Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thus Love Betrays Us, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Последна игра. Космическа фантастика

SF Трилър № 10

Редактор съставители: Иво Христов, Николай Странски

Превод: Иван Минков, Красномир Крачунов

Издателство „Неохрон“, издателство „Хермес“, Пловдив, 1993

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Дайрдр е непрекъснато забулен в мъгла свят, навяващ необикновена тъга, почти изцяло празен, където нощта не се различава по нищо от деня. Смътната, несъздаваща сенки светлина, непрекъснато се промъква през мътното сиво небе и е така еднообразна, че изчезва чувството за време. Лепкавият и изпълнен с влага въздух поглъща всички звуци, поема в себе си подухването на вятъра, така че той с труд успява да раздвижи увисналите клони на почернелите дървета, които се навеждат към земята като вдовици леещи сълзи на гробищата.

Човекът още не беше усвоил този свят. И може би никога няма да се реши на подобно нещо.

* * *

Веднага щом „Магус“ откри Селина — звезда около която кръжаха седем планети, капитанът докладва и получи заповед да се отклони от първоначално предвидения курс. На екипажа се нареждаше да извърши предварително разузнаване. Имаше признаци на живот на Дайрдр — и тази планета попадна в съответния каталог. Звездолетът се спусна на повърхността, остави разузнавач-биолог и се насочи към следващата планета.

Никой не разбра какво се случи с този кораб, който безследно се разтопи в безкрая на космоса. Дайрдр се оказа последната спирка преди катастрофата и когато следващият кораб се озова на планетата, спасителите откриха само Алекс Бартолд, който практически беше загубил разсъдъка си.

* * *

Работата на разузнавача-биолог за Алекс бе нещо обикновено и привично; случвало му се бе да каца на далеч по-враждебни планети. След като получи заповедта да остане, той издигна временно жилище, провери хранителните запаси, снаряжението и доложи на капитана за готовността си.

Но почти веднага щом на кораба получиха рапорта му, прекъснаха връзката. Алекс стоеше до прозореца на скромния си дом, спомни си първата подобна задача и усети неясна болка от усещането за изоставеност, което го следваше от планета на планета и не зависеше от вътрешната му сигурност, че всичко ще мине добре и непременно ще се върнат да го приберат.

Двигателите изреваха и мъглата се замята. Светлините на кораба, които с труд пробиваха плътната завеса, тръгнаха бавно нагоре, като-че ли замряха за миг в нерешителност и после рязко се издигнаха в небето. „Магнус“ отдавна бе изчезнал, но податливата почва, като живо същество в агония, още дълго потреперваше под краката на Алекс.

Той остана сам на планетата.

* * *

Докато се намираше затворен сред стените на кораба, той си мечтаеше за подобна задача и я смяташе за нещо като кратка почивка. В сравнение с тесните кабини сега домът му бе просто огромен; в него ще успее де си почине, да се освободи от натрупаното нервно напрежение по време на полета от постоянния шум, индивидуалната дразнимост от другите и невъзможността поне за минута да се уединиш някъде сам. На планетата ще започне дълги разходки, които приятно ще уморят краката му, ще се захване да търси неизвестни за хората живи същества и въпреки че, заради присъствието на безброй микроорганизми в заобикалящия го мрак, ще трябва да носи защитен скафандър, но дори през неговите филтри ще се наслаждава на свеж въздух, недокоснат от вонята на нагорещен метал, различни изпарения и миризмите на различни човешки тела, с които не би се справил нито един от познатите процеси на пречистване.

Първото нещо което направи бе да придаде на помещението домашен вид и подреди няколкото скъпи за него предмети, които му бяха разрешили да вземе със себе си. После навлече скафандъра, влезе в шлюза и с отвращение захлопна вратата. Но когато пред него се разкри девствената повърхност на Дайрдр, го обхванаха съвсем други чувства.

Той не усети свобода. Мъглата го прегърна с млечно-бялата си неопределеност, в която предметите се виждаха най-много на три метра. А по нататък следваше мътна стена, която се придвижваше заедно с Алекс. Имаше нещо застрашително в тази непристъпност, защото нито можеше да го достигне, нито да го опипа.

Човекът тръгна напред и насреща му постепенно изплаваха черните силуети на дърветата. Какво се криеше зад тях? А домът бе успял вече да се стопи в наблъскания с влага въздух. Внезапно му стана страшно: не бива да се отделя така безгрижно от единственото си убежище и да губи увереността си, която заедно със златистата светлина струеше от прозорците. Стрелката на компаса, закопчан на китката като часовник, трескаво се въртеше в слабото магнитно поле на тази планета. Ясно, че на този древен уред тук не можеше да се има особено доверие. Той се наведе и натисна едно копче на обувките си: сега при всяка негова крачка специално устройство ще оставя на повърхността капка фосфоресциращо вещество, което на фона на буйно разпрострелите се мъхове светеше с студени синьо-зелени точки. Но само като поброди около дома си достатъчно време, успя да преодолее възникналия детски страх, да не се загуби, когато от очите му изчезне видимата връзка с убежището си.

Дайрдр никак не му харесваше.

Ако това бе някаква мъртва планета, не би се вълнувал от настъпилото и някак си изчакващо нещо безмълвие. Но тя бе жива и Алекс усещаши, че зад дръпнатите щори на мъглата някой го наблюдава, засега невидим в укритието си.

