Мари Кордоние
Мнимата дукеса (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Господин виконтът поръча да ви предадем, че ще се върне за обяд. — Лаура дръпна тежките копринени завеси, за да влезе слънцето.

Виолен примижа срещу светлината и се прозя блажено. Ако можеше да се съди по разположението на небесното светило, денят бе настъпил отдавна. Спала бе толкова дълбоко, че пропусна обичайното си време за ставане. Не беше чудно. След такава нощ. Виолен се зарея във възпоминания, докато Лаура наля кафето и сложи в прозирната порцеланова чашка много захар, както го обичаше Виолен.

От самата мисъл за онова, което се бе случило в градината, страните й поруменяха. Наистина ли се бяха любили в малкия павилион на лунна светлина? Така трябваше да е, сладката умора в цялото й тяло го доказваше. Връхчетата на гърдите й бяха болезнено чувствителни, устните й още усещаха жестоките му целувки.

— Кафето ви, мадам!

Виолен се надигна и седна, опитвайки се да сложи в ред мислите си и да се върне към действителността.

— Благодаря, Лаура. Моля те, за днес искам да облека нещо леко, може би една от робите. Сигурно ще е горещо дори в градината.

Прислужницата кимна и се зае да приготви подходящия тоалет, без нито за секунда да престава да бъбри.

— Градинарят казва, че може да има буря. Каза, че щом лястовичките летят ниско, непременно ще е на дъжд.

— Дано да е прав — изпъшка Виолен. — Би било чудесно да се поразхладим. Не си спомням такава суша. Да се надяваме, че посевите няма да пострадат. Като си помисля само каква гладна зима преживяхме…

Тя изпи кафето си и остана да лежи с отпуснати ръце. Ароматичната течност я бе пробудила от мечтателното настроение. Изведнъж отново я връхлетяха мислите, които я занимаваха от вчера. Да го направи ли? Няма с кого да се посъветва… Тя само предполага, че това ще помогне. Ами ако се лъже?

Безпокойството накара младата жена да скочи от леглото. Дори по-сетне, когато седеше на меката табуретка в стаята за обличане и Лаура четкаше косите й, Виолен все още не бе напреднала нито на йота в решението си. Тя вдигна очи към отражението на Лаура в огледалото. Да, през тези няколко седмици Лаура се бе оказала незаменима. Прилежна, дискретна, винаги усмихната.

— Познаваш ли граф дьо ла Шез, Лаура?

— Господин графа? Разбира се! Обикновено прекарва зимните месеци в града. О, много строг господин. Баронесата трепери от… уважение… — Лаура заекна и млъкна, осъзнала колко непочтително говори.

Виолен я успокои с усмивка.

— А съпругата му?

— Графиня Ниниан? О, нея трудно може да я опише човек, трябва да я види. Не е такава чак красавица като баронесата, но е къде-къде по представителна. Една такава жива, елегантна и страшно приветлива. Трябва да се запознаете с нея.

Точно това никога нямаше да стане. Виолен потисна въздишката си. Виолен дьо Сен Хеде, някогашната Виолен, би могла да срещне с открито чело графиня дьо ла Шез. Но с метресата на нейния първороден син нещата стояха по-иначе. Тя доброволно се бе поставила извън морала и почтеността, не можеше да претендира вече нито за едното, нито за другото.

Но сега не бе време да мисли за ненужни неща! Беше направила своя избор и съвсем не бе в нейния стил да се губи в закъснели съжаления. Нямаше за какво да съжалява.

Лаура вдигна косите й и ги привърза със светлосиня кордела, която подхождаше на небесносинятя роба. Сега вече Виолен бе готова и можеше да пристъпи към изпълнението на своя план. Трябваше да побърза. Преди Раймон да се е върнал, преди да е изникнала отнякъде баронесата и преди тя самата да си запрети да го стори заради собствената си изгода…

Виолен открехна само прозореца, колкото да падне малко светлина върху тежкото разкошно бюро в дъното на салона. След това седна на стола зад писалището и подреди грижливо полите си преди да се огледа. В едно от чекмеджетата намери няколко тънки листове пергамент, в друго стояха подострени гъши пера, мастило, пясък за поливане и подложка за писане. Това бе всичко, което й трябваше.

Позатрудни я обръщението, но след това думите сякаш потекоха изпод перото й. Имаше акуратен дребен почерк. Усъвършенстването му бе струвало толкова усилия на Франсин! Караше я да изписва всяка буква стотици пъти, до припадък. Искаше й се да я види някой ден наведена над тайнствените писания в някоя манастирска библиотека.

