Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (2)

ГЛАВА 1

Ръцете й настръхваха от влажния нощен вятър, а краищата на косите влизаха в очите й. Ники пристегна якето около кръста си и покри главата си с качулката, докато потапяше греблата в дълбоката тъмна вода на езерото Тахо. Преди сто години под същия сърп на луната някой индианец ушоа сигурно е знаел как да гребе тихо с каяка, но колкото и да се стараеше, греблата разплискваха водата във въздуха, а шумът се разнасяше далеч зад нея.

Сребрист сняг покриваше планинските върхове, които заобикаляха подобно на облаци езерото. Тя се придържаше доста близо до бреговата линия, обрасла с мрачни дървета под сияещото звездно небе, за да следи придвижването си, но достатъчно навътре, за да не може да бъде разпозната от някой зорък наблюдател. Не биваше да я забележат, защото тази вечер…

Тази вечер тя правеше набег! И за първи път отиваше сама.

Чувстваше се в приповдигнато настроение, доволна от силата в ръцете и краката си, от лекотата, с която понасяше усиленото гребане. Не по-малко, отколкото в новогодишната нощ, когато майка й й позволи да пие шампанско. Все пак не й се нравеше да бъде тук съвсем сама и да се плъзга по гладката повърхност над дълбоката мрачна вода. Ала не й се искаше дори да си помисли да се откаже; във всеки случай нямаше да го направи за нищо на света.

Скот щеше да дойде с нея, ако му беше казала, но тази вечер… тази вечер всичко беше лично. Този път не хайманосваше по улиците и не надничаше през прозорците на шега, нито пък си взимаше тайно някоя и друга бира „Хайнекен“ от автоматите. Не че не й липсваше. Не би имала нищо против присъствието на едно топло тяло до себе си, докато напредва сред тази огряна от лунната светлина езерна мъгла.

Постоянният бриз повяваше над езерото и течението я отнасяше по-навътре, отколкото й се искаше. Но вече не беше далеч.

Осъзнаваше, че това, което се кани да извърши, е нередно. Но още отдавна, когато беше лоша, тя престана да се чувства такава. Скот й беше помогнал в това. Толкова много правила бяха глупави. Той й бе разкрил един изцяло нов начин на мислене. Трябва сам да избереш пътя си.

Тази нощ щеше най-сетне да извърши нещо наистина лошо.

Протегна се. Ръцете я боляха. Не беше свикнала да гребе толкова дълго, но и плановете й за тази година доскоро не включваха нахлуването в нечий дом. Не беше тренирала за подобно нещо. Преди три дни пристигна писмо от една адвокатска кантора, адресирано до майка й. То я изплаши. Майка й не беше вкъщи и затова си позволи да го разпечата. Един дотогава приятен ден се превърна в истински ад. Писмото съобщаваше, че ще бъдат изгонени от квартирата. Хазяинът си искаше парите, и то незабавно.

Когато майка й се върна вкъщи, Ники размаха писмото пред лицето й и я накара да го прочете.

— Какво е това?

— Не се тревожи, скъпа — отвърна по типичния си отнесен начин Дария.

Сякаш всичко щеше де се оправи от само себе си. Сякаш нямаше да бъдат принудени да си опаковат нещата и след две седмици да се преместят в някой пренаселен блок. Ники седна и се опита да проведе един практичен разговор с Дария. Къде е последната й заплата?

Няма я. Имали са много стари неплатени сметки.

Нямаше смисъл да го прави на въпрос. Сметките никога не се плащаха преди третото напомняне, тъй като никога не представляваха приоритет за Дария. Поне този път парите не бяха замъкнати от някой тип, опитващ се да се реализира като велик художник или музикант във Вегас.

Как върви работата й, попита я Ники, очаква ли скоро някакви средства? О, тя била загубила работата си още преди няколко седмици. Не искала Ники да се тревожи и мислила да й съобщи веднага щом си намери нова, което щяло да се случи всеки момент.

Ники взе решение. Ще направят немислимото. Щяха да заемат пари, използвайки за залог земята на дядо Логан в Невада. В този момент майка й стана нервна и започна да се разхожда из стаята, подреждайки някакви дрънкулки.

Накрая си призна. Продала земята на чичо Бил за хиляда и двеста смрадливи долара.

Четирийсет акра!

Майка й сви рамене и заяви, че свършеното си е свършено.

— Тази земя е в средата на нищото и е практически безполезна. Чичо ти ни направи услуга.

— Къде са парите? — попита Ники.

