Мари Кордоние
Мнимата дукеса (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Тук страшно духа! Няма ли кой да постави един параван?! Това течение може да те отвее!

Седнала във високата медна вана, Мадам се бе оставила в ръцете на прислужницата, която сега търкаше със сюнгера бледите й ръце.

Една от придворните дами се втурна да измести паравана, така че дукесата да не стои на течение.

Виолен, която в такива моменти си мислеше, че би направила по-добре, ако бе отишла при кармелитките на улица Сен Жак, вместо да търси закрила в този дом, бързо отскочи встрани, за да не я удари политналата дървена рамка на паравана, с изпънати, целите изрисувани стени от кожа.

Никоя от почетните дами на принцесата не би и помислила дори да обръща внимание на някаква прислужница, която, привела гръб, пришиваше една от връзките на пеньоара, с който намятаха Нейно кралско височество, когато я сресват. Наметката трябваше да бъде готова веднага, преди дукесата да е привършила с къпането.

Нервната припряност на живота в този дом бе станала още по-налудничава през малкото седмици, в които Виолен бе отсъствала. Сякаш подгонена от ужаса, че животът е твърде кратък, Мадам се хвърляше от едно развлечение в друго и само се чудеше какво ново да измисли.

В цялата трескава суматоха надали някой би се заглеждал в лицето на една прислужница. Дори момичетата от шивалнята, които бяха тормозили Виолен в началото, не биха и помислили да търсят някаква прилика. Виолен бе усвоила нещичко от изкуството на преобразяването. Сега носеше косите си скрити под широкото боне, никога не забравяше да свежда бързо очи и да избягва всеки открит сблъсък.

А то и почти нямаше поводи за това. Мадам Трувен, предоволна, че си е намерила отново покорна робиня, я затрупваше с работа. Виолен едва имаше време да се нахрани. Никак не й беше приятно да установи, че е разбирала погрешно дружелюбността на матроната. Когато се довлече дотук в разгара на онази ужасна лятна буря, мадам Трувен направо отказа да я приеме отново. След като елегантно облечената дама се бе превърнала отново в просякиня без пукнат грош, матроната реши че ще е най-добре да й хлопне вратата.

Наложи се Виолен да я моли. Не бе възможно да се превърне отново в товар на ръцете на Елен, нито пък искаше да иде в манастир. Дори и да намереше в себе си достатъчно благочестивост за това, нямаше зестра, каквато и най-бедните манастири искаха от своите послушници. Унизи се да моли, да обещава да бъде покорна и изпълнителна, готова да върши и най-долната работа… Сега вече матроната можеше спокойно да си преписва всички заслуги за онова, което излизаше от сръчните ръце на Виолен. Цялото благоволение на Мадам, всички похвали Трувенката обсебваше най-безцеремонно, сякаш Виолен изобщо не съществуваше.

Такъв бе животът й, ден след ден, сякаш че беше някаква трудолюбива сянка. Замаяна, отрудена, без следа от онези амбиции, които бяха поддържали духа й и я бяха тласкали нагоре…

Седеше тук глуха за възбудения шепот на пъстрото ято от скъпо облечени придворни, увлечени в последните клюки. Сега на дневен ред бе новата приумица на Мосю. Бил си наумил да стане управител на Лангедок. Но изглежда че Негово величество, всеблагият ни крал, се разлютил и набързо сложил край на този каприз.

Говореха и за красивата съпруга на маркиз дьо Монтеспан, била хубава като картина, постоянно търсела приятелството на метресата на краля, все се въртяла около нея, чудела се с какво да й угоди, само и само да може да върти опашка пред очите на краля, да го омае с прелестите си…

Говореха, сключваха облози спал ли е вече кралят с нея или тя все още успява да го държи настрана… Та няма ли да види най-после тази клета Луиз дьо ла Валиер, че протежира собствената си съперница!

Всичките тези приказки минаваха като уморителен шум край ушите на Виолен, докато пъргавите й пръсти бодяха и бодяха, чак докато гърбът й се скова от неудобната поза.

— Мари, наметката на Нейно кралско височество! Не свършихте ли най-сетне?

