Мари Кордоние
Мнимата дукеса (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Очите на Виолен Препрочитаха отново и отново писмото, натегнало от кралския печат. Да… благоволява, височайша покана… Тя се взираше в калиграфски орнаментираните велеречиви слова… Високоблагородната дама дьо Сен Хеде е поканена на аудиенция днес в Лувър. Няма грешка. Лаура остана като вкопана, когато чу за това, а след това се втурна да гласи господарката си за невероятното събитие.

Сега младата жена се взираше в огледалото. Резултатът правеше чест на камериерката й. Над бухналите фусти бе облечена първата, долната рокля от тежка коприна, играеща в шанжирани отблясъци от виолетово и тъмносиньо. Върху тази първа рокля бе облечена втората — отворена отпред до колената, от матово златиста дантела. Дълбоко изрязаният корсаж от синьо-виолетовата коприна пристягаше плътно тялото й. О, този път Лаура изобщо не обърна внимание на протестите й и пристегна талията й най-безмилостно. От ръкавите извираха златисти дантелени рюшове, същата дантела се къдреше като златна рамка около голямото деколте.

Шедьовър на шивашкото изкуство обаче бе пластронът, който Лаура сръчно закрепи към предницата с помощта на игли, обсипани с аметисти. Бродерията напомняше истински филигран от златни цветя, в чашката на всяко от тях тъмнееше аметист. Тъмната коприна на първата рокля контрастираше със златистите дантели около деколтето, което твърде щедро разкриваше алабастъра на гърдите й. Златно колие от аметисти правеше кожата й да изглежда прозрачна, осветена сякаш от вътре.

Лаура бе вдигнала червено-кафявите букли високо на самия й тил. Какво умение бе вложила само, та тъничката къдрица, която бе измъкнала умело от косите й, да изглежда небрежно изплъзнала се върху рамото й. Ала най-рядката скъпоценност върху това сериозно личице бяха прекрасните големи очи с цвят на пчелен мед.

— Ах, ветрилото! — Лаура го подаде на Виолен. — Сега вече е добре. Никога не сте била толкова красива!

— Наистина, чудесна работа, Лаура! — разнесе се женски глас откъм вратата и Виолен подскочи.

На прага бе застанала Ниниан дьо Мариво, графиня дьо ла Шез. Прекрасна в церемониалния си тоалет, цялата в зелено и сребро, косите прибрани в тънката сребърна паяжина на мрежата. Графинята носеше най-прекрасните диаманти, които Виолен бе виждала някога. А Нейно кралско височество, дукеса д’Орлеан притежаваше фантастични бижута…

— Мадам! — Виолен се сниши в дълбок реверанс. Изпитваше страх от майката на Раймон, сама не можеше да определи защо точно. Може би защото самата тя никога не бе имала такава майка… Или защото не можеше да понесе, че графинята я презира…

— Изглеждате прекрасно, мадмоазел дьо Сен Хеде — каза мило графинята в настъпилото мълчание. — Мисля, че е време да вървим. Негово Величество надали би одобрил, ако го накараме да ни чака.

— Да ни? — Виолен не успя да каже повече.

— Разбира се. Необходима ви е придружителка. Някой трябва да ви представи. Не сте омъжена, явявате се и без член на собственото ви семейство. Моля ви да ми позволите да ви съпровождам аз.

Виолен преглътна. Отлично разбираше каква необикновена чест й оказва графинята. Самото присъствие на графиня дьо ла Шез означаваше вече признание. Защо такова благоволение?

— Елате! — Тихата подкана прозвуча като заповед.

Виолен се съвзе, вдигна глава, замижа за миг, за да се концентрира, и тръгна към майката на Раймон.

— Готова съм — каза тя кратко.

С изключение на неколцина лакеи и дежурния майордом двете разкошно облечени жени не срещнаха никого. За щастие, Виолен не подозираше, че зад една предпазливо открехната врата я наблюдават зорките очи на Шантал д’Обри и на Диан дьо Мариво. Шантал, изключително доволна. Диан — както винаги критична и мърмореща.

