняване на насилие дори в съдебната зала. Хенри го накара да разкаже за цялата поредица от събития през онази нощ. Думите му почти не се различаваха от казаното от Ники. Отишли в дома на Зак заради кореспонденцията, свързана със сделка с недвижима собственост, открита в кабинета на доктор Уилям Сайкс.

— Госпожа Зак беше доста разстроена, когато се опитахме да разговаряме с нея — каза той. — Може да се каже, че изпадна в истерия.

— Какво се случи след това?

— Нейната дъщеря нарече моя партньор и мен самия с няколко подбрани обръщения. Беше настроена войнствено.

— Протестирам срещу характеризацията.

— Приема се — каза Флахърти.

— Тя ни се разкрещя. Използваше неприличен език. Огледахме я много добре. Току-що бяхме говорили със съседката на доктора — една госпожа, която твърдеше, че е видяла някакво момиче край басейна на Уилям Сайкс в нощта на убийството. Момичето отговаряше на описание то на Никол Зак. Попитах обвиняемата дали е ходила предната нощ в дома на чичо си. Тя не отговори. Направи ми впечатление, че на ръката си има превръзка, а от нея се процеждаше кръв като от прясна рана. Бяхме забелязали кръв по стената на кабинета и нейното вероятно скорошно нараняване ни се стори твърде подозрително. Прочетох й правата. Тя подписа декларацията. След това аз я попитах дали тя е убила чичо си.

— Какъв бе нейният отговор?

— Тя отказа да отговори. Отведох я в ареста.

 

 

— Призовавам детектив Джейми Дитмар.

Дребничката жена, техническо лице по доказателствената част към прокуратурата, се закле. Беше облечена в изрядна униформа, от главата й се спускаха естествени кестеняви къдри. Целият й вид излъчваше интелигентност и компетентност. Тя бе представена като експерт по пръстови отпечатъци, кръвни проби и реконструкция на престъплението.

— Посетихте ли сцената на предполагаемото убийство? В събота сутринта на девети май тази година, нали?

— Да, бях там. Беше между седем и осем, когато ме повикаха от главното управление на Саут Лейк Тахо, където току-що бях пристигнала. Лейтенант Потс ме прикрепи към детектив сержант Ръс Барух с цел да отидем и да обезопасим сцената на престъплението. Стигнахме на мястото в осем часа и осемнайсет минути. Линейката вече беше там, а техническият екип — в къщата. Веднага щом влязохме вътре, пристигнаха полицейският фотограф и медицинският експерт доктор Барух. Двете жени, които работят там като чистачки, стояха отвън. Ние ги разпитахме за минута-две, преди да влезем в кабинета.

— Какво видяхте, когато се озовахте вътре?

Детектив Дитмар очерта с впечатляваща точност последващите събития: огледа на тялото, снимките и болезненото събиране на веществени доказателства, както и записването на останалата събрана информация. Пръстовите отпечатъци бяха рядкост. Не бяха открити отпечатъци, различни от тези на членовете на семейството и на обслужващия персонал. Единствените полезни отпечатъци бяха извън кабинета. Също така е установено съвпадение между кръвта по външната стена около прозореца и тази на обвиняемата.

Бяха представени фотографиите. Тялото на Бил Сайкс лежеше проснато в средата на кабинета. Нина и Джинджър вече бяха изучили и дискутирали широко помежду си копията на тези снимки. Не бяха приятни. Голият труп лежеше по гръб в прекрасната пролетна утрин. Сцената изглеждаше сюрреалистична и в същото време истинска като от картина на Дали. Обезобразеното му лице добавяше ужас във вече тъжната гледка. Флахърти огледа снимките с безстрастно изражение, докато Дитмар описваше разположението на тялото и подробностите от сцената.

Хенри насочи вниманието на присъстващите към меча, който бе захвърлен на около половин метър от трупа, и всички погледнаха към снимките, включително към онези, направени в лабораторията. Две трети от меча бяха в кръв.

— Взехме кръвни поби за тестовете. На десети май проверихме остротата на меча.

— Колко остър е бил?

— Бил е заострен. Не мога да кажа кога, може и преди двайсет години. Странно е за оръжие, което се квалифицира като антично, но острието е било заточено до изключителна острота. Чувала съм, че някои колекционери предпочитат да поддържат експонатите си по този начин.

— Достатъчно ли е остър, за да причини раните по врата на покойника?