Мъглата, носена от плавните потоци въздух, ту се уплътняваше и заприличваше на абсолютно твърдо вещество, ту се разреждаше ако той се опитваше да се приближи и така сякаш изпитваше неговото търпение.

Алекс се опита да започне работа, но планетата отново го разигра. Никога преди не беше се занимавал с такава ограничена но видове природа. Този свят бе буквално претъпкан с живот, но се отличаваше с ужасяващо еднообразие. Земята бе покрита с разкошен, по кралски великолепен килим, но това бяха само мъхове и лишеи, а колкото и да търсеше, не откри никакви висши растения. Дори тези видове, които външно наподобяваха дървета, също принадлежаха към мъховете. И макар лишеите с гигантски размери да възбуждаха несъмнен интерес, но и те всички си приличаха един на друг. Фауната се оказа пределно ограничена: пълзящи насекоми, два-три вида артроиди и няколко разновидности на червеи с размер не по-голями от човешко стъпало. И така бавно се придвижваха, че освен безразличие и досада никакви други чувства не предизвикваха.

По специалност нямаше определена специалност: бе длъжен да знае от всичко по-малко, да познава в общи черти различните направления в биологията, да умее да прави подробни анализи, които да станат основа на следващите експедиции и изследователи. Този път Алекс бързо се справи с работата си и свободното време до завръщането на „Магнус“, както му се стори, се устреми към безкрайността. Скуката и нарастващото безпокойство, го караше да извършва дълги преходи и все повече да се отдалечава от къщи, обхванат от безплодното желание да открие поне нещо новичко, но тук явно, освен ако Алекс не се въртеше в кръг, бе царството на унилото еднообразие. Навсякъде едни и същи черни дървета се извисяваха пред погледа му и изчезваха зад гърба му. Все същата мъгла непрекъснато го обкръжаваше и под краката му пружинираше все съкия мъхест килим в неизменната смътно-бисерна светлина. Ако се съди по това, времето тук не съществуваше. Под ръка останаха две понятия: „Тук“ и „сега“ и както му се струваше, настоящето ще се превърне във вечност. Веднъж се хвана, че непрекъснато поглежда хронометъра, който изглежда също бе попаднал под влияние на планетата: минутите се разтегляха на часове, а работата предвидена за ден, се вместваше в час. Мъглата се превръщаше в несбъдната мечта и все повече го изпълваше с усещането, че нещата наоколо са нереални. И макар да разбираше, че това състояние е просто нервна реакция на собствените му илюзии, че там зад мъглата нещо се крие, той не можеше да се пребори с него.

Когато се занимаваше с някаква монотонна работа, все му се струваше, че с крайчица на окото си вижда движение, но достатъчно бе да погледне натам и да разбере, че няма нищо такова. Пред него висеше мъгла на парцали, които се преместваха от една стена към друга още по-плътна. Алекс ставаше подозрителен, когато се се отдалечаваше от дома си и звуците на работещите прибори и уреди, но продължаваше тъпо и упорито да излиза навън с надежда за скорошно пристигане на „Магнус“ и същевременно хвърляше ръкавица на призрачния свят на Дайрдр.

Но нали така бе изминало толкова много време? Нима бяха го забравили? Всеки ден, точно в дванадесет, в пълно съответствие с показанието на хронометъра, той изпращаше в пространството предвидения за случая сигнал: „Аз съм жив. Всичко е на ред.“ От компютера на кораба пристигаше подобен закодиран отговор и нищо повече; Алекс знаеше — там, на борда, следят за него и знаят, че нещата вървят нормално. Ако не предаде навреме сигнала или поиска помощ, те веднага ще се върнат за него.

Освен ако нещо не се е случило. Корабът може да стане мъртва грамада метал, която да се премества в пространството заедно със загиналия екипаж… И защо всъщност трябва да се връщат за него? Може още отначало да са решили да го оставят тук? Хранителни запаси имаше за десетима. Защо са така много? Алекс знаеше, че по инструкция е така, но въпреки това… Те бяха казали: „От десет дни до две седмици“. Дните изтекоха, а от кораба ни стон ни звук… Но те не могат да го захвърлят просто така? Алекс не можеше да повярва на мрачните си мисли. В края на краищата, някой ще се яви за него. Всеки път когато осъществяваше връзката, изпитваше желание да изпрати сигнал за тревога и така да ги подтикне да побързат, но знаеше, че за подобно нещо съществува строго наказание и не бързаше да го осъществи.

Времето течеше и когато един ден корабът не отговори на сигнала Алекс дори не се изненада. Чакаше така да свърши. Ден след ден пристигащата скоропоговорка на компютера засилваше опасението, че скоро връзката ще прекъсне. И сега, като изпращаше кода си в безкрая, усети слабо удовлетворение, че предчувствието му се е сбъднало, че е обречен на гибел в страшния свят на самотата и неизвестността, че е изхвърлен вън от живота, че е запратен в нищото — възможно това да е наказание за недалновидни постъпки в далечното минало.

Но за какви постъпки се полага подобно ужасно наказание? Той се зарови в паметта си, преобърна миналото и откри немалко неща. Сега, в объркания мозък, невинните някога пакости, се превръщаха в невъобразими правонарушения; служебна безотговорност и превишаване на пълномощията; хора, които са пострадали от незнанието му или небрежността му. В сивия празен свят на Дайрдр се сблъска лице с лице със самия себе си и нямаше къде да се скрие. Оказа се, че в самотата не може да намери сили да издържи диалога с вътрешното аз.

