Влезе Барбара Банинг и се приближи до Хенри. Подаде му някакви документи и погледна през рамо към Нина. Добре, че хората не можеха да убиват с поглед.

Хенри ги грабна нетърпеливо и прочете най-горния лист. По лицето му се изписа триумф и той разкриви чертите му. Ох, ох, помисли си Нина, каквото има да става, сега ще се започне.

— Ако това ще направи удоволствие на съда — каза Хенри, — трябва да съобщя, че имаме ново развитие. Около три часа днес офисът на Нина Рейли бе посетен от полиция с официална заповед и разрешение за обиск, основано на информацията от лицето Денис Ранкин. Според нашия информатор госпожа Рейли е станала притежател на няколко ценни скъпоценни камъка, които господин Ранкин е дал на Уилям Сайкс няколко дена преди убийството. Според информатора ни тези камъни са предадени на госпожа Рейли от обвиняемата Никол Зак…

— Какво? — Трябваше да запази спокойствие, трябваше да мисли.

Един униформен полицай пристъпи напред до Барбара и подаде на Хенри малка торбичка от кадифе. Той бързо я отнесе до банката на съдията. Осветлението в съдебната стая свърши добра работа и камъните заблестяха.

Синьо, лавандулово, виолетово — магическа светлина се разля по лицето на Флахърти. Той се приведе напред, за да ги разгледа по-добре. Цветът на лицето му започна да се променя, а Нина го наблюдаваше с растящо неудобство. Флахърти беше преминал в режим на изстрелване на балистични ракети.

— Взели сте ги от сейфа на госпожа Рейли? — извика той към ченгето.

— Да сър.

— Госпожо Рейли, веднага елате тук!

Подчини се. Така направиха Хенри и Барбара.

— Откъде взехте тези неща?

— От обвиняемата, ваша чест.

— Кога?

— Преди две седмици и половина.

— Възпрепятствате официалното разследване! — извика Хенри.

— Защо не сте ги предали като улики?

— Не ги сметнах за улики.

Флахърти се намръщи като бог, канещ се да разтопи полярните шапки и да предизвика потоп. Сега беше станал непоносим — ужасяващо, жестоко, непримиримо присъствие. Беше чувала, че изпада в подобни състояния, но не ги беше виждала досега. Отстъпи крачка назад.

— Отиваш в затвора! — отсече той, а устата на Барбара се разкриви.

— Мога да докажа, че опалите принадлежат на обвиняемата.

— Отиваш в затвора! — повтори гръмовержецът. Трудно бе да се противоречи на абсолютната решимост в гласа му.

— Мога да го докажа! Имам свидетели.

Флахърти я погледна като нещо, което лази по килима нощем. Погледна и часовника.

— Сега е три и петнайсет. В четири и половина ще влезете в ареста на пристава за пренебрежение към съда.

— Спри, Уиш, остави ме да карам аз — предложи Пол.

— Нали каза, че бързаме! Но така или иначе няма къде да се спре, така че просто трябва да продължа. Ще мина през разклона, без да чакам половин час за зелена светлина.

Беше си истина. Колоната по шосе 89 вече приближаваше разклона, а те не искаха да се забиват в дясното платно, защото нямаше да успеят да се престроят.

— Освен това въобще не си сигурен, че типът е там. Три квитанции. Това е нищо.

— Той ще е там. — Наистина се надяваше на чудо.

— Ако бях на негово място — каза Уиш, като изпревари един бавен джип отдясно и наруши седемнайсетото или осемнайсетото правило от закона за движение по пътищата, — днес щях да се излежавам на плажа.

Пол си помисли, че май предпочиташе Уиш действително да е някъде на плаж, но беше паднал в капан и докато младежът караше, най-разумното бе да си седи търпелив и да се моли на вселената да не му се случи нищо лошо. Отвори очи и видя, че почти са пристигнали.

— Добре се справяш, Уиш — каза той, готов да изскочи навън.

Неочакваната похвала моментално изкара Уиш извън релсите. Огромен камион усети колебанието му и нагло го надмина, а после веднага намали скоростта и започна да пълзи.