— Достатъчно остър да отреже главата му, ако е била упражнена по-голяма сила. Бих казала, че упражнената сила е била сравнително слаба.

— Основавайки се на свидетелствата, представени пред вас, можете ли да предположите как е било използвано оръжието?

— Моето предположение е, че убиецът е отишъл до стената в по-далечния край на кабинета, свалил е оръжието, размахал е сляпо меча или диво, както искате го наречете. Вероятно е използвал и двете си ръце. Първоначалният удар отзад по врата сигурно е забавил жертвата, но нашият прочит е, че в този момент жертвата се е обърнал с лице към убиеца. В следващия момент е получил фаталния удар. Мога ли да го демонстрирам?

— Нямам възражения — каза Нина.

Детектив Дитмар слезе от мястото за свидетелски показания и взе дългата дървена показалка, използвана за посочване на доказателствата.

— Бъдете така добър — обърна се тя към Хенри и го поведе за ръка към подиума пред съдията.

Сега Дитмар застана гърбом към Хенри с дървената показалка в ръце и обърната с лице към Флахърти. Тя бе висока почти колкото Ники. Внезапно тя подскочи, грабна пръчката с две ръце, замахна с нея и… удари Хенри право в гърдите. Не по врата.

— Ох! — изпъшка Хенри и се хвана за гърдите.

— Съжалявам — извини се детективът. — Нека да ви го демонстрирам още веднъж. Не се получи много добре.

Нина се наведе към Ники и прошепна:

— Изправи се! Погледни съдията!

Ники се подчини и се изправи. Беше висока почти колкото Джейми Дитмар. Зад банката тя изглеждаше крехка като балерина. Съдията я огледа, разбирайки посланието.

Хенри възвърна самообладанието си.

— Трябва да го направим още веднъж.

Нина скочи на крака.

— О, не. Възразявам срещу всякакви по-нататъшни демонстрации. Видяхме каквото видяхме. А и не считам, че господин Макфарланд може да понесе още един удар.

Флахърти се усмихна.

— Нека да го направим още веднъж… Свидетелят чувства, че… — опита се отново Хенри, като държеше ръка върху гърдите на мястото на болезнения удар, сякаш се канеше да изрецитира Клетвата за вярност пред републиката.

— Не ме интересува какво чувства свидетелят — категорично го сряза Нина. — Не ме интересува колко удара е готово да понесе обвинението, докато свидетелят успее да вдигне достатъчно високо пръчката, за да го удари по врата. Мисля, че всички видяхме къде ще нанесе удара си човек с ръст като на обвиняемата… извинявам се, с ръст като на свидетеля. Явно не достатъчно високо.

— Добре — каза Флахърти. — Достатъчно. Разбрах.

Детектив Дитмар се върна на свидетелското място, а Хенри вбесено продължи с разпита. Сутрешното прекъсване бе обявено, преди да стигнат до веществените доказателства. Съдията отново бе благоразположен към детектива, който проявяваше желязна памет и интелигентност.

След като обясни, че убиецът вероятно е избърсал дръжката на меча, тъй като не бяха оставени никакви отпечатъци, тя продължи с намерените улики.

— Бяха открити следи от содиев хлорид, който по всяка вероятност идва от хлорираната вода в басейна. Изсъхнали остатъци от това съединение присъстват близо да басейна, върху кърпата, по тялото, на пода в кабинета, върху бутилката с бренди, по остъклената врата, водеща към басейна. — Дитмар четеше от записките си. Предварителното изслушване се бе прехвърлило към съдебните улики.

— Вие ли наблюдавахте събирането на пръстовите отпечатъци?

— Да. Фактическото им събиране бе извършено от сержант Балсъм под мое наблюдение.

— А събирането на кръвни проби?

— Да, отново сержант Балсъм. Присъствах през цялото време и го придружих до лабораторията в Сакраменто, където бяха анализирани доказателствата.

Прекъснаха за обедна почивка. Джинджър прекара времето си в разговори по клетъчния си телефон, докато Нина отново проверяваше записките си. И двете успяха да пият по едно кафе и да сложат по две хапки сандвич, преди да се върнат в съдебната зала.

В един и трийсет изслушването бе подновено, а детектив Дитмар отново зае свидетелското място. Полицейското управление на Саут Лейк Тахо не беше особено голямо. Обичайната група офицери, която би трябвало да е свързана със случая, беше съкратена до един. Нина не възразяваше на съдебното разследване, защото нямаше за какво. Това, което искаше да оспори, бяха заключенията от разследването.