* * *

Някъде в дълбините на съзнанието здравият смисъл подсказваше, че в никакъв случай няма да заседне навеки на планетата и че рано или късно, независимо от случилото се с „Магнус“, него ще го намерят. Алекс знаеше, че така ще стане, но се отказваше да повярва на гласа на разума. Денят на спасението определено ще настъпи, но нали Дайрдра е лишена от ход на времето? Тук нищо и никога не се заръшва. Той е вечен пленник на настоящето, а хронометърът лъже още от кацането на звездолета. След излитането на кораба, не е минал и един ден…

Но корабът ще се върне! Като призрак ще изплува от мъглата ще се превърне в истинска материя, по стълбите ще тръгнат хора и като проверят радиомаяка ще пояснят колко продължително е изпращал в пространството жалния вик за помощ. Къде ще бъде той в този миг? Какъв ще стане? Ще го познаят ли? Ще разберат ли, че той когато сам със себе си се е мъчил с мъките на напуснатия от всички човек? Ще тръгнат ли да го търсят? С времето боята от следите му ще изчезне. А компасът е безполезен… Като го спомена в мисълта си, Алекс за кой ли път се опита да намери в хаотичното движение на стрелките някаква закономерност.

Когато се намираше в своя дом, той гледаше различни филми и като засилваше докрай звука слушаше записи, опитвайки се потъне в тяхната хармония и така поне за малко да се откъсне от мисълта за Дайрдр или по-точно казано от мисълта, че той тук е загубен сред пустошта.

Той се вглеждаше вътре в себе си и сякаш виждаше душата си, която постепенно все по-силно се стягаше в малка плътна топка и се превръщаше в скъпоценен пробляскващ център на съществото му. Но той, колкото и да се опитваше, не можеше да проникне в дълбочината на душата си.

Обхвана го страх.

Куполообразният покрив на къщата не приличаше вече на непристъпна крепост. Превърна се в стена на затвор. Домът сега не толкова осигуряваше безопасността, колкото криеше в себе си заплахи, по-страшни от мислите в главата на Алекс. Той усещаше опастност от съвсем друг род и да се бори с нея се оказа неимоверно трудно, защото тя идваше от самия него и представляваше част от характера му.

Веднъж, доведен до отчаяние, той стремително се облече в скафандъра и изкочи навън, там където в мъглата неочаквано се показаха размазани силуети. Сега ги видя отчетливо: малки, почти детски, плъзгащи се зад дърветата сенки, непрекъснато намиращи се на предела на видимостта, те сякаш знаеха, че той търси среща с тях. Заатова те му се надсмиваха, издевателствуваха и нашепваха: „Ние сме тук, но ти няма да ни хванеш“.

Алекс се опита да ги настигне, но те непрекъснато се изплъзваха; сега той се увери абсолютно, че те съществуват и че са материални. Ето че няколко то тях се задържаха на едно място. Но биологът-разузнавач още не бе в състояние да ги разгледа добре — слабовата човекообразна фигурка с цвета на мъглата или, възможно ли е?, мъглата няма нищо общо… Стори му се, че силуетът наистина бяга, но не напълно… и сякаш увлича човека след себе си. И той го следваше търпеливо, като се стараеше да спазва дистанцията и да не подплаши съществото. А то, като че ли се убеждаваше, че Алекс не се стреми да го настигне и ставаше по-малко внимателно. Като се придвижваше на кратки прибежки, то от време на време се спираше, оглеждаше се и се ослушваше. Алекс го доближаваше и накрая успя да го разгледа.

Съществото се оказа удивително красиво. Под полупрозрачната кожа с цвят на разредено мляко, се изрисуваше с леки отенъци на синьо, зелено и златисто пулсиращият живот на вътрешните органи. То стоеше с гръб към него и изглеждаше като жива статуетка, но щом съществото се обърна и Алекс уплашено се дръпна назад. Преди подобни лица бе виждал само в кошмарните си сънища. Като гледаше към мъртвешко бледото и без никакво изражение лице, на което живееха само две черни, като прозорци в ада, очи, той се разтрепера като дете, което е влязло в тъмна стая. Не, съществото определено не се страхуваше от Алекс и това се забелязваше поо отпуснатите свободно крайници, нещо като ръце. То не беше настроено враждебно, иначе би нападнало досега.

Така че можеше ли Алекс да се дтрахува от него, ако то му оказва такова доверие? И как ли изглежда той самият в неговите очи? Възможно като уродливо чудовище, мятащо се по родната планета на аборигена, два пъти по-голямо от него и шумно дишащо през главата си, шлемът бе снабден с въздушен филтър. На този абориген едва ли, дори в най-страшните сънища, да се е появявал подобен ужас, разбира се, ако те също са подложени на кошмари.

В крайна сметка съществото е живо и човекообразно. Алекс протегна напред ръка с длан нагоре. Аборигена с гъвкаво и неуловимо движение на змия се плъзна настрани, мигновено се оказа вън от досегаемостта на ръката, но не изчезна от погледа. Спря, обърна се, погледна човека и той схвана този жест като покана и тръгна след съществото, като се провираше между дърветата. А то се движеше внимателно, сякаш се боеше от криещи се в мъглата врагове, но към тях не причисляваше човека. На него изведнъж ме стана приятна ненатрапчивата дружелюбност — стори му се, че следва котка, която си е избрала приятел и го води по следата си не по принуда, а по собствено желание. Когато се озоваха в селото, съществото го пусна пред себе си и той с удивление откри че мястото е населено.