Досега според разбиранията на Пол Уиш беше карал рисковано, но не и с голяма скорост. Очевидно предизвикателството му беше дошло прекалено, както се бе случило и с Пол в Лос Анджелис.

— Яж ми праха, уонкър! — изрева Уиш.

Следващите няколко километра летяха и се приземиха право на паркинга пред „Кантина“.

— Уонкър? — попита Пол, като отвори вратата.

— В края на лятото миналата година едни приятели от западния бряг приемаха туристи. Пред вратата бяха сложили голям плакат „Вижте се бе, уонкъри“. Звучи като обида. Чудя се какво ли значи.

Пол си помисли, че обидата е хумористична, но силна, като се вземе предвид, че туристите прехранват тамошното население, ала нямаше време да светне Уиш по въпроса. Затича се към ресторанта, отвори вратата и погледна вътре.

Слава богу, слава на каквото и да е. Там седеше Денис Ранкин и точно се опитваше да махне брадата си, застанала на пътя между вилицата и устата му.

— Един от свидетелите, призован да даде показания, в този момент е… е…

— Говорете, защитник! — изрева Флахърти. — Всички горим от нетърпение да ни говорите.

— … е… — но изречението й беше прекъснато от появата на Пол и Денис Ранкин — … пристигнал — довърши лъчезарно тя. — Призовавам Денис Ранкин.

Ранкин изглеждаше решително неподготвен за случващото му се. Застана на свидетелското място.

— Името ви? — попита писарят.

Ранкин си каза името. Извади кърпичка и усилено започна да изтрива едно петно от маскировъчната си риза, демонстрирайки с какво нежелание присъства на сцената.

— Не сте доброволно тук, господин Ранкин, нали? — започна тя.

— Имах късмет, че се появи някой да ми напомни за призовката. Някак си ми се бе изплъзнало от ума.

— Смятате ли се за нещо като експерт по опалите, геологията и миньорството на опали?

Ранкин я погледна изненадано. Тя му задаваше разумни въпроси с разумен тон. Може би си мислеше, че е решила да го натопи за нещо. Щеше определено да й достави удоволствие, след като именно той бе насъскал ченгетата да претърсят офиса й.

— Работех за Кубър-Педи повече години, отколкото мога да преброя. Израснах около миньорите. Имам сертификат като гемолог. Чета много, но слушам още повече. Убеден съм, че знам несравнимо повече за скъпоценните камъни от всеки друг в тази стая.

— Разкажете ми, господин Ранкин — продължи Нина, като скръсти ръце и се приближи малко напред, — за вашата миньорска дейност в Северна Невада. Колко време сте издирвали ценни минерали в този щат?

— Осем години.

— Вашата земя е в съседство с парцел, за който сте мислели, че е собственост на Уилям Сайкс, нали?

— Да. В началото на парцела има табелка, където присъства името Сайкс и адрес в Саут Лейк Тахо.

— Напоследък сте се свързали с Уилям Сайкс заради неговата земя, нали?

— Да, отидох до адреса миналата пролет и Сайкс ми отвори. Поговорихме си. Той заяви, че притежава земята заедно със съпругата си и сестра й и има право да сключва сделки от тяхно име със земята.

— За каква сделка ставаше въпрос?

— Исках да купя минни права. Или да сключим джойнт-венчър за експлоатация.

— Какво се случи тогава?

— Той отказа.

— Защо искахте тези права?

Ранкин изглеждаше по-нещастен от Ники.

— Понеже сте открили в неговата собственост черни огнени опали, нали така?

— Аз никога…

— Без да разберете, някак си сте се отклонили извън границите на собствеността си, нали така? — побърза да му помогне Нина.

— Точно така — с повишен дух отговори Ранкин.

— Можете ли да бъдете по-точен кога е проведен този разговор?

— Рано през май. Една седмица преди да умре.

— Защо доктор Сайкс не пожела да ви продаде земята?

— Протестирам, тя пробутва предположения на свидетеля — изплю Хенри. Той беше уморен, разгорещен, отегчен.

