Мари Кордоние
Мнимата дукеса (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

— Вече сте напълно здрава, мадам. Засега нямате нужда от мене. По-късно…

Баба Фантин, акушерката, която бе помогнала на Виолен да се възстанови след онази нощ в Тюйлери, се усмихна майчински на младата жена. Често бе идвала оттогава, по-често дори, отколкото бе необходимо. И от симпатия, а и защото графът така щедро се отплащаше за услугите й. А и умираше от любопитство да види какво ще стане сега в този изискан дом, след като вече знаеше, че пациентката й не е никаква щерка на графа, а любовница на сина…

— По-късно? — повтори Виолен, предизвикана от многозначителната усмивка на акушерката. Тя харесваше баба Фантин. Кръглото червендалесто лице под бялото боне й напомняше за онези тантурести селянки на пазара в Авранш, които предлагаха своите пилета, яйца и ябълки. Почтени, отрудени жени, чиито здрави ръце изхранваха многочленните им семейства. — Какво искате да кажете?

— Е, няма да е по-рано от Светла неделя… Ако всичко върви добре, няма да имате нужда от мен преди да дойде детето.

— Детето? — безсмисленото повтаряне на думата само подчерта пълното смайване в големите светлокафяви очи.

Баба Фантин смръщи чело.

— Какво се чудите? Не знаехте ли? Хубава работа! Поне промените в тялото си не усетихте ли? Не се ли усетихте, като ви го няма месеца?

Виолен се привдигна от леглото.

— О, Сен Мишел! Не! Не съм! Защото… — тя млъкна и запуши с длан устата си.

— Е, де! Какво има толкоз! Съберат ли се двама души, то си е нещо нормално… — занарежда акушерката успокоително. — Децата така идват на този свят. Дори и в най-добрите семейства.

— Не знаех… — Виолен отново не намираше думи.

Сега вече баба Фантин направо се ядоса от чак пък такива преструвки.

— Трябва да сте заченали някъде в началото на лятото. Престанат ли месечните женски бели, това си е най-сигурният знак. Къде сте расла? Никой ли не ви е казвал за тия работи? Нямаше ли майка или друга някоя жена около вас?

Виолен си спомни за старите, обрасли с мъх стени на замъка, за смътните намеци на Франсин, за ь баща си, който се интересуваше само от своя лов и от отдавна забравени битки…

— Останахме със сестра ми Франсин, но тя постъпи при кармелитките преди да навърша тринадесет. А след това живеех с баща си, сами двамата. Сама вършех всичко, имахме само един стар слуга.

— Клетичката! — Акушерката прегърна майчински Виолен. — Види се, по-добре ще е било да си бяхте останали там, при татко ви. Не се напуска така дом, сам самичка…

Виолен замълча. Какво можеше да каже? Че не е имала друг изход? Тя търпеливо изчака жената да си тръгне и — като че щеше да се задуши — въздъхна бавно и дълбоко, и изпъна гръб. Отчаяното решение да бяга от тук, да се махне, сега вече бе взето вместо нея от друга, по-висша инстанция.

Тя носеше в тялото си един нов живот. И точно в това нейно омърсено тяло, което тя мразеше, което искаше да унищожи!

Виолен неволно сложи длани на корема си. Ето какво било това напълняване, за което тя обвиняваше застоялия си живот и подносите с храна, която непрекъснато принасяха. Затова протестираше толкова и се оплакваше, когато Лаура продължаваше да стяга корсета на старите мерки. А и гърдите й…

Вътре в нея растеше един нов човек. Детенце, което ще може да притисне до себе си, както правеше с бебето на Елен. На което ще може да даде цялата си любов, която мислеше, че е изгубила завинаги. Да, сега вече трябваше да побърза. Преди Раймон да е научил нещо за това.

 

 

Работният кабинет на граф дьо ла Шез бе на партера. Широките остъклени врати водеха направо в градината. Въпреки че беше началото на септември, в този блестящ слънчев ден те стояха широко отворени. Навън бе топло, птичето тържество в храстите и живия плет не стихваше. Неуморното чуруликане и цвърчене се сливаше със скърцането на перото. Ив дьо Мариво пишеше нещо задълбочено.

Виолен пое стаено дъх, вдигна ръка и почука на тапицираната врата. Един звучен глас разреши да се влезе и, събрала целия си кураж, тя отвори вратата. Беше виждала бащата на Раймон само отдалече, когато графът се разхождаше със съпругата си в градината.

Той вдигна глава и я погледна. Приликата със сина му беше наистина поразителна. Само че тук атлетичната фигура изглеждаше малко по-суха. Косите на слепоочията бяха посребрени. Очите също бяха други, дълбоко черни, толкова тъмни, че зениците се сливаха с ириса. И с това разликите свършваха.

— Ваша милост! — промълви Виолен тихо и направи изискан почтителен реверанс. — Бих искала да ви отправя една молба.

Графът стана и се приближи към нея. Наведе се, повдигна я да се изправи и вдигна ръката й към устните си.