Или някога е било населено. Като онемял гледаше грубите ъгловати жилища. Изградени от влакнест материал, наподобяващ на торф, те нямаха нито прозорци, нито комини, а само врати. Осмели се да влезе в една от къщите и разгледа разхвърляните по пода предмети, за чието предназначение само можеше да се досеща. За миг си помисли, че това му се привижда, но колибите не бяха плод на илюзия. Те бяха така реални като собствения му дом и явно построени от същества, които добре си служеха с инструменти, но от самите строители нямаше и следа. Къде са изчезнали и защо? Кога? Отдавна или малко преди появата му? Невъзможно бе да намери отговор.

Съществото, което го доведе до тук, замря в нетърпеливо очакване и сякаш се приготви да продължи нататък. Алекс отново тръгна след него и напразно се чудеше, къде отиват и още колко ще вървят, когато се добраха до широка долчинка. Малки локвички образувани от сгъстяващата се мъгла навсякъде покриваха мъха. Около тях се разполагаха буйно разрасли се лишеи, абсолютно не приличащи на нито един вид от тези познати на Алекс. Детето на мъглата начупи на малки парченца растенията и започна да се храни, като напъхваше в устата без устни хапките и те се движеха в тялото оставяйки ръб през безкръвното лице. Аборигенът непрекъснато и страхливо се оглеждаше настрани и изглежда очакваше всеки момент нападение. И този страх се предаде и на Алекс — улови се, че също започна да се озърта внимателно. И така се бе задълбал в размишления за възможната опасност, че не забеляза, как още едно същество изкочи от мъглата и се нахвърли на хранещата се плячка.

Алекс инстинктивно скочи напред и застана между нападателя и беззащитната жертва. Съществото се спря, заръмжа и се дръпна назад. Когато човекът тръгна след него, то се метна към дърветата, застана между дънерите и като се обърна, започна да го гледа. В лапата му нещо заплашително проблясна, но то отпусна надолу оръжието си. И като разбра, че нападението му се провали, изрева диво, и този първобитен звук мигновено се разтвори в мъгливото безмълвие.

А съществото, на което той току-що бе спасил живота, се гърчеше на земята зад него и трепереше с цялото си тяло, като куче, което очаква да го бият. Алекс се наведе и като се опита да го ободри, го потупа леко по гърба. Аборигенът се прегърчи от болка. А може би и от страх? Какво да прави? Не биваше да го оставя така в беда. Врагът продължаваше да ги наблюдава и макар да не го виждаше, човекът усещаше на гърба си изпълнения със злоба поглед. Реши да изчака малко. Детето на мъглата, бяло като платно, се изправи на крака и постепенно, в съответствие с възвръщащото се самообладание, започна да прелива всички цветове на дъгата.

Алекс облекчено въздъхна и тръгна обратно към къщи по пътечката означена от петната светеща боя. Съществото вървеше след него и явно се чувствуваше спокойно под закрилата на човека. Но когато се добраха до жилището то застана пред човека и не му даваше да влезе вътре. Алекс се опита да го отстрани, но придружителят му сам се дръпна толкова, колкото да може да отвори вратата си. Достатъчно бе да влезе във вратата и нападателят, който несъмнено бе следил всяка тяхна крачка, се изхлузи от мъглата и се нахвърли върху тях.

Детето на мъглата изпадна в паника и като забрави всякакви други опасности, се метна вътре в къщата. Алекс хлопна вратата. Автоматически се включи обеззаразяващият душ. Струите удариха от всички страни и съществото обезумя от страх. За щастие камерата се оказа достатъчно голяма и за двамата. Съществото се заблъска от стена в стена и Алекс се принуди да го хване здраво, така че то да не се нарани или осакати. Така вкопчени един в друг те поседяха известно време, гледайки се в очите. Когато душът спря и двамата като по сигнал се отпуснаха и човекът облекчено въздъхна. Това същество бе не само хлъзгаво като мокро стъкло, но се оказа мускулесто и силно като октопод. Дори и да знаеше, че съществото крие някъде оръжие, беше вече късно — едва ли би успял да му попречи да го използува.

Докато Алекс събличаше защитната дреха и я окачваше на мястото й на стената, съществото се притисна с гръб към стената и заследи действията му, по-скоро с любопитство, отколкото със страх. Човекът стигна до извода, че то или е по-разумно или обстановката е толкова необикновена за него, че не е в състояние да го изплаши. И щом го бе пуснал до тук и подложил на дезинфекция, не можеше да го пусне обратно без да зарази входната камера. Затова той отвори вътрешната врата, влезе в помещението и се залови с работите си. Първо записа в дневника случилото се през деня, после си приготви вечеря и го изяде, като непрекъснато наблюдаваше поведението на госта си. А той, като стана почти прозрачен, се вмъкна в стаята и изглеждащо почти безтелесно — просто ектоплазма — плаваше край стените и бавно изучаваше предметите, без да ги докосва. Устата без устни бе полуотворена и той сякаш душеше и опитваше непознатата атмосфера.

Алекс постави касета във видеото и започна да гледа, но продължи да внимава за реакциите на госта. Очевидно звуците и кадрите на екрана нямаха никакво значение за съществото. Но то седна до него на пода и запрехвърля удивени погледи от екрана към човека — може би очакваше някакво обяснение?

Е, не биваше да очаква някакъв особен успех, но защо да не опита — Алекс изключи апарата и се удари в гърдите.

