Мари Кордоние
Мнимата дукеса (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бурята се разрази с грохот. Светкавици и гръмотевици раздираха настървено небето над Париж. Улиците се превърнаха в реки от кал и нечистотии, следобедът помръкна в нощ, сякаш идеше второто пришествие! Дъждът се лееше по красивите, обрамчени в олово стъкла на прозорците в Отел дьо Мариво — като водна стена, от която не се виждаше нищо навън. Запалиха всички свещи в библиотеката. Дневният светлик се стопи в дъжд и мрак.

Ниниан дьо Мариво, графиня дьо ла Шез, имаше чувството, че времето сякаш създава най-подходящата рамка за горчивия разговор, който едва сдържаше своя опасен тътен между огромните шкафове с книги. Не бе виждала сина си цели две години и бе поразена от промените в него. Младият, жизнерадостен и безгрижен виконт се бе преобразил в сериозен, непроницаем мъж, с някакво опасно излъчване, като че бе чужд човек. Бащичко! Та нали дори враговете на граф дьо ла Шез се отнасяха към него с респект, ако не и с истински страх?

Лицето на виконта остана непроницаемо, докато четеше редовете, изписани с острия маниерен почерк на леля му, незачитаща всякакъв правопис Диан дьо Мариво не бе пестила думи, за да опише онази личност, която не може да бъде оставена да петни благородния им дом и която пречи на Раймон да изпълнява другите си задължения…

— Искам да зная, по дяволите — чак сега синът й вдигна очи, — какви са тези други задължения! Можете ли да ми обясните?

Седнала в едно от широките кресла, отпуснала ръце в скута си, графинята потисна усмивката си. Дори гласът на Раймон бе станал по-плътен и звучен, досущ като на баща му. Синът й се бе облегнал на голямото писалище, кръстосал крака. Елегантният жакет от фламандско сукно се изпъваше на широките му рамене. Дори и тази смешна мода на вързаните с панделки панталони до коляното не можеше да унизи неговата мъжественост. Въпреки тревогата си, графинята изпита прилив на майчинска гордост, само от външния вид на сина си.

— Ами задълженията ти на мой наследник, например — обади се рязко баща му. Той отпи голяма глътка вино и остави кристалната си чаша. — И ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш, как се е получило така, че си от два месеца в Париж, без да си ни известил за това?

— Навярно не съм предположил, че този факт може да ви интересува особено. Не останах с впечатление, че сбогуването ни би могло да окуражи някого да търси нови семейни срещи.

— А не си ли останал с впечатление, че причината трябва да се търси в съдбовната грешка, която допускаш? В това, че за тебе е по-важно гордото ти упорство, а не раненият ти крак? Ти си наш син и отказът ти да се вслушаш в съветите ми, не може да промени нашата обич към тебе.

Виконтът отбягна пронизителния поглед на черните очи. Смуглото му лице леко поруменя.

— Благодарен съм ви за тази обич. Но това не ви задължава да бъдете снизходителни към мене заради сакатия ми крак. Ще свикна да се справям някак.

— По дяволите, Раймон! Между нас няма място за такива надути превзетости! — Рядко, много рядко се случваше графинята да не успее да овладее буйния си темперамент. Двамата мъже я погледнаха стреснати, но и с известно пренебрежение.

Това вече я накара да се откаже от толкова усърдно поддържаната фасада на спокойствие и неизменна ведрост. Графинята скочи и застана пред сина си.

— Погледни ме в очите и повтори, че изобщо не си знаел с какво нетърпение чакаме вест от тебе! Че не знаеш колко треперим за живота ти! Какви са тези глупави съмнения? Не зная какво ми се иска повече: да те разтърся хубавичко или да те прегърна. Но трябва да знаеш, че съм недоволна от тебе. Заради глупостите, които наговори, но и за тези, които си допуснал. Трябва да се постараеш да сложиш край на всичко това.

Тя се извърна рязко, привдигна разлюлените си поли и се запъти към вратата. Едва не се сблъска с някаква прислужница — задъхана и объркана, бе забравила дори да почука. Момичето смутолеви някакво объркано извинение, на Раймон сбърчи чело. Не бе виждал Лаура толкова разтревожена.

— Какво има, Лаура?

Младата жена машинално подклекна в реверанс и се приближи бързо към него. Стискаше в ръката си лист, който подаде на виконта.

— Мадам… Няма я. Мислех, че е в килера с билките, но като се прибрах… Не я намерих никъде. В цялата къща… Това писмо… беше на тоалетната масичка.

Раймон разгъна листа и прочете няколкото реда. Графинята видя, как лицето му посивя. Той изруга, смачка листа и го захвърли към камината в другия край на стаята. След това излетя навън, без да каже дума. Мъчителното накуцване, което майка му едва сега забеляза, я разстрои не по-малко от цялото му поведение. Не бе виждала досега сина си в такова състояние.