Може би земята на дядо й ще изиграе ролята на героя спасител. Може би ще спаси техния дом. Но не. Майка й вече бе похарчила парите, за да изплати други закъснели сметки. Парите са се изпарили, както и всичко останало. Както и баща й. Както и сигурността, която някога имаше — сигурността, че винаги ще има джобни пари за обяд и нови обувки есента.

Майка й така и не бе пораснала. Доверяваше се на всеки срещнат, дори на чичо Бил. Той никога преди не им беше помагал, не им беше помогнал и този път. Ники прекрасно знаеше, че земята струваше много повече, отколкото бе платено за нея. Достатъчно бе да провери в местния вестник „Рино газет“. Земята в Невада стабилно поскъпваше, дори каменистите пустини по хълмовете. Не беше възможно да купиш земя по трийсет кинта за акър. Нищо не можеше да се купи срещу трийсет кинта — неоспорим факт. Чичо й се беше възползвал от пълната неспособност на майка й да прави бизнес.

Обясни всичко това на Дария.

— О, скъпа. Твоят чичо е много опитен бизнесмен. Вярвай ми, той знае колко струва земята.

Да! Разбира се, че знае, но е достатъчно разумен да не плати истинската й цена.

Следващата й мисъл бе: добре, ще отиде да си поговори с него и да го убеди да плати по-справедлива сума за дядовата земя. Но това си беше бълнуване. Той нямаше да обърне внимание нито на Дария, нито на нея, защото те са бедни, а той е богат. Понякога Ники си мислеше, че той малко се страхува от нея — може би защото умееше да говори разумно.

Но сега те наистина бяха притиснати до стената и тя предположи, че е възможно да изтръгнат някакъв заем от него. Но всеки път, когато двете с Дария изпадаха в затруднено положение, той се изхилваше и се подиграваше колко глупаво е да даваш заеми на роднини, потриваше чистите си ръце на хирург и наблюдаваше двете жени, за да се увери, че са си го получили.

Тя взе решение. Ще отиде в дома му, ще открие пари и ще ги вземе. Беше погледнала обявите за поземлена собственост. Откри, че абсолютният минимум е поне двойно повече от платеното. Нямаше да вземе повече, отколкото той бе длъжен да им даде. Утре, преди да успее да се обади на полицията или да стори някоя друга глупост, тя щеше да му се обади и да си признае.

Защото, нека си го кажем, той им дължи тези пари.

Ако сцената стане наистина грозна, те биха могли да му обещаят, че ще му платят някога в бъдеще. Свръхпочтеният чичо Бил никога нямаше да посмее да каже някому, че племенницата му е откраднала от неговите пари, за да спаси себе си и майка си от изгонване. Никога не би си позволил публичен скандал, който да се отрази зле на репутацията му. Хирургическата му практика зависеше изцяло от възхищението на хората, от убеждението им, че е гениален; пациентите му трябваше да го смятат за светец. Никой не би се оставил в ръцете на някой подъл, стиснат тип да го кълца на операционната маса.

Дали не дочу плясък на гребла? Обърна глава и се огледа назад. Ако я следваше друга лодка, не я забеляза. Когато беше малка, вярваше, че езерото е обитавано от чудовища. Приспивни приказки, знаеше го, но… сега беше сама, настръхнала от поредния порив на вятъра. Чувстваше езерото всесилно и живо под себе си. За момент страхът надделя. Тя се противопостави на порива да обърне и да се прибере вкъщи.

По страните й се изтърколиха сълзи. Незнайно защо в съзнанието й изплува образът на баща й, както го помнеше от снимката в албума на майка си. Може би бе благословия, че духът му е около нея. Тя беше тръгнала на война. Той щеше да одобри действията й, нали? С мисълта за злото, сторено на нея и на майка й, тя си позволи гневът да я сгрее и да изгори страха.

— Време за разплата — каза към черното небе.

Тя бе Мел Гибсън в „Пустош“, тръгнала да търси правдата. Гласът й прозвуча писклив и уплашен, затова повтори репликата този път с по-нисък тон.

През гъсталака на дърветата видя ниско дървено бунгало, издържано в класическия за Тахо стил — изглеждаше като нещо, построено от рециклирани материали. Богаташите използваха този трик да заблуждават крадците с бедния външен вид на къщите си. Скот я беше научил на това. Но Ники вече познаваше мястото и знаеше, че отвътре изглежда като имение, наблъскано със скъпи джунджурии. Двете с Дария бяха посещавали къщата много пъти.

Позволи на каяка да се люшне на гребена на една миниатюрна вълничка — така успя да го изкара на брега, без да затъне, и го скри под един храсталак. Водата се плискаше около нозете й, а вятърът шумолеше в листата и ги караше да въздишат.

