Мари Кордоние
Мнимата дукеса (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Реакцията на Раймон дьо Мариво бе мигновена. Той сякаш експлодира, преди някой от присъстващите да разбере какво става. Хвърли се върху маскирания главен жрец на Сатаната и го блъсна във високия свещник, на който проблясваха десет черни свещи. С наистина адски трясък свещникът се преобърна и падна заедно с тялото на исполина. Свещите се разхвърчаха от гнездата си. Моментално лумнаха пламъци — някои от свещите бяха попаднали в накачените богати драперии и завеси.

Пращенето на огъня накара присъстващите да се отърсят от своята унесеност. Писъци и викове се смесиха в дивия хаос от блъскащи се и лутащи се хора, търсещи спасение. В настъпилата суматоха виконтът смъкна с едно движение наметката си и я метна върху тялото, проснато на олтара. Лумналите пламъци наоколо осветяваха сцената с алените си отблясъци. Черната фигура на младия човек не се открояваше на черните стени. Виждаха се само яката и маншетите му, когато взе на ръце безжизненото момиче и започна да си проправя път сред мятащото се в панически страх множество.

Пожарът се разрастваше. Пламъците обхванаха и другите стени. Облечени все още в призрачните си наметки, гостите се блъскаха към изхода. Черната литургия на Сатаната сега беше вече дяволски котел, в който кипяха ужас и паника. Когато виконтът се добра до края на залата, вратата отдавна вече бе разбита от полуделите от страх хора. Участниците в ритуала продължаваха да тичат из салоните, пискливият глас на Мосю, който зовеше прислугата на помощ, бе удавен в задушливия дим. Раймон продължаваше да крачи, стиснал устни, полузадушен, влачещ натежалия си крак, в който болката отново бе впила зъби.

— Господи! — Лионел дьо Вофре дотича запъхтян след него. — Луд ли сте? Слънцето на пустинята ви е изсушило разсъдъка! — Достигнали бяха голямата галерия към изхода и глъчката бе останала някъде далеч назад. — Да предизвикате целия този ужас! Как можахте?

— Попитайте по-добре онези скучаещи лентяи там вътре — процеди Раймон през стиснати зъби, — как могат да си мислят, че стоят над всичко? Над религия, морал и човешка свобода… А сега, ако сте истински приятел, ще се погрижите да намерите веднага някаква затворена кола. Но и да не намерите, ще ви бъда изключително благодарен, ако се правите, че нито сте видял, нито сте чул нещо.

Той притисна отпуснатото тяло към гърдите си, и само се молеше дано не е дошъл твърде късно. Дано Виолен да е жива.

— Господи, разбира се че ще ви помогна! — реши се най-сетне Вофре. — Не съм виждал такава безвкусица. Какво смятате да правите с това клето дете? Жива ли е?

— Надявам се. Иначе ще се върна тук и ще извадя шпагата…

— Мариво! Чувате ли се какво говорите? Та това е братът на краля! Какъвто и да е, него не можете да извикате на дуел! Единствено кралят има право да го съди.

— Ами молете се тогава тя да е жива! И побързайте с каретата!

Момъкът хукна веднага, подгонен по-скоро от тона, с който бяха изречени тези думи, а не от самото им съдържание.

Виконтът се прислони в нишата на един портал. Най-после тук можеше да се диша. Светлината на мъждеещия на стената накатранен факел, не бе в състояние да прогони мрака от сводестия вход. Раймон виждаше проблясването на позлатените скули, видя и разранената до кръв долна устна. Какво трябва да се е случило, за да прехапе така устните си? Не долавяше дишане. В панически ужас сложи ръка върху сърцето й.

Биеше. Едва доловимо… Къде се бави този проклет Вофре?

Стори му се, че е изминала цяла вечност, докато чу шума от приближаващи се колела. Откъм ъгъла на улицата долетя приглушен глас.

— Раймон? Тук ли сте още? Побързайте, моля ви, ще ни открият! Не искам да кажат после, че съм ви помагал да опожарите новия дворец на Мосю!