— Алекс — гърлото му бе пресъхнало и вместо ясен говор се получи нещо като хриптящо шепнене. Закашля се и повтори: — Алекс, — и отново посочи себе си. — А ти?

— Сьосине — отвърна съществото.

* * *

Те се сприятелиха неусетно и естествено, от мига на първото им взаимно разбиране оотношенията прерастнаха в братска близост, чиято същност Алекс не се опита да прецени. Важното бе, че до него се намира Сьосине. Постепенно се научи да общува с „него“. Така мислеше човекът за приятеля си, свикнал да разделя събеседниците си по полов признак. Трудно и направо безмислено бе да се възпроизвеждат съскащите, произнасяни с почти невъзприемаем шепот звуци, с които си общуваха обитателите на Дайрдр и затова Алекс се захвана да обучава госта си на Галактическия език. И постепенно той започна да го разбира, като непрекъснато подобряваше начина си на изразяване. В разговори прекараха безброй часове, Алекс сподели много от това, което никога не би казал на друг човек. Сьосине винаги внимателно слушаше, като не отделяше от него черните си бездънни очи. И макар да не разбираше всичко, подсъзнателно възприемаше чувството му за самота. И от този ден Алекс повече не беше предоставен сам на себе си.

Възможно бе, възникналата любов към това същество, която израстваше и се заздравяваше, се основаваше главно на благодарността и признателността. Но колко дълбоки се оказаха тези чувства! Щастие бе да слуша глас на събеседник, който да произнася измислени от друг думи, но в тях да влага собствени мисли. Щастие бе да усеща присъстви на същество до себе си — макар и с труд да се заставяше да се докосва до него… — студената, прилична на гума пъргава кожа с прекалена настойчивост твърдеше, че Сьосине е все пак чужд.

Алекс сби желал да изхвърли от себе си непрекъснатото напомняне, че съществото е от друго вещество и е създадено в друг свят, за който той знае така малко. Но и в това което синът на мъглата успя да му разкаже, се намираше далеч от разбиранията на човека. Може да се каже, че се разочарова от това което узна. Поиска да се върне в селището и нещичко да провери и да се убеди. Та той още не бе си съставил представа за умственото ниво на местните обитатели. Ако бе успял да влезе в контакт и с други същества, той би могъл по-добре да съди за тях, но Сьосине категорично отказа да го заведе там, като смяташе замисъла за напълно безполезен.

— Тях ги няма там — настояваше той. — Отидеш ли там и те ще изчезнат веданага. Те виждат… тези ивици — и посочи гънките на защитния костюм. — Те ги смятат за белези от рани. Ти си един от тези, които убиват и не могат да се спрат. Често се случва. Така мислят те, но Сьосине те видя, когато правеше така — и показа как Алекс бе събирал различни проби. — Ти гледаше нещо друго и не видя Сьосине. Аз внимателно те наблюдавах и разбрах, че това не са белези. Ти въобще нямаш белези. Аз знам, че ти не можеш да убиваш, но другите не го знаят и се страхуват.

— Белези от рани ли? — запита Алекс.

— Като във филма, който ми показа. Но ние не сме такива, като онези животни. Когато настъпи времето на нанасяне на белезите, ние сами отиваме на нужното място и съвсем не се страхуваме, когато Старейшината ни бележи с огнена вода.

Сьосине гордо показа своята ръка.

Алекс отдавна беше забелязал този белег, но мислеше, че се е появил след някой нещастен случай. Сега успя да го разгледа внимателно и с отвращение забеляза, колко дълбоко е била изгорена нежната желатинова кожа.

— И ти си направил това доброволно!? Но… защо?

— Аз съм мъничък и слаб. Леко могат да ме убият. Но… — той се напрегна в търсене на подходящи думи. — Аз вече съм създал себеподобни… нали разбираш? Когато го сторих, отидох на мястото за правене на белези. И този белег означава, че аз мога да убивам или да бъда убит… Не разбра ли? Е, работата е там, че докато нямах белег, аз не можех да убивам и никой нямаше правото да ме убие. Когато имам много белези — съществото показа къде трябва да бъдат на ръцете си, — повече никого няма да убивам и никой няма да може да ме убие… Но аз никога няма да имам толкова много белези — добави Сьосине. — В следващото Време за поставяне на белези, някой ще занесе това — и той отново показа белега си — като го изреже от ръката ми, на Старейшината и той ще изгори ръката му като знак, че е убил още един.

— Но ЗАЩО? — запита ужасен Алекс. Самата мисъл, да отнеме нечий живот му се стори чудовищна. Случвало му се бе да убива при крайна необходимост, в полза на работата или при безизходно положение, да събира образци или при самозащита, но да убива просто заради самият факт на убийството… това потресе душата на Алекс.

А Сьосине изглежда бе удивен от неговата несъобразителност.

— Така трябва да бъде! Как може да бъде иначе?

Те мълчаливо се гледаха и Алекс, като никога преди това разбра, каква пропаст ги отделя. Като видя отвращението в очите на човека Сьосине се опита да го разубеди.

— Това е така прекрасно — уверяваше той. Тези, които са убили прекалено много, се пресищат от вкуса на смъртта. Повече не искат да убиват и никой не може да ги убие. Те отиват където си искат. Правят, каквото си пожелаят. Когато заспиват знаят, че ще се събудят. Те се хранят и ако още някой дойде при тях, се хранят заедно и не трябва да бягат… Могат да живеят с когото си искат, например, както сега Сьосине и Алекс. Нали така е прекрасно? Нали?