Беше постигнал стремежите си. Сега искаше да се прибере вкъщи, след като се увери, естествено, че Нина няма да може да го направи.

— Приема се.

— Казахте ли му за опалите?

— Взех осемнайсет от тях и му ги предадох.

— Казахте ли му цената им?

— Грубо — усмихна се той и в устата му проблесна метален зъб. — Не съм глупав. Тези черни опали не са от обичайните, който се намират в Невада. По мое мнение те са много по-устойчиви и следователно много по-ценни, но аз още нямах потвърдена и сигурна информация, когато го посетих. Просто му занесох опалите и предположих, че може да струват нещо.

— Доктор Сайкс съгласи ли се тогава или по-късно да сключите сделка за опалите?

— Да. Но това не беше сделката, към която се стремях. Трябваше да си държа устата затворена за откритата жила поне за няколко месеца и да не влизам в парцела. Каза ми, че ако го направя, ще ми ги върне след няколко месеца.

Най-сетне Нина имаше някакъв напредък. Отчаяно се бореше да стигне дотук. Чувстваше се така, сякаш плуваше под водата, а над нея има ледена покривка. Най-сетне откри дупка в леда и може би щеше да успее да си поеме въздух. А сега нагоре.

— Оставихте ли му опалите?

— Направих го. После той взе, че се уби, и не ми ги върна.

Нина му поднесе торбичката и всички наблюдаваха как изважда камъните един по един.

— Това ли са опалите, които сте дали на доктор Сайкс? — попита Нина.

Той ги погледна възбудено и каза тъжно:

— Това са повечето от тях.

Нина замълча и се зае да разучава Ранкин. Беше го принудила да застане на свидетелската скамейка. Той беше заплашвал Ники, беше преследвал Боб, никога не беше помагал в разследването. Чувстваше, че знае нещо, но какво?

Той й върна погледа. Усмихна се. Просто не можеше да се въздържи. И тя знаеше, беше абсолютно сигурна, че беше подхлъзнал и нея, и Пол, беше се направил на малко труден за откриване, беше й позволил да измъкне някои неща от него, но не всичко, далеч не всичко.

— Нещо друго? — попита Флахърти.

— Само секунда, ваша чест.

Тя се опитваше да си го представи като убиец. Познаваше къщата, Сайкс беше му взел опалите, кой знае каква бе истината? Ами ако е посетил къщата веднага след Ники, ако точно той бе позвънил на входната врата, влязъл е в кабинета и е убил Сайкс с меча? След това е избягал, когато е чул, че идва Дария?

Само че не съществуваха физически улики — нямаше отпечатъци, нямаше кръв, кръвта по меча беше вероятно на Ники…

Нямаше повече време. Трябваше да извика Дария, ала мислите, които се гонеха в ума й, бяха стигнали точката на кипене. Заедно Дария и Ранкин бяха твърде много за нея, достигнаха до критична маса и предизвикаха ментална експлозия, оставяща зад себе си облак от странни остатъчни мисли.

Ами ако Ранкин е бащата на Ники? Това беше мисълта и тя окончателно губеше концентрация. А имаше и друга още по-ненормална идея. Ако той е нейният баща, то третият алел щеше да е съвсем на мястото си върху меча.

— Господин Ранкин — каза тя, — познавате ли, някога срещали ли сте се с Дария Зак, майката на обвиняемата? — Ранкин изглеждаше изненадан.

Тя чакаше.

— Не съм имал това удоволствие — отвърна Ранкин.

Тя рязко кимна на Пол, който излезе навън при Дария, и веднага се върна, клатейки отрицателно глава. Значи и Дария отрича. Беше тръгнала по грешна следа. Какво всъщност очакваше?

Беше се побъркала.

Но трябва да си обясни този трети алел!

От Ранкин през Дария към алела…

— Нямам повече въпроси — заяви тя.

— Няма да го подлагам на кръстосан разпит — каза Хенри, демонстрирайки крайно отегчение.

Беше четири часа.

— Призовавам Тим Сайз.