— Кръвта от външната стена на кабинета съвпада ли с тази, предоставена ви за сравнение от обвиняемата? — попита Хенри.

— Да. — Джейми Дитмар бе самата деловитост.

— В кабинета е имало навсякъде кръв, нали?

— Да. Кръвта на жертвата.

— Къде другаде сте открили кръв, ако сте намерили някъде?

— По оръжието на престъплението.

— Идентифицирахте ли тази кръв?

— Да. Почти цялата кръв принадлежеше на жертвата.

Все пак освен очакваните два алела в кръвта на жертвата, които съвпадат във всички останали мостри, лабораторните тестове показаха в една от тях и незначително количество кръв, съдържащо трети алел.

— Може ли да ни обясните по-подробно какво означава това?

— Разбира се. Лабораторията извършва полимеразна верижна реакция на кръвта, открита по меча. На практика се вземат малки проби от ДНК и се копират многократно, за да стане възможен анализът.

Описанието й на процеса беше същото като даденото от Джинджър, само че с много повече изтощителни детайли. Нина слушаше, но вниманието й се изостри, когато детективът стигна до резултатите, които бяха от значение.

— По време на изследванията — продължи Дитмар — лабораторията извършваше случайни проби по меча, за да бъде сигурна принадлежността към кръвта на жертвата. Но в една от тази реакции вместо очакваните два алела, съвпадащи при всички останали проби, на авторадиографа бе открит трети алел. Това предполага, че една определена мостра е от кръвта на друг човек.

— Бяхте ли в състояние да сравните успешно тази определена проба с кръвта на някоя друга личност?

— Обикновено една-единствена мостра не е доказателствена, но в случая имахме късмет. Третият алел е изключително рядък и присъства в кръвта на обвиняемата. В кръвта на Никол Зак.

— Колко рядък е този алел?

— О, вероятността да бъде открит при случайно проверен човек е петнайсет хиляди към едно.

При това заявление Ники се наведе до ухото на Нина.

— Колко точни са тези тестове? — попита тя.

— Мисля, че техниката за идентифициране на кръвта е много чувствителна и сигурна.

— Колко странно!

— Кое?

— Никога не съм докосвала този меч.

Имаше нещо сбъркано в този свидетел. Джейми Дитмар бе толкова сигурна и уверена. Нещо бе сбъркано в нейните доказателства и Нина не разбираше какво. Хенри се стараеше свидетелят да отговаря кратко и пряко и пипаше детектив Дитмар с ръкавици. Каква мръсотия се опитваха да прикрият тези двамата?

Когато дойде редът на Нина, тя попита:

— Детектив Дитмар, какви доказателства открихте, че обвиняемата е била по някое време в кабинета? Открихте ли някакви отпечатъци?

— Досега не сме открили такива.

— Косми, влакна от дрехите й? Кожа под ноктите на жертвата? Нещо подобно?

— Никакви подобни доказателства.

— Някакви неясни отпечатъци?

— Не.

— Някаква захвърлена ученическа карта до тялото?

— На въпроса вече беше отговорено — намеси се Хенри.

— Възразявам.

— Продължете, госпожо Рейли — подкани я Флахърти.

— Следователно единственото нещо, което ви кара да мислите, че обвиняемата е била в кабинета, е тази кръвна проба, нали?

— Да.

— Споменахте, че вероятността да бъде открита при случаен човек този рядко срещан трети алел е петнайсет хиляди към едно. Но от друга гледна точка може да се твърди, че този необичаен алел ще се открие при милиони хора по света?

— Да, но…

— Забелязах, че вие не споменахте за ДНК съвпадение между кръвта по меча и тази на обвиняемата. Защо?

— За съжаление количеството кръв бе незначително и това ограничаваше възможните тестове.

— Колко теста проведохте?

— Няколко.

— Но само една проба е показала наличието на кръв от друг човек, нали?

— Точно така.

— Не сте си направили труда да потвърдите откритието си с други тестове, така ли?

— Мисля, че обясних — отвърна Дитмар. Като че ли не изглеждаше обезпокоена от натиска, който се опитваше да й приложи Нина. — Имаше много малък примес, а вероятността да се предизвика сигнал при наличието на толкова много кръв от жертвата е изключително слаба. Този определен алел — доминантната двойка — присъства в кръвта на обвиняемата.

— Следователно вие заявявате, че не е възможна паралелна проверка и ново тестуване, така ли?