Тя изтича и взе смачкания на топка лист, който, слава Богу, не бе попаднал в огъня. Прочете няколкото думи, въздъхна и подаде мълчаливо листа на съпруга си. Недоумяващ, графът зачете полугласно:

Любими мой, Обещайте ми, че ще позволите да сменяват редовно превръзката на крака ви. Лаура има достатъчно от лековитата мас. Ще моля Сен Мишел да бди над вас! Оставям ви моята любов.

Виолен

Графът се обърна към съпругата си.

— Сдържала е дадената дума. Е, сега остава да решим, скъпа моя, какво е това момиче. Светица или лека жена?

— Какво смятате вие?

Графът сви рамене. Писмото на Виолен бе трогнало и двамата, но съвсем не се връзваше с острите обвинения на Диан… Но и двамата знаеха, че на правдивостта на баронесата не може да се разчита. Тя бе склонна да представя всичко така, както е най-изгодно за нея.

— В едно обаче съм сигурен. Че тя е достатъчно красива, за да предизвика ревността на жена като Диан, превърнала красотата в свое божество — усмихна се графът.

В това време техният първороден син се бе изправил посред зеления салон, вперил недоумяващи очи в Лаура.

— Нищичко… Нищичко не е взела, мосю — скимтеше Лаура с плачевен глас. — Свалила е и роклята, която облякохме днес. Оставила е всичко. И пръстена, и перлите… Господи, нищичко…

— Благодаря, Лаура. Свободна сте.

Повелителният тон стъписа и без това обърканото момиче и то хукна навън разплакано.

Виконтът се озърна из стаята. Свещите бяха запалени. Очарователното безредие на тази женска стая доказваше сякаш, че Виолен е изтичала само за малко навън и ще се върне всеки момент. На тоалетната масичка с изящни вити крачета, цялата в бяло и златно, Раймон видя перлите, оставени внимателно до въртящото се сребърно огледало. До тях имаше една ефирна носна кърпа с дантели и малки бурканчета с помади и червила, които Виолен толкова рядко използваше. От всичко се долавяше аромат на рози — нейният аромат… Досега Раймон не се бе замислял дали това е някакъв парфюм… Беше си отишла.

Кога е станало? Защо? Щом като го обича, както е написала там, защо ще иска да го остави? Може би се е изплашила от пристигането на графа и съпругата му. О, достатъчно поводи бе имал вече да се убеди в непреклонното й упорство, в онази проклета гордост, от която бе изтъкана Виолен, цялата, до пръстчетата на ръцете. Познаваше и сърцатата й решителност, толкова необичайна за момиче на нейната възраст и с нейното положение…

Облъхнат от нейния нежен аромат, му идеше да й откъсне очарователната главичка! Как може изобщо да й хрумне да го напусне? Нима връзката между тях означава за нея толкова малко? Дали се страхува, че той ще се срамува да признае за нея на родителите си… Изобщо не каза нищо… О, той би могъл да разсее тези нейни глупави опасения…

Раймон взе дантелената кърпичка и я задържа върху устните си, затворил очи. Мисълта, че Виолен е изчезнала завинаги от живота му, му се видя толкова абсурдна, че той неволно се засмя. Беше я губил вече веднъж и я бе намерил. Не се съмняваше, че ще успее да го направи и втори път. Само да я вземе в прегръдките си, не би и помислила да бяга повече. Да, точно така. Измъкнала се е зад гърба му, защото е знаела, че няма да има сили да го стори, ако той е пред нея. Защото му принадлежи… Не бе успял да покори може би независимия й дух, но бе завладял тялото й, изгарящо от желание.

— Ще те намеря, моя малка сирено — процеди през зъби той, с едва овладян гняв и още по-трудна за скриване тревога. — И Господ да ти е на помощ, за часовете, в които си ме лишила от себе си.

С властно нетърпение той дръпна звънеца за прислугата. На ужасената Лаура бе наредено да подреди и поддържа покоите на мадам. Мадам ще се завърне всеки момент. Въпрос е на часове или най-много на дни, така че тя ще бъде отново тук…

Ала тази негова увереност започна да се изпарява все повече и повече с всеки изминал ден, в който той не успяваше да открие и следа от Виолен. Бе взела със себе си само джобните пари, които той така великодушно й бе дал. Започваше да мисли, че може да е напуснала Париж. Като че в земята потъна. Раймон се бе опитвал да я търси дори в Пале дьо Тюйлери, ала и там никой не знаеше нищо за нея. Усилията му оставаха напразни.

Отначало изпитваше само гняв. Вбесяваше го фактът, че се бе показал истински глупак и й бе повярвал. Малката авантюристка от горите на Рамбуйе се бе осмелила да напусне виконт дьо ла Шез! Какво се е разтревожил толкова за нея? Най-добре ще е да забрави момичето.

В такъв един момент той нареди на Лаура да прибере всички дрехи и да затвори зеления апартамент. Но прислужницата още не бе успяла да сгъне и половината дрехи, когато заповедта бе отменена и Лаура бе отпратена най-безцеремонно.

Графинята завари сина си, застанал сред разтворените, ракли, загледан в твърдия корсаж на една тъмнозелена рокля, с мисли зареяни далече някъде.

— Какво представляваше тя?