Промъкваше се като командос към къщата, привеждайки се ниско над растителността, която очертаваше границата на частната собственост. Знаеше, че вътре има плувен басейн. Преплетени отражения от водната повърхност проблясваха по оградата като сияние от телевизор. Първият й проблем беше вратата, но тя се оказа незаключена. Спря едва когато влезе вътре.

Не би трябвало да има някой. Леля Бет и Крие бяха в Лос Анджелис, а майка й нееднократно беше споменавала, че съботата е денят, в който чичо й отива да играе покер в „Сизър“.

Спомни си за ушоа и предпазливо се запромъква през храстите около басейна към плъзгащата се остъклена врата, водеща към кабинета. Там би трябвало да се пази всичко важно.

Нямаше и следа от нечие присъствие наоколо. Приведе се за момент с намерение да пропълзи през откритото пространство и да пробва вратата. В момента, когато се изправяше, вратата се плъзна встрани. По дяволите! Шмугна се обратно в храсталака и се опита да се прикрие зад рехавите клонки.

Чичо Бил пристъпи напред по бетонираната алея толкова близо до нея, че можеше да усети дъха на бренди от устата му и уханието на сапун от голата му кожа. Толкова за играта на покер.

Ау, помисли си тя, когато го разгледа. Беше чисто гол, а членът му се люлееше като махало под корема, докато я подминаваше. Стегнатите му бедра и крака показваха, че се грижи за фигурата си. Изглеждаше млад, много по-различен от известния доктор Бил, когото помнеше облечен в бяла престилка и с очила. Сигурно щеше да се комплексира от това, че първият й внимателен поглед върху гол мъж е този към чичо й.

Сърцето й възвърна нормалния си ритъм и гневът отново я обзе. Това лъжливо копеле! Подлудяваше само като го виждаше как се наслаждава на пролетната нощ, без да се интересува от нищо на света, искаше й се да го замери, да го фрасне или нещо подобно. Той беше толкова едър, че едва ли щеше да е проблем да я залови. От мисълта, че може да я открие в храстите, й стана лошо. Това би провалило всичко.

С бутилка бренди в едната ръка той се отправи към димящия басейн с минерална вода. Положи задника си върху първото стъпало на стълбичката, където водата бе дълбока само няколко сантиметра. Отпи една глътка.

— Проклятие! — възкликна той и поклати глава. Отново надигна бутилката.

Ники приседна върху килима от борови иглички и си направи пролука през гигантската папрат, растяща под дърветата. Когато почувства, че вече свиква с цялата тази ситуация, той наруши тишината отново.

— Не че имам някакъв избор — промълви чичо й.

Звукът от собствения му глас явно го сепна, защото се надигна и внимателно огледа наоколо. Като последна глупачка Ники затвори очи, сякаш ако тя не можеше да го вижда, и той нямаше да успее да я забележи. Клончетата се полюшваха. Дали не е усетил, че някой го шпионира? Тя мижеше, но във въображението й чичо й бързо се придвижваше към нея, за да я сграбчи, да я издърпа от храстите и… дишаше достатъчно шумно, за да издаде местоположението си.

Той промърмори още нещо. Какво беше това? Ник? Звукът бе тих и тя не беше сигурна дали го е казал или й се е счуло, но мисълта беше толкова смразяваща, че се вкамени.

Нищо не се случи. Ръцете му не се протегнаха и не я извлякоха навън от укритието й. Дочу плясък. Когато посмя да отвори очи, него го нямаше… не, отплуваше от нея в обратната посока, към дълбоката част на басейна, откъдето под водата струеше светлина.

Той преплува разстоянието до отсрещната стена, гмурна се и отново изплува, като дишаше дълбоко и кашляше. След това отново се гмурна. Ники поразтвори клоните на храстите, за да вижда по-добре. Той правеше нещо с ръце под водата в далечния край на басейна. Ники познаваше басейна още от малка. Там дълбочината бе най-малко три метра. И ето го чичо й, най-вероятно пиян, гмуркащ се в най-дълбокото. Какво правеше всъщност той, дали не се опитваше да се удави? Дали не е по-добре да се промъкне към къщата, докато е още в басейна? Не, можеше да излезе и да я забележи.

Застана на колене, отново разтвори папратите и погледна. Той остана под водата почти цяла минута.

Не беше добра в чакането. То й даваше време за размисъл, а мислите имаха свойството да я изпълват със съмнения. Миризмата на хлор се смесваше с тази на боровите дървета и на нея й се гадеше от комбинацията. Не се предполагаше да се случи нищо от това. Той въобще не биваше да си е в къщи, но ето го сега — държеше се глупаво като клоун.

Показа се над повърхността, пое си дъх и отново се гмурна.