— Тестовете са точни, госпожо Рейли. Не е необходимо повторението им — меко заяви Дитмар.

— Много удобно, нали? — обърна се към съдията Нина.

Почувства се раздразнена. Въпреки съветите на Джинджър и подготовката й по темата тя намираше спора по доказателствата на ДНК за неприятен, все едно да слуша как някой сенилен роднина повтаря една и съща шега хиляди пъти. Не можеше да се концентрира върху материята и да се забавлява от разпването, на което подлагаше детектива, толкова й се искаше да свърши по-бързо. В този случай убеждението максимално бързо да промени насоката на свидетелските показания се затвърждаваше от силното подозрение, че Джейми Дитмар се опитва да я отвлече от нещо. Нямаше представа от какво.

— Възразявам — обади се Хенри. — Това не е въпрос.

— Приема се. Запазете коментарите за себе си, госпожо Рейли.

— Според вашето лично мнение на експерт какво означава този един-единствен тест?

Джейми Дитмар, изглежда, се чувстваше неудобно.

— Съществува голяма вероятност мострата от оръжието на убийството да принадлежи на обвиняемата.

— И какво е вашето заключение?

— Е, бих казала, че е по-вероятно кръвта да е на обвиняемата, отколкото обратното.

— Какво означава това? По-вероятно, отколкото обратното?

Джинджър я бутна по ръката.

— Веднага спри, докъдето си! — изсъска тя.

Нина се наведе, за да може Джинджър да й прошепне.

— Искаш да спра?

— Не я карай да прави повече изявления. Достатъчно със заключенията. Ще ти бъде много по-трудно да я пречупиш пред съда, ако я принудиш да каже нещо по-определено.

Нина се изправи и погледна съдията.

— Нямам повече въпроси засега.

 

 

След поредната почивка, която Нина използва, за да изслуша доклада на Сенди за една криза, която едва била избягната в нейно отсъствие, съдът отново се събра.

Една ужасена млада жена в раздърпана блуза излезе напред и се закле. Алисия Диас беше от „Веселите домакини“ и тя заедно с колежката си беше открила първа тялото на Бил Сайкс. Това се случило в неделя сутринта малко след осем часа, когато обикновено отивали да почистят къщата. Странно, но входната порта била отключена, когато те пристигнали.

— Опишете сцената, която сте заварили, когато сте влезли в кабинета — подкани я Хенри.

— Навсякъде бе в кръв. Доктор Сайкс лежеше по гръб в средата на стаята до голямото си бюро. Лицето и гърлото му бяха насечени. Беше ужасно.

— Изглеждаше мъртъв, така ли?

— Очите му бяха отворени, но не мърдаше. Изглеждаше напълно изстинал. Веднага разбрах. Отстъпих, изпищях и побягнах към кухнята.

— Забелязахте ли нещо друго, докато бяхте в кабинета?

— Всъщност не. А, да… столът зад бюрото беше обърнат. И нали знаете, доктор Сайкс беше гол. Лицето му беше обезобразено — преглътна. — Носът му… почти го нямаше. До него лежеше кърпа, сякаш преди малко е излязъл изпод душа или нещо подобно. Видях клетъчния му телефон, също лежеше на пода.

Дойде редът на Нина.

— Госпожо Диас, преди виждали ли сте някога предната порта да стои отворена, откакто сте на работа там, от три години, ако не се лъжа?

— Не.

— Никога ли?

— Не. Доктор Сайкс и госпожа Сайкс винаги бяха много внимателни и винаги заключваха вратата си.

— Нямам повече въпроси.

Джинджър, която стоеше до нея на банката, я изгледа изненадана. Не очакваше да е толкова кратка. Нина си драскаше върху листа отворена врата срещу името на свидетеля. Очите й се присвиха. Отворената външна врата беше от онзи вид изненади, които често съпътстваха предварителните изслушвания — тя не бе спомената в свидетелските показания или в обобщените свидетелски изявления, предоставени на съда от Хенри. Отворена врата! Сякаш случаят я подканваше: давай храбро напред, мини през мен!

Ники беше казала, че чула да се звъни на входната врата. Разбира се, тя бе единствената, която би могла да свидетелства за това, но като обвиняема това беше без значение. Ала Нина й вярваше и мисълта за звъненето я наелектризираше. Това означаваше, че съществува обективно доказателство за присъствието на трети човек в къщата през онази нощ. Това означаваше още, че най-вероятно Ники бе казала истината на Нина за случилото се през нощта. Това водеше и до нещо друго предвид казаното от Пол…

Хенри не разбра. Отворената врата не беше част от неговия случай, така че не обърна внимание на факта. Остана само смътното чувство за нещо недоизпипано. Джинджър поклати глава. Нина го беше надхитрила.