Пълномощникът Кимура отиде до вратата, отвори я и извика името. Тим се отзова. Приличаше на ленив сив вълк в професорското си облекло и здравите кожени ботуши.

— Вие сте хабилитиран професор в Невадския университет към Факултета по геология, нали?

— Да, така е.

— В продължение на колко време сте били професор там?

Нина го накара да разкаже за образованието, опита и уменията си, които бяха неоспорими. Най-хубавото в миналото на Тим беше, че той бе защитил докторат и получил докторската си степен в университета на Южна Калифорния, където Флахърти бе изучавал право. Но на този етап тя се съмняваше, че това може да помогне.

— Придружихте ли мен и Пол ван Уегънър на двайсет и четвърти юни до един миньорски парцел в пустинята на Невада?

— Да. Потвърдих нашето местоположение чрез геоложката карта на Съединените щати, а и получих копия от регистрационните документи на парцела, както и имената на лицата, които са го регистрирали.

Нина ги представи на съда и след няколко въпроса и вдигане на рамене от страна на Хенри те бяха признати за свидетелство.

— Къде отидохме тогава?

— До този парцел, намиращ се на около сто и петдесет километра северозападно от Уинимука. Името на собственика беше Денис Ранкин.

— Какво направихте там, следвайки моите инструкции?

— Проверих съдържанието на няколко кофи с мостри, които господин Ранкин беше събрал от една стена в своя парцел.

— Успяхте ли да идентифицирате тези мостри?

— Да. Те бяха нискокачествени опалини.

— В този момент успяхте ли да идентифицирате някоя скала, която би могла да притежава стойност на скъпоценен камък?

— Не.

— Какво направихте после по моя молба?

— Отидох до съседния парцел, който бе на пет-шест километра оттам. — Тим посочи на картата земята на дядо Логан и продължи: — Тази земя е принадлежала на Бет Сайкс и на сестра й Дария Сайкс, които са имали неделима собственост. Инструкциите ми бяха да изследвам парцела за свидетелства за висококачествени опали. След час открих стена от бентонитова глина под вулканичния пласт, който бе доказателство за древен поток лава и скорошно разместване на пластовете. Трябва да призная, че бях изненадан. Това бе изцяло местен феномен и аз не успях да открия доклади за предишно изследване на тази област от квалифициран геолог.

— Открихте ли нещо друго и какво?

— Свидетелства за скорошно копаене на една от стените. Изследвах мястото и открих, че сто метра по хоризонта и на десет метра в дълбочина участъкът е богат на висококачествени скъпоценни камъни. Поради необичайната геоложка история на скалите в този участък опалите, които открих, са изключително редки.

— Кое е ценното в тях?

— Цветът. Това е много рядък цвят и с необикновено голямо количество огън. Познати са сред гемолозите като черни огнени опали. Добивани са в Австралия и в малка долина на сто и петдесет километра от парцела, който изследвах. Никъде другаде не е открита съществена жила от черни опали. Никъде по света. Те са невероятно редки. Те са…

Хенри не издържа.

— Наистина трябва да възразя, като основанието ми е, че въпросите не се отнасят до разискваната тема. Може би наистина научавам интересни неща от урока на професора за камъните, но как ще спаси това защитника от затвора?

Преди Флахърти да каже нещо, Нина избърза:

— Само още няколко въпроса, ваша чест.

Флахърти махна с ръка да продължи и тя отново се обърна към Тим:

— Професор Сайз, накарах ли ви да сравните мострите, взети от парцела на Зак, с едни други мостри, които ви дадох?

— Да. Направихте ли сравнението?

— Да.

— У вас ли са другите мостри, с които ви снабдих днес?

Тим се протегна към джоба на ризата си и отговори:

— Тук са. Пазя ги в у себе си, откакто ми ги дадохте.

Той извади кадифената торбичка на Ники, радвайки се на пълното внимание, което си беше спечелил, и я разтърси така, че камъните се търкулнаха в шепата му. Флахърти се приведе, за да ги разгледа, а всички присъстващи източиха вратове.

— Стигнахте ли до някакви заключения за идентичността им?