— Не се безпокойте! — Виконтът беше вече до каретата. — Няма да споделя с вас тази съмнителна чест. Можете ли да сложите венец на своята доброта, като ме закарате до Плас Роял? И, за Бога, избягвайте патрулите!

— Ще направя всичко, което е по силите ми, мосю! — отвърна Вофре и подкара конете щом се хлопна вратичката на каретата. — И все пак в името на дявола, който бе така щедро цитиран тази вечер, не мога да не попитам, как така наследникът на граф дьо ла Шез постави на карта и име, и чест, та и свободата си, за да изтръгне от лапите на Мосю едно от онези жалки същества…

Може би защото последните думи той промълви по-скоро на себе си, продължавайки да пляска с камшик над гърбовете на конете, отговор не последва. Но погледът, с който стрелна лицето на Раймон му показа достатъчно ясно, че виконтът сега не е в настроение да разплита подобни загадки. Може би ако иска да научи нещо повече, би могъл все пак да направи едно посещение на вежливост през някой от следващите дни.

В огромния хол на Отед дьо Мариво бе оставена да свети само една нощна лампа в очакване Раймон да се прибере. Бяха си легнали всички, дори и прислугата. За един кратък миг Раймон дьо Мариво се поколеба, застанал пред голямата мраморна стълба, със своя безжизнен товар. Беше отпратил Вофре, а имаше нужда от помощ. Имаше нужда от сръчна и дискретна женска помощ, тук беше нужна жена, която няма да изпадне, в истерия…

Не можеше да се сети за никоя друга, която би могла да стори нещо сега, освен за майка си.

Ниниан дьо Мариво, графиня дьо ла Шез, бе жена със здрави нерви, ала при вида на бездиханното момиче, което бе положено като мъртвец в леглото на Раймон, дори тя не можа да не ахне на глас. Ужасена, тя извърна очи към съпруга си, който бе побързал да я последва, и сега стоеше изправен до една от витите колони откъм краката на леглото.

Раймон бе покрил временно тялото на Виолен с наметката, но белезите по китките и глезените, по подпухналото лице говореха сами за себе си.

Дебелият слой златна помада бе изтрит на много места, прошарени от морави синини.

— Моля те, Раймон… Коя…

Графинята млъкна. Лицето на сина й й каза всичко, нямаше място за повече въпроси.

— Намери я значи… — Гласът на граф дьо ла Шез прозвуча, както винаги, спокойно. Никой не би могъл да каже, какво мисли. — Къде?

— Мосю бе решил да развлича гостите си с някакъв страховит фарс на черна литургия. Маски, свещи, заклинания и, разбира се, неизбежната жертва върху олтара…

— Това е кръв! — извика графинята, която се опитваше да напипа пулса на ръката на момичето. — Ранена ли е?

— Не мисля. Това е кръвта на агнето, което заклаха над нея. Аз… Не зная, какво са правили с нея. Аз… — Виконтът рязко млъкна. — След всичко, което са ми разправяли, предполагам… навярно ще ни трябва някоя жена… Досега не е издала нито звук. Дали е само в безсъзнание…

Ниниан дьо Мариво се наведе над Виолен и сложи ръка върху златното чело. С изправянето си бутна края на наметката и тежката коприна се свлече надолу, за да открие оплесканото с кръв тяло и начервените зърна на гърдите.

— Господи! — Графинята сложи ръка на устните си, сякаш да спре вика си. — Каква жестокост! Клетото дете. Истинска небесна милост е, че е в безсъзнание. Може ли да има такива хора?!

— Ще потърся доверен лекар — предложи графът. Той се запъти към вратата, но го спря гласът на жена му:

— Почакайте! — Тя погледна нерешително сина си, но се реши и добави тихо и натъртено: — Не трябва лекар, Ив! Мисля че тук ще е по-полезна опитна акушерка.

Графът само кимна и моментално изчезна.