 

 

Барбара Банинг призова майката на Ники.

С белите чорапи и високите токчета Дария изглеждаше от горе до долу като шоугърла. Тя прекоси с танцова стъпка съдебната зала, като привлече вниманието на малцината случайни зрители. Нина усети, че се напряга, и се зарече да слуша много внимателно.

— В дома ли си бяхте на осми май?

— Да.

— Какво правихте?

— Ами вечеряхме около шест часа. Спагети. Ники седя с мен, но не яде много, защото каза, че не е гладна. Похапна само малко салата и ми помогна да почистим. Към шест и половина се прибра в стаята си, а аз отидох в дневната и разместих мебелите, за да си направя място да танцувам. С това се занимавам. Аз съм танцьорка. През онази нощ изучавах нови стъпки.

— Къде беше дъщеря ви през това време?

— В стаята си, слушаше музика.

— В продължение на колко време?

— Не знам — отвърна Дария, но гласът й загуби яснотата си.

— Вие сте казали на лейтенант Потс, че дъщеря ви не си е била у дома онази вечер.

— Не си спомням какво съм му казала. Бях много разстроена.

— Кога открихте, че дъщеря ви я няма?

Дария погледна към Ники, която си чистеше черния лак от пръстите и не вдигаше поглед към нея.

— Почуках на вратата около десет и петнайсет. Когато тя не ми отговори, влязох.

— Имате ли практика по някое време да слагате дъщеря си да спи?

— Не. Тя сама си ляга.

— Това обичайно ли е — да чукате на вратата й след вечеря?

— Не — тя почти шептеше. — Затваря се там, за да си пише домашните, да слуша музика, да говори по телефона или да се занимава с компютъра си. Винаги е заета. Обикновено я оставям сама.

— Но тази вечер сте влезли в стаята й?

— Да. Исках да я питам за един нов крем за ръце, който беше купила…

— И нея я нямаше, така ли?

— Можеше да е на двора. Да е при съседите!

— Това е всичко.

— Ще я подложите ли на кръстосан разпит?

— Не, ваша чест — замислена, Нина гледаше как Дария грациозно се връща на мястото си.

Следващата призована бе Луис Гарибалди. Пол беше осведомил Нина за срещата си с нея. Жената изглеждаше отпусната, слънчева и уверена. В очите й играеше весело огънче.

— Пълнех хранилката за птици — каза тя. Въпреки че възрастта си оказваше влиянието, думите й излизаха ясно и сигурно. — Често го правя през нощта, след като птиците заспят, така че да не ги тревожа.

— От верандата вие можете да наблюдавате двора на Уилям Сайкс, нали? — опита Барбара.

— По-голямата част от него. Включително басейна.

— Кажете ни какво видяхте да се случва през нощта на осми май.

— Той излезе гол в двора. Знаете ли, много пъти съм казвала на този мъж, че го виждам от верандата, но на него не му пукаше. Може би го възбуждаше мисълта, че го гледат гол, и си въобразяваше, че ми се приисква, какъвто е мъжествен.

Лекичко се изкиска пред малобройната публика.

— Видяхте ли го да плува?

— Да. Странен начин за плуване. Гмуркане. Давене.

— Какво се случи тогава?

— Излезе на повърхността с малка кутия в ръце. Не знам откъде я отмъкна. Седна отвън и си поигра с нея. След това скочи обратно и когато изплува, кутийката вече я нямаше. След това се прибра в къщата.

— Какво видяхте после?

— Малкото момиче, което седи там — каза тя.

— Моля писарят да отбележи, че свидетелят сочи към обвиняемата Никол Зак. Къде беше тя, когато я видяхте за пръв път?

— Излизаше от храстите покрай басейна.

— Добре ли я виждахте в тъмнината? — попита Нина.

— Осветлението на басейна беше включено.

— И какво се случи после?

— Ами тя захвърли якето си и сама се хвърли в басейна.

— После видяхте ли я отново?

— Видях я да взима кутията и да излиза от басейна, но в този момент тенджерата ми под налягане засвири и се прибрах в кухнята.

— Забелязвам, че не сте се обадили на полицията, госпожо Гарибалди. Има ли причина за това?