— Да. Стигнах до заключението, че мострите са идентични. Тези опали в кадифената торбичка, които ми дадохте, са от парцела, който изследвах. Няма съмнение в това.

— Благодаря. Нямам повече въпроси. Свидетелят е ваш.

— Какво да го питам? — възмути се Хенри. — Дори не разбирам какво прави тук.

Тим напусна скамейката и й смигна, преди да излезе навън.

— Ще демонстрирам важността на тези показания със следващия свидетел — каза Нина. — Призовавам себе си.

Хенри изръмжа и я погледна със съжаление.

Пълномощникът Кимура я накара да вдигне дясната си ръка и да се закълне да казва истината, само истината и цялата истина. Барбара й хвърли заплашителен поглед. Флахърти продължаваше да клати глава и не можеше да повярва на цирка, на който ставаше свидетел.

Нина отиде до свидетелската скамейка и седна. За пръв път свидетелстваше в процес. Съдебната зала от тази гледна точка изглеждаше много по-различно. Зловеща. Всеки сякаш се взираше обвинително в нея освен съдията, когото тя не виждаше зад себе си. Беше стъписана, че е толкова нервна.

— Името ми е Нина Фокс Рейли — започна тя. — Аз съм лицензиран адвокат с право да практикувам в щата Калифорния, като офисът ми се намира в „Старлейк билдинг“, град Саут Лейк Тахо, Калифорния. Защитник съм на Ники Сайкс, обвиняемата по това дело. На двайсет и втори юни моят клиент ми предаде кадифена торбичка, приета преди малко за свидетелство, която съдържаше същите скъпоценни камъни, които току-що бяха показани на съда. Държах ги в мен през цялото време до двайсет и четвърти юни, тогава ги оставих на разположение на професор Тим Сайз. Когато ми предаде торбичката, клиентът ми съобщи, че ги е взела без негово разрешение от тайник в басейна на покойния Уилям Сайкс на осми май в нощта на неговата смърт. Като служител на съда и предвид течащото криминално разследване аз надлежно се постарах да запазя веригата от свидетелства, ако те някога се превърнат в доказателства.

— Надлежно?! Надлежно?! Спрете тук! — извика Хенри. — Вие сте прикрили улика! Това си е чисто необосновано предположение, казано ви от обвиняемата!

— Можете да протестирате колкото си искате — отвърна Нина.

Седна и почака Хенри да обмисли положението. Нина току-що даде показания в смисъл, че Ники е била в къщата на Сайкс в нощта на убийството и е взела опалите от плувния басейн. Това бе невероятен подарък за Хенри. Надяваше се да е толкова ощастливен, че да не разбере към какво се стреми тя и няма да възрази, че това отново е неподкрепено сведение от обвиняемата.

Минаха две минути, които тя вече не притежаваше. Барбара шепнеше нещо на Хенри. Тя беше по-умна от него. Може би когато излезеше от затвора, двамата вече щяха да са оженени и с дечица. Хенри скръсти ръце и каза:

— Добре. Няма да възразя на неподкрепеното сведение. Това на практика е позволение. Оттеглям възражението си.

— Имате ли други показания, защитник? — думите на съдията бяха смразяващо формални.

— Не, ваша чест.

— Можете да я подложите на кръстосан разпит — Флахърти подкани Хенри.

— Вашият клиент си е признал, че е взел торбичката от басейна на Уилям Сайкс, нали така?

— Да. — Никога не се бе чувствала толкова нервна. Ако беше извършила престъпление, щеше веднага да си признае. „Дръж линията“ — каза си наум.

— Обвиняемата спомена ли ви нещо, когато ви предаде торбичката, и какво бе то?

— Подобни разговори попадат под привилегированите отношения защитник-клиент и клиентът реши да се възползва от тях. Следователно не мога да отговоря.

— О, не — отвърна Хенри. — Не, не. Вече отвори вратата. Имам право…

— Ще отговарям на въпроси, отнасящи се до това, откъде моят клиент е взел опалите. Другите въпроси са извън обсега на тези директни показания и привилегията е в сила — заяви Нина. Помисли си, че звучи като робот. Добър робот. „Продължавай така.“

— Моля свидетелят да бъде инструктиран да отговаря на въпросите — каза Хенри, като се обърна към Флахърти.