— Виждате ме радостен, мадмоазел дьо Сен Хеде, че най-сетне се обръщате към мен.

Смутена от подчертаната вежливост, Виолен не смееше да вдигне глава. Лека руменина се плъзна по бледите й страни, преди да вдигне очи. Не, в това изрязано лице с изражение на сокол, нямаше скрита ненавист, нямаше отблъскването, от което се бе страхувала.

— Не е необходимо да бъдете учтив с мене — каза Виолен с укрепнал вече глас и изпъна рамене като войник, готвещ се да влезе в бой. — Бих искала да ви предложа… една сделка. Предполагам, че и вие окачествявате като недопустими намеренията на виконта да се ожени за мене. Вие положително имате вече планове да свържете семейството си с други високопоставени хора…

— С момиче от стара благородна фамилия… — продължи думите й графът.

— Именно. — Червенината по лицето на Виолен стана на петна, за един кратък миг само очите й се замъглиха. — Аз съм готова да си отида, за да не съм пречка в осъществяването на вашите планове. Но трябва да призная, че… ми липсват средства, за да го сторя. Бих искала да се завърна в моя роден край. Авранш е достатъчно далеч от Париж и имате моята дума, че ще остана завинаги там.

— Ако съм ви разбрал правилно, вие искате да финансирам това ваше пътуване и да ви осигуря средства, за да можете да живеете там прилично?

Виолен закърши нервно пръсти. О, Сен Мишел, сега вече трябва да се откаже от своята гордост. Сега става дума за детето … Нейното дете не бива да гладува.

Тя събра сили и впери поглед в графа. Той целият бе облечен в черно, само ризата бе бяла, а също и дантелените маншети. Раймон сигурно бе наследил от баща си това предпочитание към черния цвят.

— Виконтът поръча за мене много и твърде скъпи дрехи. Те могат да се продадат. И ако вие ми дадете съвсем малка част от тези пари, това вече ще е голяма помощ. Простете, но аз наистина съм бедна. Земите на баща ми бяха прибрани след смъртта му от короната. Нямам с какво да живея. В Авранш имам само една сестра, омъжена за един от арендаторите, и те не притежават кой знае колко.

— Защо не желаете да се омъжите за Раймон? Това би ви освободило от всякакви грижи.

Въпросът я порази като внезапен изстрел. Цялата кръв се отдръпна от лицето й, за да отстъпи място на мраморна бледност. Виолен си пое дъх — по-скоро изпъшка — сетне вирна глава толкова рязка, че няколко къдрици се изсипаха на рамото й. Върху бледожълтия воал на деколтето заискриха червеникавокафявите им пламъци. Дори графът се сепна възхитен от тази очарователна комбинация от горда непреклонност и неосъзната съблазън.

— Добре, ваша милост. Виждам, че искате да кажа всичко — звънна гласът й ясен и сладък. — Добре… Ето… Аз съм потомка на славен и благороден род. Не от името си трябва да се срамувам, а от собствената си глупост. Дойдох в Париж с наивната вяра, че най-голямата ми сестра, която е омъжена богато тук, ще може да ме приеме в своя дом след кончината на баща ни. От писмата й съдех, че това сигурно ще е напълно възможно. Оказа се всъщност, че тя е съпруга на някакъв сервилен писар, който се подвизава в Тюйлери, а е оставил семейството си да мизерства в някаква дупка на Рю Шапон. Останалите ми сестри са в манастир, само една от тях, вече ви казах, е омъжена за селянин. Ето как всички потомки на Сен Хеде станаха или монахини, или просякини. Но това съвсем не е всичко. Любезният ми зет писаря се погрижи да ме настани като прислужница при мадам Хенриет д’Орлеан. Прибираше цялата ми заплата, като че бях робиня… И в моето отчаяние виконтът се появи като… Да, той дойде да ме отведе със себе си, като черния благороден рицар от приказките. Знаех какво правя. Знаех че се отказвам от честта си, ала моята любов бе по-голяма от всякаква чест. Вие познавате сина си. Знаете, че той заслужава всичката обич на този свят, но и всички почести, на които може да се радва един високоблагороден мъж… Не бива от погрешно разбрано … влечение към една жена, сама пренебрегнала доброто си име и озлочестена от разюздани царедворци, той да се откаже от истинския си живот. Не съм и помислила, че мога да разчитам на някакво бъдеще с него. Приех да дойда, само и само да съм близо до него. А сега настъпи моментът, в който трябва да заплатя за това.

Виолен се бе разгорещила. Говореше все по-пламенно, все по-страстно и това придаваше на изстраданите й думи още по-голяма убедителност и драматизъм. Горчивината на това признание, отчаяната гордост, скрита в него, развълнуваха мъжа срещу нея.

— Баща ви е починал… — повтори той. — Значи няма човек, който да ви наложи волята си?

— Единствено кралят — отвърна гордо Виолен.