— Да, прекрасно е — съгласи се Алекс. Добре си живееше със Сьосине и му бе приятно, че на жителя на Дайрдр също му е добре. И разбра, че просто му е провървяло, защото срещна същество, което трудно би оцеляло сред съплеменниците си. Когато се запътваха към низината, където растеше храната на приятеля му, Алекс забеляза, че той се чувствуваше в безопасност и ставаше все по-безгрижен.

Но той знаеше, че тях непрекъснато ги следят, че всеки път когато излизат от защитата на дома, невидимият враг върви след тях, може би е по-смел от другите или просто по-безразсъден; и той е готов да преодолее заплахата, която представлява Алекс. И този тайнствен някой, също както Сьосине, ще разбере в един прекрасен ден, че заплахата е измислена и ще нападне. И тогава ще трябва да го убие. Друга възможност няма да има. Сега Алекс носеше непрекъснато със себе си теснолъчевия ултразвуков пистолет — оръжие с невероятна сила, — и се стараеше да не го изпуска от ръката си, защото добре разбираше, че първата ръкопашна схватка с неприятеля може да се окаже последна: достатъчно бе малка дупчица в предпазните дрехи и убийствената плесен да нахлуе вътре при него. От присъствието на Сьосине ползата бе малка или никаква, той бе така убеден в безпомощността си, че изглежда дори няма да се съпротивлява. Алекс трябва да го защитава и ако един от тях загине и другият неминуемо е обречен.

За аборигена нещата бяха прости: загуби ли защитника си, веднага загива. Докато пред Алекс се появяваше къде по-мрачна перспектива, но за нея не искаше да мисли… Корабът непременно ще се завърне. Само бедата е там, че в другите светове настоящето неизменно преминава в минало. А тук настоящето е безкрайно. Мълчанието на „Магнус“ задължително ще забележат. По следите му ще изпратят друг звездолет. Спасителите ще се доберат до Дайрдр и ще започнат да го търсят. Пред тях ще се появи въпроса, жив ли е той или не; и когато го намерят… Кога ли? Понеже на Дайрдр нищо не отбелязваше хода на времето, появата на спасителите се преместваше в безкрайността заедно с мъглата. И Алекс добре разбираше, че сам никога няма да надвие тази безкрайност.

В селището живееха само същества без белези и независимо, че Сьосине твърдеше, че то е напуснато още в мига на първата му поява там, Алекс не губеше надежда, че ще успее да се срещне с тях. Предмети, които би могъл да предложи за размяна, нямаше, но все-пак взе няколко вещи със себе си, за които предположи, че могат по някакъв начин да привлекат вниманието на аборигените — парче блестящ проводник, ярки пластини от пластмаса, малко фенерче, фулмастери и няколко листа хартия. Като остави тези „подаръци“ в центъра на селото, той от време на време отиваше да провери, дали някой ги е докоснал.

Но появявайки се за пореден път на мястото, реши, че това е достатъчно. Предметите си лежаха недокоснати. Проводникът бе покрит с ръжда. Хартията бе почнала да гние. А на пластмасовите пластинки, на местата, където се бяха допирали пръстите му, се появиха причудливи шарки, наподобяващи древна писменост, нанесени от разрасналите се петна плесен. Разочарован и отчаян бе принуден да се откаже от последната си надежда. Оставяше му само Сьосине… а впрочем, къде е той?

Секунди бяха достатъчни да се отвлече и онзи глупак вече изчезна някъде, изглежда самостоятелно тръгна към хранилката. Колко е безгрижен през последно време. Алекс тихо изруга и затича да търси приятеля си. Но както се оказа тези жалки няколко секунди бяха достатъчни да прозяпа нападението. Като прелетя между къщичките на селото Алекс излезе на близката поляна и видя две тела да се въргалат на земята. С вик се нахвърли на тях и преди те да съобразят нещо се разлетяха в противоположни страни. Сьосине остана да лежи там където падна. С треперещите си ръце бе хванал главата си и цял се тресеше.

Нападателят се държеше иначе. Той се хвърли на Алекс, веднага щом се обърна. Полупрозрачното с цвят на опал тяло протегна мускулистите си ръце — на едната ръка белезите бяха до самото рамо, а на другата — малко над лакътната става. И още дългите зъби с цвят на слонова кост се насочиха заплашително към гърдите на човека…

Алекс хлопна с длан кобура и пистолета мигновено се оказа в ръката му. Противникът вече бе пред него. Пистолета се насочи към корема на врага и ултразвуковия истрел го запрати назад, разкъсан на няколко части.

А зад гърба му Сьосине надникна към надналия нападател.

— Сега много ще се плашат от мен, когато в Деня на белезите им покажа това.

Той се наведе над безжизненото тяло и с доволна усмивка започна да изрязва белезите от това, което допреди малко бяха крайници на съществото.

Алекс внезапно усети пристъп на гадене и повдигане. Не успя да се съпротивлява повече, смъкна маската на противогаза от лицето си и избълва съдържанието на стомаха си. Успокои се, изпрови се, пое дълбоко въздух и се ужаси, защото миризмата на застояло му напомни за смъртта.