— Не разбирам защо Негово величество ще кани на аудиенция тази особа! — избухна баронесата, когато разкошната карета се отдалечи. — Не вярвам да търси ново попълнение за сбирката си от достъпни хубавици…

— За Бога, мадам! Говорите за жената, в която е влюбен брат ми! — възмути се Шантал и изгледа ядно леля си. — Раймон надали ще се зарадва, ако ви чуе как говорите за нея. Мислите ли, че майка ми би приела да придружава една жена със съмнителна репутация?

До подобен извод стигна и Виолен, която през булото на полуспуснатите си ресници наблюдаваше майката на Раймон, продължавайки да се пита, защо графинята й прави такава чест. От сутринта още я обсипваха с внимание и разкош. Тази ослепителна официална рокля, обувките, с обсипани с аметисти токове. Всичко — ветрилото, малката избродирана със златна сърма чантичка на колана й, и това безценно колие…

Да, ето съкровища, които биха стигнали не само да заплати пътуването си до дома, но и да живее прилично дълги години. Защо бе това разточителство? Нито граф дьо ла Шез, нито съпругата му правеха впечатление на хора, които биха се хвърлили в необмислени неща.

— Чувствам се като врабче, накичено с чужди пера — изтърси тя, седнала срещу майката на Раймон в парадната карета. — Дали трябва да представим на Негово величество една Виолен дьо Сен Хеде, каквато не съществува?

Графинята й се усмихна окуражително.

— Кралят държи изключително на етикета. Би сметнал за неуважение към собствената му личност, ако една млада дама, протежирана от мен, се появи пред него, облечена в сукно.

— Но защо правите това? Защо?

— Защото стигнах до убеждението, че го заслужавате — отвърна Ниниан дьо Мариво, а след това тихо добави: — Може би, защото в някакво ъгълче на сърцето ми ми напомняте за една друга млада жена, която преди много години пристигна в Париж, за да намери своето щастие. Без багаж, само с една красива сестра, която се надяваше да я задоми добре. Навремето онази млада жена направи много неща, недопустими нито за тогавашните добри нрави, нито за благоприличието…

Виолен инстинктивно разбра, че графинята говори за себе си. Не посмя обаче да попита, а и нямаше време, защото бяха стигнали целта си.

Лакей в кралската ливрея отвори почтително вратичката на каретата. Графинята слезе първа, последвана колебливо от младата си спътничка. Толкова пъти бе препрочела писмото от двореца, а все още не можеше да повярва, че всичко това е истина.

Високите зидове, които ограждаха просторния двор на старата кралска резиденция, й се сториха като затвор. Изпита ужас, като си помисли, че е достатъчно само да мине по голямата галерия, за да стигне до онова крило, граничещо с реката, и да попадне в Тюйлери… В онзи дворец, който й се бе видял отначало приказно разкошен, а сетне бе разрушил живота й завинаги.

— Елате! Очакват ни! — Графинята откъсна Виолен от мислите й и заизкачва самоуверено мраморното стълбище към официалните зали, без да обръща внимание на любопитните погледи, които ги проследиха.

Тя поздравяваше любезно някои от красиво облечените дами и кавалери, ала с никого не се спря. Виолен се възхити от невъзмутимото й присъствие в този дворец, от лекотата, с която се ориентираше из безкрайните коридори и зали, преди да се озоват пред граф дьо ла Шез, в претъпканото с придворни и лакеи предверие към кралските салони.

Неочакваната му поява успокои младата жена повече от всякакви слова. Онзи техен разговор, тяхното споразумение, фактът, че не се бе опитал да търси аргументи срещу решението й, я бяха убедили, че може да му се довери. Една увереност, която сега избликна в откритата, естествена и радостна усмивка, с която го дари, когато графът се наведе и над нейната ръка, след като бе целунал ръка на съпругата си.