— Ами… не бих искала да се намесвам в частния живот на съседите. Държа си носа настрани от чуждите работи.

Нина едва сдържа смеха си при последната реплика.

— Освен това тя бе толкова малка. Просто едно дете.

Предполагам, че не можех да разбера за какво е цялата работа. Просто си легнах.

Нина мигновено взе решение да прекъсне с разпита дотук. След като Хенри не бе повдигнал въпроса и тя нямаше да я подсеща за колата, която бе видяла в нощта на убийството.

Нина знаеше, че Луис сигурно веднага се бе обадила на полицията, за да допълни спомените си, а те са предали думите й на Хенри. Но те едва ли са го заинтересували. Съществуването на кола само щеше да обърка предварителната му концепция за случилото се.

Това бе добре, защото даваше време на Нина да обмисли последствията, до които водеше тази нова информация.

Защото тя много добре познаваше тази кола. Напоследък я беше виждала доста често. Очуканият фолксваген с гюрук, притежание на Дария Зак.

Стандартите при свидетелстването бяха далеч по-либерални от тези пред съда. Нина направи всичко по силите си да покаже, че кръвната проба всъщност нищо не доказва, че не съществува достоверно доказателство Ники да е била там освен съмнителната кръвна проба и едно свидетелско показание, което може да се окаже и неточно.

И двамата с Хенри сметнаха, че изслушването е приключило. Той започна да прибира папките и да се съветва тихичко с Барбара над банката.

Флахърти отсъди, че Ники трябва да бъде съдена във Върховния съд по обвинение в убийство при специалното обстоятелство, че деянието е придружено и с углавно престъпление. Третият рунд също беше изгубен.

Във фоайето, въпреки че се стараеше с всички сили, Ники не се стърпя и заплака.

— Не се отчайвай, Ники. Имаме напредък — каза Нина, като затвори вратата след себе си.

— И ти наричаш това прогрес! — изсъска Дария в момента, в който Ники вече не можеше да ги чуе. — Те я обвиниха в убийство при специални обстоятелства! По-лошо от кошмар. Това е най-ужасният момент в живота ни. Моят приятел Кайл каза, че е трябвало да наема онзи, другия тип, Райзнър. Нямам нищо против теб, Нина, но той си играе голф със съдиите.

— Дария — прекъсна я Нина, — трябва да говоря с теб.

— Не искам да ми говориш нищо в този момент. Направо се чувствам убита.

— Но аз трябва да…

Точно тогава едно едро момче с един-единствен кичур от иначе обръснатия си до кожа скалп се приближи до вратата на Ники и почука на стъклото.

— Хей, Ники! Не съм те виждал отдавна.

Ники хвърли бърз поглед към майка си и след това свали прозореца.

— Скот! Какво правиш тук?

— Чух, че това е новото място, където обичаш да се навърташ, и минах, за да ти поднеса благопожеланията си. — Той се изхили, хвана я за косата и я придърпа към себе си. Целуна съпротивляващото се момиче, а после прошепна нещо в ухото й.

Дария наблюдаваше от няколко метра разстояние, очевидно без момчето да я разпознае. Побесня, изненадващо скочи зад гърба му и го блъсна силно настрани.

— Не я докосвай, копеле!

— Дария, не!

— Това не е ли момчето, което арестуваха за грабежите по езерото? — заплашително попита майка й.

Скот, който едва успя да запази равновесие, без да се строполи на земята, вдигна ръка и студено каза:

— Славата ми се разнася.

— Дори и не си помисляй да се навърташ наоколо! — извика Дария.

— Нима ще позволиш на майка си да ми говори така, а, гадже? Не мога да повярвам.

В отговор Ники вдигна прозореца. Обръщайки му гръб, Дария влезе в колата, запали я и отпраши.

Малката група, събрала се да наблюдава сцената, я изпрати с поглед.

— Тъпа кучка — каза Скот, като протегна среден пръст след отдалечаващата се кола. — Майната им. — Засмя се неприятно и тръгна към сградата на съда.

Нина отиде до колата си, като се питаше какво ли каза Скот Кабано в ухото на Ники. Момичето изглеждаше уплашено. И никога не беше виждала Дария толкова ядосана. Всъщност танцьорката напълно се бе променила, изведнъж й се стори силна и опасна. Дали е била толкова ядосана през онази нощ, когато е отишла в къщата на Бил Сайкс? Дали е било достатъчно, за да го убие?