Пеньоарът бе издърпан от ръцете й. Както винаги, Виолен забрави да се обади на името, което сега мадам Трувен й бе дала. Струваше й се, че ведно с истинското си име е изгубила и собствената си личност. Вече никой не знаеше, че е съществувала някога Виолен дьо Сен Хеде. Онази Виолен бе изчезнала в една лятна буря и на нейно място се бе появила подплашена и навиквана слугиня, която бе благодарна вечер на небето за изтощението, което щеше да я потопи поне за няколко часа в безпаметен сън, без сънища. Поне на сън можеше да не мисли, можеше да избяга от спомените, които правеха сърцето й още по-тежко и изнуряваха още повече тялото й.

Да си буден, означава да чувстваш, да страдаш, да продължаваш да живуркаш, след като знаеш, че си загубил завинаги нещо безкрайно скъпо и красиво. Бе отдала на Раймон дьо Мариво не само своята невинност, но и душата си. Останало бе само тялото, една празна черупка, една чужда жена, без мисли, без желания.

Наметната в красивото неглиже, Мадам следеше в огледалото с присвити очи сръчните ръце, които редяха сложната фризура. Сега вече можеха да отворят вратите, за да влязат останалите придворни дами и кавалери. Виолен се чувстваше ужасно неловко, защото принцесата бе възприела тази твърде смущаваща нова мода при обличането да присъстват и мъже, които да участват със съвети и мнения. Всъщност, може би това беше нейното малко отмъщение за това, че Мосю продължаваше да намира кавалера дьо Лорен далеч по-съблазнителен от собствената си съпруга.

Граф дьо Фламаран се приведе ниско над принцесата — достатъчно ниско, като че искаше да огледа и прецени съдържанието на деколтето на царствената особа. Дали наистина бе вярно, че Мадам приемала този господин не само в будоара си, но и в леглото? Интимните погледи и усмивки, които си размениха сега двамата, говореха, че е така. Но в миг всичко изчезна, всички разговори замряха и остана да се чува само тракането на токовете от приближаващите се стъпки на Мосю.

Виолен не смееше да се изправи от своя реверанс. Забеляза, че повечето от присъстващите са в същото положение. Филип д’Орлеан всячески се опитваше да компенсира твърде ниския си ръст, качваше се на все по-високи токове, но удоволствието да гледа другите от високо, както правеше това царственият му брат, дук д’Орлеан можеше да постигне само, ако другите застанеха пред него с наведени глави. Ласкателите му се чудеха как да се свиват и прегъват, за да изглеждат по-ниски. Само високата, стройна фигура на кавалера дьо Лорен, не предизвикваше недоволство. Както винаги, кавалерът бе неизменно до дука. Отегчените му, полускрити от уморените клепачи погледи, се плъзгаха летаргично по пъстрата тълпа, изпълнила будоара.

Мадам поднесе на съпруга си за целувка изящната си, все още без пръстени, ръка и с едно леко повдигане на веждите показа, че посещението му я изненадва. Мосю се залови да рови бавно в кутията със скъпоценности, погълнат изцяло в това да изпробва един след друг пръстените й на малкия си пръст. Той се осведоми за здравето й, за благоразположението на духа й, за плановете й…

Едно махване с ръка от страна на Мадам изпразни будоара. Явно бе, че Мосю няма да заговори пред чужди уши. Виолен се опита да се промъкне навън всред морето от поли и реверанси. В присъствието на кавалера дьо Лорен винаги я обхващаше някакво зловещо притеснение. Успя да се измъкне от стаята, но щом излезе в коридора, пред нея се изпречи широката броня на един от швейцарските стражи. Войникът препречи пътя и с алебардата си. Сякаш я бе чакал, така светкавично я сграбчи за рамото.

— Полудял ли сте? Какво…

Виолен направи опит да се освободи, но побеля от ужас, когато иззад войника изникна една наперена фигура в небесносиньо кадифе и пяна от бели дантели. Красивото лице на кавалера дьо Лорен имаше изражението на доволен котарак, докопал най-сетне мишката в лапите си. О, ние не спим, само се правим на заспали…

— Реших аз, че познавам отнякъде тези светли очи, нищо че се криеха така свенливо — измърка той доволно. — Умея да чакам… И все повече разбирам,, че чакането си заслужава… Води я! — обърна се той към швейцареца. — Знаеш къде.