Ваше благородие, обръщам се към вас, за да ви уведомя относно сина ви. Раймон дьо Мариво се завърна от Алжир с тежка и опасна рана на крака. Дълго не й е обръщал внимание и раната едва сега започва да показва признаци на заздравяване. Длъжна съм да ви кажа обаче, че кракът му вероятно ще остане схванат и именно по тази причина виконт дьо ла Шез се реши да продаде офицерската си грамота. Самият той е безпощадно взискателен към себе си и гледа на тази рана като на справедливо наказание за злощастната алжирска авантюра, в която се е впуснал против вашата воля. Решил е, че е осакатен завинаги и не допуска да бъде разубеден по никакъв начин. Решил е, че един сакат човек няма право да предложи ръката си на девойка от добро семейство. Недостъпен е за всякакви доводи. Ето защо, преди да съсипе изцяло своето бъдеще с прибързани решения, може би ще е добре да дойдете и да поговорите с него като баща.

Известна ви е гордостта на сина ви, а знаете навярно и това, че малцина са мъжете като него. Ще допуснете ли да съсипе живота си поради погрешно разбрано чувство за чест? Моля ви да дойдете в Париж и да се срещнете с него. Ще го намерите в Отел дьо Мариво, а вашата предана слугиня, която дръзва да ви пише тези редове, ще е напуснала вече този дом. Тя знае своето място и не ще се изпречи на пътя му. Благодаря ви.

Виолен дьо Сен Хеде.

Виолен препрочете писмото, но не промени нищичко в него. Сгъна листа и написа отгоре името на графа. Запечати го с восък, но не сложи печат — пръстена с печат баща й бе отнесъл със себе си в гроба.

През изминалите седмици бе научила нещичко за реда в този дом. Знаеше, че към средата на месеца изпращат всички сметки на граф дьо ла Шез по специален куриер до замъка на Лоара. Не бе трудно да пъхне писмото под приготвените вече книжа. Не би могла да предполага обаче, че там чакаше вече и друго едно писмо, адресирано до графиня дьо ла Шез с острия странен почерк на баронесата.

Така. Това означаваше край на престоя й в Отел дьо Мариво. Оставаха й пет, най-много шест дни. В зависимост от бързината, с която графът щеше да реагира на нейното писмо. Един вътрешен глас й подсказваше обаче, че той ще побърза да дойде.

Едва след като приключи с всичко това, Виолен се отпусна с разтреперани колена на едно от креслата в очарователната си стая. Очите й се плъзнаха по изящната резба на мебелите, по скъпите килими, по бледозелената коприна на завесите… По разкошните цветя в безценните вази от севърски порцелан… Това тук беше Раят. Раят, от който много скоро ще бъде низвергната. Веднага щом се появи граф дьо ла Шез, за да намери своя син. Бе направила безвъзвратно крачката към разрушаване на собственото си щастие.

След всичко което бе чула и видяла, във Франция имаше само един човек, който би могъл да вразуми Раймон дьо Мариво — собственият му баща. Един баща, който не ще търпи, разбира се, Раймон да държи под покрива си някаква метреса… Истеричната баронеса бе истински кошмар, но поне в това отношение имаше право. Виолен трябваше да се махне. Завинаги!

Екипажът пристигна следобед на третия ден. Виолен направо се изплаши от бързия ход на събитията, които сама бе предизвикала. Не можеше да знае, че всъщност двете писма бяха тласнали графа и разтревожената му съпруга към това стремглаво пътуване.

Бяха дошли с Лаура в малката стаичка до кухненските помещения, за да приготвят още от онази целебна мас, от която всъщност раната най-сетне започна да завяхва. В това килерче сушаха треви, лук и чесън. За огромна своя изненада Виолен бе открила тук всички необходими съставки. Лаура се бе погрижила никой да не ги види като идват насам. Сега вече Виолен повече от всякога се опитваше да не се мярка пред очите на баронесата и да остане невидима за всички.

Прозорчето и вратата на стаичката гледаха към големия вътрешен двор. Скърцането на колелата по чакъла и тропотът на толкова много коне извести за пристигането на господарите. Бършейки ръце в една кърпа, Виолен се приближи до прозореца. Кочияшът точно отваряше вратичката на каретата, след това разгъна стъпалата и отстъпи почтително назад.

Висок, облечен в тъмен жакет мъж слезе пръв и подаде ръка на дамата в златистокафяв пътен костюм. Макар и висока, дамата стигаше едва до рамото на мъжа. Една импозантна двойка, която със царствено спокойствие устоя на атаките на припналите лакеи и коняри и приветствените поклони на майордома на баронесата.