Смъртта е неизбежен спътник на тези, които се отправят в космоса. Всички те умираха далеч преди действително да загинат в катастрофи от различно естество. Често съпровождащите обстоятелста бяха така непредвидими, че за тях не помисляха преди да се случат. Той знаеше какво го очаква сега. Още там горе на борда на „Магнус“ бе видял как умират опитните животни в изпитателните камери. Повърхността на Дайрдр се състоеше от непрекъснат слой плесен. Аборигените оцеляваха, защото кожата им имаше кисела реакция. А неговата кожа и нежните тъкани на белите му дробове представляваха прекрасна хранителна среда за развитието на спорите. Прекрасно знаеше за невидимата опасност и въпреки това я пренебрегна. Най-често космическите пътешественици загиват от собствената си небрежност.

Капките студена пот му напомниха да надене защитната маска, но пръстите непокорно трепереха. Алекс си спомни, че в аптечката си има достатъчно антибиотици и противоплесенни препарати. Бе ги подготвил именно за подобен случай, но как да се добере до нея? Колко му оставаше да живее още? Направо се тресеше. Страхът бе отнел много от силите му, но с помощта на Сьосине се домъкна до дома си. Детето на мъглите стоеше на няколко крачки от него и се възхищаваше на трофеите. Алекс протегна ръце към него.

— Сьосине!

Аборигенът като че нищо не чуваше и започна да се стопява в мъглата.

— Сьосине! — завика с всички сили Алекс.

Сьосине чу и се обърна. Плоското му лице не изразяваше абсолютно нищо.

— Помогни ми!

Алекс едва дишаше. В очите му плаваха разноцветни кръгове. Слабостта го накара да се свлече на земята, да потрепера, да се изтегна с цял ръст…

— Ти си убит — гласът на Сьосине прозвуча студено и безстрастно — само изричаше очевидния и нищо не значащ за него факт.

— Не… не още! Помогни ми да стана! Помогни ми да стигна до къщи! Ако вляза вътре, с мен всичко ще бъде на ред.

— Не, ти си мъртъв — потвърди Сьосине. — И другите виждат това. Те виждат, че си слаб и повече не се страхуват от тебе. Ако Сьосине остане тук, те ще го убият.

— Никой няма да те убие. Аз ще ги убия първо. Нали имам пистолет!

Оръжието лежеше на земята, там където Алекс го изпусна, когато се бореше с пристъпа на повдигането. Той запълзя към него, но Сьосине видя това, приближи се и внимателно вдигна пистолета. Алекс можеше да се закълне, че на лицето му се изписа усмивка.

— С това нещо Сьосине ще убие много много. И на следващият Ден на Белезите всички ще се страхуват от него.

— Глупак! Ти не знаеш как да си служиш с него.

— Той има копче. Всичките ти вещи имат копчета. Сьосине ще намери начин да се възползва от пистолета.

След тези думи, съществото се обърна и си тръгна. То действително можеше да остави Алекс да умира в самота! Обхвана го пристъп на задушаваща кашлица. Гърлото се изпълни със слюнка и думите с труд се озоваваха навън.

— Проклета воняща протоплазма! Защо не ме убиеш на място, щом си завладял оръжието ми? Нали трябва да се тренираж?

Сьосине дори не се обърна.

— Ти нямаш белези — заяви той и изчезна в мъглата.

Като онемя от безсилие Алекс погледна след него. Той не можеше да го изостави в такъв момент! НЕ МОЖЕШЕ! Та толкова малко бе нужно да го спаси!

И въпреки това Сьосине го изостави.

— НЕ СИ ОТИВАЙ! НЕ МЕ ОСТАВЯЙ САМ! — безвучно крещеше Алекс. После затвори очи, които се изпълниха с горчиви сълзи и усети, че пропада в бездънна яма, няма за какво да се хване и на кого да се надява… Освен на самият себе си.

Не! Той няма да умре! ТОЙ НЯМА ДА УМРЕ! Яростта изпълни човека и той усети прилив на сили.

— И без твоята помощ ще стигна, мръснико! На кого си нужен ти?! Ти не си човек! Аз трябва да събера петдесет белези и тогава те ще ме изслушат. Ще ги събера! И твоят ще бъде първия!

Той знаеше, че веднага ще падне ако се изправи! Но не му трябваше — до входа можеше и да допълзи. Има още няколко часа пред себе си. Плесента не ще успее така бързо да го задуши. И въпреки че дишането стана тежко, той още продължаваше да диша…

Алекс потегли на път. Те така често бяха идвали тук, че се бе оформила едва забележима пътечка. Той пълзаше, не се страхуваше, че ще се заблуди и мислено разговаряше със Сьосине, по този начин за пореден път напомняше на себе си, че има смисъл да оцелее, че има работа, която трябва да свърши…

— ПИСТОЛЕТЪТ НЕ Е ВЕЧЕН… НО ДОКАТО ИМА ЗАРЯД ГО ПОЛЗУВАЙ КУЧИ СИНЕ, СТРЕЛЯЙ НА ВОЛЯ И БЪДИ ЗДРАВ, ДОКАТО СЕ ДОБЕРА ДО ТЕБЕ, А КОГАТО ТОВА СТАНЕ… ТОГАВА ЩЕ ОТРЕЖА ПРОКЛЕТИЯ ТИ БЕЛЕГ И ЩЕ ГО НАБУТАМ В УСТАТА ТИ!