— Очакват ви — каза той и кимна към украсената със златни орнаменти двукрила врата. С едно движение той поспря за миг съпругата си. — Надявам се, само, да остане сериозна, когато кралят я заговори. Усмихне ли се, за нищо не гарантирам. Когато е сериозна, изглежда чудесно, ала усмихне ли се, е неотразима. Трябваше да я предупредя да не се усмихва…

— Направихте всичко, което можахте. Останалото е в ръцете на Негово величество и на нашата упорита красавица. Не ни остава нищо друго, освен да се молим — прошепна съпругата му и тръгна след Виолен.

Един лакей разтвори вратите и до тях достигна екналият глас на дворцовия церемониалмайстор:

— Техни благородия графиня дьо ла Шез и мадмоазел дьо Сен Хеде!

Виолен се бе вторачила в скъпия килим, греещ с всички цветове на Ориента. Той погълна шума от стъпките на краля, който се приближи да пресрещне своите посетителки. Спазвайки дворцовия етикет, те чакаха той да ги заговори.

Но кралят не бързаше. Искаше непременно да покаже удоволствието си от вида на двете красиви дами. По-възрастната — в рокля според дворцовия церемониал, с неотразимия чар на истинска аристократка. По-младата — свенлива и изящна, със съвършена постановка на стойката, която дори в реверанса, запази вродената си гордост.

— Ние ви благодарим, графиньо — обърна се той към графинята и я повдигне да се изправи. — Чуваме, че вие отново оказвате помощ на своя крал там, където всъщност той би трябвало да се намеси. Заставаме пред вас като ваш покорен длъжник, мадам!

— Ваша най-предана слугиня, господарю! — усмихна се графинята. — Ще ми позволите ли да ви представя дамата Виолен дьо Сен Хеде, чийто баща, маркиз д’Авранш, е бил един от вашите най-верни служители?

— Ние сме възхитени, мадмоазел! — обърна се кралят към Виолен.

Младата жена се осмели да вдигне клепачи. Озова се очи в очи с един очарователен и любезен младеж, царствено изправен, така че изглеждаше по-висок, отколкото бе в действителност. Тя нямаше представа какво му е казано за нея, ала смущението, което заля с лека руменина страните й, я правеше прекрасна. Кралят моментално забрави дистанцията и пусна в ход огромния си личен чар.

— Достойно за съжаление е, че едва сега научаваме за кончината на вашия баща, мадмоазел! — Людовик Френски плъзна поглед на ценител по крехката фигура, облечена в теменужено и злато. — Беше ни казано също така, че за беда работите на господин баща ви не са били в удовлетворително състояние напоследък…

— Баща ми беше болен. — Виолен се опита да даде някакво обяснение. — След нещастен случай, при лов. А след това дойдоха безредиците в нашия край и…

— Информирани сме най-обстойно — прекъсна я кралят. Виолен трудно би могла да си обясни откъде би могъл кралят да знае подробности за баща й, който живееше напълно изолирано и отхвърляше с болезнена гордост да приеме помощ от някого. — Знае се, че ленна обязаност на един сюзерен е да се грижи за своите васали, за техните свободни селяни и арендатори. Колко жалко, наистина, че бунтовете в миналото доведоха до съсипия много от нашите провинции! Но ако от това мрачно минало се възроди ново, велико и силно кралство, ние ще разчитаме повече от всякога на вярната служба на нашите благородници.

Виолен слушаше объркана, напразно търсейки да проумее какво иска да каже кралят с тази реч. Та прословутите ленни права и имоти на баща й се състояха само от едно име, от няколко порутени стени и от илюзията за мощ и влияние. Нито арендатори, нито села, от които да се получава някакъв доход.

— Научаваме, че няма мъжки наследник и другите ви сестри са омъжени или са монахини. Вие сте последната Сен Хеде, която носи това древно и славно име…

Кралят замлъкна многозначително и Виолен, подтикната от сериозния и спокоен тон, се осмели да се обади смирено:

— Оставям съдбата си в ръцете на Ваше величество.