Ники преглътна горчилката в устата си, приведе се и се запромъква към кабинета. Той пак се появи, но все още с гръб към нея. В едната му ръка имаше метална кутия. Заплува към ръба на басейна, като с една ръка държеше кутията над водата. Ники се шмугна обратно в храстите.

Той се прехвърли през далечната стена и постави кутията на бетонната настилка. След като си пое дъх, седна с кръстосани крака на ръба и забърника по кутията. Капакът се отвори и той извади нещо от нея.

Мамка му и късмет! Значи там криел парите си, в проклетия басейн!

Вятърът накрая беше утихнал. Сега Ники беше изправена пред нова опасност — пълната тишина. Освен помпата на басейна и хрипливото дишане на чичо Бил не долавяше никакъв друг звук. Като се изключат тракащите й зъби и бумтящото й сърце. Дори птичките не пееха.

Той държеше нещо увито в платнена материя. Полици, реши тя. Може би някакви редки монети. Светлината от басейна хвърляше призрачни отблясъци по лицето му. Изглеждаше като злодей от фантастичен филм. Цялата сцена бе като изкопирана от някакъв кошмар — басейнът със синкавата си светлина, мракът, притискащ я отвсякъде, чичо Бил, приклекнал като един зъл Буда, пиян, галещ тайното си съкровище.

Не след дълго той прибра пакета обратно в кутията, затвори капака, гмурна се отново във водата и я върна в тайника някъде дълбоко на дъното. Този път изплува незабавно и се запъти към кабинета си.

Трепереща от студ и страх, че всеки момент ще я забележи, Ники го наблюдаваше как увива хавлията около себе си. Докато обуваше гумените си сандали пред вратата на кабинета, на външната врата се звънна. Той подскочи и се обърна с лице към нея. Очите му се впериха в храстите, втренчени точно в нейната посока! Направи стъпка напред. Тя изпита такава паника, че не се сдържа и тихичко изписка. На вратата отново се звънна. Той се поколеба за секунда, накрая се обърна и влезе в къщата.

Ники захвърли якето си и се втурна към басейна. Гмурна се, а водата нежно обви тялото й. На дъното, точно под прожектора на басейна, откри малка пластмасова халка, в която едва успя да провре пръста си. Дръпна я нагоре и встрани и откри тайника. Очите й смъдяха от хлорираната вода. Потопена в млечната светлина, измъкна кутийката, затвори капака на тайника и се стрелна нагоре към повърхността. Там отвори широко уста — бореше се за въздух и се опитваше да се огледа през мокрите коси, залепнали за лицето й. Прехвърли се през далечния ръб на басейна. Здраво стиснала кутията, се затича към лодката. В къщата прозвуча телефонен звън. Чудесно, още нещо, което да му отклони вниманието. Почти стигна портата, когато се сети. Проклетото й яке! Забрави го до басейна! Вкопчена в плячката си, Ники се втурна обратно към къщата, като се придържаше плътно до стената и далеч от прозорците. Вече наистина беше премръзнала, от нея се стичаше вода. Къде ли го беше захвърлила?

През стъклото видя, че чичо й Бил говори по телефона в кабинета си; гласът му звучеше щастливо, много по-различно от мърморенето в басейна. С облекчение осъзна, че той и не подозира присъствието й. Неспособна да устои на изкушението, тя се приближи и надникна.

В едната си ръка той стискаше безжичен телефон, а с другата придържаше хавлията около кръста си. Усмихваше се и говореше неща от рода на „Как върви?“, „Това е чудесно!“. За момент Ники почувства сладкия вкус на победата. Беше успяла, беше го откраднала под носа му. Вече бе сигурна, че има това, за което бе дошла.

Точно се обръщаше, когато промяна в изражението на чичо й я накара отново да погледне. Лицето му побеля. Устата му се разтвори, а очите се изцъклиха. Като заслепен от светкавица той се олюля и заопипва за нещо стабилно, на което да се подпре. След това седна зад бюрото.

— Не, Боже Господи! Не! — завика той първо в слушалката, а след това настрани, като я закри с ръка.

Наблюдаваше го как се взира в телефона, а после го захвърли на пода. Чичо й се строполи на земята, сгърчи се и заплака като дете. Ники ясно дочуваше безутешните му ридания.

Една сянка прибяга и се надвеси над него. Тук имаше и някой друг! Е, разбира се, че имаше. Нали беше звъннал звънецът на външната врата! Тя мярна нещо, ахна и се прилепи към бунгалото. Една голяма борова игличка прониза дланта й, но не я усети дори когато кръвта потече по стената.

Сграбчила съкровището на чичо си, напълно забравила за якето, тя се притискаше към зида, парализирана от страх.