Войникът кимна отсечено, без да пуска рамото й. Той остана глух за протестите й, не обърна внимание и на изненаданите погледи на околните. Младата жена не бе в състояние да крачи толкова бързо и само страхът, че ако се спъне и падне, той ще продължи да я влачи, й даваше сили да стои на крака. От парадния коридор свиха по някаква стръмна каменна стълба към долните етажи на двореца. Виолен никога не бе минавала оттук. Знаеше само, че тук някъде са помещенията за кралската стража, избите и разни други места, за които хората нямаха навик да говорят.

Извърнала глава назад, тя търсеше с очи помощ от някъде, но след тях нямаше хора. Стъпките на двамата кънтяха неестествено силно, отеквайки сред сивите зидове. Швейцарецът я бутна в някаква тъмна галерия, плочите на пода бяха хлъзгави от замръзналата влага. Сигурно бяха някъде откъм тясната, обърната към Сена, страна на двореца… Някъде дълбоко под земята…

Обзе я панически ужас, когато й стана безпощадно ясно, че тук е невъзможно да има стаи. Това беше затвор, може би килия за мъчения. Достатъчно отдалечена, за да не се чуват отчаяните викове на хората, които изтезават…

Войникът спря внезапно пред една тежка врата от цели греди, чиито панти бяха вдълбани дълбоко в каменния зид. Той свали ключа, окачен на една кука на стената, отключи и й кимна мълчаливо да влиза. Виолен се поколеба да пристъпи в мрака, но мъжът я блъсна грубо и тя просто скочи напред в тъмното.

— Е, де! Не мисли че ми е много драго да го правя! — Той като че търсеше да се оправдае. — Нашата работа е да се подчиняваме. Какво си направила, та си привлякла гнева на благородния господар? Моли се сега на светията си и предай душата си в ръцете на майката Божия.

С този добронамерен съвет той хласна вратата зад гърба й. Ключът изскърца, вратата бе залостена с дървения напречник и настъпи тишина. Непрогледен мрак. Безпросветна нощ. Виолен остана права, напразно се мъчеше да се ориентира. В тази дупка не достигаше никакъв звук, единственото, което свистеше в мрака, бе собственото й забързано дишане. Вече губеше представа за време и място.

О, Сен Мишел! Не бива да стои така. Трябва да направи нещо, преди да е изгубила разума си! Тя протегна предпазливо ръце напред. Само след няколко крачки напипа влажната стена, иззидана от грубо издялани каменни блокове. Под краката й нещо прошумоля. Отпусна се на колене и напипа постеля от влажна слама. Сламата миришеше на мухъл, но щеше поне да я защити от ледения под, който вече пареше краката й през тънките подметки.

Виолен се сви на мръсната слама, обвила с ръце раменете си, като в самозащита. Опитваше се да овладее надигащия се страх. Несъзнателно започна да се полюлява на пети, така се успокояваше Франсин. Но сега това не помогна. Мисълта й не можеше да бъде замаяна в тази люлка, съзнанието й се вихреше и трескаво сглобяваше от онова, което бе слушала досега, образа на любимеца на Филип д’Орлеан.

Образ на човек, който злопаметно отмъщава за всеки удар, за всяка нанесена обида. Който изпитва наслада да мъчи другите, който не се колебае да минава през трупове, за да постигне целите си… А тя бе дръзнала да му се противопостави. Сега той я държеше в ръцете си. Прочела бе омразата в триумфиращите му очи.

Омраза, на която можеше да противопостави само мисълта за любовта, която бе изживяла. За първи път тя съзнателно търсеше отново и отново спомена за всичко, което се бе случило. Сега не бива да мисли за Дьо Лорен, а за Раймон. Не бе трудно да извика в съзнанието си любимото му лице. Всяка черта, всяка гънчица бяха вдълбани сякаш в самата й душа. Правата черта на веждите, присмехулният блясък на красивите зелени очи, когато се шегуваше с нея… Онзи плътен негов глас, палещите целувки, силното му тяло, когато се любеха — сега всичко това се сливаше в паметта й и се превръщаше в щит, който тя се опитваше да издигне срещу външния свят.

Ала дълбоко в сърцето си Виолен не хранеше никакви илюзии. Предусещаше, че няма да излезе жива оттук. За какво ли да жали? И без това бе умряла през онази страховита лятна буря, която я отнесе далеч от най-скъпия й човек.