— Раймон, погрижи се да напълнят ваната с топла вода. Мисля, че преди всичко трябва да измием горкото дете. За нея ще е само от полза да остане в несвяст, така няма да чувства болки. Хайде, върви, не можеш да й помогнеш като се въртиш тук с този убийствен поглед.

Ниниан дьо Мариво се зае за работа със сръчността и опита на жена, родила четири деца, и управляваща огромно домакинство. Преди всичко прогони от съзнанието си всякакво лично чувство, всяко прибързано мнение. Сега за нея Виолен не бе нищо друго, освен един болен човек, който се нуждаеше от помощ. Една клетница, която е станала жертва на злосторници. Не можеше сега да я съди.

Малко по-късно Раймон положи нежно все още неподвижното тяло във вдигащата пара вода. Лаура, която той бе извикал, поддържаше раменете и главата на господарката си. След това обаче графинята изхвърли сина си от банята и сама се зае с мека кърпа да измие от крехкото измъчено тяло следите от ужасната церемония.

— Горкичката ми господарка! — хлипаше Лаура ужасена. — Една толкова мила и сладка дама, не съм чула лоша дума от нея… Виконтът да е благодарен на нея, задето кракът му се оправи. Не биваше да ни напуска. Какви бяха тези ужасни мръсници!

Ниниан дьо Мариво я накара да млъкне:

— Не бих искала някой да разбере, в какво състояние са я донесли, ясно ли е? Ако чуя само думичка сред прислугата, ще зная кой го е направил. Взимам те на Лоара, и по цял ден ще чистиш кафезите на гълъбарника.

— Но, Ваша милост! — Лаура се ококори от ужас. — Думичка няма да кажа. Бях толкова предана на мадам, от моите уста никога нищо не се е чуло. Не съм клюкарка някаква. Знаем ние, какво е редно.

— Толкова по-добре. Сега косите… Света Богородице, на главата си има подутина. Сигурно е ударена. Внимавай като я миеш.

Мина доста време, докато позволиха на Раймон да отнесе обратно в леглото тънкото телце, увито в затоплени чаршафи. Той внимателно притегли завивката върху нея. Лаура бе сплела мокрите коси на господарката си на две дебели плитки и сега побърза да ги подреди от двете страни на главата й, като на малко момиченце. Изваяното благородно лице със затворени очи се сливаше с белотата на възглавниците. Единствено тъмните гъсти мигли и нежната дъга на веждите бяха запазили естествения си цвят. Дори устните синееха, целите изхапани. Под очите тъмнееха дълбоки виолетови сенки.

Едва сега графинята се замисли за тези аристократични, чисти черти. За това нежно, изваяно тяло, които я бяха превърнали в идеална жертва за безсрамните черни оргии за тържеството на Сатаната. Но как е попаднала там? Не е възможно да е отишла доброволно. Или… Не искаше да мисли повече. По-късно. По-късно ще задава въпроси. Когато момичето е в състояние да им отговори.

Баба Фантин, акушерката, която графът успя да намери посред нощ, бе свикнала да я търсят в такива доби. О, родилките не питат колко е часът. А бе получила и предварително тлъстичка сума за труда си. Ала лицето й си остана загрижено и след като прегледа това женче, най-щателно и предпазливо.

— Зле са се отнесли с нея, мадам. Това мъжете са истински животни. Изнасилили са я, жестоко са я… — Тя млъкна и погледна Ниниан дьо Мариво, която единствена остана при прегледа. — Вътре е цялата издраскана и ожулена. Това по естествен начин не става… За щастие раните са само повърхностни, няма разкъсвания. Ще мине, а и детето ще й помогне бързо да забрави. Небето се е смилило над нея. Сега е важно да не става една седмица. Пълен покой, и физически, и да не се тревожи. Иначе не гарантирам. И я хранете, мадам. Силна храна, бульони. Може да й се дава разбит жълтък във вино. Ако има желание, може и крехко бяло месце…

— Детето? — Графинята наистина имаше нужда да се задържи за една от възглавниците. — Бременна ли е? Сигурна ли сте?