Отдалече се виждаше приликата между бащата и сина. Виолен долови дори леката иронична усмивка. Ако не бяха посребрените слепоочия на графа и по-бавните и премерени движения, които говореха, че този човек е преминал шестдесетте, Виолен би казала, че това са две копия от един и същи образ.

Графът се огледа и тя неволно отстъпи назад, въпреки че той не би могъл да я види. Дясната й ръка конвулсивно стискаше корсажа, дъхът й излизаше на пресекулки. Ето, че това се случи. Всичко е свършено. Бе сторила за Раймон онова, което трябва. Сега й оставаше само най-трудното: да го остави.

В суматохата около неочакваното пристигане надали някой би се сетил за нея. Раймон сега ще има други грижи, а не да дава обяснения за метресата си. Виолен се надяваше, че благородният му баща не би споменал — или би сторил това съвсем бегло — за нейното писмо. Докато се стигне до там, двете страни да си спомнят за нея, тя ще е вече далече. Нямаше време за бавене.

Виолен сложи на полицата големия порцеланов буркан с мехлема за Раймон и хвърли последен поглед наоколо. Колкото и странно да беше, раздялата с това нейно малко убежище, напоено с миризмата на билки, й бе по-болезнена, отколкото раздялата с изискания апартамент. Беше й хубаво да работи тук, да прави нещо с ръцете и знанията си за онзи горд и непримирим човек, комуто бе отдала сърцето си.

Слава Богу, Лаура не се виждаше наоколо. Може би нейната любезна, но амбициозна прислужница се навърташе сега около графинята, за да спечели благоволението й. Много по-изгодно е да служиш на господарката, отколкото на пришълката в този дом. Дните, прекарани в дома на Мадам, бяха показали на Виолен какви боричкания и интриги се разиграват зад кулоарите на един аристократичен дом. Там никой не се притесняваше от това, че създава държава в държавата, че един достойно управляван дом изисква същата разумна грижовност, каквато е нужна и на кралството.

Виолен подмина широкото мраморно стълбище и се прокрадна нагоре по стълбата за прислугата.

Нямаше представа, дали Раймон вече знае за пристигането на родителите си. След като бяха свършили с обеда, той отново се бе затворил в библиотеката. Наистина се бе заел да подреди и запише мислите си за основите на една всеобхватна реформа в армията. Дори самият той се Изненада, колко го увлече тази работа. Миналата вечер остана в библиотеката до среднощ, Виолен беше вече дълбоко заспала, когато дойде в спалнята й.

Без да се поспре в кокетния си салон, младата жена се втурна в стаята за обличане и се зае с разтреперани пръсти да развързва шнуровете на елечето си. Свали всичко — роклята, фустите, една по една. Остави на себе си само прозирната копринена риза и измъкна от дъното на раклата вехтата си, протрита по шевовете вълнена рокля. Не свали и обувчиците от мека козя кожа — бяха толкова удобни, че не ги усещаше на краката си. Сигурно ще й простят тази кражба — имаше толкова много чифтове, с всички цветове на дъгата.

Закопча роклята си и взе старата бродирана чанта — беше толкова лека, колкото и при пристигането и в Отел дьо Мариво. Не взимаше със себе си нищо освен спомените си, а оставяше в замяна тук сърцето си. Няколкото реда, които написа на Раймон, тя остави в средата на тоалетната масичка. В последния момент се сети и свали припряно перлите си, пръстените и обеците от ушите си. Сега вече нищо не я задържаше тук.

Тя се плъзна като сянка покрай грижливо подрязания жив плет и хвърли отчаян поглед към павилиона, който в онази вълшебна нощ бе приютил тяхното блаженство. Натисна бравата на малката портичка в зида. Вратата се отвори безшумно и тя изведнъж се озова в душния пек на летния следобед. Квадратните каменни плочи на паважа се бяха нажежили и яростно отразяваха палещите слънчеви лъчи. Под простичкото си боне Виолен усети как потта се стича по врата й.

Сега не беше време за самосъжаления! Очакваше я дълъг път пеша. Да бърза! Да бърза, за да остави между себе си и Отел дьо Мариво достатъчно голямо разстояние… Така щеше да е най-добре.

Тъничката дребна фигурка закрачи храбро напред и бързо потъна във водовъртежа на големия град. Сякаш я погълнаха сенките на прииждащите буреносни облаци, които мятаха заплашителните си була над сияйния летен ден.