— Какво става? Защо ми се струва, че високомерието ни е нещо пострадало?

Трябваше да мине време, за да стигнат тези думи до съзнанието й. Виолен нямаше представа колко време вече стои така, свита в тъмното, без вода, без хляб, без звук на човешки глас. Имаше чувството, че е изминал цял човешки живот. Стори й се невероятно, когато й казаха, че са изминали само ден и половина. Ослепителната светлина на факела сякаш я удари по очите и тя вдигна ръка да се запази.

— Затова първо се мисли, а после се вдига ютия. Намерила с какво да пази скъпоценната си добродетел! Не обичам да ме отблъскват.

Виолен се изправи на крака, залитайки. Бе останала без сили, беше жадна, гладна и мръсна. Но някаква незнайна стоманена пружина вътре в нея не можеше да допусне да се унижава пред този човек. Тя отметна назад разрошените си коси. Бонето й бе паднало някъде из сламата. Мръсните й ръце свидетелстваха за напразните опити да търси в стените някакъв изход от този капан.

— Доста мръсна принцеса, наистина. — Кавалерът кимна на двамата мъже, останали зад него. — Заведете я горе и я предайте на жената. Внимавайте да не я види някой. Не е желателно да предизвикваме отново прекомерното застъпничество на Мадам.

Двамата мъже в ливреи на кралския двор повлякоха отпуснатото тяло на момичето навън. Мина доста време, преди очите й да свикнат със светлината и да могат отново да виждат очертания и предмети. Само надигащият се гняв я задържаше да не изгуби съзнание. Поведоха я по стълбища и коридори, през някакъв двор, за да стигнат до малко помещение, облицовано с плочи, с дървени прегради. Беше горещо и задушно.

— Тука една, за да се погрижите — провикна се единият от придружителите й и Виолен бе оставена пред прегърбен мъж с остри черти, облечен само в панталони до коленете и бяла риза, прогизнала от пот. Човекът само кимна мълчаливо на жената в дъното на стаята. Без да се бави тя хвана момичето, повлече го след себе си и го бутна в една от дървените кабини. Виолен не проумяваше какво е тяхното предназначение. Дали бе някакво изтезание?

Жената мълчаливо смъкна дрехите от тялото й, преди Виолен да може да се възпротиви. Самата й душа сякаш простена, когато жената разкъса копринената риза, която носеше на голо. Заедно с този последен спомен от дните, които бе прекарала в ръцете на Раймон, изчезна сякаш и съпротивителната й сила. Тя легна гола и объркана на някаква дървена пейка, докато жената се суетеше някъде в дъното на кабината. Едва когато се разнесе свистене и плискане, когато кълба гореща пара изпълниха малката кабина и я превърна в истинско чистилище, Виолен разбра, че се намира навярно в парна баня.

В пещта с нагорещени кръгли камъни хвърляха ведра с вода, вдигаше се съскаща пара и се получаваше влажна мъгла, от която кожата се изпотява, за да се смъкнат всички мръсотии. Топлината бе истинска благодат, ала гъстите облаци пара я задушаваха… Само да не припадне сега! Не бива да се отпуска!

Точно когато мислеше, че е загубила битката със самата себе си, жената я повлече към друга кабина. Безброй ведра със студена вода бяха плиснати върху тялото й с неумолима ритмичност. Пръхтейки и давейки се, Виолен се бореше да си поеме въздух, без да може да вижда нещо от полепналите по лицето й мокри коси, усещайки по цялото си тяло лудите удари на сърцето си, шибано от камшиците на ледената вода.

Жената беше сякаш глухоняма. Тя метна върху Виолен голям чаршаф и подсуши тялото и с бързи опитни движения. Правеше го някак безучастно, с механична педантичност, без да нарани нежната кожа на своята клиентка. След това натисна Виолен да приседне на едно трикрако столче и се зае да подсушава косите й, разчеса сплъстените кичури с гребен, преди да разреши с четка цялата й коса.

Тази процедура направи чудеса. Виолен се чувстваше все по-добре, само да не беше това необяснимо безсилие, което след парната баня бе станало още по-непоносимо. Слабост, зашеметеност, безволие, по-силни от глада и жаждата. Имаше едно единствено желание — да спи. Да заспи вечен сън. Очите й просто се затваряха, главата й клюмна безсилно напред.