— Привилегията не отпада изцяло, когато се дават показания по един внимателно подбран въпрос — възрази Нина. — Хенри не може да се бърка в разговорите ми с клиента, защото съм направила точно определено и тясно дефинирано показание като служител на съда.

— Разполагате ли с някакъв прецедент, за да ми помогнете в ситуацията? — попита и двамата Флахърти. Той разлистваше сборника с прецеденти „Джефри Бенч бук“, червената библия, използвана от калифорнийските съдии, и търсеше някаква препратка. — Въпросът е дали значителна част от привилегията клиент-защитник отпада в този случай.

— Със сигурност е така — отвърна Хенри.

— Но колко значителна е тази „значителна“ част? — продължи Флахърти да чете, като явно не откриваше това, което търси, и говореше сам на себе си: — Поемаме по опасен страничен път без карта и компас.

— Но, ваша чест… — започна Нина полуизправена, но зад нея от Флахърти вече се вдигаше пара.

— Съдът ще отсъди по въпроса за възражението по привилегията. Съдът постановява, че точно за този разговор по време, на който обвиняемата е предала предоставеното свидетелство, привилегията клиент-защитник отпада. Значителна част от разговора е открита и достъпна за обвинението — Флахърти стисна устни.

— Какво? — Нина не можеше да повярва. Целият разговор? Какво й беше казала Ники тогава? Тя съвсем наскоро си бе прегледала записките и спомените я заляха като вълна. Ники беше казала, че ще напусне Тахо, когато свърши процесът. Бяха разговаряли за сцената в гората и решението да не се обаждат на полицията, което въвличаше Боб.

Бяха разговаряли за парцела на дядо й, за финансовите й проблеми, тя бе казала… какво бе казала, ох, предполага се това да е „справедлива цена за земята“.

Това бяха все неща, които не искаше да разкрива на Хенри.

— Нека писарят да прочете последния въпрос — обади се Хенри.

— Обвиняемата спомена ли ви нещо, когато ви предаде торбичката, и какво бе то?

— Инструктирана сте да отговорите на този въпрос — каза Флахърти.

— Не мога да направя това. Моят клиент се позова на привилегията клиент-защитник за останалата част от разговора.

— Отговорете на въпроса! — излая Флахърти, като всички белези на веселост бяха заместени от чиста ярост.

— Не мога да го направя, ваша чест. Няма да е етично.

Флахърти се изправи и каза:

— Искате ли да размислите една нощ в областния затвор? Защото сте обвинена в пренебрежение към съда, чухте ли ме, защитник? Аз го постанових и трябва да се подчините. Това е моята съдебна зала и тук аз отсъждам кое е етично и кое не.

— Трябва покорно да отбележа, че постановлението ви е погрешно, ваша чест.

— Осъждам ви за пренебрежение към съда! Обжалвайте, ако искате! Но сега отговорете на въпроса! — изкрещя Флахърти.

Той се опря на банката и втренчи горящи очи в нея. В гласа му имаше неприкрита заплаха, но ако отговореше на въпроса, защитата на Ники щеше да бъде компрометирана завинаги.

— Съдия, осъдете ме за пренебрежение към съда, ако желаете, но въпросът, за който сме се събрали в тази зала, все още е висящ. Искам отделно изслушване по въпроса за пренебрежението ми към съда. Искам да аргументирам позицията си по днешното изслушване.

Флахърти отново седна.

— Права сте. Аргументирайте своето обжалване според алинея 995. Имате три минути.

Три минути!