— Ще го направите ли наистина? — Младият крал посегна и хвана тънките пръстчета на Виолен. Той я притегли по-близо до себе си и Виолен усети тръпчивия парфюм на дрехите му, подвластна на притегателната сила на това царствено присъствие.

Колко странно, че една и съща майка бе могла да роди двама толкова различни мъже като Людовик и неговия извратен брат Филип!

Сега кралят се наведе и целуна ръката й. За един кратък миг пред очите й бе само неговата гъста кестенява коса, без никаква пудра.

— В такъв случай, мадмоазел дьо Сен Хеде, позволете ни да ви съобщим решението на вашия крал. Наша воля и наше желание е името Сен Хеде да възвърне отново своя блясък. Ще получите от нас средствата, необходими за това. В тази грамота са посочени селата и земите, които се придават към нашето графство Сен Хеде. Има още нещо: вие сте очарователна, мадам, но сте само една слаба жена. Необходима ви е мъжка помощ, за да управлявате тези имоти. Помощта на мъж, доказал във война и мир своите вярност към короната. Нашата благодарност ни повелява да възнаградим заслугите на този мъж. А наша воля и желание е да ви видим омъжена за благородник, който да застъпва правата ви, да осигури вашето бъдеще, да направи така, че да се заличат раните от миналото и да ви покаже, че вашият крал се грижи за вас.

Приповдигнатите, необичайни слова изпълваха Виолен с неописуема радост, и същевременно всяваха в душата й някакъв безимен ужас.

— Ваше величество желае да се омъжа? — каза тя почти без глас.

— Смятаме, че ще приемете съпруга, който ви избрахме, така покорно, както и останалите наши решения, мадмоазел дьо Сен Хеде. — Тонът бе категоричен. Людовик Френски не би позволил възражения. — Ние ви даваме съпруг, комуто сме безкрайно задължени. И за храбростта му в битките срещу враговете на Франция, и за неговите усилия да направи още по-големи услуги на своя крал в желанието му да изгради новата си мощ. Даваме ръката ви на Раймон дьо Мариво, виконт дьо ла Шез, комуто с този брак даваме титлата маркиз д’Авранш. Позволете ни да ви поднесем нашите поздравления за този брак. Надяваме се, че не ще лишите погледа ни от вашето лице и разчитаме маркиз д’Авранш и съпругата му да бъдат чести гости в нашия дворец.

Наистина не съществуваше и най-малка вероятност Виолен да се усмихне на този мъж, който се намесваше така господарски в живота й, просто издаваше заповеди и не се съмняваше ни най-малко, че тя ще ги изпълни най-покорно, преливаща от благодарност. Светлите й очи го гледаха толкова уплашено, че кралят се видя принуден да я успокои.

— Виконтът ни увери, че ви е любовно предан… Съмнявате ли се в това?

— Не, естествено… Не… Ала… — Виолен млъкна. Никога не би допуснала, че Раймон ще се възползва от властта на краля, за да наложи своето. Дали Раймон? Или баща му? Виолен прехапа долната си устна, не искаше да каже нещо необмислено.

— Прогонете тревогата от тези красиви очи, мадмоазел! — подкани кралят строго. — Даваме ви за съпруг един от нашите най-добри благородници. Отсега му завиждаме за благоволението, което ще му окажете.

— Сир! Аз…

— Не бива да ни благодарите — усмихна се кралят милостиво. — Вашата участ ни развълнува. Една красива жена не бива да бъде наскърбявана. Можете да се оттеглите. Мадмоазел! Мадам!

Аудиенцията приключи. Едновременно и двете жени направиха церемониалния си реверанс, без да вдигнат глава, докато кралят им подаваше тежкия свитък. Големият печат с червена лента правеше грамотата още по-тежка.

Сега чак Виолен си спомни за лекомислените си думи пред бащата на Раймон. Обещала му бе да се подчини на волята на краля!