Раймон се сепна и изпусна дрехата. Не бе усетил влизането на майка си. Въпросът й го завари неподготвен. Какво трябваше да отговори?

— Само не питай сега „коя“ — усмихна се майка му с обичайната си откровеност. — Говоря за жената, която е живяла тук. За онова мистериозно момиче, което кара леля ти Диан да изпада в истерични конвулсии, само като заговори за него.

Точното описание извика някаква призрачна усмивка по строгото лице на сина й. Той отново погледна роклята, която в една вълшебна нощ бе превърнала Виолен в богиня… Във фея…

— Убеден съм, че сте измъкнали от баронесата всичко, каквото би могло да се разкаже, маман — отвърна той спокойно. — Не зная какво бих могъл да добавя.

— Според леля ти това момиче е една леконравна хитруша, която те е използвала.

— Ами значи всичко ви е ясно…

На графинята не убегна нито сарказма, нито горчивата меланхолия в тези думи. Изгубила търпение, тя се приближи, вдигна от земята зелената рокля и разгърна полите й, изненадана от тясната талия. Това бяха размери на девойка, а не на жена.

— Не съм чувала за леки жени, които оставят такива рокли, който не отнасят скъпоценностите си и прекарват часове наред да бъркат разни мехлеми за болния си любовник. Трябва да е била твърде странна млада жена.

— Странна… — Раймон повтори думата, като че искаше да я огледа от всички страни. — Да, тя беше упорита до твърдоглавост, горда като дукеса… Мека като лебедов пух…Прекрасна… като изгрев през пролетта… Непредвидима колкото вас.

— Господи! — Графинята пусна роклята, като че бе опарила пръстите й. — Ти я обичаш!

— Да, искам я. Дали това е любов?

— Боя се, че да — промълви майка му, но побърза да добави: — Трябва да я забравиш: Отишла си е по собствено желание.

— Ще кажете, предполагам, че трябва да забравя да дишам и да мисля — пресече я рязко виконтът. — Тя е в кръвта ми, в мислите ми, в тялото ми.

Той не изчака да получи отговор. Остави майка си сред разтворените сандъци и ракли, сред разхвърляните скъпи тоалети, купувани за жена, за която те явно не се бяха оказали достатъчно ценни.

Мина доста време, преди графинята да се съвземе от този шок. Тя посегна и извади от раклата още една рокля, като че търсеше да намери сред надиплените коприни образа на онази, която ги бе носила. Дребна и тъничка трябва да е била, като порцеланова статуетка — и корсажите, и дължината на полите говореха за това. Само ако можеше да научи малко повече за тази загадъчна млада жена… Защо бе напуснала тя Раймон?

— Едно е сигурно поне, че не е лека жена — отряза съпругът й, когато тя сподели с него всичко още същата вечер. — Достатъчно е да сравните почерка й с този на красивата си сестра. Без правописни грешки, красиво изписани букви, всичко е казано с чувство за мярка и респект. И забележете: без следа от евтино умилкване! Това е един сигурен в себе си човек, който знае какво представлява. Може би е предприела тази авантюра, а след това се е отегчила…

— Ив! Моля ви! — възмути се съпругата му. — С Раймон никой не може да се отегчава. Той е един прекрасен млад мъж!

— Нима? — В тъмните зеници на графа проблесна насмешка. — Дали се лъжа като смятам, че вие сте влюбена в сина си, мадам?

— Вие сте истинско чудовище! — оплака се галено съпругата му. — Той просто прилича на вас, напомня ми какъв бяхте по времето, когато ви срещнах… Самата гордост, самата арогантност, уверен, че може да се разпорежда с чувствата си както намери за добре. Че може да посегне и просто да вземе онова, което е пожелал, без да се налага да плати за това…

— И такъв мъж вие наричате прекрасен? Изненадвате ме, мадам!

— А вие ме ядосвате, мосю! — Графинята вдигна заплашително сребърната четка, с която разчеткваше все още пищните си коси. Но преди да успее да го замери с нея, се озова окована в една силна прегръдка. Мина време, преди отново да се върнат на темата.

— Ако това би ви успокоило, ще се опитам да събера малко сведения за тази млада дама — обеща Графът. — Все още имам достатъчно връзки в двора, няма да бъде трудно да разберем дали съществува такова семейство Сен Хеде и какво точно представлява.

— Само моля ви, нито дума на Раймон! — предупреди го графинята. — Това може да е някаква преходна страст, може да е просто чувство на благодарност, след като му е била и болногледачка, и любовница. За нас е важно да настояваме той да се върне в двореца. Сега в Париж са се събрали всички хубавици на кралството, с надежда да привлекат вниманието на нашия красив и млад крал. Тук е цветът на аристокрацията. Раймон все някога ще трябва да се ожени, а знаете, че аз искам дете от най-благородно потекло. Все ще се намери някоя изтънчена млада жена, която да накара Раймон да забрави своята авантюра.

— Надявам се, да излезете права, скъпа моя — кимна графът, ала тонът му подсказваше, че самият той твърде се съмнява в това. Поведението на сина му го караше да се замисли.