— Добре, така да бъде — отвърна кратко граф дьо ла Шез.

Виолен премигна, опитвайки се да схване смисъла.

— Не ви разбрах?

— Ще се подчините на кралската воля. Кралят е ваш господар, той трябва да реши съдбата на последната издънка на неговите васали Сен Хеде.

— Какво говорите? Това е… Смятате ли наистина, че Негово величество няма други по-важни дела та ще се занимава с нищожество като мене.

— Човекът, който ви озлочести, е собственият му брат.

— Никога няма да ми повярват.

— Подценявате нашия господар — възрази живо Ив дьо Мариво. — Млад е, но е умен и твърде способен владетел. Вие не съдете по фриволното му отношение към дамите. Впрочем, вие сама доказахте, че не мислите така. След като сте посъветвали Раймон да се обърне към самия крал. Признавам, това беше майсторски изигран ход, за да го изтръгнете от неговото смешно самобичуване и да го тласнете към по-достойна цел. Дължа ви благодарност за това. Вие успяхте толкова дипломатично да накарате нашия син да забрави раните, нанесени му от войната и от собствената му гордост. Навярно разбрахте, че Раймон представи вече бележките си. А тази сутрин вече пристигна поканата за аудиенция. Нашият господар предлага предложенията на виконта да бъдат обсъдени съвместно с неговия военен министър.

— Не зная! Не знаех… Не разбирам….

Виолен се презираше за това заекване. Радваше се заради Раймон. Никога не се бе съмнявала в способностите му. Знаеше си, че идеите му ще срещнат отклик. Ала другото, другото, за което спомена графът…

— Никой не ще ви принуди — каза изведнъж той, прочел сякаш мислите й. — Дайте ми една седмица, мадмоазел дьо Сен Хеде. Ако дотогава кралят не поиска обяснение, готов съм да изпълня всяко ваше желание.

Една седмица. Присъдата се отлагаше с една седмица, в която ще може все още да чува поне гласа на Раймон, да вижда фигурата му отдалече. Една седмица до раздялата завинаги. Милост, за която не бе молила, но която изпълни сърцето й с благодарност. Съзнаваше ли графът какво означава за нея тази седмица, която той така строго определи?

Сепната от въпросителния му поглед, Виолен сведе бързо клепки.

— Една седмица, Ваша милост. Но нито ден повече.

— И вие сте сигурна, дете, че не желаете …

— Не! — прекъсна го непристойно рязко тя. Остротата на този отказ разкъса сякаш силата на волята й. Думите й прозвучаха като вопъл. — Намерете за него едно добродетелно момиче. Намерете му някоя, която ще го обича така, както аз го обичам.

Тя изтръгна ръката си от неговата и излетя навън. Сълзите я заслепяваха, неспособна да продължи този мъчителен проклет разговор, който превърна целия й свят в съсипия.

Графът остана загледан след нея. Дълбока въздишка повдигна гърдите му. Поглади с ръка слепоочията си и точно, когато тръгна отново към писалището си, съзря в рамката на вратата съпругата си. Лицето й бе разстроено, и в нейните очи имаше сълзи. Тя повдигна грациозно поли и влезе.

— О, Ив! Ужасно се срамувам. Бях жестоко несправедлива към тази млада жена… Ужасно! И в мислите си, и в думите си…

— Да, скъпа, зная.

— Откъде…

— Откъде го зная? Не смятате ли, че през изминалите тридесет и повече години съм имал известна възможност да ви опозная, мадам?

Графинята нямаше настроение за закачки. Трогателната изповед на Виолен я бе разстроила.

— Как можахте да я оставите да си тръгне така, Ив? Тя е отчаяна.

— Отчаяние, съчетано с опасна, разрушителна гордост. Аз самият го почувствах, а и моят пратеник, който се върна от Авранш, само го потвърди Моля ви, успокойте се.

— Не мога да се успокоя — отвърна съпругата му буйно. — Питам се как може да бъде разсечен този гордиев възел. Боя се, че тя ще предпочете да умре от разбито сърце, отколкото да отстъпи. Дори не спомена за детето…

— Търпение, сърце мое. Ще трябва да търсим начин, достоен, за една толкова очарователна, ала изключително твърдоглава дама. Ще ми се доверите ли, като оставите всичко на мене?

— Принудена съм да го сторя. Не виждам как иначе… — Най-сетне съпругата му склони да бъде прегърната. — И все пак отвратително е от ваша страна — добави тя галено. — Само давате неясни обещания, без да ми кажете нито думичка повече…

— Може би защото — гласът на графа прозвуча глухо, сякаш говореше на себе си, — защото някъде дълбоко в сърцето си се боя малко от тази раздирана от гордост млада жена. Като си помисли човек, че от нея зависи дали Раймон ще бъде щастлив или нещастен! Нито за миг не съм се съмнявал; че синът ни никога не би се влюбил в незначителна жена. Ала този път безспорният му талант да се забърква в трудни положения, е сътворил истински шедьовър.