Жената изобщо не й обърна внимание. Тя местеше своята жертва насам-натам, като че беше парцалена кукла. Без усилие просна голото момиче, както си беше увито в чаршафа, на една каменна маса. Сетне дръпна чаршафа настрани и се зае Да втрива в голото крехко тяло някакво масло с тежка натрапчива миризма. Уханието се смеси с парата и се превърна в душен облак. Виолен се задави в кашлица.

Тежкото благовоние на мускуса проникваше в порите й. Недостигът на въздух я изтръгна от нейната вялост. Крайниците й лъщяха, там където жената бе приключила своята обработка кожата й бе станала златиста. Тя продължаваше да втрива маслото с механични движения, без изобщо да обръща внимание на Виолен. Ръцете й намазваха всеки сантиметър, тя грубо разтвори дори краката й и изсипа цели шепи масло върху златистите къдрави косми.

— Оставете ме! — изписка Виолен. — Не искам! Махнете ръцете си!

Нещо като смях раздруса едрото тяло, на жената навярно й се видя смешно, че някой може да я накара да прекъсне своята работа. Тя натисна Виолен да легне отново назад толкова грубо, че главата й се удари о камъка и цялата стая се завъртя пред очите й. Когато болката и слабостта попреминаха, тази ужасна жена бе донесла вече ново бурканче — с кичеста четка намаза от него пъпките на гърдите й и те се откроиха пурпурночервени на лъскавото й тяло.

Сега вече Виолен изтръпна. Отнасяха се с нея като с агнец за някакво езическо жертвоприношение. Жертва на перверзните игри на кавалера дьо Лорен. Нещастна жертва, на която сега надянаха непорочно бели, тънки като паяжина копринени чорапи, стигащи до над коленете, придържани там с червени кордели. Накрая й обуха и пантофките — от червено кадифе.

Жената й помогна да се задържи на разтрепераните си крака и без да я чака да се съвземе, метна върху й, така, както си беше гола, разкошна тъмносиня като нощта наметка. Наметката я скриваше цяла — от раменете до пръстите на ръцете и до петите. Беше някаква чуждоземна дреха от твърд брокат, цялата избродирана с причудливи златни знаци и подплатена с кървавочервена, шумяща коприна.

Виолен залитна под тежестта на тази странна броня. При всяко движение, което направеше, се разнасяше нова вълна от замайващи аромати, вече нямаше спасение от това тежко благовоние. Гадеше й се вече от него, защото инстинктивно долавяше, че предназначението му не е да парфюмира една жена, а да пришпори мъжкото желание.

— На, изпий това!

Това бе първата дума, която Виолен чуваше от тази зловеща жена. Тя й подаваше сега очукано калаено канче.

Беше толкова жадна, но острата неприятна миризма на треви накара Виолен да отблъсне тази ръка.

— Какво е това? Отрова ли е?

— Не е отрова. Само да не се мъчиш. Кажи си сега молитвата и пий! Така няма да усещаш какво правят с тебе. За добро е, повярвай ми. Виждала съм ги как ги връщат… Ако изобщо ги върнат.

Състрадание ли се мярна в това грубо, вкаменено лице? Милост към красотата на невинността, която, току бе държала в ръцете си и която ще бъде стъпкана много скоро… Или някакъв закърнял човешки порив?

— Не! — Виолен отблъсна ръката с канчето и върху мокрия каменен под се плиснаха зеленикави пръски. — Тях искаш ти да улесниш! Този подъл човек и неговите разхайтени приятели. Не! Поне с мене не! Аз няма да се превърна в безпомощна жертва… Аз…

— Ще съжаляваш — Жената ритна настрани празното канче, като че то й беше виновно за нещо. — Щеше да ти спести най-лошото. Върви сега с Бога, аз ще се моля за тебе, дано да не се мъчиш дълго.

Двамата лакеи, които бяха довели Виолен, чакаха пред вратата. Без да се вълнуват от невероятното превъплъщение на мръсното парцаливо същество в сияйна звезда, те застанаха от двете страни на момичето и го поведоха.

Виолен се извърна тревожно назад. Жената, която не бе помръднала от мястото си, се прекръсти бързо, сякаш току що бе видяла самия Сатана.