— Много добре. Показанията по свидетелствата, свързани с кръвните проби, трябва да отпаднат. Не съществува научно заключение, че кръвната проба съвпада с тази на обвиняемата. Показанията на Луис Гарибалди трябва да отпаднат изцяло. Тя е некомпетентен свидетел поради използването на незаконни вещества един час преди наблюдаваните от нея събития. Накрая, въпреки че обвиняемата е била в дома на Сайкс през нощта на убийството, единствената липсваща собственост е тази торбичка с опали, а е ясно от днешните показания, че доктор Сайкс не е имал собственост върху тях и не е имал право да ги задържа. Следователно няма доказателства за грабеж или опит за грабеж или някакво друго углавно престъпление, ваша чест. Обжалването ми по алинея 995 трябва да бъде уважено.

— Хенри? — подкани го Флахърти.

— Може ли аз, ваша чест? — Барбара се изправи и получи съгласието от съдията.

Тя се обърна и лениво погледна Ники.

— Вече имаме признанието от страна на защитата, че през нощта на убийството обвиняемата е била в дома на покойника. Тя е действала потайно и е взела нещо, без значение чие притежание е. Тя е шпионирала доктор Сайкс. Оставила е отпечатъци от външната страна на стаята, където той е бил убит. Сигурно е, че не е била поканена да посети дома му. Тя няма установени права над тези опали. Майка й е продала правата на покойника и леля й не е имала престава, че тя е там. Как тогава тя има право да ги вземе? Тъжно е да се наблюдава, ваша чест, как обвиняемата бе отнесена от течението, защото адвокатът й направи напразен опит да спаси собствената си кожа.

— Само една минута! — извика Нина.

— Сядай! — сряза я съдията.

Барбара погледна часовника си и каза:

— Точно четири и половина е, Ваша чест. — Седна на мястото си.

— Съдът изслуша и прецени всички свидетелства, включително и новите показания, изложени на това изслушване — избоботи авторитетно Флахърти. — Съдът смята, че съществува голяма вероятност кръвта по оръжието на престъплението да е тази на обвиняемата. Съдът смята, че показанията на Луис Гарибалди са компетентни. Съдът смята, че е налице голяма вероятност обвиняемата да е отишла в дома на Сайкс с намерение да извърши углавно престъпление, опитала се е или е извършила грабеж. Следователно съдът отхвърля обжалването по алинея 995. В неговата цялостност.

— Не можете да го направите, ваша чест. Възразявам на всички заключения и отсъждания на съда въз основа на факта, че присъстващият съдия е афектиран и има силни предубеждения към защитника на обвиняемата. Трябва да се назначи нов съдия. Съдът не е способен на обективно…

— Изслушването по пренебрежението към съда ще се проведе в понеделник сутринта от осем часа — прекъсна я Флахърти.

— Нека да довърша…

— Съдът се оттегля.

— Опитвате се да ме накажете, като наказвате моя клиент…

— Пристав, арестувайте я!

Пълномощникът Кимура застана зад нея. Той я харесваше и не му се искаше да го направи, но трябваше да се подчини. Нина вдигна ръце.

— Осем часа, понеделник сутринта, съгласна съм.

Настъпи продължителен напрегнат момент, в който всеки очакваше да види как ще постъпи Флахърти. Така и не се разбра какво го възпря.

— Съдът се оттегля — отново повтори той.

Тя се строполи на стола. Спасена в последния момент. Пълномощникът Кимура опразни съдебната зала.

Нина не искаше да говори с никого, но Пол я хвана в колата. Тя се намести на седалката и запали мотора.

— Позволи ми да ти купя вечеря — каза той.

— Не, благодаря. Бързам да се прибера вкъщи, за да се застрелям.

— Хайде-хайде. Откъде да знаеш, че Ранкин ще се разплямпа пред прокуратурата. Ще измислим нещо.

— Грешката е изцяло моя. Трябваше да предам опалите на съда. Сега се чувствам като истински задник.

— Все пак ще вечерям с теб.

— Не.

Даде на задна и натисна докрай педала. Подкара бясно, докато образът му с ръце в джобовете и очи, изпълнени със загриженост, не изчезна от огледалото й за обратно виждане.

Към следващата част или към съдържанието

Пери О’Шонеси Мечът на правосъдието (31)

Метаданни

Данни

Мечът на правосъдието

Информация

История

Сваляне / Връзки

ГЛАВА 26

Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (31)