— Съмнение няма — заяви гордо баба Фантин, поне от това разбираше. — Отскоро е, в края на втория, или началото на третия месец… Ама за да мога да кажа точно, мадам, ще трябва да я разпитам, да каже откога не е имала… Тогава вече ще знаем точно, мадам…

— Боже мой! — промълви Ниниан дьо Мариво. Само това липсваше. Какво да направи? Какво да каже? Раймон очевидно бе разстроен. Но дали това дете е негово? Изобщо не знаеше нищо за тази млада жена. Съвсем нищичко.

— Значи не сте знаели? — досети се акушерката. — Не е раждала, това ще е първото. Ако желаете, може утре сутрин пак да намина, въпреки че мисля, че вече няма нужда от моята помощ.

— Въпреки това елате — помоли графинята с пресипнал глас. — Но можете ли да кажете, защо е така отпусната, защо не идва в съзнание? Като че не желае да отвори очи.

— Упоили са я, мадам, по всичко си личи. Всичко зависи от това, колко отслабнало е било тялото й, когато са й дали тревите. Много дълго може да трае. Дишането е слабо, но е правилно. Оставете я да си почине, сама ще се събуди. Дъщеря ли ви е?

Ниниан дьо Мариво не отговори. Втренчила се бе в болната така, че чак акушерката се уплаши. Не беше това само от обич. Колко хора й бяха минали през ръцете…

— Бъдете внимателна с нея — каза неочаквано тя. — Не зная къде сте я намерили, но знайте, че е преживяла най-лошото. По тялото й белези надали ще останат, ама душичката още дълго ще я боли. Няма жена, която ще забрави лесно такава мръсотия…

— Благодаря ви — прошепна майката на Раймон с усилие. Беше покрусена от новината. — И… ще ви помоля… да запазите единствено за себе си онова, което сте видели и констатирали. От това ще имате само изгода.

Баба Фантин се поколеба, но си спомни, че я бяха поканили да дойде отново и бързо кимна. Разбира се, че нищо не пречи най-напред да си замълчи. Какво полза би имало от истината и това нещастно създание там? За нея е нужно само едно сега: спокойствие. И милостта божия, за да забрави.

— Ще оздравее — успокои графинята сина си. Раймон и баща му сякаш само бяха чакали да си тръгне акушерката. — Но й е нужен покой и добро гледане.

Раймон застана до долния край на огромното легло. Беше обхванал с ръка една от колоните на балдахина, само побелелите кокалчета показваха какво напрежение се крие в този прост жест. Той се взираше в дребната крехка фигурка, в своята трагична вцепененост тя изглеждаше още по-изгубена и самотна в голямото легло. Та Виолен бе всъщност още дете. Злото я бе сполетяло, защото той не я бе опазил.

— Упоили са я с нещо, много е възможно изобщо да не е съзнавала какво става — каза Ниниан дьо Мариво, трогната от отчаянието, което прочете по лицето на своя първороден син.

— Благодаря за помощта ви — промълви Раймон, просто се чуваше с какво усилие произнася всяка дума. — Ще остана при нея.

— Но…

— Елате! — прекъсна я бързо графът и я издърпа леко от леглото. Погледите им се срещнаха и графинята се подчини с лека въздишка. — Ще ви изпратя камериерката, Раймон. Може да ви е от помощ, ако потрябва нещо.

Раймон не отговори на баща си, но поне не възрази. Спокойният, равен глас на графа беше в този момент единствената скала в морето от отчаяние и самобичуване. По някое време Раймон се отпусна в едно от креслата, които Лаура бе приближила до леглото, и вдигна послушно болния си крак върху табуретката, която тя също не бе забравила да привлече.

Правеше всичко, без да откъсва нито за миг очите си от бялото като тебешир лице, без да пророни нито дума. Напрягаше цялата сила на волята си, за да й внуши, да предаде на клетото й замъглено съзнание, че всичко ще бъде наред. Че е в безопасност. Напразно се вглеждаше за някаква промяна, за някакво трепване поне, което да му покаже, че е успял да стигне до нея Че някога ще може да стигне до нея.