Белите дробове, устата, носа, дори ушите на Алекс стремително се изпълваха с плесен. Когато остана без сили, той спря да почине и заплака. Горещите солени сълзи в известна степен промиха очите му, но той дори не се опита да надене маската — за какво ли ще му служи сега? Напрегна волята си и се изправи, закашля се и от устата му заизлитаха зелени фандъци плесен. Повече не можеше да върви… Падна на колене и отново си спомни Сьосине, който така лесно можеше да му помогне… Легна по корем, напъха ръцете си в дълбокия мъх, задърпа, обтегна крака, премести напред ръцете, задърпа… Очите бързо се изпълниха отново с плесен и трябваше непрекъснато да мига, да мига, че да може да вижда пътечката.

И от време на време спираше, разкашляше се и така прочистваше дробовете си. Засега още можеше да диша. Той мислено си представи ръката на Сьосине, покрита с полупрозрачната кожа и на нея отвратителния белег. Пълзеше напред, опитваше се да го хване и така забравяше за болката в измъчените крака ръце и бели дробове. Стъпка след стъпка приближаваше дома и се спираше само да изтрие очите си. Стъпка след стъпка…

Времето изчезна, растоянието се скри, остана бавното движение и болката по цялото тяло. Струваше му се, че най-лекото е да се отпусне, да потъне в мекия мъх и да позволи той да го погълне в себе си, да се разтвори в него… Алекс мислеше за това и това бе така необикновено примамливо, но онази частица съзнание, която го следеше сякаш отстрани, твърдо и непреклонно изхвърляше настрани подобни желания. Боже, как той желаеше смъртта! Но не, той няма да умре…

Ето и къщата! От прозорците струеше топла светлина. Вътре го чакаше почивка, безопасност и най-важното възможността да унищожи тази проклета плесен, която така упорито разяждаше тялото му и отнемаше последните му сили. Само на три фута над него се намираше металната пластинка, която трябваше да натисне и да проникне в Рая. Събра последни сили, за кой ли път си спомни Сьосине, стана и натисна клавиша на ключалката. Домът, както винаги гостоприемно разтвори двери и той рухна в дългоочакваната шлюзова камера.

Болка. Треска. Бълнуване. Повдигане.

ТОЙ ОТНОВО Е ЗДРАВ, БОДЪР И СИЛЕН. ОБЛЕЧЕ СЕ, ИЗЛЕЗЕ ОТ КЪЩИ И КАТО НАМЕРИ МЯСТОТО НА ХРАНЕНЕ, СЕ СКРИ В ЗАСАДА, ДОЧАКА ПОЯВАТА НА СЬОСИНЕ, СКОЧИ ВЪРХУ НЕГО, СГРАБЧИ ГО ЗА ГЪРЛОТО И ЗАПОЧНА ДА ГО ДУШИ. УСТАТА БЕЗ УСТНИ ШИРОКО СЕ РАЗТВОРИ, ЗАИЗЛИЗА БОЛЕЗНЕН ВИК, А ДЪЛБОКО ВРЯЗАНИТЕ ОЧИ, ЧЕРНИ КАТО ЧЕРНО ГРОЗДЕ, ИЗКОЧИХА ОТ ОРБИТИТЕ СИ…

НО БЕШЕ ЛИ ТОВА НАИСТИНА СЬОСИНЕ?

НАКРАЯ АЛЕКС НАМЕРИ МЯСТОТО ЗА НАНАСЯНЕ НА БЕЛЕЗИТЕ. ТАМ СЕ БЯХА СЪБРАЛИ ДАЙРДРЕДЯНИТЕ И СЕ ПОЛЮЛЯВАХА В БАВЕН ТАНЦ. И ЕТО НАПРЕД ПРИСТЪПВА СЬОСИНЕ, ДЪРЖИ ВИСОКО В РЪЦЕ ВРЪЗКАТА ТРОФЕИ, ПРОТЯГА ГИ НА СТАРЕЙШИНАТА И ОЧАКВА ДА БЪДЕ РАЗХУБАВЕН С ПОРЕДНИЯ БЕЛЕГ. АЛЕКС ИЗСТРЕЛВА ЗАРЯД ОСТРИ ИГЛИЧКИ И КОГАТО УЛУЧЕНИЯТ С ДИВ РЕВ СЕ СВЛЕЧЕ НА ЗЕМЯТА, ПРЕЗ ХИЛЯДИТЕ ДРЕБНИ РАНИЧКИ ЗАИЗТИЧА НАВЪН ВЪТРЕШНОСТТА МУ…

НО БЕШЕ ЛИ ТОВА НАИСТИНА СЬОСИНЕ?

ТОЙ НАМЕРИ СЕЛОТО. СЬОСИНЕ СЕДЕШЕ НА ПЛОЩАДА И СЕ ХВАЛЕШЕ С ПОСЛЕДНИТЕ СИ ПОДВИЗИ. АЛЕКС ГО ИЗМЪКНА ОТТАМ И БЕЗ ДА СЕ ТРОГВА ОТ МОЛБИТЕ МУ, ИЗТРЪГНА МРЪСНАТА ДУШИЧКА ОТ ТЯЛОТО…

НО БЕШЕ ЛИ ТОВА НАИСТИНА СЬОСИНЕ?

* * *

Спасителите намериха плачещия Алекс вътре в дома. Лекарят внимателно го прегледа, изслуша, а после събра и изхвърли навън връзка вещи с неясно предназначение, които бе открил по рано под леглото. Той сметна, че най-добре никой да не знае за тях.

И най-вече самият Алекс!

Край
Читателите на „Така любовта ни предава понякога“ са прочели и: